Емили Гифин
Там, където принадлежим (6)

6.
Мариан

Кърби е тук от почти двайсет и четири часа и все още не е попитала за него. Но всеки път, когато погледна в очите й, се сещам за Конрад и за онази нощ, особено за времето след случилото се и донякъде по-живо, отколкото за самия акт. Виждам как двамата лежим на леглото голи, безсрамни, но и напълно непринудени. Нямаше притеснение, нито свян, нито следа от съжаление или паника, или желание за бягство. Лежахме и се взирахме в тавана, от време на време се споглеждахме в пълно мълчание. Дори нямаше болка, а само приглушена, приятна чувственост. Останахме така дълго време, докато потта по кожите ни засъхна, дишането ни се успокои, докато накрая той се наведе, целуна ме по бузата и каза:

— Красиво.

— Хмм? — попитах аз, макар че добре го бях чула. Искаше ми се да го повтори. Искаше ми се непременно да запомня как алените му твърди устни изричат тази съвършена дума.

— Това беше красиво — произнесе той, което ми се стори още по-хубаво, отколкото да нарече мен красива.

— Да — съгласих се аз. Наистина беше красиво. Макар че преди той да го каже, бих избрала различна дума. „Вълнуващо“, може би. Или нещо не толкова съдържателно, нещо по-младежко, като „готино“ например. Беше вълнуващо. Беше и готино. Но беше и нещо повече и той точно го определи.

Въздъхна, сякаш събираше сила да стане. Бавно седна и се огледа из стаята, после сведе поглед към мен с нескрито задоволство. Аз се покрих с чаршафа, но не от свян, а от внезапни хладни тръпки по тялото си.

Като омагьосана го наблюдавах как се изправи и тръгна гол през полумрака към банята, как пусна чешмата и наплиска лицето си с вода. Тялото му беше слабо, но силно, много по-мускулесто, отколкото изглеждаше през широките му дрехи, и се зачудих откъде ли има тези плочки на корема, след като напълно отхвърляше идеята за спорт и дори рядко участваше в упражненията по физическо. Наблюдавах го как се пресегна за кърпата, сгъната на поставка близо до душа, подсуши лицето си, после бавно и старателно я намокри под струята и я изстиска в умивалника. След секунди се озова над мен с мократа кърпа. Притисна хладната влага до челото и бузите ми, после отмести чаршафа и преди да успея да протестирам, я усука още по-силно над голия ми корем. Няколко капки паднаха на кожата ми, след което той избърса тънките струйки кръв по вътрешността на бедрата ми.

Напрегнах се, притеснена от очевидната ми неопитност, и казах:

— Чакай. Дай на мен.

Но той дръпна кърпата далече от ръцете ми, после продължи с концентрирано, грижовно изражение. Безпомощна, легнах отново и си наложих да се отпусна и да го оставя да довърши старателното си, деликатно занимание. Дори се обърнах, за да го улесня, и забелязах червено петно на белия чаршаф под себе си.

— Мамка му. Виж — притесних се аз и докоснах петното с пръст.

Той положи свободната си ръка на корема ми, сякаш да ме задържи на място, а с другата продължи да бърше бедрата ми с дълги, бавни движения.

— Не се притеснявай. После ще го сложа за пране, когато другите си тръгнат. Петното ще излезе и ще оправя идеално леглото. Всичко ще е наред — увери ме той.

Усетих как ъгълчетата на устните ми се извиха нагоре в усмивка. Почувствах едновременно облекчение и респект, но бях прекалено млада, за да знам всъщност колко трябваше да ме впечатли това. Колко необичайно бе за едно момче, та дори за голям мъж да ме измие, да предложи да изпере бельото, да запази спокойствие при вида на кръв, особено на такава.

— Значи ти беше за пръв път? — попита той с безизразно лице, без нотка гордост или пък извинение.

— Очевидно — прошепнах аз.

— Не е очевидно. Може да е от месечния ти цикъл.

Пламнах и направих физиономия:

— Боже! Това е грубо. Не.

— Не е грубо — отвърна той. — И да искаш, ти не можеш да си груба.

Усмихнах се, защото го приех за комплимент, и го погледнах с крайчеца на окото си:

— Значи да разбирам, че… на теб не ти беше… за пръв път?

— Хм, да ти благодаря ли? — ухили ми се той.

Отворих очи, после пак ги затворих и смело настоях:

— Отговори ми на въпроса.

— Добре. Не. Не ми беше за пръв път. Но не съм имал толкова много, колкото си представяш.

— Не толкова много момичета или пъти? — Пръстите на краката ми се свиваха в ритъма на рапа, който се носеше от долния етаж. От басите вентилаторът на тавана вибрираше. Той се разсмя.

— Добро разграничение. Не много момичета. Ти си ми второто. Но много пъти с първото.

— Трицифрено число ли? — опитвах се да звуча закачлива, остроумна, докато си представях бившата му като Кейт Мое в пълния й хипарски шик.

— Сигурно — сви рамене той.

Изведнъж ме прониза неочаквана ревност и продължих да задавам въпроси за нея. Но се спрях. Нямаше никакво значение. И без това щеше да си остане само веднъж. Бях сигурна в това, въпреки че вече си фантазирах за следващия път. Тази мисъл ме накара да се надигна и да го целуна по рамото и точно в този момент в мрака долетя гласът на Джейни. Ударите й по вратата ме върнаха към реалността.

— Хей! Кой е вътре? — крещеше тя. — Това е стаята на родителите ми!

Надигнах се и седнах, покашлях се, готова да й отговоря, но Конрад вдигна ръка и ми направи знак да не изпадам в паника, да го раздавам по-кротко. Очите му ми подсказаха онова, което вече бях започнала да долавям — че не дължах никакви обяснения за случилото се нито на нея, нито на когото и да било. То си беше само наше.

— Аз съм, Джейни. Аз… малко си почивам — подвикнах аз.

— Мариан? Добре ли си? — долетя притесненият й глас.

Представях си изражението й. Знаех, че е едновременно разтревожена и учудена, но едва ли се досещаше докъде бях стигнала. До тази вечер двете бяхме девствени. Бяхме се заклели, че ще чакаме нещо наистина специално. Или поне до постъпването си в колеж.

— Ей сега ще изляза — успокоих я аз, а Конрад ми кимна и ме напътстваше с поглед. — Всичко е наред.

— Добре тогава — отвърна тя и гласът й заглъхна, когато се запъти обратно към купона.

— Трябва да вървим — аз се изправих и се пресегнах за блузката си, но Конрад ме спря, положи ме обратно на леглото и ме задържа така, сякаш го бяхме правили стотици пъти.

Попита ме дали имам вечерен час и аз му признах, че имам, но че родителите ми бяха заминали за къщата ни на езерото Женева и че съм планирала да остана да спя у Джейни.

— Така ли? — закачливо ми се усмихна той. — Какво съвпадение. Аз също.

Усмихнах му се на свой ред и захванахме дълъг, философски разговор. Говорихме за училище, за общите познати, за неговите приятели, за моите. Разказа ми за музиката, която харесваше, за страстта си към китарата и композирането на песни. Говорихме за любимите си филми и книги. Дори за Господ, за религия и за политика. После той ми разказа за инцидента, в който загинала майка му; как той и баща му също били в колата и как на връщане седнал на мястото на майка си, защото му ставало лошо на задната седалка. Каза ми, че е убеден, че баща му бил бесен заради това, че би предпочел майка му да е оцеляла вместо него.

— Не говори така — прекъснах го аз.

— Защо? Вярно е — увери ме той.

— Невъзможно — поклатих глава.

— Не е невъзможно. Бяха лудо влюбени. Той би я предпочел пред всеки друг. Пред всичко.

— Но не и пред собственото си дете.

Конрад поклати глава.

— Да. Наистина вярвам, че би го направил. И приемам това. Всъщност дори ми харесва донякъде. Дава ми повод да вярвам в нещо. Нещо, към което да се стремя.

Преплетох ръка в неговата и си помислих, че няма нищо по-красиво от истинската любов. Надявах се, че някой ден ще я срещна, и се зачудих дали ще прилича по нещо на този момент.

Така се унесохме в сън. Събуждахме се и потъвахме в сънища отново, положила глава на гърдите му, залепила ухо на туптящото му сърце. На зазоряване той ме събуди, подаде ми дрехите и се обърна да се облече, за да не ме притеснява. После взе чаршафа, както беше обещал, и кърпата, с която ме почисти, и тръгна надолу. Последвах го и забелязах чувствителна разлика в температурата. Жегата най-после бе отминала или поне въздухът се бе раздвижил. Лек ветрец поклащаше пердетата на кухненския прозорец. Джейни стоеше до плота и оглеждаше двора, осеян с празни кутийки от напитки, бутилки и фасове. Обърна се към нас с питаща усмивка на лицето.

— Хей, вие, здравейте — поздрави ни тя и погледна към чаршафите.

— Стана ми малко лошо — излъгах аз.

— Бира и ликьор. Предупредих я — притече ми се на помощ Конрад.

— Така е, като не слушам — продължих аз.

— Случва се — повдигна небрежно рамене той и помоли Джейни да му покаже къде е мокрото помещение.

Щом той се обърна и тръгна по коридора, тя развълнувано ме погледна, но аз й отвърнах с равнодушно изражение и леко поклатих глава. Нищо не се случи. За пръв път лъжех Джейни и също за пръв път не споделях нещо толкова важно с нея. Моментът беше много специален. Просто не знаех колко голяма щеше да стане лъжата.

— Бяхте горе цели шест часа. И… нищо? — Джейни кръстоса ръце на опънатата на гърдите й тениска с надпис „Чикаго Къбс“ и ме погледна по-скоро с разочарование, отколкото с недоверие.

— Имаше това-онова — вдигнах рамене аз.

— И само толкова? Не ти ли бръкна поне под блузата? — прошепна тя и току поглеждаше към мокрото помещение.

Казах, че не е и си представих ръцете му на гърдите си, устните му на шията ми, на корема ми, на раменете ми.

— Е? Добре ли се целува?

— Да — отвърнах аз. — Добре.

— Знаех си — отсече тя. — Толкова е деликатен.

Усмихнах се.

— Ще се видите ли отново?

— Съмнявам се. — Почти сигурно пак я излъгах и се зачудих точно кога ли бях решила, че нямаше да останем само с веднъж в крайна сметка.

 

 

Докато чакахме чаршафите да се изперат и да се изсушат, тримата гледахме Ем Ти Ви в хола на Джейни. Конрад и аз седнахме един до друг на същото онова канапе, на което се бяхме целували по-рано, но този път поддържахме стратегическа дистанция помежду си. Джейни се беше проснала на пода пред нас и не спираше да стене и да ни пита дали не ни се върти стаята. Заради версията с изцапаните чаршафи аз се преструвах, че страдам от махмурлук, а всъщност бях изненадващо бодра, с изострени сетива и с широко отворени очи гледах клип след клип. Всичките ги бях гледала и преди, стотици пъти, но всеки стих, всеки образ сега беше зареден с ново съдържание, дори там, където изобщо нямаше такова — от „Баскет кейс“ на Грийн Дейс през „Даун бай дъ уотър“ на Пи Джей Харвис, та чак до „Но мор ай лав юс“ на Ани Ленокс. Конрад постоянно коментираше разпалено и компетентно музиката, засипваше с комплименти някои групи, критикуваше други, и то някои от най-популярните, които заклеймяваше като изчерпани или изтъркани. Особено го дразнеха „Хути енд дъ Блоуфиш“ — една от любимите ми, но когато Хути започна да пее рефрена на „Хвани ръката ми“, Конрад се пресегна и направи точно това с шеговито повдигнати вежди. Джейни вече спеше и сумтеше и отново сякаш двамата с Конрад бяхме сами на света. Притворих очи и се зачудих защо ли не бях изпитвала това главозамайващо опиянение с друго момче.

Скоро звънчето на сушилната машина записука като аларма на часовник. Конрад скочи, извади топлите чаршафи, заведе ме горе и започна да оправя леглото. Бе запомнил точно как семейство Уотънбърг оправяха шалтето, както и мястото на сатенените декоративни възглавнички с ресни. Попитах го дали има фотографска памет, или от самото начало е знаел, че ще бъде тук до сутринта? Той се усмихна и продължи да приглажда и опъва покривката. След като леглото беше оправено и кърпата за ръце окачена на поставката до умивалника, всичко си дойде на място. Излязохме навън през гаража. Ранните часове на утрото бяха влажни. От пожълтялата от слънцето поляна на Джейни се надигаше пара. Цветята на майка й бяха клюмнали заради забраната за поливане. Конрад ме хвана за ръка в последните няколко метра до колата си. Още не бях чула израза „пътека на срама“, това щеше да стане по-нататък, когато щях да отида в Мичиган, но тогава го предусетих и се надявах съседите на Джейни да не излязат да си вземат сутрешния вестник.

Когато стигнахме до колата, той каза:

— Бих те целунал за довиждане, но съм сигурен, че дъхът ми не е особено приятен.

Засмях се и го уверих, че и моят е в същото състояние, макар че тайничко бях жабурила с „Листерин“ в банята. Вдигнах брадичка към лицето му в очакване да ме целуне въпреки всичко. Той разбра. Езиците ни се докоснаха за няколко секунди и установих, че той също бе намерил водата за уста.

— Щях да ти поискам и телефонния номер — свенливо продължи той. — Но…

Вгледах се в сериозното му изражение и закимах с разбиране, защото очаквах да каже: „Но и двамата знаем, че от това няма да излезе нищо.“

Вместо това той продължи:

— Но вече го имам.

— О, така ли? — учудих се аз и плъзнах ръка около кръста му.

— Ами да — и той се наведе да прошепне в ухото ми, — дори съм го запомнил наизуст. За всеки случай.

— За какъв случай? — полюбопитствах аз, сигурна, че ме занася, но той лукаво се ухили и го изрецитира.

— В случай че най-после получа този шанс. Да… хм… оправям едно легло с теб.

На лицето ми грейна усмивка и щастливо подхвърлих:

— Тогава ще се чуем скоро, нали?

Той отвори вратата и ми се усмихна, докато се навеждаше да седне.

— Да. Със сигурност — отвърна той.

Отворих уста да кажа още нещо, но вратата вече беше затворена, а моторът включен. Явно разговорът щеше да продължи друг път.

 

 

През следващите три седмици и половина разговаряхме всеки ден. Вече го приемахме като даденост, дори не го коментирахме. Не говорехме за предстоящото ми заминаване за Ан Арбър, нито за колежа, нито за бъдещето — моето и неговото. Буквално живеехме за мига. Обикновено решавахме какво да правим чак когато седнех в колата до него. Ходехме на кино или у тях, където гледахме телевизия или свирехме на китара. Често просто обикаляхме безцелно с колата из града, говорехме си, слушахме радио. Но никога не се събирахме с мои или с негови приятели, нито пък го запознах с нашите. Държах в неведение и Джейни. Тя се досещаше, че се срещаме, но любопитството й се укроти, когато започна да се подготвя за заминаване в университета на Илинойс, прекарваше повече време с наши общи приятели, които също щяха да учат там, и най-вече с Тай Хъгинс — летния й флирт.

В известен смисъл раздялата ни изглеждаше нещо естествено, очаквано. Всички се подготвяхме да поемем по пътя си и постепенно се настройвахме за новия етап от живота си — етап, за който бяхме мечтали и който бяхме планирали от най-малко четири години. А в някои случаи, като моя, много по-отдавна, когато баща ми като дипломант от Мичиганския университет ме заведе на първия ми футболен мач в Ан Арбър едва десетгодишна. Приятелите ми и аз бяхме едновременно развълнувани и носталгично настроени, страдащи и напрегнати. Все по-често влизахме в пререкания с родителите си, все повече се противяхме на техните правила и контрол и жадувахме за независимост. Но същевременно се ужасявахме, че ще се разделим с тях. Радвахме се за успехите си, но изпитвахме и тъга, защото предугаждахме, че тези златни години скоро щяха да отлетят, да останат безвъзвратно зад нас, както се случваше на всички големи хора. Колежът щеше да превземе спомените ни, щеше да ни промени и да ни насочи неизбежно по пътя ни към зрелостта. Щяхме да осъзнаем кои сме и какви искаме да станем. Втурвахме се към нещо по-значимо и по-хубаво, нещо, което се носеше в горещия летен въздух и ни очакваше.

По някакъв странен начин Конрад се оказа част от този преход. Знаех, че няма да е част от бъдещето ми, но не беше и част от до болка познатото минало, от детството, от което толкова много исках да се откъсна. Почти нямахме общи спомени, които да запазим, освен задълбочен анализ на случайните ни редки срещи. „Какво би се случило, ако“ беше любима наша игра. Какво би се случило, ако ми се беше обадил, вместо само да съзерцава номера ми? Какво би се случило, ако двете с Джейни бяхме събрали достатъчно смелост да използваме фалшивите си лични карти и да отидем да гледаме изпълнението му предишната година във вечерта, когато бе срещнал бившата си приятелка. Дълбоко в себе си бях сигурна, че бихме останали само приятели, защото животът ми в гимназията беше всичко онова, което той презираше — футболни мачове, мажоретки, училищни комитети и отчети, но всичко това вече изглеждаше отживелица. Започвахме на чисто, готови за нов тип преживявания — и Конрад ми беше първият. Той олицетворяваше независимостта и свободния избор. Съвършената фантазия.

Имаше моменти обаче, когато свалях гарда и започвах да мисля за него като за нещо повече. Представях си, че бихме могли някак си да продължим заедно месеци и дори години напред. В действителност знаех, че това не може да се случи. Една вечер, както си похапвахме шоколадови стафиди в тъмния, студен киносалон, докато за втори път гледахме „Смело сърце“, се зачудих дали всичко щеше да бъде по-различно, ако и той щеше да учи в колеж. Независимо в кой. Може би тогава би се получила връзка от разстояние като на приятелите ми Емили и Кевин, които щяха да учат на различни места — в Уейк Форест и в Станфорд, но правеха планове да останат заедно. Казвах си, че не е толкова от срам, че приятелят ми няма да продължи образованието си в колеж (макар да осъзнавах, че и това го имаше), колкото заради факта, че интересите ни се разминаваха. Щяхме да живеем в още по-различни светове, отколкото в гимназията. Просто изглеждаше невъзможно.

И ето ни, заседнали във времето, живеещи за мига, концентрирани само върху непосредствените си желания. Които, естествено, включваха и секс. Много, много секс. „Чукане“, както го наричаше той понякога, а аз все се преструвах, че не одобрявам, но всъщност тайничко се вълнувах. „Да правим любов“, веднъж се изпусна той и побърза да се поправи с „или нещо подобно“. Независимо как го наричахме, направихме го още девет пъти и така станаха общо десет, като помнех буквално всяка секунда, понякога дори записвах детайлите в дневника си.

Вторият път се случи осем дни след първия. В моята стая. Беше през деня, баща ми беше на работа, майка ми на благотворителен обяд. Лежахме по диагонал на леглото, върху покривката с цветовете на дъгата, следобедното слънце проникваше през прозореца ми. Под звуците на песните на Дейв Матюс по „Сателит“ помагах на Конрад да си сложи кондома — оребрен „за нейното удоволствие“. Дори не мигвахме и не откъсвахме нито за миг погледите си.

Третият път беше у тях, в къщата им в малко ранчо на другия край на града. Същата вечер се запознах с баща му — копие на Конрад, но с посребрени коси и натежала фигура. С господин Найт разменихме само няколко думи, защото той бе зает със своята приятелка. Двамата играеха карти и пиеха розе от голяма картонена кутия, което само преди седмица майка ми бе нарекла долнокачествено. Без никакво притеснение Конрад взе от хладилника две бири и ме поведе по коридора. Стаята му беше изненадващо подредена (и нищо чудно, след като го видях как оправя легло). Единствената украса на стената беше постер на Джими Хендрикс. Моментално заключи вратата и се хвърли стръвно да ме целува, като спираше само за да свали някоя дреха от мен и да надуе музиката. Не познавах тази група, никога не бях чувала тази песен, а после забравих да го попитам. След това си изпихме бирите и споделихме цигара джойнт. Първата ми.

На четвъртия ни път преживях още едно първо нещо и свенливо му признах.

— Досега не си изпитвала голямото О? — учуди се той с шеговито пламъче в сивите си очи. — Дори сама със себе си?

Положих глава в скута му и погледнах нагоре с още бушуващи в мен ендорфини.

— Не… И най-после разбирам за какво е целият този шум. Мили боже!

Петият път се случи само след няколко минути, и то със същия успех.

Ходихме да гледаме „Супер 8“, когато стигнахме до шестия си път. След филма отивахме да хапнем пица в Иванстън, но се наложи да спрем насред пътя, защото аз просто не можех да чакам нито секунда повече. По време на акта той ме разсмя — вече не си спомням по какъв повод, — но тогава реших, че не само ме привлича физически, но и че наистина го харесвам. Мисля, че и той изпитваше същото, защото след това имаше много разговори, гушкане и смях. Дори легна зад мен и ме прегърна като дете, нещо, което, както ми обясни, се бе заклел да не прави никога. По-късно, когато се обличахме трескаво, защото вече наближаваше вечерният ми час, той ми призна, че би могъл „и да свикне с това“. Усмихната, го посъветвах за негово добро да не се опитва.

На седмия път ми шепнеше мръсни думи, а аз го направих на осмия. Започвах да набирам опит и си мислех, че някой ден мога да мина и за добра в леглото.

Преди деветия път излязохме на единствената си истинска среща. Отидохме в изискан италиански ресторант в града. Специално за случая си сложих ново, черно бельо и по време на вечерята съзнателно се стараех да го предизвиквам с дантеления си сутиен. По-късно вечерта, когато сваляхме сексапилния комплект и се любихме на задната седалка на мустанга му, паркиран на безлюден паркинг пред една църква, и двамата миришехме на чесън. Оттогава миризмата на чесън винаги ме връща към тази вечер. Както и всички спортни коли и съвсем случайни паркинги пред църкви.

— Знаеш ли — каза ми той същата вечер, когато го бях възседнала и оглеждах през задното стъкло на колата му да не се появят ченгетата, — за пръв път в живота си се радвам да бъда клише.

— И то кощунствено — опитвах се да остроумнича аз.

— Аха. Отиваме… право… към… ада — задъхано редеше той с всеки тласък, притворил очи, извърнал глава назад, впил ръце в бедрата ми.

Десетият път, който щеше да остане и последен, ми е любимият. Отидохме на пикник в гората (колко романтично), лично аз приготвих храната. Сандвичи с шунка и гауда и парченца манго, бисквити с шоколадов чипс и бутилка „Шардоне“ — всичко това, заедно с покривка на червено и бяло каре, подредено в кошница. Качихме се нагоре в планината с кошницата и неговата китара. Спряхме на слънчево местенце на брега на река Фокс. Замаяхме се от алкохола и се съблякохме голи, всъщност не помня кое дойде първо. След това той ми посвири на китара, изпълняваше желанията ми. Изпя „Дъщеря“ и „Малкото градче“ на „Пърл Джем“, две от любимите ми, после продължи със своите песни — започна със сериозните лирически, продължи с шеговитите и накрая пак се върна на сериозните.

Докато го наблюдавах как свири гол, как мускулите на ръката му изпъкват от движението на пръстите му, от устните ми спонтанно се отрони онази фраза с буквата „о“, но в последния момент я промених:

— Обичам тялото ти.

— А ума ми? — попита ме той, усмихнат, но не се шегуваше.

— И него също — отвърнах аз.

— Въпреки че няма да уча в колеж?

— Това няма нищо общо — заявих аз и за миг наистина повярвах в думите си.

— И аз обичам тялото и ума ти — призна ми той. — И очите ти. И тази усмивка. И тези твои слонски ушички, които така сладко стърчат.

Пламнах. Разтърсих коса, за да ги прикрия, а също и гърдите си, макар че вече не се срамувах да му показвам всичко, което искаше да види. Отговорът ми винаги беше „да“.

Бяхме любовници, но бяхме станали и невероятно близки приятели. Той бе всичко, което исках, и знаех, че аз бях същото за него. Въпреки това упорито отказвахме да го изречем, отказвахме да говорим за застрашително приближаващия край — на лятото и на връзката ни. Във въздуха витаеше някаква тъга, но може би точно на нея се дължеше специалната тръпка. Беше разтърсващо, страстно и романтично, защото не бяхме го назовали, защото се криехме от всички, защото съвсем скоро щеше да приключи.

 

 

И тогава се случи немислимото. Или по-точно, не се случи. Цикълът ми, точен като часовник, не дойде на двайсет и деветия ден от месеца. Нито на следващия. Нито на по-следващия.

— Невъзможно — повтаряше той по телефона. — Използвахме кондом всеки път.

— Кондомите не са сто процента сигурни — отвърнах аз и си спомних една диаграма в часовете по здравеопазване, според която единственият напълно сигурен „метод“ бил въздържание.

— Е, да, при неправилно използване — съгласи се той.

— Е?

— Не съм го използвал неправилно.

Аз обаче не бях убедена. Започнах да си припомням всеки един от десетте ни пъти заедно. Бяхме много внимателни, освен първия път в дома на Джейни, когато той проникна в мен и чак след няколко дълги минути се спря и извади кондома от портфейла си, след което продължи.

— Трябва да е станало тогава — реших аз. — Само тогава не си сложи презерватив. Съвпада и като време.

— Не си бременна — категорично отсече той.

— Може нещо да е изтекло, знаеш как. Няколко капчици.

За това също ни бяха предупредили в часовете — за течността преди еякулация, термин, който звучеше като лоша поличба.

— Нулев шанс.

— Повече от нулев шанс е — повиших глас, като крачех нагоре-надолу, завладяна от паника.

— Добре де. Повече е от нулев шанс. Но вероятността е по-малка от един процент. По-малка дори от половин процент.

— Е, това означава, че все на някого се случва! На някого трябва да се случи този по-малък от половин процент!

— Да. Но не и на нас, сладурче.

— Не казвай тази дума.

— Коя?

— Сладурче.

— Добре. Не си бременна, миличка.

— Откъде си толкова сигурен?

— Аз съм екстрасенс — изрече Конрад с престорен глас.

— Не е смешно.

— Съжалявам — въздъхна той и почувствах, че е искрен. — Искаш ли да дойдеш тук? Мога лично да те уверя?

— Обясни ми какво означава „да те уверя“ — сопнах се аз. — Защото точно така се озовахме в тази бъркотия.

— Не сме в бъркотия. И нямах това предвид. Не е нужно да правим само секс всеки път, когато се срещаме.

— Но явно го правим — запънах се аз. Прозвуча като упрек и с това посях първите семенца на съжаление и отчуждение, макар че точно аз провокирах секса повече от него.

— Ела тук. Моля те — настоя той по-мило.

В този момент отчаяно копнеех да съм в обятията му, но като вдигнах ръка и усетих напрежение в гърдите си, отвърнах:

— Не мога. Имам работа. Трябва да се приготвям за колежа, нали знаеш. — Гласът ми беше хладен, както никога преди.

Той също го бе чул.

— Правилно. Разбрах.

 

 

На следващата сутрин — беше събота — отметнах завивките, вдигнах си нощницата и със затаен дъх си проверих бельото, като не спирах да се моля. Нищо. Дамската превръзка си беше все така чисто бяла. Обадих се на Конрад, за да му съобщя лошата новина.

— Мамка му — изруга той. — Пристигам. Веднага. Трябва да те видя.

— Не. Родителите ми са тук — опитах се да го спра. Още не бях сигурна защо го крия от тях, защо продължавам да лъжа Джейни за това какво правя всяка вечер. Обяснението беше очевидно, що се касаеше до родителите ми: щяха да кажат, че Конрад не е за мен. Но дотогава, кълна се, това не беше причината, поне не изцяло. Беше много по-сложно от това — или тъкмо обратно, съвсем простичко: нямаше смисъл да навлизам в подробности за нещо толкова временно. Точно сега обаче имах нова причина да го крия.

— Не ме интересува, че са там. Идвам да те взема и отиваме да направим тест. И тогава ще трябва да го приемеш. Става ли?… Мариан?

— Да — прошепнах аз и се почувствах с една хилядна по-добре, поне за момента, защото не се налагаше да взимам решение. Единствено трябваше да следвам инструкции.

— Бъди готова след десет минути — отсече той. — Съвсем сериозно.

* * *

Както каза, така и направи. Десет минути по-късно стоеше в нашата кухня в избеляла тениска с надпис „Ролинг Стоунс“, дънки „Левис“ и сини джапанки на „Адидас“ и за първи път се ръкуваше с баща ми. Една риза би била много по-подходяща, помислих си аз. В това време майка ми свали очилата си за четене, остави „Чикаго трибюн“ до чиния с нарязан на тънко ананас, гарниран с малини и йогурт.

— Е, откъде се познавате вие, двамата? — попита тя с килната на една страна глава, както прави, когато срещне непознат и се опитва да реши как този човек пасва в нейния свят. Или, както е този случай, как не пасва.

— От училище — обясних аз, докато връзвах косата си на опашка и се чудех как да избегна погледите на родителите си, които толкова обичах и уважавах и които не бях лъгала за нещо съществено никога преди Конрад.

Те кимаха, усмихваха се, зададоха още няколко въпроса и накрая стигнаха до неизбежния. Баща ми като дипломант от Мичиган, завършил право в Йейл, попита:

— Е, Конрад, накъде ще поемеш следващата година?

Конрад кръстоса ръце на гърдите си, после ги пусна и се подпря на кухненския плот за повече стабилност. Покашля се леко и отговори.

— Още не съм сигурен.

Сетих се за думите му в училищния годишник „Не ме бройте“ и за онази нощ в двора на Джейни. Сякаш бяха се случили в друг живот. А може би си беше точно така.

Конрад сведе поглед към краката си, докато баща ми се опитваше да си преведе отговора и стигна до най-сполучливия извод.

— Аха. Ще пропуснеш тази година. Сигурно, за да се самоопознаеш?

— Нещо такова. Да, сър — потвърди Конрад и стрелна поглед към мен, сякаш търсеше помощ.

— Е — намесих се аз, — ние ще излезем за малко.

— О! И накъде така? — небрежно подхвърли майка ми, но аз знаех, че изгаря от любопитство.

— В „Грийн ту тий“ — изтърсих първото, което ми хрумна, но като видях как лицето на баща ми грейна, веднага съжалих за избора си на лъжа.

— О! Значи обичаш голфа? — усмихна се баща ми. — Трябва да поиграем някога. Какъв ти е хендикапът?

Конрад го погледна недоумяващ. Все едно да питаме баща ми кое му е любимото парче на „Смашинг Пъмпкинс“.

— Остави ги да вървят, скъпи — намеси се майка ми, доволна поне от факта, че Конрад играе голф. Може би дори семейството му принадлежеше към Скуоки Кънтри Клъб, където ние членувахме от години. Съвсем скоро щеше да разбере.

 

 

Потънали в мълчание, двамата с Конрад потеглихме право към „Джуел-Оско“, близо до дома му. Паркирахме пред аптеката на огромния паркинг, който вече кипеше от посетители, предимно млади майки с пазарски торби, колички и малки деца.

— Веднага се връщам — успокои ме Конрад и остави включени радиото и климатика.

Изпитах облекчение, че не се налага лично да купя теста. Свих се на седалката и взех да прехвърлям станциите, като се чудех коя ли ще е последната песен, която ще чуя, преди да получа потвърждение за лошата новина. По Ти Ел Си бяха пуснали „Водопади“, когато Конрад се върна с плик в ръка и мрачно изражение. Изключих радиото; щом влезе, той ми подаде плика, в който имаше голяма кутия сок, бутилка „Доктор Пепър“ и списание „Ролинг Стоун“ с Кортни Лав на корицата. Измъкнах го и мълчаливо прочетох заглавията: „На живо от Лола-палуза“; „Хоул“ е банда; „Кортни Лав е сапунена опера“ и „Как да се разхладим това лято“. Прелиствах страниците и се опитвах да не мисля за последната покупка в торбата.

— Харесваш ли я? — попитах го и посочих Кортни.

— Харесвам музиката й. Интересна е — подривен феминизъм, развратна, дива. А и музиката й е драматична. „Лив трю диз“ ще се помни дълго. А и „Дол Партс“? „Вайълет“? Супер са. Но самата тя е зле — обяви Конрад на излизане от паркинга. — Изпитвам съжаление към нея.

— Защото е самотен родител ли? — попитах аз, обсебена от темата.

— Защото мъжът, когото обичаше, си пръсна мозъка. Кимнах и се загледах през прозореца, докато той подкара по главното шосе към дома си. В един момент Конрад докосна коляното ми и не отмести ръката си дори на острите завои в квартала. Вдигаше я само, за да превключи на скорост. Когато спря на алеята пред дома си, хвана брадичката ми и ме накара да го погледна в очите.

— Всичко ще бъде наред — увери ме той. — Аз съм с теб. Кимнах, но едва осъзнавах думите му.

— Баща ти вкъщи ли е?

— Не. Сами сме.

Отвори вратата, излезе и като видя, че аз не помръдвам, заобиколи, отвори моята и ме хвана за ръката.

— Да вървим.

Щом влязохме в къщата, той ми подаде розовата кутийка и ми посочи вратата на банята.

— Върви. Още сега. Просто го направи — подкани ме той.

— Но сега не ми се пишка.

Той въздъхна търпеливо, бръкна отново в плика и извади кутията „Доктор Пепър“, отвори я и ми я подаде. Отпих няколко глътки и му я върнах.

— Още не съм готова.

— Ела тук — той ме поведе към канапето, накара ме да седна, прегърна ме през рамо и ме целуна по челото.

Прехапах устната си. Цялото ми тяло се скова от надигащата се паника.

— Не знам защо трябва да правя този тест. Вече знам, че съм бременна.

— Не знаеш — успокои ме той.

— Закъснява ми с четири дни. Гърдите ми са напрегнати. И ми се гади.

— Гади ти се, защото си уплашена. Гърдите те болят, защото цикълът ти ще започне. Не е ли възможно да закъснява, защото си напрегната?

— Цикълът ми го няма, защото съм бременна — изохках аз и взех да гриза ноктите си, навик, към който се бях пристрастила още в началното училище.

— Виж — подхвана той. — Ще направиш този тест и ще се случи едно от двете.

Зяпнах го в очакване.

— Или ще е отрицателен и ще изпиташ истинско облекчение и ще празнуваме… — усмихна ми се, наведе се да ме целуне по врата и се задържа на ухото ми.

— Или? — избутах го аз и го подканих да довърши.

— Или си бременна. Което ще е кофти, но ще се справим.

— Как?

— Ти какво искаш? — погледна ме той. — Ще направя онова, което ти пожелаеш.

— Не мога да раждам сега. Отивам в колеж.

— Добре — кимна той. — Тогава ще намерим клиника, някъде извън града — в предградията или в Индианаполис. Там, където никой не ни познава. И… и аз имам много спестени пари, така че това е уредено. И ще бъда с теб през цялото време, ще ти държа ръката. — Той ме притисна в обятията си. — А после ще те доведа тук. В моето легло. Ще ти направя пилешка супа и ще ти пея.

Гледах вцепенена в една точка на стената и като насън го чух да ме вика по име два пъти, после трети път. Най-после се обърнах да го погледна.

— Ще направя всичко за теб, Мариан. Нали знаеш?

— Да — прошепнах аз, макар да не бях толкова сигурна.

— Абсолютно всичко — повтори той, а аз станах, стиснала розовата кутийка в ръка, и тръгнах към банята, трепереща от страх.

Седнах на спуснатия капак на тоалетната чиния и два пъти прочетох указанията дума по дума, включително и израза „уникална точност“. После изпълних всичко възможно най-точно и се запитах как съм могла да си въобразявам, че САТ ще е най-важният тест в живота ми. Молих се както никога досега, молих се през всяка секунда на трите мъчителни, смазващи, инфарктни минути, ушите ми пищяха, очите ми се стрелкаха ту към индикатора, ту към стрелката на часовника. Моля те, Господи, не позволявай да се появи розовата линия, не спирах да повтарям аз.

Но тя се появи. Отначало едва видимо и за миг почти се убедих, че е оптическа измама. После взе да става все по-ярка и по-ясно очертана, докато накрая стана по-тъмна и от контролната линия, с нежнорозов ореол около нея. Ето го и отговора. Вече нямаше смисъл от никакво чудене, от молби и напразни надежди.

Погледнах се в огледалото и осъзнах, че независимо какво щях да предприема, оттук нататък никога вече нямаше да съм същият човек. Нищо нямаше да е същото. Пуснах теста в чантата си и отворих вратата, за да се изправя срещу Конрад и бъдещия си живот.

— Е? — попита ме той с пребледнели лице и устни.

В този миг нещо ми стана, нещо, което така и никога не можах да проумея. Може би беше отхвърляне на реалността. Може би исках да го предпазя. Може би реших да сложа началото на болезненото отдръпване от него. Каквато и да беше причината, аз се насилих да се усмихна и казах:

— Познай?

— Какво? — трескаво попита той.

— Фалшива тревога.

Изведнъж като отсечен Конрад се строполи на земята на колене и сключи ръце. После се изправи и нададе вик като на каубой, събиращ многобройно стадо бикове от долината. После вдигна ръка и ударихме длани, така че ме пронизаха иглички, а после ме шляпна и по дупето.

— Нали ти казах, момиче! — изкрещя той. — Човече! Казах ти!

— Беше прав — промълвих, а той ме прегърна.

После се пуснахме, погледна право в очите ми и за пръв път изрече тези думи ясно и категорично, като втората розова линия:

— Обичам те, Мариан.

Разтворих уста да кажа нещо, но той ме спря с пръст на устните ми.

— Шшт. Не казвай нищо. Просто… просто ми се искаше да го изрека. Независимо дали новината е добра, или лоша. Наистина те обичам.