Виктория Айвярд
Алена кралица (16)

Шестнайсета глава

След цял ден взиране в часовника в очакване на полунощ започвам да се отчайвам. Разбира се, Фарли не може да се свърже с нас тук. Дори тя не е толкова талантлива. Но тази нощ, докато часовникът тиктака, за пръв път от Изпитанието на кралиците не чувствам нищо. Никакви камери, никакво електричество, нищо. Захранването е напълно изгаснало. Преживявала съм временни спирания на електричеството твърде много пъти, за да ги преброя, но това е различно. Това не е случайност. Това е заради мен.

Придвижвайки се бързо, нахлузвам ботушите си, сега разтъпкани от седмици носене, и се отправям към вратата. Едва съм излязла в коридора, когато чувам в ухото си Уолш, която говори тихо и бързо, докато ме дърпа през принудителната тъмнина.

— Нямаме много време — промърморва тя, като ме избутва припряно в шахтата на едно сервизно стълбище. Тъмно е като в рог, но тя знае къде отиваме, а аз й имам доверие да ме отведе дотам. — Ще възстановят захранването след петнайсет минути, ако имаме късмет.

— А ако нямаме? — прошепвам в тъмнината.

Тя ме превежда припряно надолу по стълбите и отваря с рамо една врата:

— Тогава се надявам да не си твърде привързана към главата си.

До мен най-напред достига миризмата на земя, пръст и вода, изваждайки на бял свят всичките ми спомени за живота в гората. Но макар да изглежда като гора с чворести стари дървета и стотици растения, обагрени в синьо и черно от луната, отгоре се издига стъклен покрив. Оранжерията. Лъкатушещи сенки се простират по земята, една от друга по-ужасни. Във всеки тъмен ъгъл виждам офицери от Сигурността и Пазители, дебнещи да ни заловят и убият, както убиха брат ми. Но вместо техните ужасни черни или украсени с пламъци униформи няма нищо, освен цветя, които цъфтят под стъкления таван от звезди.

— Извини ме, ако не направя реверанс — обажда се един глас, като изниква от редичка магнолии на бели ивици. Сините й очи отразяват луната, сияят в тъмното със студен огън. Фарли притежава истински талант за театрални изпълнения.

Както и в репортажа, през лицето й е преметнат червен шал, който крие чертите й. Но не успява да скрие един обезобразяващ белег, който се спуска надолу по шията й и изчезва под яката на ризата й. Изглежда нов, едва започнал да заздравява. Доста работа е имала, откакто я видях за последно. Но пък същото се отнася и за мен.

— Фарли — казвам и накланям глава за поздрав.

Тя не кимва в отговор, но пък и не съм очаквала това от нея. Напълно делова.

— А другият? — промърморва тя.

Друг ли?

— Холанд ще го доведе. Всеки момент. — Уолш звучи задъхана, дори развълнувана при мисълта за този, когото чакаме, който и да е той. Дори очите на Фарли блестят.

— Какво има? Кой друг се е включил? — Те не ми отговарят: вместо това се споглеждат. През ума ми пробягват няколко имена на слуги и кухненски прислужници, които биха подкрепили каузата.

Но човекът, който се присъединява към нас, не е слуга. Дори не е Червен.

Мейвън.

Не знам дали да изпищя или да побягна, когато виждам годеника си да се появява от сенките. Той е принц, той е Сребърен, той е врагът и въпреки това ето го, застанал с един от водачите на „Алената гвардия“. Спътникът му Холанд, застаряващ Червен слуга с години служба зад гърба си, сякаш ще се пръсне от гордост.

— Казах ти, че не си сама, Мер — казва Мейвън, но не се усмихва. Едната му ръка се присвива конвулсивно отстрани до тялото му — той е кълбо от нерви. Фарли го плаши.

И виждам защо. Тя пристъпва към нас с пистолет в ръка, но е също толкова на нокти, колкото и той. Въпреки това гласът й не потрепва:

— Искам да го чуя от устните ти, малки принце. Кажи ми какво си му казал — казва тя, кимвайки към Холанд.

При думите „малки принце“ Мейвън се усмихва подигравателно, устните му се присвиват с неприязън, но не й се сопва.

— Искам да се включа в Гвардията — казва той с напълно убедителен тон.

Тя действа бързо, с едно и също движение вдига ударника на пистолета и се прицелва. Сърцето ми сякаш спира, когато притиска дулото към челото му, но Мейвън не трепва.

— Защо? — изсъсква тя.

— Защото този свят е несправедлив. Това, което направи баща ми, онова, което брат ми ще направи, е погрешно. — Дори с опрян в главата пистолет той успява да говори спокойно, но по врата му се стича мънистена капчица пот. Фарли не се отдръпва, докато чака по-добър отговор, и аз откривам, че правя същото.

Очите му се преместват, насочвайки се към моите, и той преглъща с усилие:

— Когато бях на дванайсет, баща ми ме изпрати на бойния фронт, за да ме закали, да ме направи като брат ми. Кал е съвършен, нали разбирате, тогава защо аз да не мога да бъда същият?

Не успявам да удържа трепването си при тези думи, разпознавайки болката в тях. Живеех в сянката на Гиза, а той е живял в тази на Кал. Знам какво представлява такъв живот.

Фарли изсумтява, почти му се присмива.

— Не ми трябват ревниви малки момчета.

— Ще ми се ревността да ме беше довела тук — промърморва Мейвън. — Прекарах три години в казармата, като следвах Кал и офицерите и генералите, гледайки как войниците се бият и умират заради война, в която никой не вярваше. Там, където Кал виждаше чест и вярност, аз виждах глупост. Виждах безсмислена загуба. Кръв от двете страни на разделителната линия, а твоите хора дадоха толкова много повече.

Спомням си книгите в стаята на Кал, тактиките и маневрите, изложени като игра. При спомена се присвивам от ужас, но следващите думи на Мейвън смразяват кръвта ми.

— Имаше едно момче само на седемнайсет, Червен от замръзналия север. Не ме познаваше по лице, за разлика от всички други, но се отнасяше с мен много добре. Държеше се с мен като с личност. Мисля, че той беше първият ми истински приятел. — Може би е трик на лунната светлина, но нещо подобно на сълзи проблясва в очите му. — Казваше се Томас и го видях как умира. Можех да го спася, но пазачите ми ме удържаха. Животът му не струвал нищо, така казаха. — После сълзите изчезват, заместени от стиснати юмруци и желязна воля. — Кал нарича това „баланса“, Сребърните над Червените. Той е добър човек и ще бъде справедлив владетел, но не смята, че промяната си струва цената — казва той. — Опитвам се да ти кажа, че не съм същият като тях, останалите. Мисля, че си струва да пожертвам живота си за твоя, и бих го дал с радост, ако това означава промяна.

Той е принц и най-лошото от всичко, син на кралицата. Преди не исках да му се доверя точно поради тази причина — заради тайните, които е запазил скрити. Или може би именно това е крил през цялото време… Собственото си сърце.

Макар че полага големи старания да изглежда мрачен, да държи гърба си изправен и да попречи на устните си да затреперят, мога да видя момчето под маската. Част от мен иска да го прегърне, да го утеши, но Фарли би ме спряла, преди да успея. Когато сваля пистолета си бавно изпускам дъх, който не съм осъзнала, че съм затаила.

— Момчето говори истината — казва прислужникът Холанд. Премества се и застава до Мейвън, странно готов да закриля своя принц. — Чувствал се е така вече от месеци, откакто се е върнал от фронта.

— А ти му разказа за нас след няколко изпълнени със сълзи нощи? — изсумтява насмешливо Фарли, насочвайки страховития си поглед към Холанд. Но той остава твърд.

— Познавам принца още от момче. Всеки, близък до него, може да види, че сърцето му се е променило. — Холанд хвърля кос поглед към Мейвън, сякаш си спомня момчето, което е бил. — Помислете си какъв съюзник би могъл да бъде. Колко би могъл да промени нещата.

Мейвън е различен. Знам това от собствен опит, но нещо ми подсказва, че думите ми няма да повлияят на Фарли. Само Мейвън може да направи това сега.

— Закълни се в цветовете си — изръмжава му тя.

Древна клетва според нейно благородие лейди Блонос. Все едно да се закълнеш едновременно в живота си, семейството си и бъдещите си деца. А Мейвън не се поколебава да го стори.

— Заклевам се в цветовете си — казва той, като свежда глава. — Обричам се на „Алената гвардия“. — Звучи като предложението му за брак, но това е далеч по-важно и по-смъртоносно.

— Добре дошъл в „Алената гвардия“ — казва тя най-накрая, отдръпвайки шала си.

Придвижвам се тихо по мозаечния под, докато усещам ръката му в моята. Тя изгаря от вече позната горещина.

— Благодаря ти, Мейвън — прошепвам. — Нямаш представа какво означава това за нас. За мен.

Всеки друг би се усмихнал при перспективата да вербува един Сребърен, и при това — кралска особа, но Фарли почти не реагира.

— Какво си готов да направиш за нас?

— Мога да ви давам информация, разузнавателни сведения, каквото ви потрябва, за да продължите напред с операцията си. Участвам заедно с баща си в заседания относно данъците…

— Не се интересуваме от данъците — тросва се Фарли. Хвърля ми гневен поглед, сякаш аз съм виновна, че не й харесва това, което той предлага. — Трябват ни имена, местонахождения, мишени. Какво да поразяваме и кога да причиняваме най-големи щети. Можеш ли да ми осигуриш това?

Мейвън пристъпва смутено от крак на крак:

— Бих предпочел не толкова враждебно държание — промърморва. — Насилническите ви методи не ви печелят приятели.

Фарли се изсмива подигравателно и оставя звука да отекне из оранжерията:

— Вашите хора са хиляда пъти по-свирепи и жестоки от моите. Прекарахме последните няколко столетия под ботуша на Сребърните и няма да се измъкнем, като се държим мило.

— Предполагам — промърморва Мейвън. Досещам се, че мисли за Томас, за всеки, когото е гледал как умира. Рамото му докосва леко моето, когато се дръпва назад, криейки се в мен за закрила. Фарли не пропуска да забележи това и едва не се изхилва на глас.

— Малкият принц и малкото мълниеносно момиче. — Тя се засмива. — Двамата си подхождате. Единият — страхливец, а ти — обръща се към мен, стоманеносините й очи горят — последния път, когато се срещнахме, отчаяно се надяваше на чудо.

— Открих го — казвам й. За да потвърдя думите си, ръцете ми заискряват, хвърляйки танцуваща пурпурна светлина над нас.

Тъмнината сякаш се раздвижва и членове на „Алената гвардия“ се показват в заплашителен ред, излязъл от дървета и храсти. Лицата им са маскирани с шалове и карирани кърпи, но те не крият всичко. Най-високият трябва да е Тристан с дългите си крайници. От начина, по който стоят, напрегнати и готови за действие, се досещам, че се страхуват. Лицето на Фарли обаче не се променя. Тя знае, че хората, чиято задача е да я защитават, няма да направят кой знае какво срещу мен или Мейвън, но изобщо не изглежда стресната. За моя огромна изненада най-накрая се усмихва. Усмивката й е страховита, пълна със зъби и необуздан глад.

— Можем да бомбардираме и изгорим до основи всеки сантиметър от тази страна — промърморва тя, като мести поглед между нас с нещо като гордост, — но това никога няма да причини щетите, които вие двамата можете да причините. Сребърен принц, който се обръща срещу короната си, Червено момиче със способности. Какво ще кажат хората, когато ви видят застанали редом с нас?

— Мислех, че искате… — започва Мейвън, но Фарли отхвърля думите с махване на ръка.

— Пускането на бомби е само начин да привлечем внимание. Получим ли го, веднъж щом вече всеки Сребърен в тази пропаднала страна гледа, имаме нужда от нещо, което да им покажем. — Изражението й става пресметливо, докато ни измерва с поглед, преценявайки какъв шанс имаме срещу това, което има предвид. — Мисля, че ще свършите доста добра работа.

Гласът ми потреперва от ужас при това, което може да каже:

— Като какви?

— Лицето на нашата славна революция — казва тя гордо и отмята глава назад. Златистата й коса улавя лунната светлина. За миг сякаш носи искряща корона. — Капката вода, която ще разкъса бента.

Мейвън кима пламенно.

— И така, откъде започваме?

— Е, мисля, че е време да се поучим от дяволиите на Мер.

— Какво трябва да значи това? — Не разбирам, но Мейвън с лекота проследява нишката на мисълта на Фарли.

— Баща ми прикрива други нападения на Гвардията — промърморва той, обяснявайки плана й.

Умът ми се стрелва обратно към полковник Макантос и избухването й по време на обяда.

— Летището, Делфи, Харбър Бей.

Мейвън кимва:

— Той ги нарече злополуки, тренировъчни упражнения, лъжи. Но когато ти пръсна искри по време на Изпитанието на кралиците, дори майка ми не можа да те омаловажи с говорене. Имаме нужда от нещо такова, нещо, което никой не може да скрие. Да покажем на света, че „Алената гвардия“ е много опасна и много реална.

— Но това няма ли да има последствия? — Мисълта ми светкавично се стрелва обратно към метежа, към невинните хора, изтезавани и убити от безмозъчна орда. — Сребърните ще се нахвърлят върху нас, нещата ще станат по-лоши.

Фарли извръща очи, неспособна да издържи на погледа ми:

— И още хора ще се присъединят към нас. Още хора ще осъзнаят, че животът, който водим, е не какъвто трябва, и че можем да го променим. Твърде дълго си кротувахме; време е да направим жертви и да продължим напред.

— Брат ми ли беше вашата жертва? — сопвам се и усещам как гневът се разпалва в мен. — Смъртта му струваше ли си за вас?

За нейна чест трябва да се признае, че тя не се опитва да излъже:

— Шейд знаеше с какво се обвързва.

— А всички други? Ами децата и старците и всички други, които не са заявили участието си във вашата „славна революция“? Какво ще стане, щом Пазителите започнат да ги събират, за да ги накажат, когато не успеят да намерят вас?

Гласът на Мейвън е топъл и мек в ухото ми:

— Помисли за уроците си по история, Мер. На какво те е учил Джулиан?

Научи ме за смъртта. За онова, което е било преди. За войните. Но отвъд това във времето, когато нещата още можели да се променят, имало революции. Хората въставали, империите рухвали и нещата се променяли. Свободата била нещо непредсказуемо, идвала на приливи и отливи заедно с времето.

— Революцията се нуждае от искра — повтарям онова, което Джулиан често казва по време на уроците ни.

Фарли се усмихва:

— Ти би трябвало да знаеш това по-добре от всеки.

Но аз все още не съм убедена: болката от загубата на Шейд, от знанието, че родителите ми са загубили дете, само ще се усили, ако направим това. Още колко като Шейд ще загинат?

Странното е, че Мейвън, а не Фарли се опитва да ме убеди.

— Кал вярва, че промяната не си струва цената — казва той. Гласът му изневерява, потрепвайки от нервност и убедителност. — А един ден той ще управлява — искаш ли да позволиш той да е бъдещето?

Поне веднъж ми е лесно да отговоря:

— Не.

Фарли кимва, доволна:

— Уолш и Холанд. — Рязко обръща глава към тях: — Казват ми, че тук ще има малко празненство.

— Балът — обажда се Мейвън.

— Невъзможна мишена — казвам рязко. — Всички ще имат телохранители, кралицата ще разбере, ако нещо се обърка…

— Няма — намесва се Мейвън, като почти изсумтява презрително при тази мисъл. — Майка ми не е всесилна, както би искала да вярваш. Дори нейните способности имат предели.

Предели? Кралицата? Дори само от мисълта умът ми започва да препуска бясно:

— Как можеш да кажеш това? Знаеш на какво е способна…

— Знам, че в разгара на бал с толкова много гласове и мисли, които се вихрят около нея, тя няма да става за нищо. А стига да не се изпречваме на пътя й, да не й даваме повод да рови, няма да разбере нищичко. Същото важи и за очите на Айгри. Те няма да очакват неприятности и затова няма да ги видят. — Той се обръща отново към Фарли, гръбнакът му е изопнат като стрела. — Сребърните може и да сме силни, но не сме непобедими. Това е постижимо.

Фарли кимва спокойно, усмихвайки се така, че се виждат зъбите й.

— Ще влезем отново във връзка, щом нещата бъдат задвижени.

— Може ли да помоля за нещо в замяна? — избълвам, като посягам да я хвана за ръката. — Приятелят ми, онзи, заради когото се обърнах към теб преди, иска да се присъедини към Гвардията. Но не може да му позволите. Просто се постарайте да не се замесва в нищо.

Тя внимателно отделя пръстите ми от ръката си, а съжаление замъглява очите й.

— Надявам се, че нямаш предвид мен.

За мой ужас един от забулените й в сенки пазачи пристъпва напред. Парчето червен плат, увито около лицето му, не скрива изправените му широки рамене, нито опърпаната риза, която съм виждала хиляда пъти. Но твърдото като стомана изражение в очите му, решителността на човек, два пъти по-възрастен от него, е нещо, което изобщо не разпознавам. Килорн изглежда отдалечен от мен вече с цели години. Член на „Алената гвардия“ до мозъка на костите си, готов да се бие и да загине за каузата. Той е Червен като зората.

— Не — прошепвам, отдръпвайки се от Фарли. Сега виждам единствено Килорн, който тича с пълна скорост към смъртта. — Знаеш какво стана с Шейд. Не можеш да направиш това.

Той отдръпва парчето плат и протяга ръце да ме прегърне, но аз отстъпвам. Усещам докосването му като предателство.

— Мер, не е нужно непрекъснато да се опитваш да ме защитиш.

— Ще го правя, щом ти не желаеш. — Как може да очаква да бъде каквото и да е друго, освен жив щит? Как може да прави това? Някъде далече до мен достига жужене, което става все по-силно с всяка секунда, но почти не забелязвам. По-съсредоточена съм да попреча на сълзите да се отронят пред Фарли, Гвардията и Мейвън.

— Килорн, моля те.

При думите ми той става мрачен, сякаш те са обида, а не молба на младо момиче.

— Ти направи избора си, а сега аз правя своя.

— Направих избора заради теб, за да те опазя — сопвам се. Удивително е колко лесно подемаме отново стария си ритъм, заяждайки се, както винаги. Но сега залогът е много по-голям. Не мога просто да го блъсна в калта и да си тръгна. — Спазарих се за теб.

— Правиш това, което смяташ, че ще ме предпази, Мер — промърморва той, гласът му е ниско ръмжене. — Така че позволи и на мен да направя каквото мога, за да те спася.

Стискам очи, оставяйки сърдечната ми болка да вземе връх. Закрилям Килорн всеки ден, откакто майка му си тръгна, откакто той едва не умря от глад на прага ми. А сега той отказва да ми позволи независимо колко опасно е станало бъдещето.

Бавно отварям отново очи.

— Прави, каквото искаш, Килорн. — Гласът ми е студен и механичен като жиците и електрическите вериги, които се опитват да се включат отново. — Скоро токът ще дойде. Добре е да се размърдаме.

Другите се задействат бързо, изчезват в оранжерията, а Уолш ме хваща за ръката. Килорн се отдръпва заднешком, следвайки другите в сенките, но очите му остават приковани върху мен.

— Мер — провиква се след мен. — Поне се сбогувай.

Но аз вече вървя с Мейвън до мен, с Уолш пред двама ни. Няма да погледна назад, не и сега, когато той предаде всичко, което някога съм правила за него.

 

 

Времето се движи бавно, когато чакаш нещо хубаво, така че, естествено, дните летят, докато балът, който очаквам с ужас, наближава. Минава цяла седмица без никакъв контакт, оставяйки Мейвън и мен в неведение, докато часовете отминават с уверена стъпка. Още обучение, още Протокол, още безсмислени обеди, които почти ме оставят просълзена. Всеки път трябва да лъжа, да възхвалявам Сребърните и да засипвам с жестоки обиди своите хора. Единствено Гвардията ме поддържа силна.

Лейди Блонос ми се кара, че съм разсеяна по време на уроците по Протокол. Сърце не ми дава да й кажа, че разсеяна или не, никога няма да мога да усвоя танцовите стъпки, на които се опитва да ме научи за Прощалния бал. Независимо колко ме бива да се промъквам, в ритмичното движение съм ужасна. Междувременно обучението, от което някога се ужасявах, е отдушник за целия ми гняв и стрес, защото ми позволява да изхвърля с тичане или пръскане на искри всичко, което се опитвам да задържа в себе си.

Но точно когато най-после започвам да усвоявам нещата, атмосферата на обучението се променя драстично. Еванджелин и нейните лакеи не се заяждат с мен, а вместо това се съсредоточават внимателно върху упражненията си за загряване. Дори Мейвън изпълнява упражненията си за разтягане по-прилежно, сякаш се подготвя за нещо.

— Какво става? — питам го, като кимвам към останалите от класа. Очите ми се задържат за миг върху Кал, който в момента прави съвършени лицеви опори.

— Ще видиш след минута — отвръща Мейвън със странно безучастен тон.

Когато Арвън влиза с Провос, дори неговата походка е странно пружинираща. Не излайва заповед да тичаме, а вместо това се приближава към класа.

— Тирана — промърморва инструктор Арвън.

Момиче в екип на сини райета, нимфата от Династията Осанос, веднага застава нащрек. Отправя се към центъра на терена в очакване на нещо. Изглежда еднакво развълнувана и ужасена.

Арвън се обръща и ни обхожда с търсещ поглед. За секунда очите му се задържат върху мен, но за щастие, се преместват върху Мейвън.

— Принц Мейвън, ако обичате. — Посочва към мястото, където чака Тирана.

Мейвън кимва и отива да застане до нея. И двамата се напрягат с конвулсивно присвиващи се пръсти, докато очакват онова, което се задава.

Внезапно тренировъчният терен се раздвижва около тях, като изтласква нагоре прозрачни стени, които образуват нещо. Провос отново вдига ръце, използвайки способностите си, за да преобрази тренировъчната зала. Когато конструкцията се оформя, сърцето ми заблъсква като чук, щом осъзнавам точно какво е.

Арена.

Кал заема мястото на Мейвън до мен с бързи и безшумни движения.

— Няма да се наранят помежду си — обяснява той. — Арвън ни спира, преди някой да успее да нанесе истинска вреда, а наблизо има лечители.

— Успокояващо — изричам задавено.

В центъра на бързо оформящата се арена Мейвън и Тирана се готвят за двубоя си. Гривната на Мейвън искри, в дланите му пламти огън, пълзящ нагоре по ръцете му, докато от въздуха се процеждат капчици влага и се завъртат във вихър около Тирана в стряскаща демонстрация. И двамата изглеждат готови за битка.

Нещо в безпокойството ми кара Кал да застане нащрек:

— Мейвън ли е единствената причина да се тревожиш?

Ни най-малко.

— Нещата с Протокола не са много лесни точно сега. — Не лъжа, но в списъка с проблемите ми усвояването на танците е съвсем на дъното. — Изглежда, че в танците съм още по-зле, отколкото в запаметяването на дворцовия етикет.

За моя изненада Кал се разсмива високо:

— Сигурно си ужасна.

— Е, трудно е да се учиш без партньор — сопвам се и го поглеждам наежено.

— Наистина.

Последните две парчета се сключват, завършват тренировъчната арена и ограждат Мейвън и противницата му. Сега те са отделени от нас, останалите, с дебело стъкло, впримчени заедно в миниатюрна версия на бойна арена. Последния път, когато гледах Сребърни да се бият, един от тях едва не загина.

— Кой има надмощие? — пита Арвън, обръщайки се към класа. Всички ръце, освен моята, се изстрелват във въздуха. — Илейн?

Момичето Хейвън издава брадичка напред и проговаря гордо:

— Тирана има надмощие. Тя е по-възрастна и по-опитна. — Илейн казва това, сякаш е най-очевидното нещо на света. Бузите на Мейвън се обливат в белота, макар че се опитва да я прикрие. — А водата побеждава огъня.

— Много добре. — Арвън премества поглед обратно към Мейвън, предизвиквайки го да възрази. Но Мейвън си държи езика зад зъбите и оставя усилващия се огън да говори вместо него. — Впечатлете ме.

Те се сблъскват като буреносни облаци, които плюят огън и дъжд в двубой на стихиите. Тирана използва водата си като щит и този щит е непроницаем за огнените атаки на Мейвън. Всеки път, щом се приближи към нея, замахвайки с пламтящи юмруци, при отдръпването му от тях излиза само пара. Битката изглежда равностойна, но по някакъв начин Мейвън сякаш има надмощие. Той е в нападение и притиска Тирана към една стена.

Навсякъде около нас класът надава възгласи, насърчаващи воините. Някога се отвращавах от подобни демонстрации, но сега ми е трудно да си трая. Всеки път, когато Мейвън атакува все по-близо до приковаването на Тирана към тепиха, едва се удържам да не заликувам с другите.

— Това е капан, Мейви — прошепва Кал по-скоро на себе си, отколкото на някого.

— Какво има? Какво се кани да направи тя?

Кал поклаща глава:

— Само гледай. Хванала го е натясно.

Тирана обаче има вид на всякаква друга, но не и на победителка. Притисната е към стената, дуелира се упорито зад водния си щит, докато блокира удар след удар.

Не ми убягва мълниеносният миг, когато Тирана буквално насочва прилива към Мейвън. Сграбчва го за ръката и дърпа, завъртайки се кръгом, така че в миг си разменят местата. Сега зад щита й е Мейвън, заклещен между водата и стената. Но той не може да контролира водата и тя го притиска, възпира го дори докато се опитва да я унищожи с пламъци. Водата само кипва, като прави мехурчета по пламтящата му кожа.

Тирана отстъпва назад и с усмивка на лицето го гледа как се бори:

— Предаваш ли се?

От устните на Мейвън се откъсва поток от мехурчета:

— Предавам се.

Водата капе от него и се изпарява обратно във въздуха под звука на аплодисменти. Провос махва отново с ръка и една от стените на арената се плъзва назад. Тирана се покланя леко, докато Мейвън излиза, тътрейки се, от кръга, нацупен и целият подгизнал.

— Предизвиквам Илейн Хейвън — казва рязко Соня Айрал — опитва се да изрече думите, преди инструкторът ни да успее да я включи в двойка с някой друг. Арвън кимва, позволява предизвикателството, а после насочва поглед към Илейн. За моя изненада тя се обръща и се отправя бавно с дебнеща походка към арената; дългата й червена коса се полюшва при движението.

— Приемам предизвикателството ти — отвръща Илейн, като заема място в центъра на арената. — Надявам се да си усвоила някои нови трикове.

Соня я следва с играещи очи. Дори се засмива:

— Мислиш, че бих ти казала, ако съм?

По някакъв начин успяват да се кикотят и усмихват чак докато Илейн Хейвън изчезва напълно и сграбчва Соня за гърлото. Соня се дави, задъхва се и се мъчи да си поеме въздух, а после се извива в ръцете на невидимото момиче и се изплъзва. Двубоят им бързо се превръща в смъртоносна жестока игра на котка и невидима мишка.

Мейвън не си прави труда да гледа, ядосан на себе си заради представянето си.

— Да? — обръща се той към Кал и брат му се впуска стремглаво в приглушена лекция. Оставам с чувството, че това е нещо обичайно.

— Не притискай в ъгъла някого, по-добър от теб, това го прави по-опасен — казва той, като обвива ръка около рамото на брат си. — Не можеш да я победиш със способности, затова я побеждавай с ума си.

— Ще имам това предвид — промърморва Мейвън, като негодува срещу съвета, но все пак го приема.

— Въпреки това ставаш по-добър — промърморва Кал и потупва Мейвън по рамото. Добронамерен е, но прозвучава снизходително. Изненадана съм, че Мейвън не му се озъбва — но той е свикнал с това, както аз бях свикнала с Гиза.

— Благодаря, Кал. Мисля, че той разбира — казвам от името на Мейвън.

По-големият му брат не е глупав и приема намека намръщено. Само с един поглед назад към мен той ни оставя и застава при Еванджелин. Иска ми се да не го беше направил само за да не съм принудена да я гледам как се хили самодоволно и злорадства. Да не говорим, че усещам странното присвиване в стомаха всеки път, когато я погледне.

Щом Кал се отдалечава достатъчно, за да не ни чуе, побутвам Мейвън с рамо:

— Той е прав, знаеш ли. Трябва да надхитряваш такива хора. — Пред нас Соня посяга да улови нещо, което привидно е само въздух, и го блъсва в стената. Разлитат се пръски от сребриста течност и Илейн с пърхане става отново видима със стичаща се от носа й струйка кръв.

— Винаги е прав, когато става дума за арената — промърморва той, странно разстроен. — Само почакай и ще видиш.

От отсрещната страна на арената Еванджелин се усмихва на ужасната гледка. Не знам как може да гледа приятелите си да кървят на пода. Сребърните са различни, напомням си. Техните белези не са трайни. Те не помнят болката. При положение че зад кулисите ги чакат лечители, които церят повърхностни и леки рани, за тях насилието е приело нов смисъл. Счупен гръбнак, разрязан стомах — няма значение. Някой винаги ще дойде да те излекува. Те не знаят какво значи опасност или страх, или болка. Единствено гордостта им може да бъде истински наранена.

Ти си Сребърна. Ти си Марийна Титанос. Ти изпитваш наслада от това.

Очите на Кал се стрелкат между момичетата, изучавайки ги като книга или картина, вместо като движеща се маса от кръв и кости. Под черната кройка на тренировъчния си екип напряга мускули в очакване на реда си.

А когато той идва, разбирам какво има предвид Мейвън.

Инструктор Арвън изправя Кал срещу двама други — тъкача на ветрове Оливър и Сирин Макантос, момиче, което превръща кожата си в камък. Това е само подобие на равностойна битка. Макар и числено превъзхождан, Кал си играе с другите двама. Изважда ги от строя един по един, впримчвайки Оливър в огнен вихър, докато си разменя удари със Сирин. Тя прилича на жива статуя, направена по-скоро от солидна скала, отколкото от плът, но Кал е по-силен. Ударите му разцепват твърдата й като камък кожа, оставят тънки като паяжина цепнатини из тялото й с всеки юмручен удар. За него това е просто тренировка; почти изглежда отегчен. Слага край на мача, когато арената избухва в бушуващ ад, от който дори Мейвън се отдръпва. Докато димът и огънят се разнесат, и Оливър, и Сирин вече са се предали. Кожата им е напукана на късчета от обгорена плът, но никой от тях не надава вик.

Кал ги зарязва, без да си прави труда да гледа, когато един лечител на повърхностни рани се появява, за да се погрижи за двамата. Той ме спаси, отведе ме у дома, наруши правилата заради мен. И е безмилостен войник, наследникът на един окървавен престол.

Кръвта на Кал може и да е сребърна, но сърцето му е черно като изгоряла кожа.

Когато очите му бавно се насочват към моите, се заставям да извърна поглед. Вместо да позволя на топлината му, на странната му доброта да ме обърка, запазвам пъкъла в паметта си. Кал е по-опасен от всички тях, взети заедно. Не мога да забравя това.

— Еванджелин, Андрос — казва рязко Арвън и кимва към двамата. Андрос издишва шумно, почти раздразнен при перспективата да се бие — и да загуби — с Еванджелин, но покорно се затътря на арената. За моя изненада Еванджелин не помръдва.

— Не — казва тя дръзко, забивайки стъпала в пода.

Когато Арвън се завърта рязко към нея, гласът му се повишава над обичайния му шепот и реже като бръснач:

— Моля, какво казахте, лейди Самос?

Тя насочва черните си очи към мен, а погледът й е по-остър от всеки нож.

— Предизвиквам Марийна Титанос.