Емили Гифин
Там, където принадлежим (25)

25.
Кърби

Остават ми още около седемдесет километра по магистрала I-55 и около деветдесет минути от петчасовото ми пътуване, което до този момент минаваше бързо. Спрях само веднъж, за да заредя гориво и да отида до тоалетната. Обадих се и на родителите си, за да ги уверя, че съм съвсем добре и че времето е ясно, слънчево, а трафикът — спокоен. Баща ми не пропусна да ми напомни да държа дясната лента, да не изпреварвам, да стоя далеч от камиони и да не говоря по телефона.

— О! Майка ти казва да не забравиш сладкиша. Ще се разтопи, ако го оставиш в колата — добавя баща ми за пая, който майка ми направи специално за случая и ми даде заедно с четири коктейлни салфетки с ръчно бродиран монограм „К“. Първия път обърка и двата проекта — препече коричката на пая, а за салфетките избра тъмнокафяви конци, които „не й допаднаха“. Затова снощи я заварих да стои до късно в кухнята да пече и бродира. Изглеждаше силно концентрирана, както когато се моли горещо за нещо, и докато си сипвах чаша шоколадово мляко, изпитах искрено съжаление към нея.

— Искаш ли да ти помогна, мамо? — попитах я аз, застанала до нея. Този път беше избрала сини конци за бродерията на салфетките и бод „келтски възел“ според едно списание.

Тя погледна над очилата си и ми се усмихна мило.

— Кърби, мила. Знаеш, че не можеш да бродираш. Нито да печеш сладкиши — въздъхна тя. — Това са само два от многото ми пропуски като майка.

— Нямаш никакви пропуски като майка — искрено заявявам аз.

— Имам и още как — прошепва тя. — Всеки родител има. Неизбежно е. Ще видиш.

Кимвам — как може човек да оспори подобно твърдение? — после питам дали иска да й правя компания.

— Трябва да поспиш — поглежда ме тя изненадана. Но не протестира, когато сядам на масата.

— Вълнуваш ли се? — мама не вдига очи от бродерията.

— Малко — отвръщам аз през огромната си прозявка.

— Нормално е да се вълнуваш — продължава тя.

— Знам.

— Аз също се вълнувам.

— Благодаря.

— Нямам търпение да науча нещо повече за… второто ти семейство.

Това си беше тест, при това доста дразнещ, но въпреки това казах онова, което й се искаше да чуе.

— Те не са ми второ семейство. Аз имам само едно семейство.

— Няма проблем да мислиш за тях по този начин.

— Но аз не мисля така — настоях аз. — Те са чужди хора.

— Мариан не е чужд човек.

— Добре, тя може би не е. Но по-скоро я чувствам като приятелка.

— Не я ли чувстваш като майка…

— Мамо, моля те — прекъсвам я аз.

Тя прикрива прозявката си, а аз обявявам, че се връщам в леглото си.

— Да. Лягай си. Утре ще е голям ден.

Допивам млякото си, слагам чашата в мивката и минавам покрай нея на път към стаята си.

— Мамо? — неловко се спирам до нея.

— Кажи, миличка.

— Благодаря.

— За какво? — пита ме тя с онези нейни големи, широко отворени очи с мъченически поглед, сякаш е съвършено нормално да готвиш и бродираш по цели нощи.

— Че правиш всичко това. — Прииска ми се да я погаля, но после се отказах. — Сигурна съм, че семейство Колдуел много ще харесат салфетките.

— Да. Мисля, че ще ги харесат — кимва тя. — Така се радвам, че се спрях на синьото. Всички обичат синьо, не мислиш ли?

— Да. А пък и кой ли не обича орехов пай? — добавям аз, като едновременно се шегувам и се радвам.

— Дано само да нямат някаква алергия — тревожи се тя. — Виж какво ми минава през главата.

— Да — отвръщам аз. — Дано да нямат.

 

 

И ето ме сега на магистрала I-55. Осъзнавам, че се моля. Отправям истинска, конкретна молба към Господ да направи така, че уикендът да мине добре. Моля се всички да ме харесат и да ме приемат нормално, да се радват, че съм тяхна кръвна роднина.

Телефонът ми звънва и прекъсва общуването ми с Бога. Въпреки че още чувам предупрежденията на баща ми да не говоря, докато шофирам, прочитам името на Филип, грабвам го и го притискам до ухото си. Макар че мислите ми са заети главно с предстоящия уикенд, поне половината път посветих на Филип. От петък вечерта бяхме разговаряли всеки ден най-малко по час и се целунахме още два пъти. Предишната вечер дори му позволих да пусне ръка под ризата ми.

Мисля също и за Конрад и Мариан и се чудя дали техните отношения са били като нашите. Знам, че Филип и аз няма да сме вечно заедно, че той ще замине за Аляска, после за Колорадо и най-много бих се надявала да се обажда. Но не мога да си представя да го загубя като приятел, както не мога да си представя какво ли е за Мариан да намери Конрад след толкова много години.

След час с музиката на Рей Ламонтейн, следвайки указанията на Мапкуест, стигам до Мейпъл Хил Роуд — красива улица с къщи, четворно по-големи от онези в нашия квартал. Къщата на родителите на Мариан се оказва една от най-елегантните в цялата редица, със съвършено поддържана ливада и аранжирани цветни лехи. Като спирам на алеята пред гаража, осъзнавам, че поразително прилича на къщата от филма „Бащата на булката“ и се чудя дали не е същата. Паркирам зад един ленд роувър и един мерцедес кабриолет, лъснати до ослепителен блясък.

Преди да сляза от колата, се поглеждам в огледалото и написвам съобщение на родителите си: „Пристигнах благополучно“, после още едно със същия смисъл, но с малко повече думи до Филип. После си поемам дълбоко дъх, пресягам се да взема чантата си от задната седалка, ореховия пай с надпис „От кухнята на Лин Роуз“ и ленените салфетки, пъхнати в златист подаръчен плик. После отварям вратата, излизам и я затварям, като здраво я бутвам с хълбок.

Чувствам се напрегната, дишам плитко по пътя до вратата, но същевременно изпитвам бясно любопитство да се запозная с родителите на Мариан, да видя мястото, където е израснала. Представям си Конрад, застанал на верандата в очакване на приятелката си. После натискам звънеца, който изпълнява цяла мелодия.

Отвътре се дочува потракване на токчета, вратата рязко се отваря и насреща ми се появява майката на Мариан, която изглежда по-бляскава от самата нея в оранжевата си рокля, разтворила ръце да ме посрещне.

— Здравей, Кърби! — възкликва тя и в същия миг долавям аромата на вкусна храна.

— Здравейте, госпожо Колдуел — поздравявам я аз и зад нея зървам Мариан.

— Наричай ме Памела — тя се спуска да ме прегърне, но в последния момент променя намерението си.

— Майка ми ви изпраща това — аз й подавам пая и салфетките.

— О, колко мило от нейна страна — поема ги тя и ги потупва, преди да ги сложи на масата в коридора. После взима пая, заявява, че е прелест, а Мариан се промушва покрай нея, за да ме поздрави. Прегръдката ни е едновременно официална и естествена и се чудя дали и двете са възможни, ако ли не — коя от тях е по-силна.

— Радвам се да те видя — усмихва се Мариан.

— Аз също — отвръщам аз.

— Влизай, скъпа, влизай — подканя ме Памела и ме повежда по широкия коридор към голяма кухня, пълна с храна. — Какво да ти дам да пийнеш? Имаме пресен сок от грейпфрут, портокалов сок, сок от сливи, вода — натурална и газирана.

Сок от сливи? Мисълта, че всеки си е малко странен, малко ме успокоява.

— Мамо, остави я за секунда — промълвява Мариан, но Памела не прави нищо подобно. Отваря хладилника и ме поглежда с очакване.

— Може малко вода, моля — казвам аз.

Тя кимва, изважда голяма бутилка „Евиан“ и я сипва във висока, пъстра синя чаша, която съвършено ще подхожда на салфетките на майка ми.

— Сядай, сядай — посочва ми тя столчетата до плота и в този момент бащата на Мариан влиза в стаята и веднага я изпълва с внушителното си присъствие. Моментално го харесвам.

— Кърби — изрича той и обгръща ръката ми с дланите си, — най-сетне. Добре дошла.

— Благодаря — отвръщам аз, завладяна от топли чувства.

Той прибира ръката си в джоба и ме гледа усмихнат. Накрая кимва, сякаш доволен от видяното, и продължава:

— Радвам се, че си тук. Толкова ми е приятно да се запозная с теб.

— Благодаря, господин Колдуел — повтарям аз и съм сигурна, че и той ще ме поправи.

Така и става, разбира се. Иска да го наричам „Джим“. И макар че майката на Мариан е много мила, я възприемам по съвсем различен начин от баща й. Единственият начин, по който мога да го опиша, е, че се чувствам свързана с него. Или може би по-точно е, че той, изглежда, се чувства свързан с мен.

— Големите ми уши ли гледаш? — пита ме той. — Може би очакваш да ти се извиня?

— Да — искрено се разсмивам аз. — Не ме притесняват.

— Не те притесняват моите — после се обръща към Мариан — или нейните?

— На никого от нас — отпускам се аз.

— Поне вие, момичета, имате коси, с които да ги криете — шегува се той.

— Да. Тънки коси — уточнява Мариан. Той прокарва ръка през гъстата си сива коса, леко оредяла на слепоочията.

— Олеле! Олеле! Поне за това не можете да ме вините.

Мариан се обръща да погледне майка си, която не приема обвинението.

— Ние не сме с тънки коси. Нашите са просто фини. Има разлика.

— И каква по-точно? — смее се Мариан.

— Косите ни са фини, но са достатъчно — обяснява Памела и поглежда подаръчната торбичка.

Мисля за майка си и нейната гъста, къдрава коса, която сестра ми е наследила, и осъзнавам колко е хубаво най-после да знам откъде съм се сдобила със своята. После се сещам как майка ми винаги ми е казвала, че обича всяко косъмче на главата ми, и изведнъж изненадващо ми домъчнява за нея.

— О, толкова са красиви — възкликва Памела, като вижда салфетките.

— Майка ми ги направи — обяснявам аз.

— Красиви са. Много красиви — продължава да се възхищава малко пресилено Памела.

Казвам й колко се радвам, че ги харесва, а тя продължава хвалебственото си слово. Наблюдавам я и се опитвам да определя от кой тип е. Тогава осъзнавам, че по някаква ирония ми се струва по-богата, по-лъскава версия на баща ми. И двамата са дружелюбни и общителни, макар че нещо в нея ми подсказва, че никога няма да я опозная, че винаги ще ме държи на ръка разстояние, както прави баща ми по отношение на спорта. Каквито и близки приятели да има, никога не ги допуска по-близо от любимите си отбори. Усещам, че и с Памела е така, само че в по-различен смисъл.

— И какво ти се иска да правим днес? — пита ме тя. — Да отидем в града? Виждала ли си Чикаго?

— Тя е родена тук — отронва Мариан.

— Отдавна не съм била тук — казвам аз, след като поглеждам Мариан.

— О, има толкова много неща, които да се видят. Музеи, галерии, магазини. Обичаш ли да ходиш по магазините, Кърби?

— Разбира се. Понякога — отвръщам аз и си мисля, че ябълката не пада по-далеч от дървото.

— Скъпа, не мисля, че този ден е подходящ за обикаляне по магазини — обажда се Джим. — Не е ли по-добре вместо това да си поговорим? Да се опознаем?

Памела вдига нагоре двете си ръце, сякаш признава, че е сбъркала, после добавя:

— А поне разрешено ли е да ядем? Защото съм подготвила цяло пиршество!

— Да — намесва се Мариан. — Позволено ни е да ядем, мамо.

— Хубаво. Тогава да ядем!

Усмихвам се и си мисля, че поне това е нещо, по което моето семейство си прилича с тяхното, а може би с всички семейства въобще. Имаш ли притеснения, грабвай лъжицата.