Емили Гифин
Там, където принадлежим (3)

3.
Кърби

Казвам се Кърби Роуз и съм осиновено дете.

Не искам да прозвучи като драматично откровение, макар че понякога хората се чувстват длъжни да изпитват съчувствие. Просто съобщавам два основни факта за себе си. Както човек приема името си за даденост, така и аз израснах с историята, разказвана от родителите ми за ненадейното телефонно обаждане, с което ги информирали за моето раждане. След седемдесет и два часа съм щяла да стана тяхно дете. От тях се искало само да отидат до Чикаго (кратко пътуване с кола от дома им в Саут сити, Сейнт Луис, където двамата отраснали и където продължават да живеят и до днес), да подпишат някои документи и да ме вземат от болницата. Просто трябвало да потвърдят желанието си.

Било първи април и за миг на майка ми й минало през ума, че може да е шега, но после решила, че едва ли има толкова жестоки хора, които да постъпват така със семейство, борило се, мечтало, трепетно се надявало и горещо се молило за рожба повече от десет години — буквално от първия ден на съвместния си живот. Баща ми бил електротехник, майка ми чиновник в голяма юридическа кантора в града, така че имали прилични доходи, но не можели да си позволят разните му там клиники. Вместо това решили да си осиновят дете. Първо се обърнали към местните католически агенции, после постепенно се регистрирали във всички организации във всички кътчета по света, които можели да им помогнат. Китай. Русия. Колумбия. Адвокати със съмнителна репутация. Вече им било все едно. Просто искали дете.

Заради това, разбира се, майка ми извикала възторжено „да“ в слушалката, без дори да е чула и един факт за мен. След като баща ми вдигнал другия телефон, жената спокойно им обяснила, че детето е здраво момиченце, два килограма и осемстотин грама. Високо четирийсет и осем сантиметра, с големи сини очи и светъл мъх по главата, добър апетит и добре миришещо ако. Описала ме като „съвършена“ и им казала, че са истински късметлии, избрани от агенцията сред стотици други чакащи двойки.

— Поздравления — рекла тя. — До скоро.

Родителите ми затворили слушалките, плакали, прегръщали се, после пак плакали. Сетне хукнали към магазина „Бейбис ар ъс“ като към бакалия пред ураган. Накупили малки розови дрешки и креватче, и столче за кола, и купища играчки и кукли, колкото за цяла детска градина, после се прибрали и превърнали шивашкото ателие на майка ми в детска стая, боядисана в лавандула и жълто.

На следващия ден отишли с колата си до Чикаго и си наели стая в хотел близо до Нортуестърн Мемориал Хоспитал. Трябвало да изчакат още три дни преди да ме видят за пръв път. Двамата успявали да подремнат само за няколко минути, макар добре да знаели, че им предстоят безсънни нощи дълго време напред. Започнали да обсъждат имена, като майка ми сериозно настоявала за моминското си име — Кърби. По-добре първо да я видим, опъвал се баща ми. Трябвало да изглеждам като Кърби — каквото и да означавало това.

Обикновено баща ми подхваща историята оттук. Разказва ми как се порязал, докато се бръснел, защото ръцете му така треперели, че за малко да позволи на майка ми да кара до болницата вместо него — нещо, което никога не допускал, защото хич не я бивало. После прескача направо към документите, които набързо подписали, и стига до мига, когато жената от агенцията донесла бебе — мен — омотано в пухкаво розово одеялце.

— Запознайте се с дъщеря си — тържествено съобщила дамата и ме подала на родителите ми. — Мило мъниче, запознай се с Лин и Арт Роуз. Твоите родители.

Това е любимата ми част от историята — за първия миг, в който ме поели в ръце, любували се на малкото ми личице, наслаждавали се на топлината на телцето ми, сгушено в обятията им.

— Има твоя нос — пошегувал се баща ми и ме обявил за истинска Кърби.

Двамата почувствали, че в този момент сме станали едно семейство. За тях случилото се било истинско чудо, също като появата на Шарлот, по-малката ми сестра, зачената най-неочаквано, скоро след моето осиновяване. Единствената разлика била, както майка ми обичаше да казва, че не изпитала никаква болка при моето появяване. Тя остана за по-нататък.

В детството си слушах тази история милион пъти, заедно с всички сантиментални фрази, съпътстващи моето осиновяване, една от които висеше в рамка над леглото ми години наред: „Не си плът от моята плът, нито кост от костта ми и все пак си истински моя. Не забравяй нито за миг, че не съм те носила под сърцето си, но те нося в него“. Знаех кои знаменитости са осиновили деца и, което е още по-важно, кои са осиновени: Стив Джобс, двама президенти, включително Бил Клинтън (обитавал Белия дом, когато съм се родила), две първи дами, Фейт Хил и Тим Макгроу (които пък са и съпрузи — страхотно), Дарил Макданиълс от „Рън ди ем си“ и, както често допълваше майка ми, Мойсей и Исус Христос.

Въпреки че добре осъзнавах, че съм осиновено дете, не мислех за биологичната си майка, още по-малко за биологичния си баща. Сякаш бяха странични играчи, с незначителни роли в драмата, известни единствено със скромното си дарение на малко ДНК. И със сигурност никога не съм се чувствала нежелана само защото те са се отказали от мен. Родителите ми не знаеха нищо за биологичната ми майка, но винаги компетентно обясняваха, че тя „не се е отказала от мен“, нито „ме е изоставила“, просто е имала план за бъдещето ми — най-добрия при тогавашните обстоятелства, каквито и да са били те. Като се връщам назад във времето, си мисля, че те просто са следвали съветите на някоя книга за осиновяване, но тогава вярвах на всичко, което чуех. Ако не друго, то със сигурност изпитвах съжаление към нея, бях убедена, че тя губи от тази работа, не и аз.

Всъщност за първи път се замислих за нея, отвъд мимолетното любопитство, в пети клас, когато обсъждахме родословието си в час по социални науки. В домашното си писах, че корените ни произхождат от Ирландия, както на повечето деца от моя клас. Обясних, че родът на баща ми е от Голуей, а на майка ми от Корк. Естествено, разбирах, че това не са моите кръвни предци, но не го споменах в домашното си. Повечето хора знаеха, че съм осиновена, тъй като посещавах едно и също училище още от предучилищна възраст. Приемаха го като чудатост, с която всички бяха свикнали, нещо като да имаш сестра близначка.

Затова философски информирах класа си, че не знам нищо за биологичната си майка, освен че е от Чикаго. Не знаех името й, никога не бяхме виждали нейна снимка, но заради русата си коса и сините си очи си представях, че е от скандинавски произход, после стесних кръга до датчанка, може би защото обичам датските бисквити и ми харесва как звучи. Съучениците ми изглеждаха удовлетворени от тази теория, освен досадника Гари Ръск, който вдигна ръка и без да чака да му дадат думата, попита дали ме е яд на майка ми и дали планирам някога да я открия. Представих си ловец на глави с пушка и двойка хрътки. Спогледахме се с най-добрата ми приятелка Белинда Грийн. После се покашлях и спокойно заявих:

— Аз вече си имам майка. И не, не ме е яд на никого.

Но семенцето беше посято. Може би все пак трябваше да ме е яд. Другите щеше да ги е яд, поне Гари със сигурност. Той продължи да си вре носа и да задава въпроси:

— Дали ще можеш да я намериш, ако поискаш? Може би с частен детектив?

— Не. Аз дори не знам името й. Как бих могла да я намеря? — отвърнах аз и се замислих за всички други жени, които са родили в същата болница в Чикаго в деня на шегата през 1996.

След като прочетох домашното си, седнах и продължихме да слушаме за италианския произход на Деби Талиерко. Но до края на часовете и през целия ден не можах да се освободя от мислите за биологичната си майка. Никак не исках да я търся, но не спирах да се чудя дали има някакъв шанс да я открия.

Затова, когато седнахме около масата за вечеря, по време на отегчителното обсъждане на новото куче на семейство Галахар — йоркширски териер бебе, който постоянно хапел малкото им дете, и че най-после трябвало да му покажат на това куче кой е шефът, аз си повтарях наум зададения от Гари въпрос, макар да усещах, че това не е нещо, за което родителите ми и особено майка ми биха искали да говорим. Едно беше те да подхващат тази тема в контекста на чутите им молби, но бях сигурна, че ще е съвсем друга работа, когато аз я поставям.

— А защо изобщо са си взели териер? Трябвало е да спасят бездомно куче — обади се Шарлот, всеотдайна закрилница на животните. — Искам да кажа, че така щяха да спасят един живот.

Изведнъж аз самата се почувствах като спасено бездомно куче, истински помияр, докато поливах сос „A. I“ върху свинските си пържоли — навик, който бях възприела от баща си. Той го слагаше на всичко, дори на бъркани яйца.

— Днес четох домашното си за моите предци — започнах аз. — И… хммм… стана въпрос за осиновяване ми.

Майка ми ме зяпна, но продължи да дъвче, да преглъща и да чака.

— А и без друго се чудех дали има начин да открия родната си майка? Ако поискам, де? Искам да кажа, изобщо знаем ли името й?

Моментално разбрах, че задаването на този въпрос бе грешка. Въздухът натежа от напрежение и майка ми запремигва, за да удържи сълзите си. Сълзи! Само заради нищо и никакъв въпрос. Междувременно Шарлот сведе поглед към чинията си с виновно изражение, а баща ми ме погледна сериозно, сякаш се канеше да ми чете лекция за вредата от наркотиците. И вместо един прост отговор той каза:

— Е, това е много сериозна тема.

— Не е чак толкова сериозна — отвърнах аз.

— О, със сигурност е — настоя той. — И е много важна. Много, много важна. Искам да кажа, че ако е важна за теб, важна е и за нас. Нали така, Лин?

— Не че искам да я търся или нещо такова — взех да обяснявам аз. — Просто искам да знам дали бих могла. Боже!

— Не споменавай напразно името божие — посъветва ме майка ми.

Започнах да се оправдавам.

Шарлот се разсмя и аз я последвах. Независимо колко ми лазеше по нервите, обичах да я разсмивам. После погледнах към мама и измърморих:

— Искам да кажа, че тя хич не ме интересува. Дори вероятно бих я мразила.

Майка ми изпита видимо облекчение, а баща ми ме смъмри:

— Не говори така. Направила е нещо смело. Най-доброто за теб.

— Както и да е — рискувах да кажа аз. Това беше най-омразният израз за родителите ми. — Голяма работа.

Баща ми обаче не се отказваше.

— Искаш ли да я намериш, Кърбс?

— Вече казах, че не искам!

Той кимна с явно недоверие и продължи внимателно да обяснява, че „Хартстрингс“, агенцията, уредила моето осиновяване, имала клауза в документите, според която щяла да ми осигури достъп до биологичната ми майка, когато навърша осемнайсет, в случай че искам да се срещна с нея.

— Достъп ли? — повторих възможно най-небрежно.

— Ако искаш информация за контакт, агенцията ще ти я предостави — уточни баща ми. — В случай че данните са актуални. Тя се е съгласила на тези условия, но е била наясно, че решението ще е твое, а не нейно. Досега тя няма информация за теб, нито за нас, нито ще й бъде предоставяна такава. И — продължи той с вдигнати вежди, сякаш се готвеше да каже нещо важно, — това я устройваше.

С други думи, не е искала да ме търси, така че защо аз да го правя? Вдигнах рамене, сякаш тези детайли от договора ме отегчават. А в себе си се заклех никога вече да не повдигам този въпрос, поне не пред моите родители.

Но от този ден нататък започнах да се интересувам от осиновяването по начин, по който не го бях правила никога преди, като проявявах особен интерес към истории на осиновени деца, намерили родните си майки и обратно. Пристрастих се към токшоу програми, които организираха откриване на роднини, както и към всякакви подобни драми. Понякога имаше вина и съжаление, понякога гняв, обикновено беше сложна смесица от емоции. Често ставаше дума за някакво тежко заболяване, а в някои по-редки случаи за убийство, мистерия или отвличане. Трупах тези истории в главата си и се чудех какъв ли е бил случаят на родната ми майка. Никога не мислех за нея като за другата майка, а повече като за далечна роднина, непозната леля или братовчедка, която върши нещо много по-интересно (надявах се) от всички останали в живота ми. Може би е музикантка или директор на фирма, или хирург, или мисионерка в страна от Третия свят. Не изпитвах огорчение, нито обида, нито отчуждение, а просто все по-голямо любопитство, понякога за кратко си я представях по-романтично. Чудех се как ли би ми се отразило това. Някъде дълбоко в себе си усещах, че тя е липсващата част от мен и се питах дали и за нея е така. Все така убедено вярвах, че не искам да я намеря, но същевременно започнах да мисля, че никога няма да се опозная истински, ако не го направя.

 

 

Всички тези емоции набираха мощ в мен до постъпването ми в гимназия „Бишъп Дюбург“, когато осъзнах, че се чувствам изгубена. Не знаех коя съм и сякаш не принадлежах никъде — дори на местата, на които преди се бях чувствала добре. Напуснах волейболния отбор, избягвах литургиите и всички дейности, свързани с нашата енория, и напълно зарязах училището. Дори започнах да се отчуждавам от Белинда. Все още бяхме най-близки приятелки, но вече не можех да понасям суетенето й за всеки грам качено тегло, разни загубени момчета и най-ужасното — „Джонас брадърс“ и всякакви други лигави банди. Можех да простя всевъзможни простотии, но не и пошлия музикален вкус.

За известно време си намерих друга компания, която според мен се доближаваше повече до моята чувствителност или поне до музикалните ми вкусове. Те обаче излязоха още по-фалшиви, прекарваха часове наред да си докарват стил имо, слушаха странни индийски групи, непознати за никого, и от които моментално се отказваха, щом някой друг извън компанията ги „откриеше“, прекарваха голяма част от времето си в магазини като „Хот Топик“ и „Ърбан Аутфитърс“, за да изглеждат като облечени от подаяния, а най-неприятното бе, че си рисуваха фалшиви белези по китките и лъжеха, че са правили опит за самоубийство. Реших, че все пак Белинда е за предпочитане пред група позьорки, а и тя поне съвсем откровено нямаше вкус (макар че трябваше да призная, че понякога беше забавно да врещя някоя песен на Кели Кларксон). Но преди всичко просто исках да бъда оставена на мира и да се отдам на мислите си и музиката. Всъщност точно музиката — добрата музика — беше едно от нещата, които винаги ме правеха щастлива. За огромно огорчение на родителите ми, според които свеж въздух беше синоним, на каквото и да е навън, аз прекарвах часове наред в стаята си, слушах записи, пишех песни, пеех (ако вкъщи нямаше никого) и свирех на барабани. Избрах ги още в шести клас, когато учителката ми каза, че са най-трудният инструмент и макар че отдавна вече не свирех в оркестъра, барабаните си останаха единственото нещо, от което не се отказах. Свирех на тях непрекъснато, спестявах всяка стотинка, която изкарвах от пакетирането на стоки в „Шнъкс“, и най-сетне успях да заменя първия си малък барабан „Лудвиг“ за непълен комплект на „Пърл Мастърс МСХ“ от клен с черна, брокатена политура. Не бях виждала нещо по-прекрасно и след като си го купих, първите няколко нощи стоеше точно до леглото ми, за да е първото нещо, което зървам, щом отворя очи на сутринта. Родителите ми ме занасяха, преструваха се, че споделят увлечението ми по барабаните. Дори баща ми купи осемнайсетинчов „Сабиан ННХ Еволюшън“ краш чинел за рождения ми ден, който бе открил съвсем сам — страхотно от негова страна. Но съм сигурна, че и двамата биха искали да се занимавам с нещо по-нормално и значимо. Или най-малкото — да имам по-тихо хоби.

Единственият човек, който, изглежда, ме уважаваше и приемаше такава, бе господин Тъли, нашият педагогически съветник, когото трябваше да посещавам заради лошия си успех и заради това, че според всеобщото мнение не показвах целия си потенциал. Преструвах се на ядосана, когато получавах розовите покани за консултации, но тайничко се радвах на времето, прекарано в неговия кабинет, макар той постоянно да ме подканяше да пея в училищния църковен хор, да се включа в симфоничния оркестър или в джазбенда или поне да свиря на перкусии в училищния мюзикъл. (Без мен!) Господин Тъли беше млад и забавен, красив, със светлокафяви очи и трапчинки, които си бяха на лицето му дори когато не се усмихваше. Но освен че изглеждаше добре и беше забавен, той беше и единственият човек от училищната управа — всъщност единственият възрастен изобщо, — който наистина разбираше, че да си тийнейджър е тъпо и въобще не беше най-хубавата част от живота, както ме уверяваха родителите ми и както, изглежда, беше за Шарлот. С малко повече упорство понякога успявах да изтръгна от него признание, че някои от училищните правила са напълно ненужни като например изискването всеки час да започва с молитва (макар че самият той също бе възпитаник на това училище и ме уверяваше, че някой ден съм щяла да се гордея с това, а пък и като се замисля, това място наистина би могло да бъде стартова площадка към величието, както е станало с Джак Дорси, основателя на Туитър). Въпреки целия му чар, никога не се открих докрай пред него. Сигурна съм, че ме харесваше, но си давах сметка, че му плащаха, за да демонстрира разбиране, та за всеки случай реших, че няма да споделям с него колко ми беше тъпо.

И така до момента, когато на една от консултациите заради лошите ми оценки по химия стана дума за сестра ми и господин Тъли директно ми зададе въпроса, който никой друг досега не бе посмял: притеснява ли ме фактът, че аз съм осиновена, а Шарлот не е? Сериозно се замислих, мълчах, докато не стана неловко, и накрая поклатих глава вместо „не“. Чудех се дали съм искрена. Откровено казано, не мислех, че това е проблемът. Шарлот никога не парадираше с това, дори не го споменаваше, а помежду си имахме съвсем незначителни спречквания, което беше странно, предвид факта, че разликата във възрастта ни бе само единайсет месеца.

И все пак това ме дразнеше, но не можех да проумея точно защо. Да, тя имаше страхотна фигура, докато аз бях хилава, плоска като дъска и висока едва метър и петдесет и седем, по-класически черти и най-прекрасната гъста, къдрава коса. Но аз си харесвах повече моите сиво-сини очи и руса коса пред нейната банална кестенява комбинация. Справяше се по-добре от мен в училище, но само защото работеше два пъти по-усърдно и беше три пъти по-амбициозна. Беше много по-атлетична: аз бях посредствена, вече бивша волейболистка, а тя беше истинска звезда в плуването — държеше всички училищни рекорди и дори тези от градските състезания, името й постоянно беше в заглавията на местния вестник. Цялата маса в трапезарията ни беше отрупана с купища изрезки за успехите на Шарлот като плувкиня. Но и това не можеше да ме предизвика. Нямах никакво желание да посвещавам по двайсет часа седмично, на каквото и да е, дори на барабаните, а да скоча в студен басейн в тъмните, мразовити зимни утрини ми приличаше на извратено изтезание.

Щом не беше заради чудотворното й зачеване, нито заради хубостта й, нито заради умствените й и атлетични способности, тогава защо ли ревнувах от нея, чудех се аз, та дори понякога ми се искаше да съм на нейно място. Без да съм много сигурна, усещах, че се дължи на душевното й състояние. Изглежда, тя искрено се харесваше такава, каквато е или поне имаше лукса да не обръща внимание на тези работи и резултатът от всичко това беше изключителната й популярност. Всички я познаваха и я харесваха, независимо от заниманието си — спортисти, гамени, наркомани и разни боклуци, а повечето време аз се чувствах невидима.

В един опак ден през първата ми година в гимназията между Шарлот и мен драматично зейна истинска пропаст. Първо, издъних се на тест по американска история. Второ, цикълът ми дойде внезапно и изцапа бежовите ми панталони точно като се борех с някаква задача по тригонометрия на дъската и всички го забелязаха. Трето, дочух, че Триша Хенри е пуснала слух, че съм лесбийка (изобщо нямаше да ме е яд, ако беше вярно, макар че тя беше толкова невежа, че едва ли можеше да направи разлика) само защото свирех на барабани.

Междувременно се състоя училищното посрещане на Шарлот. И то за втората година — нещо нечувано в „Дюбург“. Трябва да призная, че тя беше искрено изненадана и изглеждаше много смутена, когато заслиза от трибуните към игралното поле в спортната зала, където Сет О’Мали, най-красивото момче в цялото училище, вдигна ръка и удари длан в нейната, после я прегърна през врата с мускулестата си ръка. Аз най-малко бих искала да бъда на това посрещане, нито пък ми се искаше целият випуск да ме зяпа с изцапаните ми с кръв панталони, но изгарях от завист заради лекотата, с която при нея се получаваше всичко. Как можеше да си стои там и да се усмихва мило, дори помаха на група отвратителни новобранци, ревящи: „Давай, маце!“. Сол в раната сипа и Белинда, която по време на бурното скандиране и овации ме поглеждаше съчувствено и ме попита най-малко четири пъти дали ревнувам от малката си сестра — по-директна версия от въпроса на господин Тъли. Очевидно всички очакваха да се чувствам точно така, дори училищният консултант и най-добрата ми приятелка.

По-късно същия ден в коридора подминах Шарлот с група весели, красиви момичета. Тя все още носеше червения си колан от тържеството върху бялата жилетка с дълги ръкави и червена карирана пола. (Така и никога не можах да разбера как успяваше да изглежда добре в униформа, докато аз всеки ден се чувствах като повлекана. Може би бе заради предпочитанието ми да нося по-удобни, но определено неугледни поло и развлечени панталони.) Погледите ни се срещнаха и тя искрено ми се усмихна и понечи да тръгне към мен. Аз обаче не й дадох никакъв шанс. Сведох глава и отминах. Като се обърнах, забелязах, че явно я бях засегнала, а дори и помрачила прекрасния й ден. И вместо да се почувствам виновна, изпитах мрачно, срамно злорадство, че бях успяла да изтрия постоянната усмивка от лицето й.

Но това не продължи дълго. Вечерта тя отново си беше все така жизнерадостна и не спряха да бъбрят с мама в кухнята като най-близки приятелки. Двете постоянно си споделяха, ако такива незначителни подмятания като: „Ех, защо зеленият боб не е вкусен като шоколада“ или „Кажи, не е ли сладка Сури Круз?!“ можеха да се нарекат споделяне. С баща ми бяха на една вълна на тема плуване. Малко бяха нещата, които баща ми боготвореше повече от плуването. Наблюдавах го как се пръска от гордост, когато се връщаше от състезанията й, запомнил всяка една подробност от отегчителните серии, които не спираше да повтаря. Затова, предполагам, беше неизбежно родителите ни да я харесват повече, въпреки че никога не изрекоха онова, което си мислеха: „Защо не приличаш поне малко на сестра си?“

Дълбоко в себе си знаех, че обичат еднакво и двете ни и че по-голямата им близост с нея се дължеше на факта, че тя ги радваше всеки ден с по нещо и че с нея се живееше по-леко, а не защото им беше родно дете. Това обаче с нищо не ми помогна във времето. А още по-малко — приликата помежду им. Дори родителите ми си приличаха като кръвни роднини с атлетичните си фигури, къдрави кестеняви коси и вирнати ирландски носове, покрити със закачливи лунички. Приличаха си и по характер, и тримата бяха винаги сърдечни и открити, дори с непознати. Постоянно бърбореха, за каквото и да е. Можеха да намерят общ език и със стената, докато аз не можех да обеля нито дума от учтивост, особено с непознати (за голямо неудоволствие на шефа ми в „Шнъкс“, който явно мислеше, че учтивите разговори с клиенти, докато пакетирах храни, бяха от жизненоважно значение). Ето това е поредният пример, че се чувствах като аутсайдер.

 

 

Положението стана още по-зле през последната ми година в училище. Хладните отношения с родителите ми прераснаха в истинска война и, повярвайте ми, вече не прибягваха до стратегията „подбирай си битките“. Воювахме за абсолютно всичко. За силната музика (бях на път да оглушея от моя айпод; барабаните ми притесняваха съседите). За решението ми да стана вегетарианка (неразумно за подрастващо момиче). За фейсбук страницата ми (намираха новия ми статус „родителите ми не струват“ някак си обиден). За разхвърляната ми стая (там нямаха работа поначало). За цигарите и бутилката водка, която „намерили“ в хаоса на стаята ми (с което си спечелиха ново заглавие във фейсбук страницата ми — Гестапо). За отказа ми да посещавам католическата църква и факта, че бях агностик (е, това беше само за да ги дразня, всъщност донякъде вярвах в него). Карахме се за Белинда, след като я спипаха в училище с доза в джоба (слава богу, че не намериха моята при неправомерния тараш). За ограничението вечер да се прибирам преди десет, което аз постоянно нарушавах в знак на протест за безумно ранния час, а не защото имах да правя нещо особено интересно (превеждам: абсолютно нищо интересно и нищо, което да е свързано с момчета, понеже само сакатите си падаха по мен). За лошите ми оценки (и още по-лошото ми отношение). Дори успяхме да се изпокараме за изненадващо високия ми резултат на САТ, защото по техните думи това било поредното доказателство, че пилея огромния си потенциал. И най-вече воювахме заради нежеланието ми да уча в колеж, дори и във факултета по музика в университета на Мисури, какъвто беше великият план на господин Тъли (което можех и да преосмисля, ако не се налагаше да уча други предмети или да срещам, когото и да било от гимназията). Воювахме за всичко.

И тогава, в една мразовита януарска нощ (понеже се карахме и за термостата — и как не, когато прозорецът на стаята ми беше заскрежен отвътре, за бога), се събудих, за да отида до тоалетната, и дочух родителите ми да разговарят в кухнята. Докато минавах безшумно по коридора, почувствах как ме успокоява приспивното им бъбрене и нежното потропване на лъжичката в чашата на майка ми, също като похъркването на Шарлот, когато, уплашена от някой кошмар, идваше да спи в моята стая. За миг се почувствах като някогашното малко момиченце и се зачудих защо просто не се оставя да бъда щастлива.

Точно тогава долових думата „осиновяване“. А после и „майка й“.

Замръзнах. Лицето ми пламна, въпреки че треперех от студ. Приближих се на пръсти до парапета и леко се надвесих с надеждата, че нещо не съм чула добре.

Уви. Майка ми продължи:

— Кой знае каква е била. Кой знае какви ги е вършила.

— Аз знам — отвърна баща ми. — От агенцията може и да са ни излъгали.

Сърцето ми заби лудешки, докато слушах. Депресия… психично заболяване… алкохол и наркотици… бременна ученичка.

Думите им ме пронизваха. Разгневяваха ме. Приемам, че бях трудно дете, разочарование в известен смисъл, но в много отношения не създавах нищо по-различно от типичните тийнейджърски проблеми и едва ли бях извършила чак такова престъпление, че да ги накарам да сипят хули по жената, която ме бе родила и ги беше дарила със „съкровището“, каквото винаги твърдяха, че съм за тях. Но най-лошото бе, че ми звучеше правдоподобно. Теориите им за родната ми майка със сигурност обясняваха някои неща. Може би тъкмо тя бе в корена на проблема ми, тя и биологичният ми баща. И изведнъж осъзнах, че изпитвам не само гняв, но и срам. Прекрасна комбинация.

— Мислиш ли, че ще можем да я убедим да отиде в колеж? — чух да казва мама.

— Ако изобщо я приемат.

Майка ми допълни, че дори и да го направя, нямало смисъл да плащат толкова пари, ако няма да полагам достатъчно усилия. И без това толкова им коствало да ме накарат да си подам документите за Мисури. Нямало постоянно да ходят по мен. Трябвало сама да разбера какво представлява светът.

В този момент преминаха на друга вълна — не можело насила да накараш някого да се промени. Баща ми каза, че би убил човек, за да се добере до колеж. Майка ми пък очакваше да бях се старала колкото Шарлот. Оттам отново се върнаха към началото на разговора и взеха да винят наследствените ми качества и накрая заявиха, че това било единственото обяснение за разликата между момичетата. С други думи, генът си е ген. Аз не бях техен провал, а неин провал. Хванах се, че и аз я обвинявам. Беше се отказала от мен. За пръв път в живота си се почувствах наистина отхвърлена, нежелана, необичана. И за това бяха виновни моите родители.

Смазана, се върнах в леглото си, завих се презглава, свих юмруци и си наложих да не плача, ако не за друго, то защото на сутринта щях да изглеждам ужасно. Не можех да си позволя да изглеждам и една хилядна по-грозна, отколкото бях.

Стиснах очи и започнах да мисля за нея, както често правех нощем. В главата ми взеха да се въртят разни лица и накрая се спрях на обичайното: нещо средно между Мерил Стрийп и Лора Лини. Само че този път беше някаква неприятна, уродлива версия на двете актриси. Фантазиите ми за прочута, успешна майка бързо избледняваха.

В този момент реших, че ще я намеря. Щях да открия истината за нея — коя е и защо ме е изоставила. Само след няколко месеца ставах на осемнайсет и още същия ден, още на сутринта, щях да се обадя в агенцията и да взема името и адреса й. Дотогава щях да спестявам за билет до дома й. Щях да им покажа аз — на родителите си и на всички останали. Още не бях сигурна какво точно, но щях да разбера, когато стигнех там.

 

 

На първи април, в деня на шегата (колко подходящо за рождената ми дата!), се обадих в агенцията, после им пуснах факс с номера на социалната си осигуровка и подпис. Само след две минути отговорът пристигна в електронната ми поща. Трепереща, прочетох: Мариан Колдуел и адрес в Ню Йорк. Положих огромно усилие да не я проверя в Гугъл, но се притеснявах, че ако го направя, щях да си намеря оправдание и да се откажа, дори заради лоша снимка. Не исках нищо да ме отклонява от плана ми. Не исках да й пиша и с месеци да очаквам отговор или още по-лошо — да не получа такъв. Не исках да й позволявам тя да диктува положението. Беше си изиграла картите в самото начало. Сега беше мой ред. И щях да го направя по моя си начин.

Веднага след рождения си ден и малко преди един дълъг четиридневен уикенд осъществих гениалния си план със съдействието на Белинда (гениален, защото беше изключително простичък). Поисках разрешение от родителите си да отида с Белинда и майка й до Мобайл на гости на леля й, след като предварително небрежно бях подхвърлила, че лелята е бивша мисионерка на католическата църква. Получих разрешението, след като се обадиха на майката на Белинда за потвърждение. После казах на майка й, че не се чувствам добре и разчитах на късмета си, че госпожа Грийн няма да реши да се обади на нашите. И така, на следващия ден се запътих към автобусната гара на Петнайсета улица и си купих двупосочен билет за двеста седемдесет и пет долара. Качих се на смрадлив рейс „Грейхаунд“, който сякаш беше пълен с бивши затворници, дори шофьорът изглеждаше съмнителен тип.

През следващите двайсет и четири часа прекосих почти половината страна, слушах си айпода и си мислех за нея и за историята й. Дали е била много бедна, твърде млада или тежко болна, за да ме задържи? Дали се бе оправила оттогава и бе променила напълно живота си? Дали искаше да ме открие? Дали изобщо ме беше търсила? Дали е омъжена? Има ли деца, които щяха да си ми полуроднини? Кой е баща ми (това поле в документите беше празно). На кого дължах лошите си гени — на нея, на него или на двамата? Дали са останали заедно и сега отглеждат моите братя и сестри? Дали срещата ми с нея щеше да ми помогне да разбера защо съм такава? Или щях да се почувствам още по-зле? Всеки от тези сценарии имаше добри и лоши страни. Ако се окажеше, че е някоя отрепка, родителите ми щяха да се окажат прави — това щеше да е просто съдба. Обаче ако грешаха и разбиех теорията им, изникваше друг проблем: защо не ме е искала? И тогава дали животът ми щеше да е много по-добър? Дали щях да се чувствам по същия начин — мрачна, потисната и самотна? Явно в нито един случай нямаше да съм печеливша страна, дори имаше вероятност да съм губеща. Но какво пък толкова?

 

 

Най-сетне пристигам на терминал Порт Оторити — мърлява, страховита дупка, миришеща по-лошо и от автобуса, което в началото ми изглеждаше невъзможно. Озъртам се. Нямам представа накъде да тръгна. Тримата души, които питам, или не знаят английски, или не искат да ми отговорят. Забелязвам знака за таксиметрова пиаца и следвам стрелките по улицата. Отвеждат ме на Осмо Авеню, а то е твърде далеч от онзи Ню Йорк, познат ми от новините и филмите. Объркана, намирам униформена служителка, която крещи на всички. Поглежда през мен, но аз не се отказвам и я питам дали това е мястото, откъдето мога да взема такси. Тя ми посочва края на една много дълга опашка. Докато чакам, не откъсвам очи от бездомна жена на отсрещния тротоар. Омотала се е в сив юрган, до нея е подпряна картонена табела с надпис, а пред краката й е поставена картонена чаша. Чудя се дали не е майка ми — може просто да са я изхвърлили от адреса, който има агенцията.

След двайсет минути се качвам на едно учудващо чисто такси и това ми вдъхва малко надежда. Казвам на шофьора адреса, който съм запомнила наизуст, и той поема с пълна газ. С всяко следващо кръстовище гледката става все по-хубава. Прекосяваме гориста местност, допускам, че е Сентрал Парк, и навлизаме в жилищен квартал. След около минута спира, поглежда ме и показва брояча. 9.60 долара. Подавам му единайсет и си припомням съвета, който баща ми някога ми даде: „Когато се колебаеш, давай бакшиш“. Добавям още един долар. После грабвам раницата си и слизам на Осемдесет и осма и Медисън авеню и започвам да оглеждам сградата, в която живее родната ми майка. Да му се не види, мисля си аз. Успях. Поглеждам черния си часовник „Суоч“, нервно разхлабвам полиуретановата каишка с една дупка, после я затягам отново. Часът е почти единайсет, може би е прекалено късно да чукам на нечия врата, но не мога да чакам до сутринта, за да открия истината. Напомням си, че това е градът, който никога не спи, после се надявам да не намеря никого вкъщи.

Крача в сенките по тротоара, стомахът ми е свит на топка. Трудно е да се каже какво искам повече — аз да я харесам или тя да ме хареса. След като се мотая още няколко секунди, най-после си налагам да вляза през вратата на сградата и надниквам във фоайето. Прекрасно е — с лъскав мраморен под в черно и бяло и класически мебели. Представата за свърталище на наркомани бързо се изпарява от главата ми, но чувствам по-скоро заплаха, отколкото облекчение. Сърцето ми ще изхвръкне. Внезапно се появява портиер и ме пита с какво може да ми помогне. Подскачам стресната и поздравявам. Той ми отвръща, при това приветливо. Има лъскава черна коса, сресана на път отстрани, и носи тъмносиня униформа със златисти копчета и подходяща шапка. На табелката е изписано името Хавиер, което в първия миг прочитам като „Хайвер“ и си представям как майка ми си го похапва на горния етаж.

— Идвам при Мариан Колдуел — съобщавам аз със сериозен тон, който няма нищо общо с вида ми — джинси, тениска и пуловер на топчета мъх. Напрегнато отскубвам няколко от ръкава си и се ядосвам на себе си, че не я проверих в Гугъл. Белинда се оказа права, трябваше да съм по-добре подготвена за този момент. Трябваше да облека нещо по-хубаво. А може би изобщо не трябваше да идвам.

— Тя очаква ли ви? — Хавиер ми хвърля любопитен поглед.

Обзема ме паника, че може да е бил предупреден за възможно посещение от объркана тийнейджърка. После чувам в мислите си гласа на Белинда, която ме съветва да не съм такава параноичка, нещо, което често ми повтаря, и аз се убеждавам, че Хавиер не знае нищо за мен — просто си върши работата. За всеки случай обаче се усмихвам, за да покажа, че не съм объркана. После се покашлям и заявявам:

— Да… искам да кажа, че най-вероятно ме очаква.

Практически е точно така. Практически може би ме очаква, надява се да се появя. В края на краищата тя е подписала онези документи, с които дава съгласие, че мога да науча името й след осемнайсетия си рожден ден, сигурно е запомнила, че мина преди една седмица. Вероятно брои рождените ми дни. Това, струва ми се, е най-малкото, което би могла да прави жена, която те е родила и те е изоставила. Възможно е дори да си има някакъв ритуал по този повод. Може би пие по чаша шампанско с най-близките си приятелки или със собствената си майка, моята баба. Може би прави торта и добавя по една свещичка за всяка следваща година. Чудя се дали като мен толкова обича шоколад. А може да ми обясни, че влечението по сладкото съм наследила от биологичния си баща. Може би бях на крачка от отговорите.

Хавиер се обръща и натиска бутон на едно голямо табло и аз се замислям дали да хукна нагоре. Вместо това не помръдвам като мраморните статуи до асансьора, дори дъхът ми спира в очакване да дочуя гласа й, когато попита кой е там. Но в отговор се чува само силно жужене и Хавиер се обръща към мен и казва:

— Може да се качите? — и галантно ми посочва асансьора.

Приемам това като добър знак. Явно е гостоприемна, щом приема посещение, без да знае кой ще се появи на прага й. А може пък и да ме е взела за някой друг. Може да има истинска дъщеря, която е изтичала до магазина за дъвка или мляко и си е забравила ключа.

Така или иначе, вече няма връщане назад.

— Аа… на кой етаж?

— В пентхауса! — с особено уважение съобщава Хавиер.

Кимвам, сякаш това е нещо естествено, но тази дума надига паника в мен. Намествам раницата си, преглъщам и пристъпвам към лъскавите врати на асансьора. Те изведнъж се разтварят и насреща си виждам възрастен мъж с панталони, закопчани високо на кръста, който води грижливо подстриган пудел в розов пуловер и лилав нашийник с изкуствени камъчета. Двамата си подхождат единствено по неодобрението, с което ме оглеждат, когато минавам покрай тях. Щом оставам сама в асансьора, си отдъхвам с облекчение и натискам най-горния бутон. Когато вратите се затварят, трескаво започвам да упражнявам представянето си с малки вариации:

Здравейте. Аз съм Кърби Роуз. Вашата дъщеря.

Здравейте. Аз съм дъщеря ви. Кърби Роуз.

Здрасти. Казвам се Кърби Роуз. Мисля, че съм ваша дъщеря?

Думата дъщеря звучи прекалено интимно, но всъщност няма друга подходяща (освен нещо като „дете“ или „отроче“), нито пък има прилагателно за поясняване на отношенията, като например родна майка. Мислите ми застиват, защото вратите на асансьора се отварят и се озовавам в коридора на един апартамент. През стъклена стена виждам цялата дневна. Вътре всичко е подредено, елегантно, съвършено и не забелязвам никакви следи от деца. Облекчението, което ми носи тази констатация, ме кара да изпитам неудобство. Вече съм прекалено обвързана.

И тогава се появява самата тя. Върви към мен грациозно, облечена е в памучна пижама в свежо розово и зелено, прекалено широка, но личи, че е стройна, средна на ръст. Изглежда по-млада от родителите ми — на около трийсет и пет, макар че не може точно да се каже. Косата й е руса, по-светла от моята, хваната на небрежна, но все пак стилна конска опашка. Лицето й е слабо, издължено и за секунда виждам себе си в нея. Може би нещо в носа или в брадичката? После решавам, че е просто мечта, защото тя е много по-красива от мен.

Поглеждам босите й стъпала — тесни и фини, с нокти, боядисани в патладжанено, толкова различни от широките, мазолести крака на майка ми с пръсти в странни форми. Поглеждам я в лицето, в очите и решавам, че изглежда мила. Поне не личи да е зла, а и сигурно е умна и работлива, защото тъпите, мързеливи хора не живеят в пентхауси. А вероятно произхожда от богато семейство, но не прилича на разглезената Парис Хилтън.

— Здравейте — поздравява ме тя с приятен, дружелюбен глас и любопитно изражение. — С какво мога да ви помогна?

Аз се покашлям и питам:

— Вие ли сте Мариан Колдуел?

— Да — отвръща тя и за миг имам чувството, че знае коя съм. Но после долавям искрица нетърпение. Детето, което е родила преди осемнайсет години, е последната мисъл в главата й.

Свеждам поглед към обувките си, поемам си въздух и се опитвам да не мрънкам.

— Казвам се Кърби Роуз.

Никаква реакция, разбира се. Тя не знае името ми. Премята кичур коса зад ухото си и си налагам да я погледна в очите отново. Нещо се променя в погледа й.

И тогава я чувам да казва:

— Ти да не си…?

Пулсът ми се ускорява, кимвам, опитвам се да дишам, за да не припадна. След това изричам думите, които бях репетирала наум хиляди пъти.

— Мисля, че сте моята майка.

Усмивката й угасва, всяка капчица кръв изчезва от и без това бледото й лице, докато се взира в очите ми. Изглежда по-уплашена и от мен. Напълно вцепенена. Минава цяла вечност, после тя се пресяга, докосва ме по ръката и възкликва:

— О… Мили боже! Наистина си ти.

Усмихвам се, но гърлото ми е толкова стегнато и пресъхнало, че не мога дума да отроня и започвам да се притеснявам, че ще се разплача. Успявам да се овладея. Приемам го като огромен успех.

— Моля. Заповядай — кани ме тя и се отдръпва, после ме подканя с ръка да вляза.

Правя няколко ситни стъпки и прошепвам:

— Съжалявам, че се натрапвам по този начин. Мога да дойда друг път.

— Не. Остани. Моля те, остани — настоява тя.

Кимвам и си казвам, че е искрена. Че би трябвало поне мъничко да се радва, че ме вижда отново.