Джоджо Мойс
Един + един (3)

Втора глава
Танзи

На паркинга на „Сейнт Анс“ имаше двайсет и шест коли. Две редици от тринайсет лъскави автомобила 4×4, които плавно освобождаваха местата си със среден ъгъл от 41 градуса преди появата на следващата кола.

Танзи ги гледаше, докато с мама прекосяваха улицата от автобусната спирка — шофьорите им разговаряха по мобилните си телефони, въпреки че беше забранено, или се усмихваха на руси бебета с ококорени очи на задната седалка. Мама вдигна брадичка и се заигра с ключовете от къщи, уж са от колата й, сякаш с Танзи просто бяха паркирали някъде наблизо. И не спря да се оглежда зад гърба си. Сигурно се боеше да не срещне някой от клиентите си, който щеше да я попита какво прави тук.

Танзи никога не бе стъпвала в „Сейнт Анс“, макар да беше минавала покрай училището поне десетина пъти с автобуса, понеже наблизо живееше зъболекарят й, който работеше със здравната каса. Отвън се виждаше само безкраен жив плет, така идеално подкастрен, че тя се зачуди дали градинарят не е използвал отвес. Имаше и големи дървета, чиито клони висяха ниско, сякаш бяха там, за да закрилят децата под тях.

Възпитаниците на „Сейнт Анс“ не замахваха с чанти към главите на съучениците си, нито ги притискаха към стената, за да им вземат парите за закуска. Нямаше учители с уморен глас, подканящи тийнейджърите да поемат към класните стаи. Момичетата не бяха навили колана на полите си шест пъти. Абсолютно никой не пушеше. Мама я стисна лекичко за ръката. На Танзи й се искаше тя да не изглежда толкова нервна.

— Хубаво е, нали, мамо?

Тя кимна.

— Да. — Гласът й прозвуча остро, напрегнато.

— Господин Цвангараи ми обясни, че тук всички завършват единайсети клас с шестици по математика. Това е хубаво, нали?

— Страхотно.

Танзи задърпа ръката на мама, за да стигнат по-бързо до кабинета на директора.

— На Норман сигурно ще му е мъчно, когато съм на училище по цял ден.

— Цял ден ли?

— В „Сейнт Анс“ свършват чак в шест. А във вторник и четвъртък има кръжок по математика. Много искам да се запиша в него.

Мама я погледна. Наистина имаше уморен вид. Напоследък винаги беше уморена. Разтегна лицето си в усмивка, която всъщност не беше никаква усмивка, и двете влязоха в училището.

 

 

— Здравейте, госпожо Томас. Здравей, Констанца. Радвам се да се запозная с вас. Заповядайте, седнете.

Кабинетът на директора имаше висок таван с бели гипсови розетки на всеки двайсет сантиметра и миниатюрни розови пъпки точно по средата между всеки две от тях. Стаята бе пълна със старинни мебели, а през един голям еркерен прозорец се виждаше как мъж с косачка се движи бавно нагоре-надолу по игрище за крикет. Върху една масичка някой бе оставил табла с кафе и курабийки. Личеше си, че са домашни. Мама правеше същите, преди татко да си тръгне.

Танзи приседна в крайчеца на дивана и се загледа в двамата мъже срещу нея. Този с мустаците се усмихваше подозрително, също като сестрата, преди да ти направи инжекция. Мама държеше чантата си в скута и Танзи виждаше как крие с ръка единия й край, който Норман бе сдъвкал. Кракът й нервно потрепваше.

— Това е господин Крукшанк. Той отговаря за учителите по математика. А аз съм господин Дейли. Директор съм от две години.

Танзи вдигна поглед от курабийката си.

— Учите ли за хорди?

— Да — отвърна господин Крукшанк.

— А теория на вероятностите?

— И това също.

Господин Крукшанк се наведе напред.

— Видяхме резултата от теста ти, Констанца. Според нас догодина можеш да минеш гимназиалното ниво и да приключиш с него. Сигурен съм, че повече ще ти харесат задачите от висшата математика.

Тя го погледна с любопитство.

— Имате ли задачи от това ниво?

— Имам няколко в съседната стая. Искаш ли да ги видиш?

Тя не можеше да повярва, че той я попита. За миг си помисли да отговори с „аха“, както би отвърнал Ники. Но само кимна.

Господин Дейли подаде чаша кафе на мама.

— Ще говоря направо, госпожо Томас. Наясно сте с изключителните способности на дъщеря ви. Подобни резултати сме виждали само веднъж досега, ученикът после завърши Кеймбридж.

Той продължи да приказва и от време на време Танзи изключваше: „… учредили сме нова стипендия с равен достъп за ученици с необикновени способности. Тя се предлага на деца, които не могат да си позволят подобно училище и да осъществят потенциала си в…“. Дъра-бъра, дъра-бъра. „… С нетърпение ще очакваме да видим какво може да постигне Констанца в областта на математиката, но също така бихме искали тя да получи добро образование и по други предмети. Имаме отлична спортна и музикална програма…“ Дъра-бъра, дъра-бъра. „… Децата с математически способности често са добри и в езиците…“ Дъра-бъра, дъра-бъра. „… Имаме и часове по драматично изкуство — те са много популярни сред момичетата на нейната възраст“.

— Аз обичам само математиката — заяви Танзи. — И кучетата.

— Е, тук не можем да ти предложим куче, но със сигурност ще получиш отлична възможност да се усъвършенстваш като математик. Нищо чудно да харесаш и други неща. Свириш ли на някакъв инструмент?

Тя поклати отрицателно глава.

— А владееш ли някакви езици?

В стаята стана прекалено тихо.

— Други интереси?

— Ходим да плуваме в петък — каза мама.

— Не сме плували, откакто татко си тръгна.

Мама се усмихна, но криво.

— Плували сме, Танзи.

— Само веднъж. На тринайсети май. Сега ти работиш в петък.

Господин Крукшанк излезе от стаята и се появи отново малко по-късно с няколко учебника. Танзи напъха последната курабийка в устата си, стана и отиде да седне до него. На масичката беше струпана цяла купчина. Неща, с които тя изобщо не се бе занимавала досега!

Започна да прелиства страниците и да му показва кое е учила и кое не, като в същото време надаваше ухо към разговора между мама и директора.

Изглеждаше, че всичко е наред. Танзи отново насочи вниманието си към учебниците.

— Да — продължи господин Крукшанк тихо, с пръст на страницата. — Но любопитното при процесите на повторение е, че ако изчакаме едно предварително зададено време, а после видим колко е голям интервалът на повторение в него, той ще е по-голям от средния интервал на повторение.

Тя знаеше това!

— Затова на маймуните им трябва повече време, за да напечатат „Макбет“.

— Точно така. — Мъжът се усмихна. — Не бях сигурен дали сте учили теорията на повторенията.

— Всъщност не сме. Но веднъж господин Цвангараи ми каза за нея и аз прочетох каквото пишеше в интернет. Примерът с маймуните много ми хареса. — Танзи прелисти страниците. Цифрите й звучаха като музика. Мозъкът й сякаш пееше и тя почувства с цялото си същество, че трябва да учи в това училище.

— Мамо — обърна се към Джес. Обикновено не прекъсваше разговора, но бе много възбудена и забрави да се държи възпитано. — Може ли да вземем някои от тези учебници?

Господин Дейли погледна към нея. Изглежда, не му направи впечатление, че ги е прекъснала.

— Господин Крукшанк, имаме ли свободни екземпляри?

— Може да вземеш тези, Констанца.

Той й ги подаде! Просто така! Отвън проехтя звънец и децата започнаха да минават под прозореца на кабинета, тя чуваше как обувките им хрущят по чакъла.

— И така… Какво следва оттук нататък? — попита мама.

— Ами бихме искали да предложим на Констанца… На Танзи… Голяма стипендия.

Господин Дейли взе една лъскава папка от масата.

— Тук са проспектите и документите за попълване. Стипендията покрива деветдесет процента от таксите. Тя е най-щедрата, която училището ни е предлагало досега. Обикновено максимумът е петдесет процента, предвид дългия списък на желаещите да учат тук. — Той подаде на Танзи чинията, която по чудо отново бе пълна с курабийки. Това наистина бе най-страхотното училище на света!

— Деветдесет процента — повтори мама. Върна своята курабийка обратно в чинийката.

— Наясно сме, че става дума за доста голяма сума. Освен това ще имате разходи за униформата и автобуса, и други екстри, които дъщеря ви би могла да пожелае, като уроци по музика или училищни екскурзии. Но бих искал да подчертая, че това е невероятна възможност. — Той се наведе напред. — Много ще се радваме, ако дойдеш да учиш при нас, миличка. Твоят учител по математика ни каза, че е удоволствие да се работи с теб.

— Обичам да ходя на училище… — Танзи посегна за още една курабийка. — Знам, че повечето ми приятелки мислят, че е скучно. Но аз предпочитам училището пред това да седя вкъщи.

Всички се засмяха неловко.

— Не заради теб, мамо — поправи се тя и си взе нова курабийка. — Но мама трябва много да работи.

Настъпи кратко мълчание.

— Май всички го правим — успокои я господин Крукшанк.

— Е — каза господин Дейли, — имате върху какво да помислите. Сега си изпийте кафето, а после ще помоля някой от учениците ни да ви разведе из училището. След това може да обсъдите нещата помежду си.

 

 

Танзи беше в градината и хвърляше топката към Норман. Твърдо бе решила да го научи да я улавя и да я връща обратно. Някъде бе прочела, че повторението увеличава четири пъти вероятността животните да се научат да правят нещо. Обаче не беше сигурна дали Норман може да брои.

Бяха го взели от кучешкия приют, след като татко си тръгна и мама остана будна единайсет последователни нощи, защото се страхуваше, че някой може да ги убие в леглата им, ако се разбере, че него го няма. В приюта им обясниха, че Норман се държи приятелски с децата и е фантастично куче пазач. Мама все повтаряше: „Много е голям!“.

— Тъкмо повече ще се боят от него — увериха я с бодри усмивки и пак подчертаха, че е невероятно дружелюбен с деца.

Оттогава бяха изминали две години, а мама все казваше, че всъщност Норман е една огромна машина за ядене и акане. Лигавеше възглавниците и ръмжеше в съня си, тътреше се из къщата, ръсеше косми навсякъде и от него се носеше ужасна миризма. Мама мърмореше, че от кучешкия приют са били прави: никой не би проникнал в къщата им от страх, че ще бъде задушен до смърт.

Тя се бе отказала да забранява на Танзи да го пуска в стаята си. Когато Танзи се събуждаше сутрин, той винаги бе проснат върху три четвърти от леглото й и тя трепереше от студ под смъкнатия юрган.

Ники дойде при тях, когато Танзи бе на две годинки. Една вечер тя си легна както обикновено, а на сутринта той беше в стаята за гости. И мама просто каза, че ще живее с тях и че е неин брат. След години Танзи го бе попитала какъв е общият им ген според него и той бе отвърнал: „Генът на неудачниците“. Тогава тя си помисли, че той се шегува, но не познаваше достатъчно генетиката, за да провери дали е така.

Танзи се миеше на чешмата отвън, когато ги чу да говорят. Прозорецът на Ники бе отворен и гласовете им се носеха из градината.

— Плати ли сметката за водата? — попита Ники.

— Не. Нямах време да отида до пощата.

— Пише, че е последно напомняне.

— Знам, че е последно… — Мама беше рязка, както винаги, когато говореше за пари.

Настъпи мълчание. Норман захапа топката и я пусна до краката й. Тя остана да седи там, олигавена и противна.

— Съжалявам, Ники. Просто в момента не ми се мисли за това… Ще платя утре сутринта, обещавам. Искаш ли да чуеш баща си?

Танзи знаеше какъв ще е отговорът. Ники изобщо не искаше да говори с него.

— Здрасти.

Танзи се премести точно под прозореца и остана напълно неподвижна. Чуваше гласа на татко по скайп, беше напрегнат.

— Наред ли е всичко? — Тя се учуди защо мисли, че може да се е случило нещо лошо. Представи си, че ако е болна от левкемия, той ще се върне. Гледала бе един филм по телевизията, в който родителите на момичето се разведоха, а после се събраха, когато тя се разболя от левкемия. Само дето на Танзи не й се искаше да се разболее от левкемия, защото от иглите припадаше, а и косата й беше много хубава.

— Всичко е наред — отговори мама. Не му каза, че бият Ники в училище.

— Как сте?

Последва мълчание.

— Майка ти свърши ли с ремонта? — попита мама.

— Какво?

— Щеше да сменя тапетите.

— О, това ли.

В къщата на баба й имаше нови тапети? Танзи се почувства странно. Татко й и баба й живееха в къща, която тя сигурно вече нямаше да познае. За последно бе видяла татко преди 348 дни. А откакто бе видяла баба, бяха изминали 433 дни.

— Трябва да говоря с теб за Танзи.

— Защо? Какво е направила?

— Нищо не е направила, Марти. Предложиха й стипендия за „Сейнт Анс“.

— „Сейнт Анс“?

— Мислят, че е страхотна по математика.

— „Сейнт Анс“. — Той го произнесе така, сякаш не вярваше. — Хммм… Знаех, че е умна, но…

Гласът му звучеше много доволно. Танзи притисна гръб към стената и се приближи на пръсти, за да чува по-добре. Може би татко щеше да се върне, ако тя отиде в „Сейнт Анс“.

— Малкото ни момиченце в скъпарско училище, а? — Гласът му се бе изпълнил с гордост. Танзи си представи как вече мисли какво ще каже на приятелите си в кръчмата. Само че май не можеше да ходи там. Все казваше на мама, че няма пари за удоволствия. — Какъв е проблемът тогава?

— Ами… Стипендията е голяма. Но не покрива всичко.

— Което значи?

— Което значи, че трябва да намерим петстотин лири за срока. И пари за униформата. И таксата за регистрация е петстотин лири.

Тишината продължи толкова дълго, че Танзи се зачуди дали компютърът не се е повредил.

— Казаха, че след една година може да кандидатстваме за намалена такса като социално слаби. Но ни трябват около две хиляди лири, за да изкара първата година.

И тогава татко се изсмя. Наистина се изсмя.

— Майтапиш ли се?

— Не, не се майтапя.

— И откъде да ги намеря тия две хиляди, Джес?

— Просто си помислих, че…

— Знаеш, че дори нямам свястна работа. Тук не се предлага почти нищо. Аз съм… Още се опитвам да си стъпя на краката. Съжалявам, рожбо, но няма начин.

— Майка ти не може ли да помогне? Сигурно има някакви спестявания. Да говоря ли с нея?

— Не! Тя… Не е вкъщи в момента. И не желая да й взимаш парите. И така си има достатъчно проблеми.

— Няма да й взимам парите, Марти. Просто си помислих, че може да поиска да помогне на единствените си внуци.

— Вече не са единствени. Елена има момченце.

Танзи застана съвсем неподвижно.

— Дори не знаех, че е бременна.

— Извинявай, забравих да ти кажа.

Танзи имаше братовчедче. А дори и представа нямаше за това. Норман се отпусна тежко в краката й. Погледна я с големите си кафяви очи, претърколи се бавно и изпъшка, сякаш лежането на земята бе много, ама много тежка работа.

— Какво ще кажеш да продадем ролса…

— Не мога да го продам! Смятам отново да подхвана бизнеса със сватбите.

— От две години ръждясва в гаража ни.

— Знам. Ще дойда да го прибера. Просто тук няма къде да го държа.

Сега гласовете звучаха остро. Разговорът им често свършваше по този начин. Тя чу как мама въздъхна дълбоко.

— Не може ли поне да помислиш за това, Марти? Тя много иска да учи на това място. Много. Докато разговаряше с учителя по математика, лицето й грееше… Не съм я виждала такава, откакто…

— Откакто си тръгнах.

— Не исках да кажа това.

— Значи аз съм виновен за всичко!

— Не си виновен за всичко, Марти! Но няма да седя тук и да се преструвам, че им е много весело без баща. Танзи не разбира защо не идваш да я виждаш.

— Не мога да си позволя пътните, Джес. Знаеш го. Няма смисъл да ми натякваш. А и бях болен.

— Знам, че беше болен.

— Тя може да дойде, когато поиска. Изпрати ги и двамата през ваканцията.

— Не мога. Още са малки да пътуват сами на такова разстояние. А и нямам пари, за да дойда с тях.

— За което пак съм виновен аз!

— О, за бога!

Танзи заби нокти в дланите си. Норман все така я гледаше в очакване.

— Не ми се спори с теб, Марти… — Гласът на мама беше нисък и предпазлив, както когато учителката се опитва да ти обясни нещо, което вече би трябвало да знаеш. — Просто искам да помислиш дали няма някакъв начин и ти да помогнеш за училището. Това ще промени живота на Танзи. Така никога няма да й се налага да се бори, както се борим ние…

— Не е сигурно.

— Какво намекваш?

— Не гледаш ли новините, Джес? Всички млади висшисти стоят без работа. Няма значение какво образование имаш. Тя също ще трябва да се бори. — Той замълча. — Няма смисъл да го обсъждаме. Разбира се, в тия училища ти казват, че всичко е специално, че тя е специална и че ако учи там, ще има страхотни възможности в живота. Дрън-дрън! Това им е работата.

Мама не каза нищо.

— Ако е толкова умна, колкото твърдят, ще се оправи сама — рече татко. — Ще продължи да учи в „Макартърс“ като всички останали.

— Да! Като копеленцата, дето се чудят как да размажат лицето на Ники! И като момичетата, които се плескотят с грим и не искат да играят физическо, за да не си развалят маникюра! Мястото й не е там, Марти. Просто не е.

— Държиш се като сноб.

— Не, говоря като човек, който вижда, че дъщеря ни е талантлива. И че се нуждае от училище, където да я разбират.

— Не мога да помогна, Джес. Съжалявам. — Гласът му стана разсеян, сякаш беше чул нещо зад гърба си. — Виж, трябва да свършвам. Кажи й, че искам да говоря с нея по скайп в неделя.

Последва продължителна тишина.

Танзи преброи до четиринайсет.

Чу как вратата се отвори, а после прозвуча гласът на Ники:

— Е, добре ли мина?

Танзи се наведе и най-сетне погали Норман по корема. Притвори очи, за да не види сълзата, която тупна върху козината му.

— Скоро купували ли сме билети от лотарията?

— Не.

Този път мълчанието продължи девет секунди. Гласът на мама отекна в неподвижния въздух.

— Е, не е зле да опитаме…