Виктория Айвярд
Алена кралица (1)

Първа глава

Мразя Първия петък. Заради него селото се препълва с народ, а сега, в жегата насред разгара на лятото, това е последното, което ни трябва. На сянка не е толкова зле, но вонята на тела, плувнали в пот от сутрешната работа, е достатъчна, за да пресече млякото. Въздухът трепти от горещина и влага и дори локвите от вчерашната буря са горещи с въртящи се в тях ивици от нефт в цветовете на дъгата.

Пазарът започва да се опразва, докато всички затварят сергиите си за деня. Търговците са разсеяни, небрежни и ми е лесно да взема каквото си поискам от стоките им. Когато приключвам, джобовете ми са издути от дребни дрънкулки и си имам ябълка за из път. Не е зле като за няколко минути работа. Когато тълпата от хора се раздвижва, се оставям да бъда понесена от човешкия поток. Ръцете ми се стрелкат навътре и навън и никое докосване не трае повече от миг. Няколко книжни банкноти от джоба на мъж, гривна от китката на жена — нищо прекалено голямо. Селяните са твърде заети да се тътрят покрай мен, за да забележат джебчийка сред тях.

Високите, издигнати върху подпори постройки, на които е кръстено селото — Стилтс, Подпорите, много оригинално, няма що — се издигат навсякъде около нас три метра над калната земя. Пролетно време по-ниският бряг е под водата, но точно сега е август, когато обезводняването и опасността от слънчев удар дебнат из селото. Почти всеки очаква с нетърпение Първия петък, когато работата и училището приключват по-рано. Но не и аз. Не, аз бих предпочела да съм в училище, без да научавам нищо, в пълна с деца класна стая.

Не че ще съм в училище още много дълго. Осемнайсетият ми рожден ден наближава, а с него — и военната повинност. Не чиракувам при занаятчия, нямам работа, така че ще ме изпратят на война като всички други безделници. Нищо чудно, че не е останала работа, при положение че всеки мъж, жена и дете се опитва да се откопчи от постъпването в армията.

Братята ми заминаха на война, когато навършиха осемнайсет, и тримата — изпратени да се бият с езерняците. Единствено Шейд умее да пише сносно и ми изпраща писма, когато може. Не съм получавала вест от другите си братя, Брий и Трами, от повече от година. Но липсата на новини е добра новина. Семействата може и с години да не чуят нищо и накрая да открият синовете и дъщерите си на прага, прибрали се у дома в отпуск или понякога щастливо уволнени. Обикновено обаче получавате писмо от тежка плътна хартия, подпечатано с печата с кралската корона върху него, което съдържа кратко изречение в стил „Благодарим ви за живота на детето ви“. Може дори да ви изпратят и няколко копчета от разкъсаните им протрити униформи.

Бях на тринайсет, когато Брий замина. Той ме целуна по бузата и ми даде един-единствен чифт обици, който да си поделим със сестричката ми Гиза. Представляваха полюшващи се стъклени мъниста в мъгливо розовия цвят на залеза. Онази нощ си пробихме сами ушите. Трами и Шейд спазиха традицията, когато заминаваха. Сега и двете с Гиза имаме по едно ухо, окичено с по три мънички камъчета, за да ни напомнят за братята ни, сражаващи се някъде. Не повярвах истински, че ще трябва да заминат, не и докато легионерът в излъсканата си броня не се появи и ги отведе един след друг. А тази есен ще дойдат за мен. Вече започнах да спестявам — и да крада — за да купя обици на Гиза, когато тръгна.

Не мисли за това. Така казва винаги мама — за армията, за братята ми, за всичко. Страхотен съвет, мамо.

Надолу по улицата, там, където се пресичат Мил и Марчър Роуд, тълпата се сгъстява и още жители на селото се присъединяват към похода. Банда хлапета, начинаещи малки крадци, пърха из суматохата с лепкави търсещи пръсти. Твърде малки са, за да ги бива в това, и служителите на Сигурността бързо се намесват. Обикновено хлапетата щяха да бъдат изпратени на позорния стълб или в затвора на предния пост, но офицерите искат да гледат Първия петък. Задоволяват се да цапнат здравата тарторите няколко пъти, преди да ги пуснат. Дребни прояви на милост.

Едва доловим натиск върху китката ми ме кара да се извъртя бързо, действайки по инстинкт. Сграбчвам ръката, проявила достатъчно глупост да ми пребърква джобовете, и стискам силно, за да не може малкото дяволче да избяга. Обаче откривам, че вместо в мършаво хлапе се взирам в ухиленото лице на младеж.

Килорн Уорън. Чирак на рибар, сирак от войната и вероятно единственият ми истински приятел. Като деца се биехме ожесточено помежду си, но сега, когато сме по-големи — а той е с трийсет сантиметра по-висок от мен — се опитвам да избягвам спречкванията. Предполагам, че и той си има полезни качества. Да достига до високите рафтове например.

— Ставаш по-бърза. — Той се подсмихва, отърсвайки се от хватката ми.

— Или ти ставаш по-бавен.

Той завърта очи и грабва ябълката от ръката ми.

— Гиза ли чакаме? — пита и отхапва от плода.

— Тя има разрешително за деня. Работи.

— Да се размърдаме тогава. Не искам да изпусна шоуто.

— И само каква трагедия би било това.

— Тюх, тюх, засрами се, Мер — подмята закачливо той, като разклаща пръст към мен. — Предполага се да е забавно.

— Предполага се да е предупреждение, тъпак такъв.

Но той вече потегля с дългите си крачки, принуждава ме почти да подтичвам, за да не изоставам. Походката му е криволичеща, неуравновесена. Моряшка походка, така я нарича, макар че никога не е бил в открито море. Предполагам, че дългите часове на борда на риболовната лодка на господаря му, плаваща по реката, няма как да не му се отразят.

Подобно на татко бащата на Килорн беше изпратен на война, но докато моят се върна без един крак и без един бял дроб, господин Уорън пристигна в кутия за обувки. След това майката на Килорн избяга и остави малкия си син да се оправя сам. Той едва не умря от глад, но някак продължи да си търси схватки с мен. Хранех го, за да не ми се налага да подритвам торба с кокали, и сега, десет години по-късно, ето го и него. Поне чиракува и няма да се сблъска с войната.

Стигаме до подножието на хълма, където тълпата е по-гъста, напира и се бута от всички страни. Посещаването на Първия петък е задължително, освен ако не си като сестра ми „работник от съществено значение“. Сякаш бродирането върху коприна е нещо съществено. Но Сребърните обичат коприната, нали така? Дори офицерите от Сигурността, доста от тях във всеки случай, могат да бъдат подкупени с неща, ушити от сестра ми. Не че зная от опит.

Сенките около нас стават по-плътни, докато се катерим по каменните стълби към билото на хълма. Килорн взема стъпалата по две наведнъж и почти ме оставя зад себе си, но спира да ме изчака. Ухилва се надолу към мен и отмята кичур избеляла златистокафява коса от зелените си очи.

— Понякога забравям, че имаш краката на дете.

— По-добре, отколкото мозъка на дете — тросвам се и го целувам лекичко по бузата, докато минавам. Смехът му ме следва нагоре по стъпалата.

— По-кисела си от обикновено.

— Просто мразя тези неща.

— Знам — промърморва той, поне веднъж сериозен.

А после се озоваваме на арената, слънцето прежуря над главите ни. Построена преди десет години, арената е вероятно най-високата постройка в Подпорите. Не е нищо в сравнение с внушителните сгради в градовете, но въпреки това извисяващите се арки от стомана, хилядите метри бетон са достатъчни да накарат едно селско момиче да затаи дъх.

Офицерите от Сигурността са навсякъде, сребристочерните им униформи се открояват в тълпата. Това е Първият петък и те нямат търпение да видят церемониите. Носят дълги пушки или пистолети, макар да нямат нужда от тях. Както е обичайно, офицерите са Сребърни, а Сребърните няма защо да се страхуват от нас, Червените. Всеки знае това. Ние не сме им равни, макар че не бихте се досетили, ако ни погледнете. Единственото, което ни отличава поне външно, е, че Сребърните стоят гордо изправени. Нашите гърбове са превити от работа, несбъдната надежда и неизбежното разочарование от участта ни в живота.

Във вътрешността на арената с открит покрив е също толкова горещо, колкото и навън, и Килорн, винаги внимателен, ме отвежда на сянка. Тук няма седалки, само дълги бетонни пейки, но малцината Сребърни благородници горе се наслаждават на прохладни уютни ложи. Там разполагат с напитки, храна, лед дори в разгара на лятото, столове с възглавнички, електрическо осветление и други удобства, на каквито аз никога няма да се радвам. Сребърните приемат това като даденост, оплаквайки се от „окаяните условия“. Ще им дам аз едни окаяни условия, ако ми падне възможност. Всичко, което получаваме ние, са твърди пейки и няколко видео екрана с писклив звук, почти непоносимо ярки и шумни.

— На бас по една дневна надница, че днес е поредният силнорък — казва Килорн и мята огризката от ябълката към пода на арената.

— Не си и помисляй — изстрелвам в отговор към него. Мнозина Червени залагат обиците си на схватките, надявайки се да спечелят нещичко, което да им помогне да изкарат още една седмица. Но не и аз, нито дори с Килорн. По-лесно е да свия кесията на букмейкъра, отколкото да се опитам да спечеля пари оттам. — Не бива да си прахосваш така парите.

— Не е прахосване, ако съм прав. Винаги е силнорък, който размазва някого от бой.

Силноръките обикновено са в поне половината схватки: техните умения и способности подхождат на арената по-добре от тези на почти всеки Сребърен. Те сякаш се наслаждават на това, използвайки свръхчовешката си сила да подмятат другите участници като парцалени кукли.

— Ами другият? — питам, като си мисля за най-различните Сребърни, които могат да се появят. Левитатори, суифти, нимфи, зеленопръсти, каменокожи — все ужасни за гледане.

— Не съм сигурен. Да се надяваме, че ще е нещо готино. Няма да ми се отрази зле малко забавление.

Двамата с Килорн всъщност не сме на едно мнение за Майсторските двубои в Първия петък. За мен да гледам как двама противници се нахвърлят един на друг, не е нещо, което носи наслада, но Килорн го обожава. Нека се унищожат взаимно, казва той. Те не са нашите хора.

Той не разбира какво е предназначението на Майсторските двубои. Това не е безсмислено развлечение, предназначено да даде на Червените известен отдих от тежката изтощителна работа. Това е пресметнато студено послание. Само Сребърни могат да се бият на арената, защото само един Сребърен може да оцелее на арената. Те се бият, за да ни покажат силата и могъществото си. Не можете да се мерите с нас. Ние сме по-добри от вас. Ние сме богове. Изписано е във всеки свръхчовешки удар, който нанасят участниците.

И са напълно прави. Миналия месец гледах как един суифт се бие с левитатор и макар че суифтът можеше да се движи по-бързо, отколкото беше възможно да го следиш с поглед, левитаторът го спря на място. Само със силата на ума си повдигна другия борец от земята. Суифтът започна да се дави; мисля, че левитаторът го държеше за гърлото с невидима хватка. Когато лицето на суифта посиня, прекратиха двубоя. Килорн ликуваше. Беше заложил на левитатора.

— Дами и господа, Сребърни и Червени, добре дошли на Първия петък, Августовския двубой. — Гласът на говорителя отеква из арената, усилен от стените. Звучи отегчен, както обикновено, и не го виня.

Някога Двубоите изобщо не били мачове, а екзекуции. Затворници и врагове на държавата били транспортирани до Арчън, столицата, и убивани пред тълпа Сребърни. Предполагам, че това се е харесало на Сребърните, и започнали Двубоите. Не за убиване, а за развлечение. После се превърнали в Майсторските двубои и се разпространили из другите градове, до други арени и друга публика. В крайна сметка Червените получили позволение да присъстват, принудени да се задоволят с евтините места. Не след дълго Сребърните построили арени навсякъде, дори в села като Подпорите, и посещаването им, което някога било благоволение, се превърнало в задължително проклятие. Брат ми Шейд казва, че това е, защото градовете с арени се радват на значително намаляване на престъпността сред Червените, на размириците, дори на малобройните актове на бунт. Сега на Сребърните не им се налага да прибягват до екзекуции или до легионите, нито до Сигурността, за да поддържат мира: двама борци могат да ни сплашат също толкова лесно.

Днес въпросните двама изглеждат напълно подходящи за задачата. Първият, чието излизане на белия пясък е оповестено, е Кантос Карос, Сребърен от Харбър Бей на изток. На видео екрана се показва ясно изображение на воина и не е нужно някой да ми казва, че това е силнорък. Има ръце като дървесни дънери, изпъстрени с изпъкнали жили и вени, изопващи кожата му. Когато се усмихва, виждам, че всичките му зъби са липсващи или счупени. Може би се е сблъскал в двубой със собствената си четка за зъби още като подрастващ.

До мен Килорн крещи насърчително, а другите жители на селото надават рев заедно с него. Един офицер от Сигурността хвърля самун хляб на по-гласовитите заради усилията им. Вляво от мен друг подава на врещящо дете яркожълт лист хартия. Лек-листчета — допълнителни дажби електричество. И всичко това — за да ни накарат да ликуваме, да ни накарат да крещим, да ни заставят да гледаме дори ако не искаме.

— Точно така, нека ви чуе! — изрича провлечено водещият, насилвайки се да придаде на гласа си възможно най-голям ентусиазъм. — А тук виждаме неговия противник, направо от столицата, Самсон Мерандус.

Другият воин изглежда блед и нездрав редом до буцата мускули в човешки образ, но синята му стоманена броня е фина и излъскана до ослепителен блясък. Вероятно е втори син на втори син, опитващ се да си спечели слава на арената. Макар че би трябвало да е уплашен, той изглежда странно спокоен.

Фамилното му име звучи познато, но това не е необичайно. Мнозина Сребърни принадлежат към прочути фамилии, наречени династии, с десетки членове. Управляващата фамилия на нашия район, долината на столицата, е Династията Уел, макар че никога през живота си не съм виждала Управителя Уел. Той никога не посещава района повече от един-два пъти годишно, а дори тогава никога не се принизява дотолкова, че да влезе в Червено село като моето. Веднъж видях речната му лодка, лъскав изящен плавателен съд със зелено-златни знамена. Той е зеленопръст, умее да кара всичко да расте и да се раззеленява, и когато мина, дърветата по брега разцъфнаха, а от земята изникнаха цветя. Мислех си, че е красиво, докато едно от по-големите момчета не замери лодката му с камък. Той падна в реката, без да причини вреда. Въпреки това изправиха момчето на позорния стълб.

— Ще бъде силноръкият със сигурност.

Килорн поглежда намръщено дребния борец:

— Откъде знаеш? Каква е силата на Самсон?

— На кого му пука, така и така ще загуби — подмятам презрително, настанявайки се да гледам.

Над арената отеква обичайният призив. Мнозина се изправят на крака, жадни да видят, но аз оставам седнала в знак на мълчалив протест. Колкото и спокойна да изглеждам, гневът кипи под кожата ми. Гняв и ревност. Ние сме богове, отеква в главата ми.

— Борци, заемете позиция.

Те се подчиняват, забивайки пети в противоположни страни на арената. Огнестрелните оръжия не са позволени в тези битки, затова Кантос измъква къс широк меч. Съмнявам се, че ще му потрябва. Самсон не изважда оръжие, пръстите му просто се присвиват и потрепват край тялото.

Нисък жужащ електрически звук преминава през арената. Мразя тази част. Звукът вибрира в зъбите ми, в костите ми, пулсирайки, докато си помислям, че нещо може да се разбие. Свършва рязко с подобен на чуруликане звън. Започва се. Шумно изпускам дъха си.

Още от първия миг изглежда, че ще бъде кървава баня. Кантос се втурва напред като бик, вдига облачета пясък след себе си. Самсон се опитва да се изплъзне на Кантос, използвайки рамото си, за да се шмугне покрай Сребърния, но силноръкият е бърз. Той улавя Самсон за крака и го мята през арената, сякаш е от перушина. Последвалите ликуващи възгласи заглушават рева на Самсон, когато се блъсва в бетонната стена, но болката е изписана на лицето му. Преди дори да може да се надява да се изправи, Кантос се навежда над него и го вдига към небето. Самсон се удря в пясъка, свит на купчина като чувал счупени кости, но някак се изправя отново на крака.

— Той да не е боксова круша? — засмива се Килорн. — Дай му да се разбере, Кантос!

На Килорн не му пука за един допълнителен самун хляб или още няколко минути електричество. Не затова надава насърчителни викове. Искрено иска да види как кръв, Сребърна кръв, кръвта на сребристокръвните, обагря арената. Няма значение, че кръвта е всичко, което ние не сме; всичко, което не можем да бъдем; всичко, което искаме. Той просто има нужда да я види и да се залъже с мисълта, че те наистина са човешки същества, че могат да бъдат наранени и победени. Но аз знам по-добре. Тяхната кръв е заплаха, предупреждение, обещание. Ние не сме същите и никога няма да бъдем.

Не остава разочарован. Дори зрителите по местата в ложите могат да видят металическата, с преливащи се цветове, течност, капеща от устата на Самсон. Тя отразява лятното слънце като водно огледало, рисувайки река надолу по врата му и навътре в бронята му.

Това е истинското разделение между Сребърните и Червените: цветът на кръвта ни. Тази проста разлика по някакъв начин ги прави по-силни, по-умни, по-добри от нас.

Самсон се изплюва, запраща през арената струи кръв като лъчите на слънце. На десетина метра от него Кантос стиска по-здраво меча си, готов да омаломощи Самсон и да сложи край на това.

— Горкият глупак — промърморвам. Изглежда, че Килорн е прав. Просто боксова круша.

Кантос стъпва тежко в пясъка с високо вдигнат меч, с горящи очи. А после замръзва насред крачка с броня, подрънкваща от внезапното спиране. От средата на арената окървавеният воин посочва към Кантос с поглед, който може да чупи кости.

Самсон махва леко с пръсти и Кантос тръгва в съвършен ритъм с неговите движения. Устата му зяпва и увисва отворена, като че ли е полудял или оглупял. Сякаш разсъдъкът му го е напуснал.

Не мога да повярвам на очите си.

Гробна тишина се спуска над арената, докато гледаме, без да разбираме сцената под нас. Дори Килорн няма какво да каже.

— Внушител — едва изричам на глас.

Никога преди не съм виждала някого от тях на арената — съмнявам се, че някой е виждал. Внушителите са рядко срещани, опасни и могъщи дори сред Сребърните, дори в столицата. Слуховете по техен адрес варират, но всичко се свежда до нещо просто и смразяващо: могат да влязат в главата ви, да четат мислите ви и да контролират ума ви. И именно това прави Самсон: с „шепот“ си е проправил път отвъд бронята и мускулите на Кантос в самия му ум, където няма защити.

Кантос вдига меча си с треперещи ръце. Опитва се да пребори силата на Самсон. Но колкото и да е силен, няма как да надвие врага в ума си.

Още едно извъртане на ръката на Самсон и сребърна кръв оплисква пясъка, когато Кантос забива меча си право през бронята си в плътта на собствения си стомах. Дори горе на седалките чувам отвратителния жвакащ звук на метал, прерязващ месо.

Когато кръвта бликва от Кантос, из арената отекват възгласи. Никога преди не сме виждали тук толкова много кръв.

Сини светлини проблясват и оживяват, окъпвайки пода на арената в призрачно сияние, като дават сигнал за края на мача. Сребърни лечители тичат през пясъка, втурнали се към поваления Кантос. Тук не се предполага да умират Сребърни. От Сребърните се очаква да се бият храбро, да се перчат с уменията си, да представят добро зрелище — но не и да умират. В крайна сметка те не са Червени.

Офицерите се движат по-бързо, отколкото съм виждала преди. Няколко са суифти, които търчат насам-натам в размазани очертания, докато ни изтикват навън. Не искат да сме наоколо, ако Кантос умре на пясъка. Междувременно Самсон се оттегля с широки крачки от арената като титан. Погледът му пада върху тялото на Кантос и очаквам да има извинително изражение. Вместо това лицето му е безизразно, лишено от емоции и толкова студено. Мачът не е означавал нищо за него. Ние сме нищо за него.

В училище учехме за света преди нашия, за ангелите и боговете, които живеели на небето, управлявайки земята нежно и любящо. Някои твърдят, че това са просто приказки, но аз не вярвам на това.

Боговете все още ни управляват. Слезли са от звездите. И вече не са мили и добри.