Емили Гифин
Там, където принадлежим (31)

31.
Кърби

Родителите ми, сестра ми и Ноа тъкмо приключват с обяда, когато влизам вкъщи след петчасово шофиране. Всички, дори майка ми, грейват, като ме виждат. Налагам си да поседна с тях и да поприказваме, въпреки силното си желание да остана сама.

— Е? — нетърпеливо пита Шарлот, докато майка ми става да ми сложи чиния. — Как беше?

— Беше невероятно — въздъхвам аз и ми се иска да имаше начин да им опиша точно колко невероятно беше всичко. — Как мина балът?

Двамата с Ноа се споглеждат и тя казва, че това е бил най-прекрасният им момент. После ми разказва, че господин Тъли е изритал петима заради непристойни танци и още осем заради алкохол.

— Видя ли Белинда? — не се стърпявам аз.

— Само за минутка, когато пристигнахме — обяснява тя. — Роклята и беше страхотия. Толкова хубава. В крайна сметка е успяла да си купи онази тюркоазената, която пробва.

Аз се преструвам на изненадана и изпитвам не само разочарование, че не бе променила решението си да я облече, но и странно съжаление към нея. Не би могла да я накара да се чувства добре, независимо колко хубава изглежда.

Шарлот избутва чинията си с недоядената салата с риба тон.

— Е, казвай? Срещна ли се с него? С родния ти баща?

— Да — отговарям в момента, в който майка ми сервира пред мен чиния със салата и купа с доматена супа.

— Как изглежда? — пита ме тя и всички ме гледат с трепетно очакване.

— Все още е музикант. Притежава бар, където се свири музика на живо триста шейсет и пет дни в годината. — Избягвам погледите на родителите си и ставам, за да си взема кутийка кола от хладилника, после отново сядам, отварям я и отпийвам голяма глътка.

— Ходила си в бар? — възкликва майка ми. Просто не може да се сдържи.

— Да. Но не съм пила. Не е нищо по-различно от повечето ресторанти в Сейнт Луис. Като всички на „Хил“ — обяснявам аз, имайки предвид района с италиански ресторанти, където баща ми винаги си поръчва коктейл на бара, преди да седне на масата с нас. — Всичко беше както трябва, мамо. Повярвай ми.

Тя кимва и ме уверявам, че ми вярва. Напълно.

— А родителите на Мариан? — намесва се баща ми, за да отклони разговора от Конрад. — Добре ли те приеха?

— Да — отвръщам аз. — Харесах баща й повече от майка й. Има нещо снобско в нея. Но се държа прилично.

Майка ми изглежда заинтригувана от тази констатация и може би донякъде с облекчение разбира, че радарът ми за сноби все още действа.

— Какво работят?

— Тя не работи. Той е адвокат, доколкото знам на Опра. Богати са.

Родителите ми поклащат глави, защото вече са наясно с това.

— Той как изглежда? — любопитства Шарлот. — Баща ти.

— Баща ми е ето тук — посочвам аз към баща си на масата и той ми се усмихва.

— Разбира се! — продължава Шарлот. — Знаеш какво имам предвид — биологичния ти баща.

— Няма да ви лъжа — много е хубав. Изглежда като… рокер — обяснявам през смях аз. Хвърлям поглед към майка си, която отново изглежда притеснена. — Не е от онези дългокоси, развлечени рокери от осемдесетте, мамо. Просто, нали знаеш, артистичен. Наистина е страхотен. Много, много готин. — Иска ми се да им разкажа как пяхме заедно на сцената, но решавам да си го запазя само за себе си за известно време. Освен това не искам да разстройвам баща си. Знам как се чувствам аз, защото той има повече допирни точки с Шарлот. Няма нужда да го карам да изпитва същото. После, за да не оставя майка си с празни ръце, продължавам: — О, госпожа Колдуел много хареса салфетките.

— Наистина ли? — оживява се малко мама.

— Да. Каза, че са много красиви. Зарадва се и на пая.

— Ядохте ли от него?

— Не — признавам аз. — Но вероятно искаше да си го запазят за тях. Не са алергични към орехи или нещо подобно.

Майка ми грейва. Шарлот и Ноа стават и обявяват, че излизат — отиват на купон на басейн.

— Искаш ли да дойдеш? — кани ме Шарлот, явно от любезност. Стотната й покана за годината, но въпреки това мила.

Отказвам й с благодарност. Прекалено уморена съм след пътуването, а имам и много да уча. Като гледам двамата как излизат, хванати за ръце, се сещам за Филип и ми се приисква да му звънна, да го видя, да го целуна отново.

Казвам на родителите си, че отивам да оправя багажа си, но те ме спират и искат да обсъдят нещо с мен.

Стягам се, готова да понеса поредната лекция за постъпване в колежа, но всъщност става дума за Белинда.

— Какво за нея? — напрягам се аз. Мислите ми започват да препускат. Опитвам се да разбера какво знаят и дали съм въвлечена по някакъв начин.

— Знаем за роклята, която е откраднала от „Робинс“ — започва баща ми. После, преди да реша дали да не се правя на ударена, той ме поглежда: — Знаела си за това, нали?

Без да отклоня поглед, си мисля колко е типична ситуацията и колко невероятна, че ще имам неприятности, но зная, че ще стане още по-зле, ако излъжа.

— Да. Знаех за това. А вие как разбрахте?

— Управителката на магазина ни се обади — разказва майка ми. — В неделя сутринта. Спомнила си, че Белинда е пробвала тази рокля и веднага я заподозряла, когато установила, че роклята липсва. Изчакала, за да види дали ще се появи с нея на бала.

— Но защо се обажда на вас? — учудвам се аз.

— Мислела, че Белинда ми е дъщеря.

— А ти какво й каза?

— Казах, че всъщност не ми е дъщеря, а близка семейна приятелка. Обещах й да проуча въпроса и да й се обадя.

— И?

— Питах Шарлот с каква рокля е била Белинда. Не й обясних защо се интересувам. Но тя потвърди, че е била с нея.

— Ще я арестуват ли? — попитах с паника в гласа.

— Не. Управителката искаше да се обади в полицията — обяснява баща ми. — Но с майка ти решихме да я платим.

— Какво сте направили? — замръзвам аз. Това наистина е последното нещо, което съм си представяла, че родителите ми биха направили. Да прикриват престъпление.

— Щяха да й повдигнат обвинение — продължава той. — Казахме й, че ще я платим и оправихме положението. После се обадих на Белинда.

— И какво стана?

— Поканихме я да дойде, седнахме и просто си поговорихме — отвръща баща ми.

— Белинда е много объркана точно сега — продължава майка ми. — Много й е трудно, откакто баща й ги е напуснал. Имат големи финансови проблеми. Не че това я извинява. Но не искаме да си провали бъдещето. Мислим, че е добро момиче дълбоко в себе си, но в момента малко е излязла от пътя.

— А тя какво каза? — питам аз.

— Беше наистина много притеснена. И не само, защото са я хванали. Изглежда, искрено се разкайваше. Обеща да ни върне парите и помоли да не казваме на майка й.

— Ще го направите ли?

— Трябва — заявява баща ми. — Бихме искали да знаем дали ти си правила нещо подобно.

— Никога не бих направила подобно нещо — отсичам аз.

— Знаем. Тя ни разказа, че сте се карали. И че заради това не си отишла на бала.

Мълча и очаквам да ми натякват, че е трябвало да им кажа. Че е трябвало да предприема нещо. Вместо това майка ми казва:

— Това трябва да е било много тежко решение за теб, Кърби.

— Да — кимва баща ми. — Повечето деца не биха имали силата да заемат такава позиция.

Свеждам поглед, сконфузена, макар сама да не разбирам защо. Предполагам, защото не съм свикнала на подобно внимание. Много отдавна не бяха ми казвали, че се гордеят с мен.

— Освен това предпочитах да отида в Чикаго — изфъфлих аз, без да вдигам глава, и се чудех защо ли не искам да приема това признание.

— Защо не се обадиш на Белинда? — предлага баща ми. — Тя те очаква.

 

 

След няколко минути пристигам пред вратата на Белинда, но този път почуквам. Тя ми отваря веднага и ме повежда нагоре към стаята си. Сядаме на леглото и мълчим. Кожата на лицето й изглежда ужасно, сякаш е плакала или е препила, или и двете. Поглеждам към стената, цялата изписана — повечето са стихове на тъпи поп песни като „Къде бихме се озовали, ако не можехме да мечтаем?“. Звучи прилично, само дето е откраднала тази мисъл от песен на „Джонас брадърс“.

— Родителите ми казаха какво се е случило — едва изрекла тези думи и тя започва да плаче. Навеждам се и я прегръщам.

— Съжалявам — прошепва. — Бях такава кучка към теб…

— Да, така си беше — отдръпвам се и й се усмихвам.

— Съжалявам — повтаря тя. — Не знам какво ми стана… Просто съм толкова депресирана повечето време… и така ми е писнало да съм бедна, никога да нямам нещо свястно да облека.

— Знам, Бел — отвръщам аз.

— При теб е различно — подсмърква тя. — Нямаш баща пълен провал. Имаш си двама бащи и две майки, а едната е толкова богата. Шарлот ми разказа, че си отишла да се срещнеш с баща си. Той наистина е ли е рок звезда?

— Е, наистина е супер — заявявам аз, колкото и да ми се искаше да омаловажа факта. — Но ще говорим по-късно за това…

— Да си призная, малко ревнувах — казва тя, след като издуха носа си. — От всички интересни неща, които ти се случваха напоследък. И дори заради Филип. Той наистина те харесва.

— А Джейк харесва теб — допълвам аз.

— Не. Не ме харесва. Той просто е като всички други. Иска само секс, това е.

— Те всички искат секс — напомням аз и се усмихвам, макар да знам, че Белинда е права — с Филип и мен е по-различно.

— Ами твоите родители. Боже! Знам, че според теб не струват, Кърб, но, повярвай ми, страхотни са — продължава тя.

— А, не — клатя енергично глава. — Тук вече няма да се съглася.

— Не. Сериозно. Ако не беше баща ти, щяха да ми щракнат белезниците. Мили боже! Толкова съм му задължена. Много повече от четиристотинте долара. Длъжна съм му изобщо. Голям късмет си извадила с такива родители. Винаги съм мечтала да са мои родители…

Поглеждам я изненадана, че се чувства по този начин. През всичките години, в които ме бе слушала да роптая срещу тях, нито веднъж не бе казала нещо подобно.

— Строги са, но поне са грижовни — обяснява тя и отново се просълзява.

— И майка ти е грижовна — уверявам я аз.

— Знам, но не е същото. Все я няма… Не че има вина за това — трябва да работи… Но не знам. Скапана работа, Кърб… Искам да кажа — знам, че вината е моя и че нямам никакво извинение. Но просто… така ми е писнало от всичко.

Отново я прегръщам и се чудя как е възможно да не забележа, че най-добрата ми приятелка на света се е чувствала толкова нещастна. Хрумва ми, че може би всички знаят. Освен Шарлот. Сигурно. О, боже, може би дори и Шарлот знае това.

— Прощаваш ли ми, Кърб? За начина, по който се държах с теб?

— Да. Разбира се, че ти прощавам. Ти си ми най-близката приятелка. И винаги ще бъдеш.

После я поглеждам в очите и я уверявам, че всичко ще е наред. Съвсем наред. С нашия живот и с бъдещето ни и с всичко. Повтарям го и за пръв път от много дълго време наистина го вярвам.

 

 

В понеделник сутринта намирам господин Тъли в кабинета му и го моля да ми даде разрешение да отсъствам от часа по физкултура.

— Освен ако си мислите, че играта на бадминтон ще ми помогне в живота?

Той се усмихва, посочва ми традиционния стол и подхвърля:

— Как върви подготовката за изпитите?

— Изключително скапано — признавам аз. — Или как се казва — направо скапаняшко.

Той се прави, че не обръща внимание на езика ми и на заядливия въпрос.

— Виждам, че имаш нужда от седемдесет и два процента, за да завършиш успешно. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Да — махвам небрежно аз. — Фасулска работа.

— Е — гледа ме той втренчено, — забелязвам свежа нотка увереност в теб!

— Промених се.

— Така ли? Това има ли нещо общо с пътуването ти до Чикаго? Или с новия ти приятел?

Поглеждам го изненадана и малко смутена.

— Откъде знаете за Филип?

— Фейсбук шпиониране — засмива се той и се сещам за все по-милите съобщения, които си разменяме на нашите стени.

— Да — потвърждавам аз. — Филип има принос, но всъщност всичко е заради биологичния ми баща.

— Разказвай — подканя ме господин Тъли и се навежда към мен.

Ухилвам се, после изливам цялата история, чувствата, които предизвика у мен, вълнението ми от това, че съм свързана с толкова талантлив човек, дори му обяснявам какви емоции изпитах на сцената.

Господин Тъли май попива внимателно всяка дума, дори много повече от обикновено, и ми казва, че много би искал да е бил там, за да види това.

— Някой ден — усмихва се той. — Когато станеш следващия американски музикален идол.

— Да — ухилвам се аз. — Сигурно ще мога да ви уредя с достъп до бекстейджа.

— Не ми се прави на голяма работа отсега — смее се той.

Аз също се разсмивам и му обещавам, че няма да се правя. Бъбрим още няколко минути, накрая стига до важната тема:

— Е? Нали знаеш, че имаме да обсъдим още нещо? Последен тукашен въпрос…

— Моля ви, само не ми казвайте, че е за Мисури? — хвърлям му мрачен поглед.

— Кърби.

— Уф! Но, господин Тъли!

Той не обръща внимание на протестите ми и продължава:

— Кърби, според мен непременно трябва да отидеш там. Пробвай само с един семестър. Винаги можеш после да се откажеш или да се прехвърлиш.

— Родителите ми ли ви накараха да разговаряте с мен за това? — подозрително питам аз. — Нали знаете, че крайният срок за записване изтече.

— А ти знаеш ли, че вече са ти платили депозита? — съобщава той.

Всъщност не знаех, но някак си ги подозирах, защото изведнъж спряха да говорят по този въпрос малко след изтичането на срок.

— Виж, Кърби. Това е искреното ми, най-дълбоко убеждение. Мисля, че трябва да постъпиш в колежа. И не означава, че трябва да се откажеш от музиката, дори като професия. Но колежът ти дава опит и поне е нещо, което трябва да опиташ. Вземи си солидно образование и пак си имай план Б.

— А защо не може колежът да остане план Б? А музиката да е план А?

— Двете не се изключват взаимно. Виж например „Р. Е. М.“ или „Рейдиохед“.

Завъртам отново очи.

— Можеш да постъпиш във факултета по музика в Мисури, Кърб. — Той се обръща и изважда един лист с нещо напечатано на него. Най-отгоре разчитам името си. Подава ми го и го прочитам: Инструменталистите трябва да подготвят едно или две изпълнения. Подходящи са произведения, демонстриращи познания по солфеж и техника. Перкусионистите трябва да са подготвени да изпълнят поне две от следните: соло/етюд на перкусии (маримба/ксилофон/вибрафон), малък барабан, тимпани, стилове на комплект барабани (суинг, рок, фънк, латино и др.)

Спирам да чета и го поглеждам.

— Ще се справиш с това, Кърби.

— Никога не сте ме чували как свиря — мръщя се аз.

— Знам, че си добра — заявява той. — Просто го знам.

Не отговарям.

— Само си помисли какво можеш да научиш от истински професори.

— Помислете за всички останали глупости, които трябва да науча.

— Знанията не са глупости.

Скръствам ръце и се преструвам на по-ядосана, отколкото съм всъщност.

— Ще помислиш ли за това?

Казвам му, че вече съм го правила.

— Тогава само още малко? — подканя ме той. — Моля те. Заради мен.

Въздъхвам по възможно най-отегчения начин и промърморвам:

— Добре. Още съвсем мъничко.

Това е най-малкото, което мога да направя за единствения човек, който неизменно бе вярвал в мен от самото начало.

 

 

Същия ден, след вечеря, Конрад ми изпраща съобщение. „Здрасти, барабанистке. Какво става?“

Усмихната, му пиша на свой ред: „Нищо особено. Уча за изпити. А ти?“.

Той ми отговаря моментално: „Слушам по малко Слай и «Фемили Стоун». «Вдига се бунт» е сладко албумче, ако не го знаеш. Сигурно ще ти хареса“.

Слушала съм някои от техните песни като „Искам да те издигна“, но не съм запозната с албума им, затова веднага си го свалям от айтюнс и след като изслушвам няколко песни, му пиша друго съобщение: „Страхотни са. Харесаха ми «Поетът» и «Семейни работи». Благодаря за съвета“.

След секунда телефонът ми звънва. Той се обажда.

— Здрасти — поздравява ме той. — Хубави парчета, а?

— Страхотни — съгласявам се аз.

— Знаех, че ще ти харесат.

— Определено.

— И… как върви ученето?

Обяснявам му, че само ще се явя на годишни изпити, за да мога да се дипломирам. А той ми разказва, че е бил в същото положение в същия клас.

— И?

— Взех ги — отвръща той. — Едва-едва. Не отидох в колеж, но поне не ми се наложи да ставам провалил се студент.

Поемам си дъх и му задавам супер важния въпрос.

— Съжаляваш ли за това?

— Не. Това може и да е грешният отговор, но е истина… Макар че извадих късмет.

— И аз се опитвам да разбера какво да правя с живота си. Или поне през следващите няколко години.

— Съвет ли търсиш от мен?

— Не точно. Вече съм получила доста.

— Да. Представям си… Сигурен съм, че Мариан ти е надула главата.

— Ами да. Според нея трябва да отида в колеж. Но всъщност не ме поучава — уточнявам и се чудя дали това не е извинение да говорим за нея, както тя прави винаги по отношение на него.

— Е, добре ли прекарахте останалото време заедно? — продължава той, както предполагах.

— Тръгнах си на следващата сутрин. Но, да, беше приятно. Прекарахме хубаво… Тя ще дойде на дипломирането ми, така че скоро ще се видим пак.

— О — изненадва се той. — Това е чудесно. Браво на вас. И на двете ви.

— Да — съгласявам се аз. — Знам, че си зает с „При Зелда“ и… сигурно ще е странно да си с нея… — за миг притаявам дъх и после събирам смелост: — Но ти също си поканен…

— Благодаря, Кърби. Наистина много мило от твоя страна…

— Предполагам ще бъде много странно, нали? — аз продължавам, за да му дам възможност да се измъкне.

— Да. Вероятно ще бъде много неловко, но кажи ми кога е… Стеф винаги може да удържи крепостта за малко. Може и да отскоча.

— Разбира се — подхвърлям аз небрежно, доколкото е възможно, и се опитвам да контролирам вълнението си, като си казвам, че сигурно няма да се получи, но поне го обмисля. — Това ще бъде наистина страхотно. Каквото стане. Така или иначе, няма да е кой знае какво.

— Правилно — отвръща той. — Спипах те.

— Е, трябва да отивам да уча — завъртам очи аз.

— Добре. И запомни — втората производна измерва ускорението. Помисли за бързите коли.

— Да — разсмивам се аз. — Втората производна измерва степента на промяна с времето. Така че — да, ускорение. Как го помниш, между другото?

— Помня още много други подобни безполезни глупости — отвръща той.

— Значи мислиш, че е безполезно? — питам го аз.

— Сто процента.

— Знаех си — ухилвам се аз.