Джоджо Мойс
Един + един (27)

Двадесет и шеста глава
Танзи

Ники сам започна разговора на закуска. Хранеха се около масата като семейство от телевизионна реклама: Танзи имаше многозърнеста закуска, а Сузи и Джош — шоколадови кроасани, защото им бяха любимите. Беше малко странно да седят с татко и другото му семейство, но не чак толкова лошо, колкото си беше мислила.

Татко хапваше овесени ядки, защото каза, че не бива да пълнее, и потупа корема си, макар тя да не разбра точно защо не бива, след като нямаше да започва работа. „Имам нещо предвид, Танзи“, обясни й той, когато го попита какво всъщност прави. Тя се зачуди дали Линзи има гараж, пълен с климатици, които не работят. Линзи май не яде нищо. Ники побутваше една препечена филийка в чинията си — той рядко закусваше, преди това пътуване Танзи не можеше да си спомни да е ставал за закуска. А после просто погледна към татко и каза: „Джес работи непрекъснато. Непрекъснато. И не мисля, че е честно“.

Лъжицата на татко застина пред устата му и Танзи се зачуди дали няма да побеснее, както ставаше, когато Ники изтърсеше нещо, което според него бе неуважително. Известно време никой не проговори. После Линзи постави длан върху ръката на татко и се усмихна: „Той е прав, скъпи“.

Татко леко се изчерви и каза: „Да, нещата ще се променят отсега нататък. Ние всички грешим“. А Танзи се почувства малко по-смела и възрази, че ако трябва да сме точни, не всички грешим. Тя бе сгрешила задачите си и Норман бе сгрешил заради кравите, когато й счупи очилата, и мама бе сгрешила с ролс-ройса и я арестуваха, но Ники бе единственият човек в семейството им, който не бе направил никакви грешки. Но тъкмо когато се канеше да го каже, Ники я ритна силно под масата и я изгледа с „онзи“ поглед.

Какво толкова казах?, попитаха го очите й.

Млъквай, предупредиха я неговите.

Не ми нареждай да млъквам, отвърнаха нейните.

И той повече не я погледна.

— Искаш ли шоколадов кроасан, миличка? — попита Линзи и постави един в чинията й, преди Танзи дори да отговори.

Линзи бе изпрала и изсушила дрехите й и сега миришеха на омекотител с аромат на орхидея и ванилия. Всичко в тази къща миришеше на нещо. Сякаш на никого и на нищо не се разрешаваше да мирише на себе си. Линзи бе поставила малки ароматизатори в шкафовете, които изпускаха „богат мирис на редки цветя и дъждовни гори“, и купички с потпури, и около милион свещи в банята. „Умирам за ароматизирани свещи“, обясни тя. Носът на Танзи я сърбеше през цялото време, докато бяха вътре.

След закуска Линзи заведе Сузи на балет. Татко и Танзи отидоха в парка, макар тя да не бе ходила на люлките от две години, защото вече бе малко голяма за това. Но не искаше да развали настроението му, затуй седна в люлката и го остави да я залюлее няколко пъти. Ники стоеше и гледаше с пъхнати в джобовете ръце. Оставил беше електронната си игра в колата на господин Никълс и тя знаеше, че ужасно, ама ужасно му се пуши, но нямаше да посмее да го направи…

За обед си купиха пържени картофки. Не казвайте на Линзи, предупреди ги татко и отново се потупа по корема. После, уж между другото, взе да ги разпитва за господин Никълс, стараейки се да звучи незаинтересовано: „Кой е този тип, деца? Гадже ли е на майка ви?“.

— Не — отвърна Ники и го каза така, че на татко му беше трудно да задава повече въпроси.

Танзи си помисли, че беше малко шокиран от начина, по който му говореше Ники. Не че беше груб, просто сякаш не го интересуваше какво мисли татко. И сега Ники бе по-висок от него, но когато Танзи им обърна внимание, татко май изобщо не го намери за забавно.

А после й стана студено, защото не си беше взела якето, и поеха към къщи. Сузи вече се бе прибрала от балета, затова поиграха малко, а Ники се качи горе при компютъра. После Танзи и Сузи отидоха в нейната стая и Сузи каза, че може да гледат видео, защото тя има собствен дивиди плейър и всяка вечер, преди да заспи, изглежда по един филм.

— Майка ти не ти ли чете? — попита Танзи.

— Няма време. Затова ми купи дивиди плейъра — отвърна Сузи. Тя имаше цяла полица с любими филми и можеше да си ги пуска на дивидито, когато всички долу гледаха нещо, което не й харесваше. — Марти обича гангстерски филми, затова гледат тях — каза тя и носът й се сбърчи.

А на Танзи й бе нужно малко време да осъзнае, че всъщност говори за баща й. И не знаеше какво да каже.

— Имаш хубаво яке — каза Сузи, когато надзърна в чантата на Танзи.

— Мама ми го уши за Коледа — похвали се тя.

— Наистина ли? — Сузи го вдигна и пайетите, които мама бе зашила върху ръкавите, заблестяха на светлината. — О, божичко, тя да не е моден дизайнер или нещо подобно?

— Не — отвърна Танзи. — Чистачка е.

Сузи се засмя, сякаш това беше някаква шега.

— Какви са тези книги? — попита, когато видя учебниците й по математика в чантата.

Този път Танзи си държа устата затворена.

— Да не е нещо по математика? О, божичко, като завъртулки са… Все едно е написано на гръцки… — Тя се изкиска, докато ги прелистваше, после ги вдигна с два пръста, сякаш бяха нещо ужасно. — Да не са на брат ти? Той да не си пада по математиката?

— Не знам. — Танзи се изчерви, защото не я биваше много да лъже.

— Леле! Какви сложнотии! Щура работа! — Сузи ги хвърли на една страна, докато вадеше останалите дрехи на Танзи. — Ти на всичко ли имаш пайети?

Танзи не отговори. Не вдигна учебниците от пода, защото не й се обясняваше. И не й се мислеше за олимпиадата. Реши, че ще е по-лесно, ако отсега нататък просто се опита да е като Сузи, защото тя беше наистина доволна, а и татко изглеждаше щастлив тук. И понеже не й се мислеше повече за нищо, Танзи предложи да гледат телевизия долу.

Изгледали бяха половината от „Фантазия“, когато татко извика: „Танзи, майка ти е тук“. Мама стоеше на прага с вдигната брадичка, сякаш бе готова за спор. Когато Танзи спря и я погледна в лицето, тя постави ръка на устната си, сякаш току-що си бе спомнила, че е разцепена, и обясни: „Паднах лошо“. Танзи погледна зад нея към господин Никълс, който седеше в колата, и мама каза прекалено бързо: „Той също падна“, макар Танзи да не можеше да му види лицето. Просто искаше да разбере дали ще се качват в колата, или накрая все пак ще вземат автобуса.

А татко каза: „Май напоследък всичко, до което се допреш, се поврежда“. Мама го изгледа, а той промърмори нещо за ремонт и допълни, че ще отиде да донесе чантата на Танзи. Тогава тя въздъхна шумно и се спусна към мама, защото макар да бе прекарала добре в къщата на Линзи, Норман й липсваше и искаше да е с мама.

И изведнъж се почувства много, ама много изморена…

 

 

Хижата, която господин Никълс бе наел, беше като излязла от реклама на онова, което възрастните хора биха искали да правят, когато се пенсионират. Намираше се край езеро и имаше няколко други къщи, но повечето бяха разположени зад дървета или под такъв ъгъл, че нито един прозорец не гледаше в съседните. Във водата плуваха петдесет и шест патици, но бяха останали само три, когато те свършиха с вечерята. Танзи си помисли, че Норман сигурно ще започне да ги преследва, но той се отпусна тежко върху тревата и само ги наблюдаваше.

— Страхотно! — възкликна Ники, макар изобщо да не обичаше да е сред природата. Пое си въздух с пълни гърди, после направи две снимки с телефона на господин Никълс. Танзи осъзна, че не е пушил от четири дни.

Мама гледаше към езерото. Канеше се да каже нещо, в смисъл че трябва да платят и те за хижата, но господин Никълс вдигна ръце и произнесе своето „Не!“, сякаш изобщо не искаше да чуе за това. И мама леко се изчерви и млъкна.

Привечер си направиха барбекю отвън, макар времето още да не ставаше съвсем за вечеря на открито. Ала мама каза, че това ще е забавен край на пътуването, пък и кога друг път ще имат време за подобно забавление. Сякаш бе твърдо решена да види всички щастливи. Постоянно бъбреше, обясни, че са изразходвали целия бюджет, защото понякога трябва да оценяваш онова, което имаш, и да се забавляваш. Изглежда, това бе нейният начин да благодари на господин Никълс. Похапнаха наденички и пилешки бутчета в пикантен сос, и пресни кифлички, и салата, а мама беше купила две кутии хубав сладолед, не от евтиния в белите пластмасови опаковки. Изобщо не попита за новия дом на татко, но постоянно прегръщаше Танзи и каза, че й е липсвала, а на нея това й се стори глупаво, защото все пак беше само за една нощ.

Всички казаха по някоя шега, а после играха на онази игра, дето опираш чело в една метла, а дръжката й е подпряна на земята, и тичаш в кръг около нея, докато паднеш. Мама го направи веднъж, въпреки че едва ходеше с бинтования си крак, и все охкаше, докато се въртеше. И това разсмя Танзи, защото бе хубаво да видиш как мама се държи глупаво поне веднъж. А господин Никълс все повтаряше: „Не, това не е за мен, благодаря!“, и искаше само да гледа. А после мама отиде с куцукане до него и му каза нещо тихичко в ухото. Той вдигна вежди и попита: „Наистина ли!“, а тя кимна и той се съгласи: „Е, добре тогава“. А когато падна, земята под него направо се разтресе. И дори Ники, който никога не правеше нищо, също се включи, а щом се засмя, смехът му беше наистина странен, един такъв дрезгав… И изведнъж Танзи си помисли, че отдавна не го е чувала да се смее така. Или може би никога.

Тя се завъртя около шест пъти, докато всичко наоколо се залюля и се затъркаля, а после падна по гръб на тревата. Гледаше как небето се върти бавно над нея и си помисли, че тази игра малко прилича на техния живот. Никога не беше какъвто се очакваше да бъде…

Изядоха храната и мама и господин Никълс пиха вино, а Танзи събра оглозганите пилешки кокали и ги даде на Норман, защото кучетата си умират за тях. А после всички си облякоха якетата и се изтегнаха на хубавите плетени столове отвън пред хижата, недалеч от езерото, и гледаха патиците във водата, докато се стъмни. „Обичам това място“, каза мама в тишината. Танзи не беше сигурна дали някой трябваше да види това, което направи господин Никълс: пресегна се и стисна лекичко ръката на мама.

Господин Никълс изглеждаше малко тъжен през по-голямата част от вечерта. Танзи се чудеше дали не е, защото наближаваше краят на малкото им пътуване. Но звукът на водата, която леко се плискаше по брега, наистина бе спокоен и приспивен. И тя сигурно беше заспала, понеже си спомняше смътно как господин Никълс я носи горе, а мама я завива в леглото и й казва, че я обича. Но най-вече си спомняше, че никой не проговори за олимпиадата, и тя беше много, много доволна…

 

 

Защото ето как стояха нещата. Докато мама приготвяше барбекюто, Танзи помоли господин Никълс за компютъра му и погледна статистиката за деца в частни училища от семейства с нисък доход. И след няколко минути видя, че вероятността тя да отиде в „Сейнт Анс“ винаги е била в едноцифрени проценти. И разбра, че нямаше значение колко добре се е представила на този приемен тест. Просто трябваше да провери тези проценти, преди изобщо да тръгнат за Шотландия, защото в живота човек греши единствено когато не обръща внимание на цифрите. Ники се качи горе и когато я видя какво прави, една минута стоя, без да каже нищо. После се усмихна и обеща, че ще говори с двама души, които познава в „Макартърс“, за да е сигурен, че ще я пазят.

Когато бяха у Линзи, татко й каза, че частното училище не е гаранция за успех. Повтори го три пъти. Успехът е вътре в теб, обясни й той. Трябва само да искаш нещо много силно. А после допълни, че Танзи трябва да помоли Сузи да я научи как да прави косата си, защото нейната също може да изглежда толкова хубава…

Мама каза, че тази нощ ще спи на дивана, за да може Танзи и Ники да останат във втората спалня, но Танзи се съмняваше, че го е направила. Събуди се посред нощ, понеже бе много ожадняла, и слезе долу, ала мама не беше там. А и на сутринта носеше сивата тениска на господин Никълс, която той обличаше всеки божи ден, и Танзи прекара двайсет минути да наблюдава вратата му, защото й беше любопитно в каква тениска ще се появи той.

 

 

Сутринта над езерото се носеше лека мъгла. Издигна се от водата като номер на някой магьосник, докато всички пренасяха багажа в колата. Норман душеше тревата и едва-едва въртеше опашка. „Намерил е следи от зайци“, обясни господин Никълс, който бе облякъл друга сива тениска. От короните на дърветата се носеше чуруликане на невидими птици и Танзи изпита тъжно чувство, както когато си някъде на много хубаво място, но всичко свършва.

— Не искам да се прибирам — прошепна, докато мама затваряше багажника.

Тя трепна.

— Какво, миличка?

— Не искам да се прибирам вкъщи — повтори Танзи.

Мама погледна бързо към господин Никълс, а после направи опит да се усмихне, приближи я бавно и попита:

— Искаш да кажеш, че предпочиташ да останеш с баща си, така ли? Защото, ако наистина го желаеш…

— Не. Просто харесвам тази къща и тук е много хубаво. — Щеше й се да допълни: И няма какво да очаквам, когато се прибера у дома, понеже всичко е провалено, и освен това тук няма момчета като Фишърови, но видя лицето на мама и разбра, че тя си мисли същото, тъй като веднага погледна към Ники и той сви рамене.

— Знаете ли, не е срамно, когато се опитваш да постигнеш нещо. — Мама гледаше сериозно и двамата. — Направихме всичко по силите си нещо да се случи, ала не стана. Но от него произлязоха някои добри неща. Видяхме различни краища от страната, които никога нямаше да видим. Научихме някои неща. Взехме решение с баща ви. Сдобихме се с приятели. — Възможно бе да имаше предвид Линзи и децата й, но очите й бяха върху господин Никълс, когато го каза. — Затова мисля, че не сбъркахме, задето опитахме, макар да не се получи съвсем както го бяхме планирали. А и нещата може да не са толкова зле, когато се приберем у дома.

Лицето на Ники беше безизразно. Танзи знаеше, че той мисли за пари.

А после господин Никълс, който почти не беше продумал през цялата сутрин, заобиколи колата, отвори вратата и рече:

— Да, мислех за това. И ще направим малко отклонение.