Виктория Айвярд
Алена кралица (27)

Двайсет и седма глава

Мейвън ме предаде. Не, изобщо никога не е бил на моя страна.

Очите ми се приспособяват и виждам решетки през мъждивата светлина. Таванът е нисък и тежък като въздуха под земята. Никога преди не съм била тук, но въпреки това разпознавам мястото.

— Кулата на костите — прошепвам високо: очаквам никой да не ме чуе.

Вместо това някой се засмива.

Тъмнината продължава да се вдига и разкрива още от килията. Облегната на решетките, до мен седи безформена фигура, променяща се с всеки изблик на смях.

— Бях на четири години, когато дойдох тук за пръв път, а Мейвън беше едва на две. Криеше се зад полите на майка си, изплашен от тъмнината и празните килии. — Кал се изкисква, всяка дума е остра като нож. — Предполагам, че вече не се страхува от тъмното.

— Не, не се страхува.

Аз съм сянката на пламъка. Повярвах на Мейвън, когато ми каза тези думи, когато ми разказваше колко много мрази този свят. Сега знам, че всичко е било измама, умела измама. Всяка дума, всяко докосване, всеки поглед е бил лъжа. А си мислех, че аз съм лъжкинята.

Инстинктивно насочвам способностите си в търсене на каквото и да е пулсиращо електричество, нещо, което да ми даде искрица енергия. Но няма нищо. Нищо, освен празно място, безжизнено отсъствие, кухо усещане, което ме кара да потреперя.

— Арвън наблизо ли е? — чудя се, спомнила си как изключи способностите ми, принуждавайки ме да гледам, докато Мейвън и майка му погубваха семейството си. — Нищо не усещам.

— Заради килиите — казва Кал унило. Ръцете му рисуват фигури по мръсния под — пламъци. — Направени са от Безмълвен камък. Не ме карай да го обяснявам, защото не мога и нямам желание да опитвам.

Той вдига очи с поглед, взиращ се гневно през тъмнината към безкрайната редица килии. Би трябвало да ме е страх, но не ми е останало от какво да се страхувам. Най-лошото вече се случи.

— Преди Двубоите, по времето, когато все още трябвало да екзекутираме хората си, Кулата на костите подслонявала всичко, от което са създадени кошмарите. Великият Греко, който разкъсвал хората наполовина и изяждал черния им дроб. Отровната невеста. Тя била анимос от Династията Вайпър и изпратила змии в леглото на прапрачичо ми в първата им брачна нощ. Казват, че кръвта му се превърнала в отрова, толкова много пъти бил ухапан. — Кал ги изброява — престъпниците от неговия свят. Звучат като истории, измислени, за да накарат децата да слушат. — Сега ние. Ще ме нарекат Принца предател. „Той убил баща си заради короната. Просто не можел да чака.“

Не мога да се сдържа и допълвам историята:

— „Онази кучка го накарала да го направи“, ще клюкарстват помежду си. — Представям си как го крещят на всеки уличен ъгъл, от всеки видео екран. — Ще обвинят мен, малкото мълниеносно момиче. Аз съм напълнила мислите ти с отрова, аз съм те покварила, аз съм те накарала да го направиш.

— Едва не го направи — промърморва той в отговор. — За малко не избрах теб тази сутрин.

Нима беше едва тази сутрин? Не може да е вярно. Оттласвам се към решетките, облягайки се само на сантиметри от Кал.

— Ще ни убият.

Кал кимва и се засмива отново. Чувала съм го да се смее преди — на мен, всеки път, когато се опитвах да танцувам, но този звук не е същият. Топлотата му е изчезнала и не е оставила нищо след себе си.

— Кралят ще се погрижи за това. Ще ни екзекутират.

Екзекуция. Не съм изненадана ни най-малко.

— Как ще го направят? — Почти не си спомням последната екзекуция. Останали са само образи: сребърна кръв по пясъка, ревът на тълпа. И си спомням бесилките у дома, въже, полюшващо се в силен вятър.

Раменете на Кал се напрягат:

— Има много начини. Заедно, един по един, с мечове или пушки, или умения, или и трите. — Той изпуска тежка въздишка, вече примирен с участта си. — Ще го направят болезнено. Няма да е бързо.

— Може би кръвта ми ще плисне навсякъде. Това ще даде на останалата част от света материал за мислене. — Мрачната представа ме кара да се усмихна. Когато умирам, ще забия собствено червено знаме, разплисквайки го по пясъците на огромната арена. — Тогава той няма да може да ме скрие. Всички ще узнаят каква съм в действителност.

— Мислиш ли, че това ще промени нещо?

Трябва. Фарли има списъка, Фарли ще намери останалите… но Фарли е мъртва. Мога само да се надявам, че е предала съобщението на някого, който е още жив. Другите все още са някъде там и трябва да бъдат открити. Те трябва да продължат, защото аз вече не мога.

— Мисля, че няма — продължава Кал, гласът му изпълва тишината. — Мисля, че той ще го използва като оправдание. Ще има още насилствено изпращане на военна служба, още закони, още трудови лагери. Майка му ще скалъпи друга невероятна лъжа и светът ще продължи да се върти същият както преди.

Не. Никога вече същото.

— Той ще потърси още като мен — осъзнавам на глас. Аз вече съм паднала, вече съм изгубена, вече съм мъртва. А това е последният пирон в ковчега. Обронвам глава в ръцете си, усещам как острите ми ловки пръсти се свиват в косата ми.

Кал се размърдва до решетките, от тежестта му металът започва да вибрира.

— Какво?

— Има други. Джулиан го откри. Каза ми как да ги намеря и… — Гласът ми изневерява, не ми се иска да продължа. — И аз му казах. — Идва ми да запищя. — Той се възползва от мен толкова съвършено.

През решетките Кал се обръща да ме погледне. Макар че способностите му са далече, потиснати от тези проклети стени, в очите му бушува огнен ад.

— Какво е чувството? — изръмжава, почти опрял нос в моя. — Какво е чувството да бъдеш използван, Мер Бароу?

Някога бих дала всичко, за да го чуя да изрича истинското ми име, но сега то пари като изгаряне. Мислех си, че използвам и двамата, Мейвън и Кал. Колко глупава съм била.

— Съжалявам — изричам с мъка. Презирам тези думи, но те са всичко, което мога да дам. — Аз не съм Мейвън, Кал. Не направих това, за да те нараня. Никога не съм искала да те нараня. — И по-меко, едва чуто: — Не всичко беше лъжа.

Главата му се удря в решетките с тъп звук, толкова силен, че сигурно боли, но Кал сякаш не забелязва. Подобно на мен, той е изгубил способността да изпитва болка или страх. Случиха се твърде много неща.

— Мислиш ли, че ще убие родителите ми? — Сестра ми, братята ми. Поне веднъж се радвам, че Шейд е мъртъв и Мейвън не може да стигне до него.

Усещам как по мен се разлива изненадваща топлина и се настанява в треперещите ми кости. Кал се е преместил отново, облегнал се е на решетките точно зад мен. Топлината му е приятна, естествена — не подтиквана от гнева или способностите му. Мога да почувствам как диша, как бие сърцето му. То блъска като барабан, докато намира сили да ме излъже:

— Смятам, че той има да мисли за по-важни неща.

Знам, че може да почувства как плача с рамене, тресящи се с всяко ридание, но не казва нищо. Няма думи за това. Но той остава тук, моето последно късче топлина в свят, който се превръща в прах. Плача за всички тях. Фарли, Тристан, Уолш, Уил. Брий, Трами, Гиза, мама и татко. Бойци — всички те. И Килорн. Не можах да го спася, колкото и да се старах. Не мога да спася дори себе си.

Поне имам обиците си. Малките точици, остро пробождащи кожата ми, ще останат с мен до края. Ще умра с тях, а те — с мен.

Оставаме така сигурно с часове, макар че нищо не се променя, за да отбележи минаващото време. Дори задрямвам веднъж, преди един познат глас да ме стресне и събуди:

— В друг живот може би щях да ревнувам.

Думите на Мейвън изпращат тръпки по гръбнака ми и усещането не е приятно.

Кал скача на крака по-бързо, отколкото съм смятала за възможно, и се хвърля към решетките, карайки метала да зазвънти. Но решетките удържат и Мейвън, лукавият, отвратителният, ужасният Мейвън, остава недосегаем. За моя наслада все пак трепва и се дръпва.

— Пести си силите, братко — казва той, като скърца със зъби на всяка дума. — Скоро ще ти трябват.

Макар да не носи корона, Мейвън вече има осанката на крал. Парадната му униформа е отрупана с нови медали. Някога бяха на баща му; изненадана съм, че не са все още покрити с кръв. Изглежда още по-блед отпреди, макар че тъмните кръгове под очите му вече ги няма. Убийството му помага да спи.

— Ти ли ще бъдеш на арената? — озъбва се Кал през решетките, ръцете му стискат силно желязото. — Лично ли ще го направиш? Имаш ли изобщо тази смелост?

Не мога да намеря сили да се изправя, колкото и да ми се иска да връхлетя върху решетките, да изтръгна метала с голи ръце, докато единственото, което напипвам, накрая е гърлото на Мейвън. Мога само да гледам.

Той се изсмива унило на думите на брат си:

— И двамата знаем, че никога не бих могъл да те победя със способности — казва той, хвърляйки обратно съвета, който самият Кал му даде толкова отдавна. — Затова ще те победя с главата си, скъпи братко.

Веднъж той ми каза, че Кал мрази да губи. Сега разбирам, че винаги Мейвън е този, който играе за да победи. Всеки дъх, всяка дума са били в служба на тази кървава победа.

Кал изръмжава ниско.

— Мейви — казва той, но в галеното име вече няма обич. — Как можа да причиниш това на татко? На мен? На нея?

— Убит крал, коварен принц. Толкова много кръв — подмята подигравателно той и танцува извън обсега на Кал. — По улиците плачат за баща ни. Или поне се преструват, че плачат — добавя и свива рамене с безразличие. — Глупавите вълци ме чакат да се препъна, а умните знаят, че няма да го направя. Династията Самос, Династията Айрал, те точат нокти от години в очакване на слаб крал, състрадателен крал. Знаеш ли, че им потичаха лигите при вида ти? Помисли си за това, Кал. След десетилетия баща ни щеше да умре бавно, спокойно и ти щеше да се възкачиш на престола. Женен за Еванджелин, дъщеря на стоманата и ножовете, с брат й до теб. Нямаше да преживееш нощта на коронацията. Тя щеше да направи онова, което направи майка ни, и да те замести със собственото си дете.

— Не ми казвай, че си направил това, за да подкрепиш една династия — подхвърля насмешливо Кал и клати глава. — Направи го за себе си.

Мейвън отново свива рамене. Ухилва се под нос с остра жестока усмивка.

— Наистина ли си толкова изненадан? Горкият Мейви, вторият принц. Сянката на братовия си пламък. Слабо създание, малко създание, обречено да стои настрана и да коленичи.

Той се размърдва и с бавни дебнещи стъпки тръгва от килията на Кал и застава пред моята. Мога само да се взирам в него от земята: не вярвам, че е възможно да помръдна. Той дори мирише студено.

— Сгоден за момиче, увлечено по друг, по брата — принца, когото никой не би могъл да пренебрегне. — В думите му се усеща дива нотка, натежала от бесен гняв. Но в тях има истина, сурова истина, която толкова усърдно се опитвах да забравя. От нея по кожата ми полазват тръпки. — Взе всичко, което трябваше да е мое, Кал. Всичко.

Внезапно се изправям, треперейки силно, но все още на крака. Той ни е лъгал толкова дълго, но аз не мога да го излъжа сега.

— Никога не съм била твоя, а ти никога не си бил мой, Мейвън — озъбвам се. — И то не заради него. Смятах те за съвършен. Мислех, че си силен и смел, и добър. Мислех, че си по-добър от него.

По-добър от Кал. Това са думи, които Мейвън мислеше, че никой няма да изрече. Трепва и за секунда виждам момчето, което познавах някога. Момче, което не съществува.

Той протяга ръка и ме сграбчва между решетките. Когато пръстите му се сключват върху голата кожа на китката ми, не изпитвам нищо, освен отвращение. Той ме държи здраво, сякаш съм спасително въже. Нещо се е прекършило в него и сега разкрива отчаяно дете, жалко, лишено от надежда създание, което се опитва да задържи любимата си играчка.

— Мога да те спася.

От думите ме побиват тръпки.

— Баща ти те обичаше, Мейвън. Ти не го виждаше, но той наистина те обичаше.

— Лъжа.

— Обичаше те, а ти го уби! — Думите идват по-бързо, леят се като кръв от вена. — Брат ти те обичаше, а ти го превърна в убиец. Аз… аз те обичах. Имах ти доверие. Имах нужда от теб. А сега ще умра за това.

— Аз съм крал. Ще живееш, ако искам да живееш. Ще се погрижа да е така.

— Искаш да кажеш, ако излъжеш? Един ден лъжите ти ще те задушат, крал Мейвън. Съжалявам единствено, че няма да съм жива да го видя. — А после аз на свой ред го сграбчвам. Дърпам с всичка сила и той се препъва и залита срещу решетките. Кокалчетата ми допират бузата му, Мейвън изскимтява като сритано куче. — Никога повече няма да допусна грешката да те обичам.

За мое удивление се съвзема бързо и приглажда косата си:

— Значи избираш него?

Винаги е било само това. Ревност. Съперничество. Всичко, та сянката да може да победи пламъка.

Принудена съм да отметна глава назад и да се засмея, чувствайки очите на братята върху мен.

— Кал ме предаде, а аз предадох него. А ти предаде и двама ни по хиляда различни начина. — Думите са тежки като камък, но правилни. Толкова правилни. — Не избирам никого.

Поне веднъж имам чувството, че контролирам огъня, а Мейвън е бил изгорен от него. С препъване отстъпва назад от килията ми, по някакъв начин победен от малкото момиче без нейната мълния, затворницата във вериги, човешкото същество пред един бог.

— Какво ще им кажеш, когато прокървя? — изсъсквам след него. — Истината ли?

Той се засмива с дълбок смях, който идва от гърдите му. Малкото момче изчезва, заместено отново от цареубиеца.

— Истината е каквато я направя аз. Бих могъл да подпаля този свят и да кажа, че вали дъжд.

И някои ще повярват. Глупаците. Но други няма да повярват. Червени и Сребърни, висшестоящи и низши, някои ще видят истината.

Гласът му се превръща в ръмжене, лицето му — в сянката на звяр:

— Всеки, който знае, че сме те скрили, всеки, изпитващ дори най-малко подозрение, ще бъде отстранен.

Умът ми работи трескаво, политайки към всеки, който знаеше, че у мен има нещо странно. Мейвън ме изпреварва, сякаш изпитва удоволствие да изброява множеството погубени животи.

— Лейди Блонос трябваше да си отиде, разбира се. Обезглавяването върши чудесна работа за справяне с лечители на повърхностни рани.

Тя беше старица, досадно създание. И не заслужаваше това.

— Прислужничките бяха по-лесни. Хубави момичета, сестри от Олдшър. Майка ми лично се справи с тях.

Така и не научих имената им.

Коленете ми се удрят тежко в земята, но едва го усещам.

— Те не знаеха нищо. — Но сега няма полза да говоря умолително.

— Лукас също ще си отиде — казва той и се хили злорадо със зъби, белеещи в тъмнината. — Ще имаш шанс лично да видиш това.

Идва ми да повърна:

— Каза ми, че той е в безопасност със семейството си!

Той се изсмива продължително и силно:

— Кога ще осъзнаеш, че всяка дума, излязла от устата ми, е лъжа?

— Ние го принудихме, Джулиан и аз. Той не е направил нищо лошо. — Чувствам се толкова ужасно, като умолявам, но това е всичко, което ми идва наум да направя. — Той е от Династията Самос. Не можеш да убиеш някого от тях.

— Мер, не слушаш ли внимателно? Мога да направя всичко — изръмжава той. — Жалко, че не можахме да върнем Джулиан тук навреме. Щеше да ми хареса да го принудя да гледа как умираш.

Полагам всички усилия да сподавя едно ридание, като притискам ръка към устата си. До мен Кал изръмжава дълбоко и гърлено при мисълта за вуйчо си.

— Намерили сте го?

— Разбира се, че го намерихме. Заловихме и Джулиан, и Сара. — Мейвън се засмива. — Ще се заема да убия първо Сконос, да довърша работата, която майка ми започна. Вече знаеш каква е историята там, нали, Кал? Знаеш какво направи майка ми, как с шепот си проправи път в главата на Кориан, изпращайки тръпки в мозъка й. — Той се приближава с подивели и плашещи очи. — Сара знаеше. А баща ти, дори ти, и двамата отказахте да й повярвате. Оставихте майка ми да победи. И го направихте отново.

Кал не отговаря и обляга глава на решетките. Доволен, че е съкрушил брат си, Мейвън се насочва към мен, крачи точно пред килията ми.

— Ще накарам другите да крещят за теб, Мер, всичките до един. Не само родителите ти. Не само сестра ти и братята ти. А всеки като теб, всички до един. Ще ги намеря и те ще умрат с мисълта за теб — ще знаят, че това е участта, която ти си им навлякла. Аз съм кралят, а ти можеше да бъдеш моята Алена кралица. Сега си нищо.

Не си правя труда да избърша сълзите, които струят по бузите ми. Вече няма смисъл. Мейвън изпитва наслада да ме гледа сломена и засмуква зъбите си, сякаш иска да ме вкуси.

— Довиждане, Мейвън. — Искаше ми се да има нещо повече за казване, но няма думи за неговата злина. Той знае какъв е и най-лошото от всичко е, че му харесва.

Навежда глава, почти покланяйки се на двама ни. Кал не си прави труда да погледне и вместо това се вкопчва в решетките и стиска метала, сякаш е вратът на Мейвън.

— Довиждане, Мер. — Самодоволната усмивка е изчезнала и за моя изненада очите му изглеждат мокри. Той се поколебава, обзет от нежелание да си тръгне. Като че ли внезапно е разбрал какво е направил и какво ще се случи с всички ни. — Веднъж ти казах да прикриеш сърцето си. Трябваше да ме послушаш.

Как смее.

Имам трима по-големи братя, така че когато заплювам Мейвън, прицелът ми е съвършен и го улучвам право в окото.

Той се обръща бързо, почти побягва от двама ни. Кал се взира в него дълго време, неспособен да проговори. Мога само да седна и да оставя яростта си отново да утихне. Когато Кал се настанява отново срещу мен, вече не са останали думи за казване.

Много неща доведоха до този ден с последици за всички ни. Забравен син, отмъстителна майка, брат с дълга сянка, странна мутация. Заедно те написаха трагедия.

В приказките, в старите вълшебни приказки се появява герой. Но всичките ми герои изчезнаха или са мъртви. Никой няма да дойде да ме спаси.

Сигурно вече е настъпила следващата сутрин, когато пристигат Пазителите, водени лично от Арвън. Със задушаващите стени в негово присъствие ми е трудно да си стоя на краката, но те ме принуждават да се изправя.

— Пазител Провос, пазител Вайпър. — Кал кимва на Пазителите, когато отварят килията му. Те го издърпват грубо на крака. Дори сега, пред лицето на смъртта, Кал е спокоен.

Докато минаваме, поздравява всички стражи, обръщайки се към тях по име. Те отвръщат на погледа му, разгневени или объркани, или и двете. Един цареубиец не би трябвало да е толкова вежлив. С войниците е още по-зле. Той иска да спре, за да се сбогува подобаващо с тях, но собствените му хора придобиват сурови и студени изражения при вида му. И си мисля, че това го наранява едва ли не повече от всичко друго. След известно време се смълчава, изгубил и последното си останало късче воля. Докато се изкачваме навън от тъмнината, все по-наблизо се чува шумът от тълпа. Първо слаб, но после глух рев точно над нас. Арената е пълна и хората са готови за зрелище.

Това започна, когато попаднах в Спираловидната градина с тяло, направено от искри, а сега свършва в Кулата на костите. Ще си тръгна като труп.

Служителите на арената, до един — Сребърни с безжизнени погледи, се спускат върху нас като ято гълъби. Издърпват ме зад една завеса, подготвяйки ме за онова, което предстои, с отривисти движения и жестоки ръце. Почти не ги усещам, докато бутат и дърпат, за да ме натикат в по-евтина версия на тренировъчен екип. Това е планирано като оскърбление — да ме накарат да облека нещо толкова семпло, за да умра в него, — но предпочитам дращенето на грубата тъкан пред шумоленето на коприната. Смътно се сещам за камериерките си. Те ме гримираха всеки ден, знаеха, че имам нещо за криене. И загинаха заради това. Сега никой не ме гримира, нито дори си прави труда да изчетка мръсотията от една нощ, прекарана в килия. Още постановки. Някога носех коприна, накити и красиви усмивки, но това не пасва на лъжата на Мейвън. По-лесно им е да разберат — и убият — едно Червено момиче в дрипи.

Когато ме издърпват обратно навън, виждам, че са направили същото за Кал. За него няма да има нито медали, нито броня. Но отново носи гривната си на възпламенител. Огънят още тлее в победения войник. Той се е примирил, че ще умре, но не и преди да вземе някого със себе си.

Издържаме взаимно на погледите си просто защото няма накъде другаде да гледаме.

— В какво влизаме? — пита най-сетне Кал, откъсвайки очи от моите, за да погледне Арвън в лицето.

Старият човек, бял като хартия, поглежда назад към бившите си възпитаници без помен от угризения. Какво са му обещали в замяна на помощта му? Но вече виждам. Знакът над сърцето му, короната, изработена от кехлибар, диамант и рубин, някога принадлежеше на Кал. Не се съмнявам, че са му дали много повече.

— Ти беше принц и пълководец. В своята мъдрост милостивият крал реши, че трябва поне да умреш славно. — Усмихва се, докато говори, показвайки остри дребни зъби. Зъби на плъх. — Достойна смърт, каквато един предател не заслужава. Колкото до Червеното момиче, измамницата. — Той насочва страховития си поглед към мен, съсредоточава се по-силно. Задушаващата тежест на силата му заплашва да ме смаже. — Тя няма да разполага с никакви оръжия и ще умре като дяволското създание, каквото е.

Отварям уста да протестирам, но Арвън се ухилва злобно над мен, дъхът му лъха на отрова.

— Заповеди на краля.

Никакви оръжия. Идва ми да запищя. Никаква мълния. Арвън няма да ме пусне от хватката си дори и за да умра. Думите на Мейвън отекват остро в главата ми. Сега си нищо. Ще умра като нищожество. Не е нужно да крият кръвта ми, ако могат да заявят, че силите ми са били фалшифицирани по някакъв начин.

Долу в килиите почти изгарях от нетърпение да изляза на подиума, да запратя искрите си в небето, а кръвта си — в пръстта. Сега се треса и треперя, обзета от желание да избягам, но ужасната ми гордост, единственото, което ми е останало, няма да ми позволи дори това.

Кал хваща ръката ми. Трепери като мен, страхува се да умре. Той поне ще има шанс да се бие.

— Ще те защитавам толкова дълго, колкото мога — прошепва той. Едва го чувам над тропота на крака и възбуденото биене на сърцето си.

— Не го заслужавам — промърморвам в отговор, но въпреки това стискам ръката му в знак на благодарност._ Аз го предадох, съсипах живота му, а ето как ми се отплаща._

Следващата стая е последната. Това е наклонен проход, който води нагоре по лек склон към желязна порта. През нея танцува слънчева светлина, стичайки се като кръв надолу към нас с целия шум на пълна арена. Стените изкривяват звуците, преобразяват възгласите и виковете във вой от кошмарите. Предполагам, че това не е далече от истината.

Когато влизаме, виждам, че не сме единствените, които чакат да умрат.

— Лукас!

Един страж го държи под ръка, но Лукас все пак успява да хвърли поглед през рамо. Лицето му е цялото в синини и изглежда по-блед отпреди, сякаш не е виждал слънцето от дни. Вероятно е вярно.

— Мер. — Дори само начинът, по който изрича името ми, ме кара да се присвия от неудобство. Той е поредният, когото предадох, използвайки го, както използвах Кал, Джулиан, полковника, както се опитах да използвам Мейвън. — Чудех се кога ли ще те видя отново.

— Толкова съжалявам. — Извинявам се дори на път към гроба си и все пак няма да е достатъчно. — Казаха ми, че си със семейството си, че си в безопасност, или иначе…

— Или иначе какво? — пита той бавно. — За теб аз съм нищо. Просто нещо, което да използваш и захвърлиш.

Обвинението реже като нож.

— Съжалявам, но трябваше да се направи.

— Кралицата ме накара да си спомня. — Накара. В гласа му има болка. — Не се извинявай, защото не го мислиш наистина.

Искам да го прегърна, да покажа, че не съм искала това.

— Мисля го, кълна се, Лукас.

— Негово Величество Мейвън от Династия Калоре и Династия Мерандус, Кралят на Норта, Пламъкът на Севера. — Викът прозвънва на арената, отеква надолу до нас през портата. Придружаващите го приветствени възгласи ме карат да се присвия ужасено, а Лукас трепва. Краят му е близо.

— Би ли го направила отново? — Думите ме жегват остро. — Би ли рискувала отново мен заради приятелите си терористи? — Бих. Не го казвам на глас, но Лукас вижда отговора в очите ми. — Опазих тайната ти.

Това е по-лошо от всяка обида, която би могъл да запрати по мен. Знанието, че ме е защитил, макар да не съм го заслужавала, ме гложди до дъно.

— Но сега знам, че не си различна, вече не — продължава той, почти съскайки. — Същата си като останалите. Безсърдечна, себична, студена — точно като нас. Добре са те обучили.

После се обръща и застава отново с лице към портата. Не иска да чува повече думи от мен. Искам да отида при него, да се опитам да обясня, но един страж ме възпира. Няма какво повече да направя, освен да се изправя смело и да чакам участта ни.

— Граждани мои. — Гласът на Мейвън прониква през портата заедно с дневната светлина. Звучи като баща си, като Кал, но в гласа му има по-остра нотка. Той е само на седемнайсет, а вече е чудовище. — Народе мой, деца мои.

Кал изсумтява презрително до мен. Но на арената се спуска мъртвешка, призрачна тишина. Той ги държи в ръцете си.

— Някои биха нарекли това жестокост — продължава Мейвън. Не се съмнявам, че е запаметил трогателна реч, вероятно написана от онази вещица, майка му. — Тялото на баща ми едва е изстинало, подът още е обагрен с кръвта му, а аз бях принуден да заема неговото място, да започна царуването си в такава жестока сянка. От десет години не сме екзекутирали своите и ме боли да започна отново тази ужасна традиция. Но заради баща ми, заради короната си, заради вас съм длъжен. Млад съм, но не съм слаб. Такива престъпления, такава злина ще бъдат наказани.

Горе над нас, високо на арената, отекват злобни викове, призоваващи за смърт.

— Лукас от Династията Самос, за престъпления срещу короната, за тайно сътрудничество с терористична организация, позната като „Алената гвардия“, те обявявам за виновен. Осъждам те на смърт. Приеми екзекуцията си.

А после Лукас тръгва нагоре по наклона към смъртта си. Не ми хвърля дори бегъл поглед. Не че заслужавам такъв. Той умира не само заради онова, което го накарахме да направи, а заради това, което съм. Както и другите, той знаеше, че у мен има нещо странно. И както другите той ще умре. Когато изчезва през далечната порта, съм принудена да се извърна и да се втренча в стената. Пушечните изстрели са трудни за пренебрегване. Тълпата надава рев, доволна от жестоката демонстрация.

Лукас беше само началото, встъпителното действие. Ние сме зрелището.

— Вървете — каза Арвън, побутвайки ни да продължаваме. Следва ни, когато започваме бавното изкачване.

Не мога да пусна ръката на Кал, за да не се препъна. Всеки мускул в тялото му се напряга, готов за битката на живота си. Призовавам мълнията си в един последен опит, но не излиза нищо. В мен не е останало дори потрепване. Арвън — и Мейвън — ми го отнеха.

През портата гледам как извличат тялото на Лукас; по пясъка остава ивица сребриста кръв. Залива ме вълна от гадене и трябва да прехапя устна.

Със силно скърцане стоманената порта потреперва и се вдига. Слънчевата светлина ме заслепява за миг, принуждава ме да се закова на място, но Кал ме издърпва напред на арената.

Бял пясък, ситен като прах, се хлъзга под краката ми. Когато очите ми се приспособяват, едва не забравям да дишам. Арената е огромна, зейнала сива паст от стомана и камък, изпълнена с хиляди гневни лица. Те гледат предизвикателно към нас в оглушително мълчание, вливат омразата си в кожата ми. Не виждам абсолютно никакви Червени, но и не го очаквам. Това Сребърните наричат забавление, поредната пиеса, на която да се смеят, и не искат да я делят.

Видео екрани осейват арената и ми показват отражението на собственото ми лице. Разбира се, трябва да запишат това, да го излъчат из цялата страна. Да покажат на света още една Червена, принизена до такава степен. Гледката ме стряска: отново приличам на себе си. Раздърпана, сплъстена коса, прости дрехи, пръст, сипеща се от мен на малки облачета. Кожата ми поруменява от кръвта, която толкова дълго се опитвах да крия. Ако не ме очакваше смърт, вероятно щях да се усмихна.

За моя изненада екраните потрепват, превключват от изображенията на двама ни с Кал към нещо зърнисто — кадри, заснети от охраната, от всички камери, всички електрически очи. С треперлив дъх осъзнавам колко дълбоко се е простирал планът на Мейвън.

Екраните показват отново всичко, всеки откраднат миг. Как се измъквам от Двореца с Кал, как танцуваме заедно, водените ни шепнешком разговори, целувката ни. А после убийството на краля в пълния му ужасен блясък. Когато всичко това се вземе заедно, историята на Мейвън не е трудна за вярване. Всичко се връзва — разказът за Червената дяволица, която прелъстила един принц и го накарала да убие крал. Тълпата ахва и мърмори, поглъщайки съвършената лъжа. Дори на собствените ми родители би им било трудно да отрекат това.

— Мер Моли Бароу.

Гласът на Мейвън прогърмява зад мен и когато се обръщаме, виждаме царствения глупак да гледа гневно към нас. Собствената му ложа с места е обвита в черно-червени знамена, пълна до пръсване с лордове и дами, които разпознавам. Всички са облечени в черно, пренебрегнали са цветовете на династиите си в знак на почит към един убит крал. Соня, Илейн и всички други деца на Висшите династии се взират в мен с отвращение. Лорд Самос стои от лявата страна на Мейвън, кралицата — от дясната. Елара се крие зад траурен воал, вероятно за да замаскира коварната си усмивка. Очаквам Еванджелин да обикаля наблизо, доволна да се омъжи за следващия крал. В края на краищата тя искаше единствено короната. Но тя не се вижда никъде. Самият Мейвън прилича на мрачен призрак, бледата му кожа се откроява рязко на фона на черния блясък на парадната му броня. Дори носи меча, с който убиха краля, а бащината му корона се гуши в косата му, блеснала на слънцето.

— Някога повярвахме, че си изгубената Марийна Титанос, друга убита гражданка на моето кралство. С помощта на твоите Червени братя ти ни измами с технологични трикове и заблуди, прониквайки в собственото ми семейство. — Технологични трикове. Екраните ме показват в Спираловидната градина, жужаща от електричество. На заснетия кадър изглежда неестествено. — Ние ти дадохме образование, положение, власт, сила и дори обичта си. За това ти ни се отплати с предателство, като с измамата си настрои родния ми брат срещу собствената му кръв.

Сега знаем, че си деец на победената „Алена гвардия“ и си пряко отговорна за погубването на безброй животи. — Изображенията потрепват и показват нощта на Прострелването на Слънцето, балната зала, пълна с кръв и смърт. Знамето на Фарли, развяващото се парче червен плат с разкъсаното слънце, изпъква на фона на хаоса.

— Заедно с брат ми, принц Тиберий Седми от Династиите Калоре и Джакос, си обвинена в множество жестоки и позорни престъпления срещу короната, включително измама, държавна измяна, тероризъм и убийство. — Ръцете ти не са по-чисти от моите, Мейвън. — Ти уби моя баща, краля, омагьосвайки собствения му син, за да извърши деянието. Ти си Червен дявол — той поглежда бързо към Кал, вече почти пламнал от гняв, — а ти си слаб човек. Предател на короната си, на кръвта си и на цветовете си. — Смъртта на краля се разиграва отново пред очите ми, за да затвърди ужасните думи на Мейвън.

— Обявявам и двама ви за виновни в престъпленията ви. Приемете екзекуцията си!

Мощен присмех се понася над арената. Звучи като квичене на прасета, жадни за кръв.

Видео екраните отново превключват към Кал и мен в очакване да плачем или да умоляваме за живота си. Никой от нас не помръдва дори на сантиметър. Няма да получат това от нас.

Мейвън се взира над стената на ложата, злобно ухилен, в очакване някой от нас да се пречупи.

Вместо това Кал отдава чест, допрял два пръста до челото си. Това е по-добре, отколкото да удари Мейвън с юмрук през лицето, и той се дръпва назад, разочарован. Отмества поглед от нас към далечния край на арената. Когато се обръщам, очаквам да видя стрелците, които убиха Лукас, но ме посреща много различна гледка.

Не знам откъде са дошли или кога, но в прахта се появяват пет фигури.

— Не е толкова зле — промърморвам, стиснала ръката на Кал. Той е воин, войник. За него петима срещу един може би дори е честна схватка.

Но Кал сбърчва чело, вниманието му е приковано върху екзекуторите ни. Те излизат по-остро на фокус и през тялото ми преминава вълна от страх. Знам имената и уменията им, някои — много по-добри от други. От всички тях се излъчват вълни от сила, облечени са в брони и униформи, предназначени за война.

Един силнорък Рамбос, за да ме разкъса, синът на Династията Хейвън, който ще ме изпари и задуши като обвит в сенки призрак, и самият лорд Осанос, за да удави огъня на Кал. Също и Арвън, напомням си. Той стои на портата, очите му не се отделят от тялото ми дори за миг.

Не забравяй другите двама. Магнитроните.

Всъщност е почти поетично. В еднакви брони, с еднакви намръщени гримаси Еванджелин и Птолемей ни гледат упорито, в юмруците им стърчат дълги жестоки ножове.

Някъде в главата ми тиктака часовник, отброявайки минутите. Не остава много време.

Над нас гласът на Мейвън изрича хрипливо:

— Нека умрат.