Виктория Айвярд
Алена кралица (3)

Трета глава

Продължава през по-голямата част от последните сто години. Мисля, че вече дори не би трябвало да се нарича война, но не съществува дума за тази по-висша форма на унищожение. В училище ни разказваха, че започнала по суша. Езерните земи са равни и плодородни, граничещи с обширни езера, пълни с риба. Не като скалистите, обрасли с гора хълмове на Норта, където обработваемите земи едва могат да ни изхранват. Дори Сребърните чувствали прекомерното усилие, затова кралят обявил война, хвърляйки ни в конфликт, който никоя от страните не можела действително да спечели.

Кралят на езерните, друг Сребърен, отвърнал подобаващо с пълната подкрепа на собствените си благородници. Те искали реките ни, за да получат достъп до море, което не било замръзнало през половината от годината, и водните електроцентрали, осеяли реките ни. Електроцентралите са това, което прави страната ни силна, като осигуряват достатъчно електричество, така че дори Червените да могат да имат някакво. Чувала съм слухове за градове по-далече на юг, близо до столицата Арчън, където Червени с великолепни умения построили машини, които не мога да проумея. За транспортиране по суша, вода и небе или оръжия, които да сипят унищожение навсякъде, където Сребърните може да имат нужда. Учителят ни гордо ни разказваше, че Норта е светлината на света, нация, сдобила се с величие благодарение на нашата технология и власт. Всички останали като езерняците или Пиемонт на юг живеят в тъмнина. Ние сме имали късмет да се родим тук. Късмет. От тази дума ми се иска да се разпищя.

Но въпреки нашето електричество, храната на езерните, нашите оръжия, техния голям брой никоя страна няма голямо надмощие над другата. И двете имат Сребърни офицери и Червени войници, които се сражават с умения и оръжия, и живия щит на хиляда Червени тела. Война, която уж е трябвало да свърши преди по-малко от столетие, още се влачи. Винаги съм намирала за забавно, че сме се били заради храна и вода. Дори великите и благородни Сребърни трябва да ядат.

Но сега не е забавно, не и когато Килорн ще е следващият, с когото ще се сбогувам. Питам се дали ще ми даде обица, за да мога да го помня, когато легионерът с излъсканата броня го отведе.

— Една седмица, Мер. Една седмица и заминавам. — Гласът му изневерява, макар че той се прокашля, за да се опита да го прикрие. — Не мога да направя това. Те — те няма да ме отведат.

Но виждам как желанието за борба изчезва от очите му.

— Трябва да има нещо, което може да направим — избълвам.

— Никой не може да направи нищо. Никой, който се е измъкнал от военна повинност, не е оживял.

Не е нужно да ми казва това. Всяка година някой се опитва да избяга. И всяка година завличат бегълците обратно до градския площад и ги бесят.

— Не. Ще измислим начин.

Дори сега той намира сила да ми се ухили:

— Ние ли?

Топлината в бузите ми избухва по-бързо от всякакъв пламък.

— Аз съм обречена на военна повинност също като теб, но и мен няма да вземат. Значи ще бягаме.

Армията винаги е била моята участ, моето наказание, зная това. Но не и неговата. Тя вече му отне твърде много.

— Никъде не можем да отидем — избъбря той, но поне спори. Поне не се предава. — Никога не бихме оцелели на север през зимата, на изток е морето, на запад — още война, югът е поразен от адска радиация, а всички места между тях гъмжат от Сребърни и служители на Сигурността.

Думите се изливат от мен като река.

— Същото е и със селото. Гъмжи от Сребърни и хора от Сигурността. А успяваме да крадем точно под носа им и да се измъкваме безнаказано. — Умът ми препуска, опитвайки се с всичка сила да намери нещо, каквото и да е, което би могло да е от полза. И тогава ме поразява като мълния: — Търговията на черния пазар, онзи, за чието поддържане ние помагаме, внася и изнася контрабандно всичко — от зърно до електрически крушки. Кой казва, че не могат да измъкват тайно и хора?

Той отваря уста, готвейки се да избълва хиляда причини, поради които това няма да проработи. Но после се усмихва. И кимва.

Не обичам да се замесвам в делата на други хора. Нямам време за това. И въпреки това ето ме тук, слушам се как изричам четири съдбовни думи:

— Остави всичко на мен.

Нещата, които не можем да продадем на обичайните собственици на магазини, трябва да носим на Уил Уисъл. Той е стар, прекалено немощен, за да работи в складовете за дървен материал, затова мете улиците денем. Нощем продава всичко, което бихте могли да поискате, от лъхащия си на плесен фургон — от кафе, което е изключително трудно за намиране, до екзотични стоки от Арчън. Бях на девет, с шепа откраднати копчета, които стисках в юмрука си, когато си опитах късмета с Уил. Той ми плати три медни пенита за тях, без да задава въпроси. Сега съм най-добрата му клиентка и вероятно причината, поради която успява да се задържи на повърхността на такова малко място. В добър ден бих могла да го нарека дори мой приятел. Минаха години, преди да открия, че Уил е част от много по-мащабна операция. Някои наричат това „подземния свят“, други — „черния пазар“, но единственото, което ме интересува, е това, което могат да правят. Имат си „ятаци“, които укриват крадени вещи, хора като Уил, навсякъде. Дори в Арчън, колкото и невъзможно да звучи това. Прекарват нелегални стоки из цялата страна. А сега съм готова да се обзаложа, че може да направят изключение и вместо това да прекарат човек.

 

 

— Категорично не.

За осем години Уил никога не ми е отказвал. Сега сбръчканият стар глупак на практика затръшва вратите на фургона си в лицето ми. Радвам се, че Килорн не дойде, за да не се налага да види как го предавам.

— Уил, моля те. Знам, че можеш да го направиш…

Той клати глава, бялата му брада се поклаща.

— Дори да можех, аз съм търговец. Хората, с които работя, не са от онези, които хвърлят време и усилия, препращайки някой беглец от място на място. Не ни е това работата.

Чувствам как единствената ми надежда, единствената надежда на Килорн се изплъзва през пръстите ми.

Уил сигурно вижда отчаянието в очите ми, защото омеква, облягайки се на вратата на фургона. Въздиша тежко и хвърля поглед назад, в тъмнината на фургона. След миг се обръща отново и с жест ме вика да вляза вътре. Следвам го с радост.

— Благодаря ти, Уил — избъбрям. — Не знаеш какво означава това за мен…

— Сядай и мълчи, момиче! — изрича висок глас.

От сенките на фургона, едва видима в мъждивата светлина на единствената синя свещ на Уил, на крака се надига една жена. Всъщност би трябвало да кажа „момиче“, защото не изглежда много по-възрастна от мен. Но е много по-висока, с излъчването на стар воин. Пистолетът на хълбока й, затъкнат в червен шарф с щамповани слънца, със сигурност не е разрешено оръжие. Прекалено руса и светлокожа е, за да е от Подпорите, а като съдя от леката пот по лицето й, не е свикнала с горещината или влажността. Тя е чужденка, другоземка, и при това — извън закона. Точно човекът, когото искам да видя.

Тя ми маха да се приближа до пейката, изрязана в стената на фургона, и сяда отново едва след като съм седнала аз. Уил ни следва плътно и почти рухва в едно износено кресло: очите му пробягват бързо между момичето и мен.

— Мер Бароу, запознай се с Фарли — промърморва той и тя стиска челюст.

Погледът й се спира върху лицето ми.

— Искаш да транспортираш товар.

— Себе си и едно момче… — Но тя вдига голяма мазолеста ръка и ме прекъсва рязко.

— Товар — повтаря с многозначителен поглед. Сърцето ми подскача в гърдите: това момиче Фарли може да се окаже услужливо. — А каква е дестинацията?

Блъскам си ума, опитвайки се да се сетя за някое сигурно място. Старата карта от класната стая изплува пред очите ми, очертава бреговата линия и реките, бележи градове и села и всичко между тях. От Харбър Бей на запад до Езерните земи, от Северната тундра до засегнатите от радиация пусти земи на Руините и Разлива за нас това е все опасна земя.

— Някъде, където не ни застрашават Сребърните. Това е всичко.

Фарли примигва към мен, изражението й не се променя.

— Безопасността си има цена, момиче.

— Всичко си има цена, момиче — изстрелвам в отговор със същия тон като нейния. — Никой не знае това по-добре от мен.

Из фургона се проточва дълъг миг мълчание. Чувствам как нощта бавно си отива, отнемайки скъпоценни минути от Килорн. Фарли сигурно усеща безпокойството и нетърпението ми, но не бърза да заговори. Сякаш след цяла вечност най-сетне отваря уста.

— „Алената гвардия“ приема, Мер Бароу.

Нужна ми е цялата сдържаност, която притежавам, за да ми попречи да скоча радостно от мястото си. Но нещо ме възпира, спира усмивката да премине по лицето ми.

— Очакваме цялостно заплащане в равностойността на хиляда крони — продължава Фарли.

Това насмалко не изкарва въздуха от дробовете ми. Дори Уил изглежда изненадан, пухкавите му бели вежди изчезват в пътя на косата му.

— Хиляда? — успявам да издумам задавено. Никой не работи с такива суми, не и в Подпорите. Такава сума би могла да изхранва семейството ми в продължение на година. На много години.

Но Фарли не е свършила. Имам усещането, че се наслаждава на това.

— Тази цена може да се плати в книжни банкноти, тетрархови монети или еквивалента в разменени стоки. На човек, разбира се.

Две хиляди крони. Цяло състояние. Свободата ни струва цяло състояние.

— Товарът ви ще бъде преместен вдругиден. Трябва да платите тогава.

Едва мога да дишам. По-малко от два дни, за да натрупам толкова пари, колкото не съм откраднала през целия си живот. Няма начин.

Тя дори не ми дава време да протестирам.

— Приемаш ли условията?

— Трябва ми повече време.

Тя поклаща глава и се навежда напред. Подушвам барут по нея.

— Приемаш ли условията?

Невъзможно е. Лекомислено е. Това е най-добрият ни шанс.

— Приемам условията.

Следващите мигове минават като в мъгла, докато се тътря към къщи през калните сенки. Умът ми гори, опитвам се да измисля начин да се докопам до нещо, което струва поне приблизително колкото цената на Фарли. В Подпорите няма нищо, това е сигурно.

Килорн още чака в тъмнината с вид на малко изгубено момче, каквото наистина предполагам, че е.

— Лоши новини? — пита, като се мъчи да го произнесе с безизразен тон, но въпреки това гласът му потрепва.

— Контрабандистите могат да ни измъкнат оттук. — Заради него запазвам спокойствие, докато обяснявам. Две хиляди крони със същия успех могат да са кралският трон, но аз карам нещата да звучат безобидно. — Ако някой може да го направи, това сме ние. Ние можем.

— Мер. — Гласът му е студен, по-студен от зимата, но празното изражение в очите му е по-лошо. — Свършено е. Изгубихме.

— Но ако само…

Той ме сграбчва за раменете, държи ме на една ръка разстояние в здравата си хватка. Не боли, но въпреки това ме стряска.

— Не ми причинявай това, Мер. Не се преструвай, че има изход. Не ми давай надежда.

Той е прав. Жестоко е да даваш надежда там, където не би трябвало да я има. Тя само се превръща в разочарование, негодувание, гняв: всички неща, които правят този живот по-труден, отколкото вече е.

— Просто нека да го приема. Може би, може би тогава мога наистина да си подредя мислите, да бъда обучен, както трябва, да си дам надежда за успех в света навън.

Ръцете ми намират китките му и ги стискам силно.

— Говориш, сякаш вече си мъртъв.

— Може би съм.

— Братята ми…

— Баща ти се погрижи да са наясно какво правят дълго преди да заминат. От помощ е и това, че всичките са големи колкото къщи. — Той се ухилва насилено, опитвайки се да ме разсмее. Не се получава. — Аз съм добър плувец и моряк. Ще имат нужда от мен по езерата.

Едва когато обвива ръце около мен и ме прегръща, осъзнавам, че се треса.

— Килорн — промърморвам с лице в гърдите му. Но следващите думи отказват да излязат. Можеше да съм аз. Но моето време бързо наближава. Мога само да се надявам Килорн да оцелее достатъчно дълго, за да го видя отново в казармите или в някой окоп. Може би тогава ще намеря подходящите думи. Може би тогава ще разбера как се чувствам.

— Благодаря ти, Мер. За всичко. — Той се дръпва назад, като ме пуска прекалено бързо. — Ако спестяваш, ще имаш достатъчно до момента, когато легионът дойде за теб.

Заради него кимвам. Но не планирам да го оставя да се бие и да умре сам.

Когато си лягам, вече знам, че няма да спя тази нощ. Трябва да има нещо, което мога да направя, и дори да ми отнеме цяла нощ, ще го открия.

Гиза се прокашля насън и звукът е изтънчен, тихичък. Дори в безсъзнание тя успява да се държи като дама. Нищо чудно, че се вписва толкова добре при Сребърните. Тя е всичко, което те харесват в една Червена: тиха, задоволяваща се с малко и скромна. Добре е, че именно тя трябва да си има работа с тях, да помага на онези глупави свръхчовеци да си избират коприна и фини платове за дрехи, които ще облекат само по веднъж. Тя казва, че се свиква с това, с огромните парични суми, които пръскат по такива обикновени неща. А във Великолепната градина, пазарището на Съмъртън, парите се увеличават десетократно. Заедно с господарката си, Гиза шие дантела, коприна, кожа, дори скъпоценни камъни, за да създава годни за носене произведения на изкуството за елита на Сребърните, който, изглежда, следва кралските особи навсякъде. Парадът — така ги нарича тя, безкраен поход на кипрещи се пауни, всеки — по-горд и нелеп от предишния. Всички — Сребърни, всички — глупави, и всички — обсебени от общественото си положение.

Тази вечер ги мразя дори повече от обикновено. Чорапите, които губят, вероятно биха били достатъчни, за да спасят мен, Килорн и половината Подпори от военна повинност.

За втори път тази нощ сякаш ме удря гръм.

— Гиза. Събуди се. — Не шепна. Това момиче спи като мъртво. — Гиза.

Тя се размърдва и изстенва във възглавницата.

— Понякога ми идва да те убия — промърморва.

— Колко сладко. Сега се събуди!

Очите й са още затворени, когато скачам, след секунда се приземявам върху нея като грамадна котка. Преди да успее да започне да крещи, да хленчи и да замеси и майка ми, аз затискам устата й с длан:

— Просто ме изслушай, това е всичко. Не говори, просто слушай.

Тя изсумтява в ръката ми, но все пак кимва.

— Килорн…

При споменаването му кожата й се облива в яркочервено. Тя дори се изкикотва — нещо, което никога не прави. Но нямам време за ученическото й увлечение, не и сега.

— Престани, Гиза. — Поемам си треперлив дъх. — Килорн ще бъде взет във войската.

И тогава смехът й секва. Задължителната военна повинност не е шега работа, не и за нас.

— Намерих начин да го измъкна оттук, да го спася от войната, но имам нужда от помощта ти, за да го направя. — Боли ме да го кажа, но думите някак се откъсват от устните ми. — Нуждая се от теб, Гиза. Ще ми помогнеш ли?

Тя не се поколебава да отговори и изпитвам огромен прилив на любов към сестра си.

— Да.

 

 

Добре е, че съм ниска, иначе резервната униформа на Гиза никога нямаше да ми стане. Тя е плътна и тъмна, съвсем неподходяща за лятното слънце, с копчета и ципове, които сякаш се напичат в горещината. Раницата на гърба ми се движи, почти смазвайки ме с тежестта на платовете и шивашките инструменти. Гиза има собствена раница и тясна униформа, но изглежда, че те ни най-малко не я смущават. Свикнала е на тежка работа и тежък живот.

Преплаваме по-голямата част от разстоянието нагоре по реката, притиснати между бушели пшеница на баржата на един благосклонен фермер, с когото Гиза се сприятели преди години. По тези места хората й се доверяват, както никога не могат да се доверят на мен. Фермерът ни оставя, когато имаме да изминем още миля, недалече от криволичещата върволица от търговци, запътили се към Съмъртън. Сега се тътрим с тях към онова, което Гиза нарича Градинската врата, макар че не се виждат градини. Това всъщност е порта, направена от искрящо стъкло, което ни заслепява още преди да успеем да пристъпим вътре. Останалата част от стената изглежда направена от същия материал, но не мога да повярвам, че Сребърният крал ще бъде достатъчно глупав, за да се крие зад стъклени стени.

— Не е стъкло — казва ми Гиза. — Или поне не изцяло. Сребърните открили начин да нагряват диамант и да го смесват с други материали. Напълно непробиваемо е. Дори бомба не може да го разруши.

Диамантени стени.

— Изглежда необходимо.

— Не се набивай на очи. Остави говоренето на мен — прошепва тя.

Вървя по петите й с очи, приковани върху пътя, докато той избледнява от напукан черен асфалт до бели каменни павета. Толкова е гладък, че едва не се подхлъзвам, но Гиза ме хваща здраво за ръката, за да ме закрепи. Килорн нямаше да има проблем да върви по тази настилка, не и с моряшката си походка. Но пък и Килорн нямаше да е тук. Той вече се е предал. Аз няма.

Когато наближаваме портите, примижавам пред ослепителния блясък, за да погледна от другата страна. Макар че Съмъртън съществува само за сезона, зарязван преди падането на първата слана, той е най-големият град, който съм виждала някога. Има оживени и гъмжащи от народ улици, магазини, кръчми, къщи и вътрешни дворове, всичките — обърнати към чудовищна блещукаща сграда от диамантено стъкло и мрамор. И сега разбирам откъде е получила името си. Дворецът на Слънцето блести като звезда, издигайки се на сто фута във въздуха във виеща се маса от шпилове и мостове. Части от него притъмняват привидно по своя воля, за да осигурят на обитателите уединение. Не могат да допуснат селяните да гледат към краля и придворните му. Гледката е зашеметяваща, стряскаща, великолепна — а това е само лятната къща.

— Имената — излайва груб глас и Гиза спира на място.

— Гиза Бароу. Това е сестра ми, Мер Бароу. Помага ми да донеса някои стоки за господарката си. — Не трепва, запазва тона си равен, почти отегчен. Офицерът от Сигурността ми кимва и аз намествам раницата си, като разигравам истински театър. Гиза подава личните ни карти, и двете — изпокъсани, мръсни парчета картон, готови да се разпаднат, но те са достатъчни.

Мъжът, който ни оглежда, сигурно познава сестра ми, защото едва хвърля поглед към личната й карта. Моята изучава щателно, местейки поглед между лицето и снимката ми в продължение на цяла минута. Питам се дали и той е внушител, който може да прочете мислите ми. Това би сложило край на този малък набег много бързо и вероятно ще ми спечели примка от шнур около врата.

— Китките — въздиша той, вече отегчен от нас.

За момент съм озадачена, но Гиза протяга дясната си ръка, без да мисли. Аз следвам жеста, насочвайки ръка към служителя. Той нахлузва около китките ни две червени ленти. Кръговете се свиват, докато се затягат като токи на колани — няма начин да свалим сами тези неща.

— Вървете — казва служителят и лениво махва с ръка. В неговите очи две малки момичета не са заплаха.

Гиза кимва в знак на благодарност, но не и аз. Този човек не заслужава и частичка одобрение от мен. Портите се разтварят широко и ние тръгваме с отсечени крачки напред. Сърцето ми блъска в ушите, удавяйки звуците от Великолепната градина, докато влизаме в един различен свят.

Това е пазар, какъвто никога не съм виждала, осеян с цветя, дървета и фонтани. Червените са многобройни и бързи — изпълняват поръчки и продават стоките си, до един белязани с червените си ленти. Макар да нямат лента, Сребърните се забелязват лесно. Окичени са със скъпоценни камъни и благородни метали, по всеки от тях има цяло състояние. С едно плъзване на куката мога да се прибера у дома с всичко, от което някога ще имам нужда. Сребърните са високи, красиви и студени, носят се с бавна грациозност, за каквато никой Червен не може да претендира. Ние просто нямаме време да се движим така.

Гиза ме превежда покрай пекарница с поръсени със златист прах торти, бакалин, изложил за продан плодове в ярки цветове, каквито не съм виждала никога преди, и дори менажерия, пълна с диви животни, които не мога да възприема. Малко момиченце — Сребърна, ако се съди от дрехите й, храни с миниатюрни хапки ябълка петнисто, подобно на кон създание с невъзможно дълъг врат. Няколко улици по-нататък бижутериен магазин искри във всички цветове на дъгата. Забелязвам го, но тук е трудно да държа ума си бистър. Въздухът сякаш пулсира, трептящ от живот.

Точно когато си мисля, че не би могло да има нещо по-фантастично от това място, поглеждам по-внимателно Сребърните и си спомням точно кои са те. Момиченцето е левитатор, и кара ябълката да се издигне на десет фута във въздуха, за да нахрани дълговратото животно. Цветар прокарва ръце през саксия с бели цветя и те буйно израстват, увивайки се около лактите му. Той е зеленопръст, умее да манипулира растенията и пръстта. Двойка нимфи седи край фонтана, лениво забавлявайки децата с носещи се плавно водни кълба. Единият има оранжева коса и злобни очи дори докато децата се тълпят около него. Из целия площад Сребърни от всякакъв вид вършат необичайните си житейски дела. Толкова са много, всеки един — величествен, прекрасен и могъщ, и толкова далече от света, който познавам.

— Така живее другата половина — промърморва Гиза, долавяйки благоговението ми. — Достатъчно е, че да ти призлее.

Леки вълнички от вина се надигат в мен. Винаги съм завиждала на Гиза, на таланта й и на всички привилегии, които й предоставя той, но никога не съм се замисляла за цената. Тя не прекара много време в училище и има малко приятели в Подпорите. Ако беше нормална, Гиза щеше да има много приятели. Щеше да се усмихва. Вместо това четиринайсетгодишното момиче се труди усърдно с иглата и конеца, нагърбва се с грижата за бъдещето на семейството си, живеейки затънало до шия в свят, който мрази.

— Благодаря ти, Ги — прошепвам в ухото й. Тя знае, че нямам предвид само днешния ден.

— Магазинът на Сала е ето там, със синята тента. — Тя посочва надолу по една странична улица към мъничък магазин, притиснат между две кафенета. — Ще бъда вътре, ако имаш нужда от мен.

— Няма — отговарям бързо. — Дори ако нещата се объркат, няма да те замесвам.

— Хубаво. — После хваща ръката ми и я стиска силно за секунда. — Внимавай. Днес е претъпкано повече от обикновено.

— Повече места за криене — казвам й ухилено.

Но гласът й е сериозен:

— И повече офицери.

Продължаваме да вървим: всяка стъпка ни приближава към точния момент, в който тя ще ме остави сама на това странно непознато място. В мен започва да пулсира паника, докато Гиза внимателно сваля раницата от раменете ми. Стигнали сме до работилницата й.

За да се успокоя, си мърморя под нос:

— Не говори с никого, не гледай хората в очите. Не спирай да се движиш. Тръгвам си по пътя, по който дойдох, през Градинската врата. Офицерът сваля лентата ми и продължавам да вървя. — Тя кимва, докато говоря, очите й са широко отворени, бдителни и може би дори изпълнени с надежда. — До вкъщи са десет мили.

— Десет мили до вкъщи — повтаря тя като ехо.

Желаейки с цялото си сърце да можех да отида с нея, гледам как Гиза изчезва под синята тента. Тя ме доведе дотук. Сега е мой ред.