Емили Гифин
Там, където принадлежим (29)

29.
Кърби

— Как каза, че ти е името? — пита ме Конрад, след като Мариан разказа всичко по възможно най-непохватния начин. Все едно каза: „Изненада! Имам си дъщеря! О, и между другото, докато не съм забравила — ти си бащата!“ И после го залива с обяснения и извинения. И по всичко личи, че той нито може да асимилира всичко това, нито има подобни намерения. И не мога да го виня.

— Кърби — повтарям аз и си мисля дали не трябваше да добавя нещо друго от автобиографията си. Кърби от Сейнт Луис… Кърби, колега музикант… Кърби, няма да ви искам издръжка.

— Е, Кърби — започва той. — Вероятно трябва да кажа нещо важно, но… — той само вдига нагоре ръце, празните си ръце.

Кимвам и изведнъж така отчаяно ми се иска да му се харесам или най-малкото да не го разгневявам повече, отколкото вече е.

— Нямам нужда от важни изказвания — казвам аз.

— О, така ли. Това е добре. Защото не мога и да ти предложа.

— Няма проблем — прошепвам аз.

— А и без това трябва да отивам на работа — изважда айфона от джоба си и пита: — Искаш ли да ми дадеш номера си? Може някой път да си поговорим. Да понаваксаме последните… на колко години си всъщност?

— На осемнайсет.

— Да. Последните осемнайсет години — той не спира да клати глава и промърморва нещо под носа си, което ми звучи като „това не е истина“.

Преглъщам, после му казвам номера си, бавно диктувам цифрите и го наблюдавам как ги вкарва в телефона си, но се чудя дали някога ще ми се обади.

— А как е фамилното ти име? — поглежда ме той.

— Роуз — изломотвам аз.

— Хубаво име — отбелязва той, след като записва четирите букви.

— Благодаря.

— Надявам се, че и те са като името.

— Кои?

— Семейство Роуз.

— Ах, да. Така е. Много мили хора са. Нормално. Знаете…

— Да. Ами добре. Радвам се, че ми го съобщи — произнася той със сдържан гняв и пронизва с поглед Мариан. После става с чая си в ръка и заявява: — Виж, трябва да вървя. Но благодаря за посещението. И на двете ви. Беше ми приятно.

Мариан кимва, без да вдига поглед от масата.

— Радвам се, че се запознахме, Кърби — обръща се към мен той.

— Аз също — отвръщам аз и едва сдържам сълзите си. Знам, че вината е нейна, но въпреки това съм засегната, че той не иска да остане и да поговори с мен по-дълго. Вижда ми се пълна катастрофа. Наблюдавам го как се изправя, отдалечава се от масата, излиза през вратата и изчезва зад ъгъла. Край.

Завладява ме смазващо разочарование, но се успокоявам, че не е нищо лично. Та той дори не ме познава. А освен това отхвърлянето е основен компонент във всичко свързано с осиновяването. Какво ли очаквах? Извадих голям късмет, че не ми се затръшнаха две врати в лицето.

— Е — въздъхвам аз и отпивам глътка от горчивия като настроението ми чай, — всъщност мина доста добре.

 

 

Като се прибираме, заварваме родителите на Мариан в кухнята с поредното кулинарно изстъпление. Очевидно са информирани за мисията ни и предпазливо ни задават няколко въпроса, но бързо долавят, че срещата не е била успешна.

Майката на Мариан изглежда вбесяващо доволна от това развитие и подхвърля нещо от сорта на: „Нали ти казах“ и „Така е по-добре“, а бащата на Мариан, изглежда, схваща, че така изобщо не е по-добре. Поне не и за мен. Докато прекосява кухнята, за да вземе лед, той се поспира до мен, слага ръка на рамото ми и леко го стисва.

— Дай му шанс да се съвземе — успокоява ме той. — Твърде много е, за да го осмисли наведнъж. Ще се появи.

Мариан гледа скептично, точно както се чувствам аз, но никой от нас не изказва онова, което си мисля: Няма никакъв шанс да се появи. Мрази нея, а оттам и мен. Той няма вина, продължавам да си повтарям аз. Имам предвид, че е едно да те вълнува дете, което никога не си виждал, но знаеш, че съществува. А съвсем друго е да ме срещне по този начин, както стана. Това си е емоционална засада.

И макар че нито за миг не забравям, че всичко това се случва по вина на Мариан, не мога да овладея съжалението си към нея. Явно се измъчва. А и трябва да й призная подкрепата, която ми оказа, като реши да ме придружи. Можеше да му напише писмо (което може би щеше да бъде по-добре). Можеше да ме закара дотам и да се скрие зад ъгъла (също нелоша идея). Можеше да съобщи новината арогантно и с безразличие. Искам да кажа, че в известен смисъл цялото й пелтечене и нерешително мънкане ми показа колко се измъчва и че си дава сметка каква голяма грешка е допуснала.

След трийсетина минути общи приказки, върху които изобщо не мога да се съсредоточа, телефонът ми започва да вибрира от полученото съобщение. Поглеждам към скута си с надеждата, че е от Филип. Вместо това забелязвам номер с индекс 312, който не познавам. Кликвам на съобщението и чета: „Кърби. Днес бях много изненадан. Знам, че ти нямаш никаква вина. Конрад“.

Не мога да откъсна поглед от думите и осъзнавам колко прав се оказа бащата на Мариан; изпълват ме облекчение и надежда и в този миг телефонът отново звънва и пристига второ съобщение. „Бих искал да поговорим повече. Обади се или ела, ако можеш. «При Зелда» на Ръш стрийт. Музика на живо, прилична храна от бара. Ще бъда там цяла нощ“.

Изражението на лицето ми трябва да ме е издало, защото Мариан ме зяпва:

— Какво?

— От него е — обяснявам. — От Конрад.

— Какво… казва? — Мариан ме гледа напрегнато.

Майката на Мариан стисва устни и става от масата. Подавам телефона на Мариан и тя прочита съобщението с каменна физиономия, после ме поглежда.

— Искаш ли да отидеш? — пита ме тя.

— Къде да отиде? — обажда се майка й от мивката. — Тази вечер имаме планове.

Мариан й хвърля остър поглед, прави й знак, с който я предупреждава да не се бърка този път, после се обръща отново към мен.

— Не се безпокой за вечерята. Направи само онова, което ти се иска.

Кимвам.

— Искаш ли да отидеш? — повтаря въпроса си Мариан.

— Да — прошепвам аз със сведен поглед.

Защото искам. Повече от всичко.

— Добре — казва тя. — Ще те закарам. Поглеждам я и се чудя какво ли има предвид с това.

Дали ще ми бъде шофьор или придружител?

— Благодаря — отвръщам аз и внимателно подбирам думите си. — Но ще може ли само да ме закараш? Мисля, че може би ще е по-добре да опитам сама този път.

— Да, разбира се — кимва тя, сякаш проявява пълно разбиране. Но в погледа й безпогрешно долавям пламъче на разочарование, което тя компенсира, като добавя прекалено високо и жизнерадостно, че това е отлична идея. — Двамата трябва да останете насаме. Определено. Сега, когато вече знае за теб, ние с Конрад няма какво да си кажем.

— Абсолютно нищо — допълва майка й.

 

 

Малко преди да мръкне, Мариан ме оставя пред една невзрачна сграда с червени тухлички на Ръш стрийт, която за малко да подминем, ако не беше малката оранжева неонова табела, на която пише: „При Зелда — музика на живо 365 дни в годината“.

— Ще дойда да те взема в единайсет — казва ми тя, когато почти съм излязла от колата. Изглежда напрегната и се чудя дали не е от мисълта за Конрад, който е от другата страна на вратата, или защото отивам в бар и знае, че родителите ми биха я убили за това. — Ако искаш, мога да дойда и по-рано. Само ми звънни.

Кимвам и си мисля, че няма шанс да поискам да си тръгна преди единайсет, дори да е само заради живата музика, чийто ритъм долита чак на улицата. — Единайсет е добре.

— Имаш ли пари за вечеря?

— Да — отвръщам аз. — Добре съм. Всичко е наред.

— И няма да пиеш алкохол?

— Не, Мариан — завъртам изразително очи.

Тя не потегля, затова й помахвам многозначително и се отдалечавам от колата, качвам се на тротоара, прескачайки изронения бордюр, после тръгвам надолу по няколкото стъпала към входа на заведението. Отварям тежката метална врата и влизам в дълго, тясно помещение. Веднага се влюбвам в топлата, интимна атмосфера, а ниските тавани и многото посетители ме карат да се чувствам още по-уютно. Дебели свещи, целите покрити със струйки застинал восък, хвърлят трепкаща светлина наоколо, а над стария дъбов бар е закачен низ от бели коледни лампички.

Никъде не се забелязва свободно място. Много хора стоят на бара, други са се скупчили на високи столчета по периферията на помещението, а трети пък са насядали на кръгли маси, около малката сцена в дъното. Млад мъж тъкмо приключи доста доброто си изпълнение на парчето „Тин Пан Ели“ на Стиви Рей Вон и на сцената остават само абаносов малък роял и комплект блестящи бели барабани. В един по-тъмен ъгъл близо до сцената са натрупани калъфи за китара, усилватели и друго оборудване. Присъстващите са еклектична смесица от всевъзможни раси и поколения, повечето зрели хора, бохемски тип, но много сдържани, без никаква следа от вулгарност. Имам чувството, че голяма част от тях са редовни посетители, които идват заради музиката вместо за случайно забавление, както в няколкото бара в Сейнт Луис, в които сме се промъквали тайно с Белинда.

Оглеждам заведението, за да зърна Конрад, но като не го откривам, отивам до бара, който бе определил като място на срещата ни в последното си съобщение. Барманката с прическа в стил Бети Пейдж, мускулести ръце, покрити с татуирани японски йероглифи, и невъзможно плосък корем, който се вижда разголен между късата й блузка и ниската талия на джинсите й, ме пита какво ще пия. Обмислям дали да не си взема водка с тоник или поне една бира, защото ми се струва, че няма да ми поиска лична карта, но после решавам да не дърпам дявола за опашката. Вместо това си поръчвам кола и й подавам петдоларова банкнота.

Тя отказва да я взема, като обяснява, че това било за сметка на заведението и напълва чашата ми.

— Хм, имам среща с Конрад, познавате ли го? — съобщавам аз.

— А, да. Той е собственикът.

— О — зяпвам от изненада и се чудя защо не каза на Мариан, че притежава бара.

Възрастен чернокож през две места от мен й кимва и тя му отвръща.

— Да сипя ли още едно?

Той поклаща глава в потвърждение и тя му плъзва по плота чаша бърбън с вода. После идва до мен и ми посочва сцената.

— Конрад е някъде там. Понякога вечерите на открития микрофон тръгват малко по-трудно, та се налага да вдъхне кураж на изпълнителите. Иначе ще трябва да стои цяла вечер на сцената.

— Той пее ли още? — питам аз още по-въодушевена.

— Дали пее? — дружелюбно се изкисква тя. — И още как. И все още свири на бас китара, и на тромбон, и на пиано. Чувала ли си го?

Поклащам глава и едва се сдържам да не призная с гордост, че ми е баща, че сме се запознали едва днес, особено след като забелязвам, че идва към бара и на всяка крачка спира, за да се поздравява с посетителите, и изглежда страхотно, по рокерски, в джинсите си, в черната си тениска и зелена бейзболна шапка на „Джон Диър“ с разръфана огъната козирка. Сърцето ми ще изхвръкне, като идва до бара, настанява се на стола до мен, поглежда ме и казва:

— Много се радвам, че дойде.

Изражението на лицето му е приветливо, няма и следа от напрежението, което забелязах по-рано през деня.

— Благодаря, че ме покани — отвръщам аз и в същия момент някаква жена в лилава рокля и черни лачени обувки на висок ток сяда зад пианото и запява зашеметяващо хубава версия на песента на Джон Мичъл „Боут сайдс нау“.

Конрад я наблюдава в продължение на няколко секунди, кимва одобрително, после продължава да говори с леко повишен тон, макар че музиката звучи приятно и не се налага хората да се надвикват. Барманката му подава бира „Коорс лайт“, той й благодари.

— Запозна ли се със Стеф? — подхвърля той.

— Да — поглеждам я аз. — Аз съм Кърби.

— Тъкмо й обяснявах, че вечерите на открития микрофон предлагат изненади.

— Рядко имаме провали — уточнява Конрад. — Дори аматьорите ни са добри. А това включва и барманите ни — усмихва й се той.

— Ей, кого наричаш аматьор? Получих петдесет кинта за последното си изпълнение.

— Гледай ти. И къде беше това?

— На абитуриентската вечер на племенницата ми. Така че практически съм си професионалист. — Конрад й отвръща с едва забележима усмивка.

— Тук всички сме почитатели на живата музика — допълва той. — Никакво тъпо караоке. Всичко е чиста монета, няма значение дали ще е рок, соул, фънк, джаз или блус.

Чудя се как да му покажа, че познавам музиката — хубавата музика, че не съм като другите, например като Шарлот или Белинда.

— Да, забелязвам. Като се започне от Стиви Рей Вон, та чак до Джони Мичъл. Не е зле.

— Виждам, че си познавач — повдига учудено вежди той и ми се усмихва.

Кимвам.

— Свириш ли на нещо?

— Да. Малко пея и свиря на китара. Но предимно на барабани. — Пред никого не съм била толкова откровена, поне не толкова бързо. Мисля си за Филип — как забеляза барабаните ми във Фейсбук, още преди да говорим затова. Напредвам.

— Свириш на барабани? — гледа ме той не толкова изненадан, а с определено уважение.

— Ами да — признавам аз и ми се иска да се ощипя. Не мога да повярвам, че водя този разговор на място като това със собствения си баща.

— Много впечатляващо.

— Защо? Защото съм момиче ли? — изговарям с престорена обида, а всъщност тайно се опиянявах от вниманието и явното му одобрение.

— Защото барабанистите винаги са ме впечатлявали. И, да, също така, защото си момиче. — После ме поглежда закачливо. — Едно мъничко момиче. Колко тежиш? Трийсет килограма с мокри дрехи?

— Може би. Но мога свиря — твърдо заявявам аз. — Не съм въздухар.

Той се усмихва широко насреща ми.

— А какво слушаш?

— По малко от всичко. Рокендрол, ар енд би, дори рап. Всичко, освен кънтри. Семейството ми много си пада по кънтри. Според тях Алън Джаксън е създал оригинала на хита „Съмъртайм“.

Той отмята назад глава и се изсмива с пълно гърло. После ме поглежда съвсем сериозен.

— Най-добрите пет бенда?

— Леле. Трудна работа — замислям се аз. — Може би „Уилко“, „Рейдиохед“, Ван Морисън, „Р. Е. М.“ и „Велвет“ — изреждам ги аз и ги отмятам на пръсти. — Морийн Тъкър ми е любимата. Най-добрата. Само Йейл може да се мери с нея.

— Да му се не види. Ама ти наистина си моя дъщеря.

— Да — отвръщам аз и кожата ми настръхва. — Така е. — Махам сламката от чашата си и отпивам голяма глътка кола.

— Ами ти? Мариан ми каза, че си свирел в гръндж банда.

Той видимо настръхва само при споменаването на името й.

— Беше много отдавна. Но, да, бях пристрастен към памучните карирани ризи и онези провлечени звуци на китарата, с цялата шумотевица и емоции. Свирех само това.

— Какво например? — любопитствам аз.

— „Нирвана“. „Пърл Джем“. „Алис ин Чейнс“. „Мъдхоуни“. — За миг потъва в носталгични спомени, после отърсва глава и продължава: — Това беше много отдавна. Вкусът ми се промени оттогава.

— Как? — опитвам се да поддържам интереса му, все още зашеметена от красотата на баща си. Макар че продължавам да се чувствам неловко.

— Свиря по малко от всичко. Като теб. От „Майк енд дъ Меканикс“ през Бо Дидли до „Вайълънт Фемс“. Обичам класическия рок. „Ролинг Стоунс“, „Бийтълс“, Боб Дилън. Та даже слушам и кънтри. Като понатрупаш годинки, може и да си паднеш по простичката мъдрост на тези стихове. Много истински. Без преструвки. Имам предвид Уейлън Дженингс, ако я знаеш? Ханк Уилямс? Ще ти харесат.

Сещам се за тениската на Филип и отбелязвам:

— Да. Но те не са съвсем кънтри.

— По дяволите! — изсмива се той. — Как позна?

— Те са от Златната епоха.

— Значи от Златната епоха, а? — учуден повтаря той. — На колко години каза, че си?

— На осемнайсет — отговарям аз и забелязвам, че изражението му отново се променя, но не знам дали си мисли пак за нея. За времето преди осемнайсет години. И тогава изтърсвам: — Много ли си й ядосан?

Очаквам да се изненада или да отрече, а вместо това той поклаща глава и отговорът е напълно ясен още преди да го изрече.

— Страшно много.

Свеждам поглед към картонената поставка под чашата си.

— Но държа да се разберем за едно. Ядосан съм на нея. Не и на теб — обяснява ми той, което може и да се подразбира на този етап, но въпреки това ме изпълва радост, като го чувам лично от него. — Онова, което направи е толкова… — понечва да каже „шибано“, но в последния момент го променя на „тъпо“.

— Знам — казвам аз и го поглеждам в очите. — Тя също го знае.

— И какво от това — свива рамене той, после изпуква кокалчетата на ръцете си.

— Била е уплашена — продължавам аз. — Прекалено уплашена, за да ме задържи.

— Въпреки това трябвало е да ми каже. Това не я обвързва.

— Мисля, че не е искала и ти да ме задържиш.

— Това е напълно ясно.

— Да — съгласявам се аз.

— Но това не зависи само от нея.

— Ако ме беше задържал, всички са щели да научат. А тя тъкмо това не е искала — уточнявам аз.

— Въпреки това — повтаря той, като сгъва една салфетка на две, после на четири. — Това не касае само нея. Дори да е взела правилното решение по отношение на теб — и както изглежда, е така, — нямала е право да крие от мен собственото ми дете.

— Знам.

За момент двамата потъваме в мълчание.

— Е, успяла е да си изгради абаносовата кула, така че всичко е добре. За нея.

Разбирам го какво иска да каже — че нито един от двама ни не е бил част от големия й план за бляскавия й живот на Пето авеню. И макар да знам, че трябва да съм засегната, не мога да не изпитвам съжаление към нея, защото виждам, че ако можеше, би променила решението си.

— Животът й не е съвършен — изведнъж осъзнавам аз. — Дори не съм сигурна, че е толкова щастлива. Въпреки целия успех и парите. Искам да кажа… живее в онзи лъскав апартамент в Ню Йорк, има си богат приятел, който сигурно скоро ще й предложи брак и който май притежава цялата телевизионна мрежа…

— О, супер — вдига ръка Конрад, за да ме прекъсне. — Моля те, спести ми подробностите.

— Дадено — отстъпвам аз. — Съжалявам.

— Супер — повтаря той. — Виж. Не че е кой знае какво… Просто… ние двамата с Мариан сме различни. Съвсем различни. Винаги сме били.

— Женен ли си? — питам го аз.

— Не. Но бях. Почти три години.

— Имаш ли деца? — напрегнато очаквам отговора му, макар да не съм сигурна какво искам да чуя. Струва ми се, че ще бъде хубаво да имам полубратя или полусестри от него, сигурна съм, че бих харесала неговите деца, а може би и те щяха да ме харесват много повече от Шарлот. Но пък от друга страна, ще бъде направо страхотно да го имам само за себе си.

— Нямам деца — отвръща той. — Тя не искаше.

— А ти искаше ли?

— Много. — Той ми се усмихва и по гърба ми полазват тръпки от вълнение, като чувам това признание, което е много повече за мен от всичко казано от Мариан.

— Затова ли се разделихте? — любопитствам аз и си мисля каква ирония — да преживееш една раздяла, защото имаш дете, и втора, защото нямаш.

Той се разсмива и се споглежда с барманката, която явно надава ухо към нас или поне внимателно следи нивото на напитките ни.

— Не точно.

— Съжалявам — прошепвам аз. — Знам, че не е моя работа.

— Няма проблем — уверява ме той. — Но можеш и сама да я попиташ. — Той посочва към Стефани и продължава: — Тя ми е бившата. Невероятна барманка. И кофти съпруга.

Стефани мята по него парченце лайм, което той отбива и запраща зад бара.

— Хей! Я внимавай. Не бях толкова зле.

— Всъщност не. Ако не се преструваше, че си падаш по мъже, щеше да си перфектната съпруга.

Двамата се смеят, явно си бяха останали приятели.

— Аз съм бисексуална. Няма какво да се лъжем. Но и ти не беше цвете за мирисане, сладурче… — не спира да се смее Стефани, после отива в другия край на бара, за да направи една „Маргарита“.

— Тя знае ли коя съм? — питам го аз, докато я наблюдавам как топва ръба на чашата в чинийка със сол.

— Не. Не съм казвал на никого — поглежда ме и отваря уста да каже още нещо, но после размисля.

— Какво? — подканям го аз.

— Щях да ти кажа — той хвърля поглед през рамо към сцената, — че тя знае коя е майка ти.

— Как така? — чудя се дали не са учили заедно.

— Така — лаконично отвръща той.

Не го оставям да се измъкне и продължавам упорито да го гледам.

— Защото Мариан е любовта на живота ми — най-после изрича той. — Дълго не можах да я преглътна. Това може да признае човек само когато е млад и глупав и се надява, че е попаднал на нещо, което ще бъде още по-силно и по-хубаво от загубеното. С такива глупости си губиш времето. Да ти призная, няма никаква полза от това. Запомни го от мен. Нещата са такива, каквито са и няма никакъв смисъл да живееш с миналото и да се чудиш какво би могло да бъде.

Гледам го, без да мигвам, той също ме гледа право в очите.

— Знам, знам. Любовта на живота ми дори не си прави труда да ми каже, че носи моето дете. Каква патетична бълвоч? — той поклаща глава и тъжно се изсмива.

— Няма нищо патетично — свъсвам вежди аз.

— Ами. Но това говори, че…

— Не мисля, че говори каквото и да било за теб. Нито за мен — заявявам аз, защото в същия миг всичко ми се изяснява. — Мисля, че това говори единствено за нея. За човека, който тогава е била.

— И който все още е — допълва ме той. — Хората не се променят.

Казвам му, че не съм сигурна в това. Осъзнавам, че вероятно звуча глупаво, като давам акъл на човек, два пъти по-възрастен от мен. На собствения си баща.

— О, така ли? — скептично ме поглежда той.

— Добре де. Може и да си прав — съгласявам се аз. — Но поне се опита да поправи нещата. Тя реши да те намери, знаеш ли? И днес се появи.

— След някакви си осемнайсет години?

— Така е. Но поне сега сме тук.

Той се усмихва, отпива голяма глътка бира и вдига палец:

— Наистина. Добър отговор, барабанистке. Здрава житейска логика. Гледай да я съхраниш, ако можеш.

Усмихвам се, защото това сякаш не съм го казала аз, а родителите ми. Или пък Шарлот. Мисли положително. Бъди благодарна за онова, което имаш. Не си проклинай късмета. Оптимизмът е в основата на куража. Изведнъж ме завладява носталгия, но не като онази, която те натъжава. А като тази, която ти напомня коя си и откъде произхождаш.

— Разкажи ми нещо за родителите си? — подканям го аз, убедена, че са съвсем различни от тези на Мариан.

— Баща ми е нещо като номад. Живее в облаците. Женил се е три пъти и не се задържа дълго на нито една работа, защото, ако не си чувала, всичките му шефове са ненормални. Така че на него не може да се разчита за нищо. Но е мил човек. Няма нито един враг.

— А майка ти? — питам аз.

Конрад вдига очи към мен и погледът му внезапно се променя.

— Майка ми загина в катастрофа, когато бях на единайсет.

— О… много съжалявам — прошепвам със свито сърце и се чудя защо ли Мариан не ми бе казала толкова важен факт за него.

— Да. Лош късмет. Тя беше страхотна майка… И не го казвам само защото е мъртва. Наистина беше специална. Имаше невероятното качество да превръща всичко в забавление — дори когато тънехме в мизерия. И, Боже, само как пееше. Изключителен мецосопран.

Усмивка грейва на лицето ми, като чувам това.

— Ти такава ли си?

Кимвам.

— Това е страхотно — усмихва ми се той. — Какво ще кажеш? Искаш ли да посвириш тази вечер? Да попееш?

— На сцената ли? — гледам невярващо.

— Ами да. На сцената. Барабаните са там. Клатя глава и му казвам, че не искам.

— Защо не?

Свивам рамене.

— Свирила ли си някога на живо? Пред публика?

Поклащам глава.

— Е, тогава е крайно време, не мислиш ли?

Отново поклащам глава, но този път се усмихвам.

— Хайде. Можем да го направим заедно — подканя ме той и се изхлузва от бар стола, после ме повежда към сцената. — Ти избери песента. Всичко ме устройва.

— Всичко ли? — учудвам се аз и музиката се засилва, колкото повече се приближаваме към тонколоните.

— Почти — ухилва се той.

Сядаме на малка масичка отляво на сцената, на която е поставена табелка „Резервирана“, и той поръчва бургери и пържени картофи за двамата и още една кола за мен. Междувременно започват постоянно да прииждат хора, за да го поздравят, да го питат кога ще пее, а някои дори си поръчваха песни.

— Тъкмо това обсъждаме сега — обяснява той и посочва към мен. Представя ме като „Кърби, барабанистка и моя партньорка тази вечер“.

Двата часа отминават бързо, в много разговори и музика. Публиката не е критична, демонстрира уважение към всяка изява, но това не облекчава страха ми, че Конрад ще ме накара да се кача на сцената. През няколко минути ми предлага песен, която аз отхвърлям по една или друга причина — заради текста, заради слабото присъствие на барабаните, или защото просто не я харесвам. Всъщност се измъквам, зачерквам някои от любимите си песни, които знам, че мога да изсвиря и изпея, като „Виждала си дъжда?“ на „Крийдънс Клиъруотър Ривайвал“ и „Радвам се да те видя“ на Нийл Йънг.

— Стига, Кърби, какво има да губиш? — подканя ме отново към единайсет без четвърт и аз най-после клъввам стръвта и приемам предложението му за „Малкото градче“ на „Пърл Джем“.

— Имаш предвид „Зрялата жена зад щанда в малкото градче?“ — поправям го аз, защото си припомням пълното заглавие, което Еди Ведер каза в едно свое интервю в знак на протест срещу опростените, кратки заглавия на бенда.

— Точно тя — потвърждава той. — Знаеш ли я?

Кимвам и прехвърлям наум текста.

Той кръстосва ръце, поклаща глава и признава, че не я е свирил от лятото на 1995.

— Тогава подходяща ли е? — питам аз.

— Така мисля — ухилва се той и дръпва козирката на шапката си толкова ниско, че скрива очите му. — Давай!

Сърцето ми забива по-бързо. Качваме се на сцената, аз заемам мястото си зад барабаните с блестящо титаниево покритие — истинска прелест. Разглеждам ги, опитвам педалите, хващам палките, дори ги пробвам. Решавам, че няма да използвам чинелите, в стила на великия Моу.

Наблюдавам как Конрад взима микрофона, публиката го възприема като звезда, всички сядат по-изправени на местата си, усмихват се по-широко, ръкопляскат и подсвиркват възторжено. Той не е просто собственикът на бара, а очевидно е любимецът на публиката.

— Добър вечер на всички — започва той. Гласът му звучи още по-плътен на микрофона. Завърта шапката си, така че козирката й да остане на тила му.

Няколко десетки души започват да скандират името му, други му отвръщат с „добър вечер“.

— Тази вечер бих искал да ви представя великата Кърби Роуз. Талантлива барабанистка от Сейнт Луис. Дълго време нямах възможност да се запозная с нея — той се обръща и ме поглежда право в очите. — Тя е страхотно момиче. Наистина много я харесвам и съм сигурен, че вие също ще я харесате. Да я поздравим сърдечно, в стила на „Зелда“.

Публиката започва бурно да аплодира, а аз имам чувството, че ще припадна. Пот бликва от всяка пора на кожата ми, ярката светлина пари очите ми. Скована от страх, наблюдавам как Конрад отива до края на сцената, изважда една китара от калъфа й, премята каишката през врата си и изсвирва няколко акорда. Малко преди да се сгромолясам, той се обръща, прави няколко крачки към мен и прошепва:

— Просто се отпусни. Поеми си въздух. И ме следвай. Ще се справиш, хлапе.

Кимвам, заслушвам се в ритъма на песента в главата си, както правя винаги, преди да започна да свиря.

И в този момент в бара настъпва пълна тишина. Всички ни гледат в очакване. Конрад дръпва струните на китарата си, запява с мекия си богат тембър на тенор, напомняйки ми за Еди, но със свой уникален, хриптящ нюанс.

Срещал съм те някъде? Изглеждаш ми натрапчиво позната, но не се сещам къде.

На сцената е горещо, но цялата потръпвам от песента, от начина, по който я пее. В един момент се приближава към мен и ме подканя да запея. Поклащам глава. Но той настоява:

— Хайде, Кърби. Искам да те чуя. Пей, момиче.

Запявам. Хващам ритъма. Отначало започвам плахо, после все по-уверено, заедно с ударите по барабаните. „О, Боже, беше толкова отдавна. Дори не съм мечтал, че ще се върнеш. Но сега ето ни тук — теб и мен“.

Точно тогава вдигам очи и я виждам, застанала в дъното на заведението, до бара, да ни наблюдава.

— Тя е тук — казвам му аз, когато се приближава отново до мен.

Той разчита думите по устните ми и леко ми кимва. Може би вече я е забелязал. Изведнъж го чувам, виждам го, усещам го как внезапно започва да свири с още по-голяма страст. Притваря очи, струните на китарата му и ударите на барабаните ми се сливат и двамата пеем в един глас:

Чувства и мисли избледняват.

Чувства и мисли избледняват, избледняват.

Избледняват, избледняват…