Емили Гифин
Там, където принадлежим (32)

32.
Мариан

Когато отивам на работа в понеделник, Александър идва в кабинета ми с поизгладения от него нов сценарий, написан от Джинел.

— Ето, порадвай се на буламача от „Момичетата Гилмор“ и „Бар «Наздраве»“ — казва той.

— Сериозно ли? Мислиш, че ще съм потресена? — въздъхвам аз.

— Няма да ти хареса. Отразих всички забележки на шефовете. После добавих и нещо за блясък, за да не се обезличим напълно.

— Поне още сме в ефир. А и все още не съм се омъжила за шефа.

Опитвам се да прикрия усмивката си зад листата хартия, но явно това не му убягва.

— О, мамка му, Колдуел. Сгодихте ли се?

— Да. Така изглежда — цъфвам в усмивка аз и още преживявам звездния си миг. — Да си остане между нас. Засега не е официално. Макар всички да знаем, че Стандиш държи на думата си.

— Вие ще сте следващите Джули Чен и Лесли Мунвс — удивен, той поклаща глава. — Тогава може би пак ще ни върне в девет часа.

— Като нищо — разсмивам се аз, но с известно неудобство. — Това е най-малкото, което може да направи за нас, не е ли така?

* * *

Същата вечер излизам на вечеря с Джес във „Вилидж“ и й давам пълен отчет за уикенда, както и за предложението на Питър.

— Значи нямаше искри между вас с Конрад? — гледа ме втренчено тя, явно пренебрегвайки факта, че съм на път да се сгодя.

— Не — забивам аз поглед в менюто и поклащам глава.

— Я ме погледни в очите и го повтори — подканва ме тя.

— Ако под искри разбираш, че той ме мрази от вдън душа, а аз го намирам за по-красив от всякога, тогава да, имаше искри — поглеждам я директно в очите. — Иначе — не.

— И точно колко красив имаш предвид? — не спира тя.

— Убийствено красив. Невероятен — изстрелвам, без да се замисля.

— Сравни го с някого, когото познавам.

— Не мога.

— С някого от звездите?

— Нещо средно между Джеймс Франко и Брадли Купър — бързо отговарям аз. — Но и това е далечно сравнение.

— Както разбирам, мислила си по този въпрос.

— Може би. Малко… Както и да е. — Опитвам се да сменя темата. — Може ли да говорим за Питър? Моля?

— Дадено. Поздравления — казва тя, сякаш току-що съм й съобщила, че съм спечелила безплатни носни кърпи за цяла година. — Страхотна новина.

— Да. Иска тази седмица да отидем да си избера пръстен.

— Вълнуващо.

— Джес! — присвивам очи аз. — Защо не го харесваш?

— Харесвам го. Просто не мисля, че го обичаш.

— И още как! — сопвам се аз. — Защо да не го обичам?

— „Защо да не го обичам“ не ми изглежда луда любов — захапва ме тя. — А и големият удар на живота ти не е равнозначно на любовта на живота ти. Внимавай с тази деликатна, но много съществена разлика.

Така ми се иска Клодия да беше успяла да дойде и си мисля, че Джес е последният човек, който трябва да дава съвети за отношенията между хората.

— Съвсем наясно съм с това разграничение — заявявам аз. — За мен Питър е и двете.

— Щом казваш — вдига рамене тя. — Но никога не съм те виждала така да грейваш, когато говориш за него, както стана преди малко, когато разказваше за Конрад.

— Конрад е детинска фантазия. Нищо повече.

— Но можеше да бъде много повече — размахва ми тя пръст. — А и вече имаш дете от него.

Казвам й, че е много далеч от истината, после важно хлопвам менюто.

— Наясно ли си какво искаш? — пита ме тя.

— Да — отвръщам аз. — Наясно съм.

 

 

— За какво мислиш? — подхвърля Питър, докато седим в малък офис в диамантения район и чакаме дългогодишния му приятел Ари Зуакър. Решила съм, че няма да се оставя да ме притеснява фактът, че Ари е направил пръстена и на Робин, както и повечето й бижута, а вместо това се концентрирам върху великолепните камъни, изложени на бюрото му. Под всеки от тях има описание на цвета, каратите и чистотата и забелязвам, че няма нито един с по-нисък клас от VS1, три карата, цвят G. Не знам много за диамантите, но съм напълно убедена, че всеки един от тези камъни струва повече, отколкото всички пари, които бях спечелила през първите пет години в телевизията.

— Всичките са изключителни — отвръщам аз и донякъде ми се иска Питър да ме изненада. Веднъж бях подметнала, че предпочитам сама да си избера пръстена, защото ще го гледам всеки ден през живота си, но това определено не е много романтично и донякъде е депресиращо символът на вечната любов да бъде свеждан до такава научна класификация, особено като тази, основаваща се на несъвършенства.

— Кой ти е любимият? — Питър ме гледа с очакване.

Правя се, че обмислям въпроса, в случай че има голяма разлика в цената, но всъщност нямам никакво колебание. Фаворитът ми е четирикаратов, цвят F, клас VVS1, шлифован като изумруд. Накрая се решавам и го посочвам.

— Този е великолепен… Но всичките са такива — додавам аз. — На теб кой ти харесва?

— Ти го позна — усмихва се Питър, а Ари му кимва. После внимателно го вдига с пинсета и го поставя в рамка за пръстен, след това ми го надява на пръста. Гледам го смаяна. С една дума, това е най-красивият диамант, който някога съм виждала, включително и сред онези по ръцете на знаменитостите по списанията.

— Харесва ли ти? — пита ме Питър.

Поглеждам го онемяла, а той се засмива и намигва на Ари.

— Ще ти се обадя.

После казваме довиждане на Ари и се отправяме към Четирийсет и седма улица покрай група евреи хасиди и няколко двойки, загледани във витрините.

— Щастлива ли си? — прегръща ме Питър, когато завиваме по Пето авеню.

— Неописуемо щастлива — отвръщам аз и го дарявам с най-лъчезарната си усмивка, за да го докажа.

Той се навежда и ме целува по начин, който рядко може да се види на обществено място. Целувка, която върви с четирикаратов, чист като сълза диамант. Целувка, за която бих дала абсолютно всичко на света в нощта, когато за пръв път повдигнах въпроса за женитба. В нощта, когато се запознах с Кърби и когато целият ми живот започна да се променя.

 

 

На следващата вечер двамата с Питър отиваме на пищна официална вечеря в стил Доктор Живаго по случай рождения ден на негов (и на Робин) приятел на полуострова. Вече сме се поздравили с повечето присъстващи, опитали сме огромното разнообразие от водка, пушена сьомга и хайвер белуга, но никой от нас не е в настроение за преструвки и чувството само се подсилва, когато Робин и новият й приятел — скулпторът, ни притискат в един ъгъл.

— И кога ще се жените вие, двамата? — изведнъж изтърсва Робин, след обичайните любезности.

Питър ме прегръща през кръста и я шокира с отговора си:

— Скоро.

Сякаш по поръчка един сервитьор се приближава с две чаши шампанско на сребърен поднос. Робин вдига своята и ни подканя и ние да го направим.

— Тогава да пием за това! Много съм щастлива за вас. Вие сте съвършената двойка. Толкова съвършена, че просто ми прималява, като ви гледам.

— Сигурно трябва да ти благодаря — промърморвам аз, вдигам чашата си и отпивам.

— Наздраве за голямото, пъстро, щуро семейство — вдига чаша Робин, после се обръща към приятеля си, за да му разкаже точно колко необичайна е ситуацията, като не пропуска и появяването на Кърби. После, преди някой да успее да каже и дума, тя пита дали може да присъства на сватбата.

— Моля те, моля те, Пити?

Питър се усмихва, но поклаща глава и заявява, че категорично не може.

— Мариан ще ми разреши — настоява тя. — Нали, Мариан?

— О, разбира се. Как не — после иронично добавям, че може да дойде и на сватбеното ни пътешествие. След няколко секунди тя и приятелят й се отдалечават с несигурни стъпки, а ние с Питър излизаме на терасата. Облягаме се на парапета и се заглеждаме в светлините на Пето авеню. Нощта е толкова ясна и красива, от онези, които те карат да изпадаш в еуфория, че си в Ню Йорк, че си щастлив, че си жив, но докато отпиваме от шампанското си и се наслаждаваме на гледката, мислите ми започват неспокойно да препускат, както често ми се случва след завръщането ми от Чикаго. Той ми задава въпрос, но аз не го чувам.

— Ммм? — мънкам разсеяно аз.

— За какво мислиш, шампионе? — пита ме той. — Сякаш си на светлинни години оттук.

Извинявам се и му казвам, че мисля за сериала си и поправките на сценария, върху които работех през деня.

— Да не би да се опитваш да напишеш нещо друго? — поглежда ме изпитателно той.

— Всъщност мислех си и за пръстена… — напрегнато го поглеждам аз.

— Какво за него?

— Хм… Мисля, че не трябва да го купуваш… още — отвръщам аз и забелязвам едно младо момиче модел, което хвърля погледи към Питър, при това не особено дискретно. Собственическото ми чувство ме жегва и се опитвам да се концентрирам върху разговора ни.

— Защо не? — Питър допива наведнъж шампанското си и оставя чашата на масата зад себе си.

— Не знам — търся някакво обяснение. — Може би е твърде голям.

— Не е твърде голям.

— Освен това още не съм сигурна за формата… Не съм сигурна дали… това е пръстенът.

— Не си сигурна дали това е пръстенът, или дали аз съм човекът — скръства ръце на гърдите си Питър.

Преглъщам, опитвам се да дишам спокойно и да събера кураж да продължа, чудя се дали постъпвам правилно, или това ще е още един избор, за който ще съжалявам с години.

— Питър — заявявам аз, — не мисля, че трябва да се женим.

— И защо така реши? — изстрелва той, а очите му отразяват светлините на града.

— Защото не съм сигурна дали наистина се обичаме. Така, както трябва за един брак — бързо добавям аз, а дълбоко в мислите ми се върти разговорът ни с Джес и накрая признавам пред себе си, че е права.

— Аз съм сигурен за себе си — отсича той и не мога да не забележа колко уверен е за всичко. Нали заради това е стигнал до такъв висок пост. Никога не допуска колебания.

Сълзи напират в очите ми. Чувствам се прекалено разстроена да му кажа, че според мен той просто е влюбен в идеята за мен. Точно както е при мен. Всичко е прекалено съвършено, особено сега, след като изгладихме и недоразуменията около Кърби.

— Просто не ми се вижда правилно… вече — обяснявам аз. — Може би никога не е било…

Чакам да видя в него някаква проява на страст, гняв, някаква силна емоция. Вместо това той само казва:

— Има ли нещо, което мога да кажа или да направя, за да те убедя в обратното?

Поклащам глава и така ми се иска поне да беше опитал. Но като не го прави, аз прошепвам:

— Трудно е да ти обясня. Просто се чувствам променена.

— Това има ли нещо общо с последния уикенд? — поглежда ме той.

— Не точно — измъквам се аз, но дълбоко в себе си знам, че има. Че дори всичко има общо с този последен уикенд, с Конрад, с помиряването ми с миналото. С осъзнаването какво съм имала и какво съм захвърлила. Отчаяно ми се иска отново да се чувствам както някога. Да имам връзка с някого, без да е нужно да се вкарам в готов сценарий или постоянно да се боря за позиция. Това е нуждата да се докосна до нещо истинско — макар и несъвършено и объркано. Научих го от Кърби.

— Мисля, че ще се прибирам — заявявам аз и оставям чашата си с шампанско.

Питър ме гледа — красив и владеещ се, както винаги, и ме пита дали може да ме изпрати до нас. Или поне до паркинга. Погледът му е тъжен и объркан, но запазва съвършеното спокойствие на джентълмен.

Поглеждам го в очите и поклащам глава:

— Мисля, че е по-добре да си тръгна сама.

Той кимва, изпраща ме до асансьора, целува ме леко по бузата и прошепва „довиждане“.