Виктория Айвярд
Алена кралица (6)

Шеста глава

Когато вратата се отваря с трясък призори, не се изплашвам. Претърсванията от Сигурността са нещо обичайно, макар че обикновено имаме само едно-две на година. Това ще е третото.

— Хайде, Ги — промърморвам, като й помагам да стане от леглото си и да слезе по стълбата. Тя се движи несигурно, подпряла се на здравата си ръка, а мама ни чака на пода. Обвива ръце около Гиза, но очите й са приковани върху мен. За моя изненада не изглежда да ми е ядосана или дори разочарована от мен. Вместо това погледът й е мек.

Двама офицери чакат до вратата, пистолетите им висят отстрани. Разпознавам ги от предния пост в селото, но има и друга фигура, млада жена в червено със значка с трицветна корона над сърцето. Кралска служителка, Червена, която служи на краля, осъзнавам и започвам да разбирам. Това не е обикновен обиск.

— Приемаме претърсването и конфискацията — промърморва баща ми, изричайки думите, както е нужно да прави всеки път, когато това се случва. Но вместо да се разделят, за да претършуват къщата ни, офицерите от Сигурността не помръдват от местата си.

Младата жена пристъпва напред и за мой ужас се обръща към мен:

— Мер Бароу, призована си да се явиш в Съмъртън.

Здравата ръка на Гиза се сключва около моята, сякаш може да ме възпре.

— Какво? — успявам да изпелтеча.

— Призована си да се явиш в Съмъртън — повтаря тя и посочва с жест към вратата. — Ние ще те придружим. Моля тръгвай.

Призовка. За една Червена. Никога в живота си не съм чувала за такова нещо. Така че защо аз? Какво съм направила, за да заслужа това?

Като помисля по-добре, аз съм престъпница и вероятно смятана за терористка поради връзката си с Фарли. Усещам нервни бодежи по тялото, всеки мускул е напрегнат и готов. Ще трябва да бягам, въпреки че офицерите препречват вратата. Ще бъде истинско чудо, ако се добера до някой прозорец.

— Успокой се, всичко е оправено след вчера. — Жената се изкисква, разбрала погрешно страха ми. — Дворецът и пазарът вече са добре контролирани. Моля потегляй. — За моя изненада тя се усмихва дори докато офицерите от Сигурността стискат оръжията си. Кръвта ми се смразява.

Да се възпротивя на Сигурността, да не се отзова на кралска призовка, би означавало смърт, и то не само за мен.

— Добре — промърморвам, разплитайки ръката си от тази на Гиза. Тя посяга да ме улови, но майка ни я дръпва обратно. — Ще се видим по-късно, нали?

Въпросът увисва във въздуха и усещам как топлата длан на татко докосва съвсем леко ръката ми. Сбогува се. Очите на мама плуват в неизплакани сълзи, а Гиза се опитва да не мига, да запомни всяка последна секунда с мен. Дори нямам нещо, което мога да й оставя. Но преди да успея да се забавя или да си позволя да заплача, един офицер ме хваща за ръката и ме издърпва.

Думите се откъсват с усилие от устните ми, макар че излизат съвсем малко по-силни от шепот:

— Обичам ви.

А после вратата се затръшва зад мен, изхвърляйки ме вън от дома ми и от досегашния ми живот.

Превеждат ме припряно през селото надолу по пътя до пазарния площад. Минаваме покрай порутената къща на Килорн. Обикновено по това време той вече е буден, почти стигнал до реката, за да започне деня отрано, когато е още хладно, но тези дни са отминали. Сега си представям, че проспива половината ден, радвайки се на малките удобства, които има, преди да го вземат във войската. Част от мен иска да му извика за сбогом, но не го правя. Ще дойде у дома да ме търси по-късно и Гиза ще му разкаже всичко. С безмълвен смях си спомням, че Фарли ще ме очаква днес, за да й платя цяло състояние. Ще бъде разочарована.

На площада ни чака блестящ черен транспортер. Четири колела, стъклени прозорци, заоблен и опиращ в земята — прилича на звяр, готов да ме погълне. Друг офицер седи пред контролното табло и дава газ, когато се приближаваме: двигателят бълва черен дим във въздуха на ранната утрин. Натикват ме отзад без нито дума, а прислужницата едва успява да се плъзне до мен, преди транспортерът да потегли и да се устреми надолу по пътя със скорост, каквато дори не съм си представяла. Това ще бъде първото — и последното ми — возене в такова нещо.

Искам да проговоря, да попитам какво става, как ще ме накажат за престъпленията ми, но знам, че никой няма да обърне внимание на думите ми. Затова се взирам навън през прозореца, гледайки как селото изчезва, докато навлизаме в гората, носейки се с бясна скорост по познатия северен път. Не е толкова претъпкано като вчера, а пътят е осеян с офицери от Сигурността. Дворецът е под контрол, каза прислужницата. Предполагам, че това имаше предвид.

Стената от диамантено стъкло блести напред, отразила слънцето, докато то се издига от гората. Искам да примижа, но не помръдвам. Тук трябва да си държа очите отворени.

Портата гъмжи от черни униформи, всички офицери на Сигурността проверяват отново и отново пътниците на влизане. Когато се спускаме по инерция и спираме, прислужницата ме издърпва покрай опашката от хора и ме замъква през портата. Никой не протестира, нито дори си прави труда да провери личните карти. Сигурно я познават тук.

Щом се озоваваме вътре, тя хвърля поглед назад към мен:

— Аз съм Ан, между другото, но тук ни наричат главно по фамилия. Казвай ми Уолш.

Уолш. Името звучи познато. В съчетание с избледнялата й коса и загоряла кожа може да означава само едно.

— Ти си от…

— Подпорите, също като теб. Познавах брат ти Трами и ми се ще да не познавах Брий. Истински разбивач на сърца е това момче. — На Брий му се носеше славата из селото, преди да замине. Веднъж ми каза, че не се бои от военната повинност толкова много, колкото всички други, защото дузината жадни за кръв момичета, които оставял, били далеч по-опасни. — Теб обаче не те познавам. Но със сигурност ще те опозная.

Неволно се наежвам:

— Какво трябва да означава това?

— Искам да кажа, че тук ще работиш дълги часове. Не зная кой те е наел или какво са ти казали за работата, но тя започва да те изтощава. Не става дума само за сменяне на чаршафи и разчистване на масата. Трябва да гледаш, без да виждаш, да чуваш, без да слушаш. Там ние сме предмети, живи статуи, предназначени да служат. — Тя въздъхва полугласно и се обръща, отваря рязко една врата, вградена точно отстрани в портата. — Особено сега с тази история с „Алената гвардия“. Никога няма подходящ момент да си Червен, но този е особено лош.

Тя пристъпва през вратата, привидно част от твърдата стена. Отнема ми време да осъзная, че слиза по стълбище, изчезвайки в полумрака.

— Работата ли? — настоявам. — Каква работа? За какво става дума?

Тя се обръща на стълбите и едва не забелва очи към мен:

— Повикана си да запълниш свободно място за служба — казва, сякаш това е най-очевидното нещо на света.

Да работя. Работа. Едва не падам при тази мисъл.

Кал. Той каза, че има добра работа — а сега е използвал връзките си, за да направи същото за мен. Може би даже ще работя с него. Сърцето ми подскача от радост при тази представа, защото знам какво означава това. Няма да умра. Дори няма да се бия. Ще работя и ще остана жива. А по-късно, когато намеря Кал, мога да го убедя да направи същото за Килорн.

— Не изоставай, нямам време да ти държа ръката!

Забързана тромаво след нея, се спускам в изненадващо тъмен тунел. Малки светлинки блестят по стените, едва озарявайки стъпалата. Над главите ни се простират тръби, жужащи от течаща вода и електричество.

— Къде отиваме? — питам едва чуто най-накрая.

Почти чувам слисването на Уолш, когато се обръща към мен, объркана:

— В Двореца на Слънцето, разбира се.

За секунда ми се струва, че сърцето ми спира:

— Ка-какво? В Двореца, истинския дворец?

Тя потупва значката върху униформата си. Короната примигва на приглушената светлина.

— Сега служиш на краля.

Приготвили са ми униформа, но почти не я забелязвам. Твърде зашеметена съм от обкръжението си, светлокафявия камък и блещукащ мозаечен под на тази забравена зала в дома на един крал. Други слуги преминават оживено покрай нас в парад от червени униформи. Обхождам с поглед лицата им, търсейки Кал, защото искам да му благодаря, но той така и не се появява.

Уолш стои до мен и шепне съвети:

— Не казвай нищо. Не чувай нищо. Не говори с никого, защото никой няма да ти проговори.

Едва проумявам думите; последните два дни опустошиха сърцето и душата ми. Мисля, че животът просто реши да отвори шлюзовете и да ме удави във водовъртеж от завои и обрати.

— Пристигна в натоварен ден, навярно най-лошия, който ще видим някога.

— Видях лодките и въздушните кораби. Сребърни плават по реката от седмици — казвам. — Повече от обикновено дори за това време на годината.

Уолш ме повежда припряно и бута поднос с блещукащи чаши в ръцете ми. Несъмнено тези неща могат да купят свободата ми и тази на Килорн, но Залата се охранява от стражи на всички врати и прозорци. Никога не бих могла да се изплъзна покрай толкова много офицери въпреки всичките си умения.

— Какво ще става днес? — питам тъпо. Кичур от тъмната ми коса пада в очите ми и преди да успея да го махна, Уолш отмята косата назад и я пристяга с мъничка фиба с бързи и прецизни движения. — Това глупав въпрос ли е?

— Не, и аз не знаех за това, не и докато не започнахме да се подготвяме. В края на краищата не са провеждали такова нещо от двайсет години, откакто беше избрана кралица Елара. — Говори толкова бързо, че думите й почти се сливат. — Днес е Изпитанието на кралиците. Всички дъщери на Висшите династии, изтъкнатите Сребърни фамилии, са дошли да се предложат на принца. Довечера има голямо празненство, но сега са в Спираловидната градина, подготвят се да се представят, надяват се да бъдат избрани. Едно от тези момичета ще получи шанса да стане следващата кралица и те се надпреварват до оглупяване за този шанс.

В ума ми проблясва образ на ято пауни.

— И какво — завъртат се, казват по няколко думи, пърхат с мигли?

Но Уолш ми изсумтява презрително, клатейки глава:

— Надали. — После очите й проблясват. — Ти ще прислужваш, така че ще видиш сама.

Вратите се издигат застрашително напред, изработени от резбовано дърво и стъкло с преливащи се цветове. Един слуга ги отваря и ги подпира, за да може редицата от червени униформи да се придвижи през тях. А после идва моят ред.

— Ти няма ли да дойдеш? — Долавям отчаянието в гласа си, докато почти умолявам Уолш да остане с мен. Но тя се оттегля заднешком и ме оставя сама. Преди да успея да задържа опашката или да разваля по някакъв друг начин организираната група от слуги, се заставям да мина напред и да изляза в слънчевата светлина на мястото, което тя нарече Спираловидната градина.

Първо си помислям, че съм насред друга арена като онази у дома. Пространството лъкатуши надолу в необятно, кръгло като купа пространство, но вместо каменни пейки, маси и луксозни кресла задръстват спиралата от тераси. Растения и шадравани се спускат надолу по стъпалата, разделяйки терасите на ложи. В най-долния край се съединяват и украсяват тревист кръг, обграден с каменни статуи. Пред мен има отделен като ложа участък, пищно обвит в черна и червена коприна. Четири стола, всеки един — изработен от страховито на вид желязо, са обърнати с изглед към долния край.

Какво, по дяволите, е това място?

Работата ми преминава като в мъгла, докато следвам примера на другите Червени. Аз съм кухненска прислужница, която трябва да чисти, да помага на готвачките и точно в момента да подготвя арената за предстоящото събитие. Не съм сигурна защо на кралските особи им трябва арена. У дома те се използват само за Двубоите, за да гледаме Сребърен срещу Сребърен, но какво би могло да означава тук? Това е дворец. Кръвта никога няма да опетни тези подове. И въпреки това неистинската арена ме изпълва с ужасно лошо предчувствие. Нервното усещане се връща, пулсира под кожата ми на вълни. Когато свършвам и отивам обратно до входа за прислужниците. Изпитанието на кралиците вече всеки момент ще започне.

Другите слуги изчезват, преместили се на издигната платформа, обкръжена от прозрачни завеси. Затичвам се тромаво след тях и припряно се нареждам в редицата точно когато други двойни врати се отварят между кралската ложа и входа за слугите.

Започва.

Мислите ми светкавично се връщат обратно към Великолепната градина, към красивите жестоки създания, наричащи себе си човеци. Всички — безвкусно облечени и суетни, със сурови очи и още по-суров нрав. Тези Сребърни, Висшите династии, както ги нарича Уолш, няма да са различни. Може дори да са по-лоши.

Влизат като тълпа в ято от цветове, което се разделя из Спираловидната градина със студена елегантност. Различните фамилии, или династии, лесно се забелязват; всички носят едни и същи цветове. Пурпурно, зелено, черно, жълто, дъга от нюанси, запътили се към семейните си ложи. Бързо загубвам бройката на всичките. Колко ли династии има? Още и още се присъединяват към тълпата, някои спират, за да си говорят, други се прегръщат сковано. За тях това е забава, давам си сметка. Повечето вероятно не хранят голяма надежда да излъчат кралица и това е просто забавление.

Няколко обаче не изглеждат в настроение за празнуване. Среброкосо семейство в черна коприна седи в съсредоточено мълчание вдясно от кралската ложа. Патриархът на рода има заострена брада и черни очи. По-надолу членовете на династия в тъмносиньо и бяло шушукат помежду си. За моя изненада разпознавам един от тях. Самсон Мерандус, внушителя, когото видях на арената преди няколко дни. За разлика от другите той се взира мрачно към пода, вниманието му е другаде. Мислено си отбелязвам да не се натъквам на него или смъртоносните му умения.

Странно, обаче, не виждам никакви момичета на подходяща възраст да се омъжат за принц. Може би се приготвят другаде, нетърпеливо очакващи шанса си да спечелят корона.

От време на време някой натиска квадратен метален бутон на масата си, за да светне лампа, показваща, че има нужда от слуга. Този, който е най-близо до вратата, ги обслужва, а ние, останалите, се мотаем наоколо в очакване на реда си да услужим. Разбира се, в мига, щом се премествам до вратата, проклетият черноок патриарх стоварва длан върху бутона на масата си.

Благодаря на небесата за краката си, които никога не са ме предавали. Почти прескачам тълпата, танцувайки между шляещите се тела, докато сърцето ми блъска като чук в гърдите. Вместо да крада от тези хора, смятам да им служа. Мер Бароу от миналата седмица нямаше да знае да се смее ли, или да плаче на тази своя версия. Но тя беше глупаво и лекомислено момиче, а сега аз плащам цената.

— Сър? — казвам, обръщайки се с лице към патриарха, който е поискал обслужване. Мислено се наругавам. Не казвай нищо е първото правило, а аз вече го наруших.

Но той сякаш не забелязва и просто вдига празната си чаша за вода с отегчено изражение на лицето.

— Играят си с нас, Птолемей — промърморва на мускулестия млад мъж до него. Предполагам, че той е онзи, който има нещастието да се казва Птолемей.

— Демонстрация на власт, татко — отвръща Птолемей, пресушавайки собствената си чаша. Подава ми я и аз я поемам без колебание. — Те ни карат да чакаме, защото могат.

Те са кралските особи, които все още не са се появили. Но да чуя тези Сребърни да ги обсъждат така, с такова презрение, е смущаващо. Ние, Червените, обиждаме краля и благородниците, ако може да ни се размине, но мисля, че това е наше изключително право. Тези хора не са страдали дори един ден през живота си. Какви проблеми може да имат помежду си?

Иска ми се да остана и да подслушвам, но дори аз знам, че това е против правилата. Обръщам се, докато изкачвам няколко стъпала на излизане от ложата им. Зад ярко оцветени цветя има мивка вероятно за да не се налага да обикалям обратно чак до неистинската арена, за да доливам чашите им. Именно тогава наоколо отеква металически остър тон, много подобен на онзи в началото на Двубоите през Първия петък. Пропява няколко пъти, изпълнява горда мелодия — навярно оповестява влизането на краля. Навсякъде наоколо Висшите династии се изправят на крака неохотно или не. Забелязвам как Птолемей отново мърмори нещо на баща си.

От наблюдателницата си, скрита зад цветята, съм на едно ниво с ложата на краля и малко зад нея. Мер Бароу на няколко метра от краля. Какво ли биха си помислили близките ми или Килорн, като стана въпрос? Този човек ни изпраща на смърт, а аз доброволно станах негова прислужница. Призлява ми.

Той влиза пъргаво с изопнати и изправени рамене. Дори гледан в гръб, е много по-дебел, отколкото изглежда върху монетите и в репортажите, но също и по-висок. Униформата му е черно-червена, с военна кройка, макар да се съмнявам, че някога е прекарал дори един ден в окопите, в които умират Червените. Ордени и медали проблясват по гърдите му — свидетелство за неща, които никога не е вършил. Дори носи позлатен меч въпреки множеството стражи около него. Короната на главата му ми е позната, направена от усукано червено злато и черно желязо, всеки връх — избухващ виещ се пламък. Тя сякаш гори на фона на мастиленочерната му коса, прошарена със сиво. Колко подобаващо, защото кралят е възпламенител, какъвто е бил и баща му, и неговият баща преди него, и така нататък. Гибелно опасни, могъщи властелини на горещината и огъня. Някога нашите крале изгаряли противниците си само с едно пламтящо докосване. Този крал може и вече да не изгаря Червени, но все още ни убива с война и опустошение. Зная името му още откакто бях малко момиче, седнала в класната стая, все още жадна да се уча, сякаш това можеше да ме доведе донякъде. Тиберий Калоре Шести, Крал на Норта, Пламък на Севера. И това ако не е километрично име. Бих плюла върху името му, ако можех.

Кралицата го следва, кимайки на тълпата. Докато дрехите на краля са тъмни и със строга кройка, нейните одежди в тъмносиньо и бяло са въздушни и леки. Покланя се само на династията на Самсон и осъзнавам, че е облечена в същите цветове като тях. Сигурно е тяхна родственица, ако се съди по семейната прилика. Същата пепеляворуса коса, сини очи и остра усмивка, която я прави да прилича на дива хищна котка.

Колкото и плашещи да изглеждат кралските особи, те са нищо в сравнение със стражите, които ги следват. Макар да съм Червена с низш произход, зная какви са. Всеки знае как изглежда един Пазител, защото никой не иска да ги среща. Те стоят от двете страни на краля по време на всяко излъчвано по телевизията обръщение, по време на всяка реч или указ. Както винаги, униформите им приличат на пламък, потрепващ между червеното и оранжевото, а очите им проблясват зад страховити черни маски. Всички до един носят пушки с лъщящи сребърни щикове на върха, които могат да прережат кост. Уменията им са дори по-плашещи от външността им — елитни воини от различни Сребърни родове, обучавани още от детство, заклели се да служат на краля и семейството му цял живот. Достатъчни са, за да ме накарат да потръпна. Но Висшите династии изобщо не се страхуват.

Някъде дълбоко навътре в ложите започва крещенето. „Смърт на “Алената гвардия"!", изкрещява някой и други бързо подемат вика. Мразовита тръпка преминава през тялото ми, когато си спомням събитията от вчера, сега толкова далечни. Колко бързо може да промени отношението си тази тълпа…

Кралят изглежда стреснат, пребледнявайки заради шума. Не е свикнал на такива изблици и почти изръмжава при звука на крясъците.

— „Алената гвардия“ и всичките ни врагове си получават заслуженото! — прогърмява Тиберий, гласът му отеква сред тълпата. Усмирява хората като изплющяване на камшик. — Но не това сме дошли да съобщим. Днес почитаме традицията и никой Червен дявол няма да попречи на това. Сега изпълняваме ритуала на Изпитанието на кралиците, за да представим най-талантливата дъщеря за съпруга на най-благородния син. В това намираме сила, за да обвържем Висшите династии, и мощ, за да подсигурим властването на Сребърните до края на дните, да сразим враговете си по границите и вътре в тях.

— Сила — отвръща му гръмко тълпата. Стряскащо е. — Мощ.

— Отново настъпи моментът да подкрепим този идеал, а двамата ми синове да уважат най-тържествения ни обичай. — Той махва с ръка и две фигури пристъпват напред, заставайки от двете страни на баща си. Не мога да видя лицата им, но и двамата са високи и чернокоси като краля. Те също носят военни униформи. — Принц Мейвън от Династиите Калоре и Мерандус, син на моята царствена съпруга кралица Елара.

Вторият принц, по-блед и по-дребен от другия, вдига ръка в строг поздрав. Обръща се наляво и надясно и зървам лицето му. Макар че има царствено сериозно изражение, едва ли е на повече от седемнайсет. С остри черти и сини очи, усмивката му би могла да смрази огъня — той презира тази пищна показност. Принудена съм да се съглася с него.

— И престолонаследникът на Династиите Калоре и Джакос, син на моята покойна съпруга кралица Кориан, наследник на Кралство Норта и Пламтящата Корона, Тиберий Седми.

Твърде заета съм да се смея на истинската нелепост на името му, за да забележа младия мъж, който маха с ръка и се усмихва. Най-сетне вдигам очи просто за да кажа, че съм била толкова близо до бъдещия крал. Но получавам много повече, отколкото съм очаквала.

Високите стъклени чаши в ръцете ми падат и се приземяват безопасно в мивката с вода.

Познавам онази усмивка, познавам и онези очи. Те се взираха с изгарящ поглед в моите едва снощи. Той ми намери тази работа, той ме спаси от принудително постъпване в армията. Той беше един от нас. Как е възможно това?

А после той се обръща изцяло и маха с ръка на всички. Няма как да сбъркам.

Принцът престолонаследник е Кал.