Емили Гифин
Там, където принадлежим (21)

21.
Кърби

След училище откривам Белинда у тях, в кухнята, да прави ягодово парфе и да гледа „Дните на нашия живот“. Тя едва ме поглежда — толкова е свикнала да влизам в дома й, без да чукам.

— Здрасти! — поздравявам я аз и маскирам притеснението си с усмивка.

Тя ми шътка и посочва към прастария телевизор на плота, докато разбърква рядката течност с дървена лъжица. Поглеждам към екрана и я питам какво толкова гледа.

Без да откъсва поглед, тя започва да ми обяснява с припрян тон.

— Тейлър току-що попита Джей дали е отговорен за смъртта на Ариана.

За миг се замислям за драмата, която не следя, и осъзнавам, че всъщност самите ние живеем в сапунена опера. След секунда реклама на препарат за почистване на килими я изважда от транса й.

— Какво има? — пита ме тя.

— Нищо особено — лъжа я аз и вдигам празната кутия от крема на прах и се зачитам в хранителните стойности. — Не може да бъде. Само десет калории на порция ли има?

— Знам. Какво чудно? — отвръща тя. — Отслабнала съм с два килограма от миналата седмица. Само това ям.

— Ух — изразявам погнусата си аз и се чудя откъде да започна. — Защо си на диета? Така си добре.

— Искам по-плосък корем — потупва се тя. — Та когато Джейк ме види без ластичните ми гащи…

— Да не си си намерила рокля? — прекъсвам я аз и усещам колко фалшиво звучи въпросът ми.

Тя грабва дистанционното и яростно спира звука, след което продължава да бърка.

— Изплюй камъчето, Кърб — приканва ме тя.

— Какво? — учудено се ококорвам, сякаш аз имам някаква вина и трябва да се правя на невинна.

— Много добре знаеш, че си намерих рокля — и прави знак за кавички във въздуха.

Гледам я безмълвно в очакване да чуя пълното й самопризнание. Тя обаче се разсейва и тогава аз продължавам:

— Ти изплюй камъчето. Тя завърта очи.

— Откраднала си роклята — заявявам аз.

— Е, и?

— Е, и? — повтарям аз. — Какво означава това „е, и“?

— Откраднах я и какво от това — тя повдига рамене, облизва лъжицата и кимва одобрително, сякаш току-що е сготвила най-прекрасния сос, а не инстантно нишесте.

— Е, това не е редно — обяснявам аз и се свивам от неудобство заради нравоучителния си тон, но не знам как иначе да го кажа.

— Да бе, не било редно — с насмешка отвръща тя. — Голяма работа, една рокля. Знаеш ли какви пари правят? Обзалагам се, че са я купили от Китай за четирийсет кинта.

Зяпвам я онемяла. Винаги съм знаела, че с Белинда е невъзможно да се спори. Не защото много я бива в това, тъкмо обратното — защото нямаме никакви допирни точки. Просто тя възприема света, както на нея й харесва и никакво логично обяснение не може да го промени. Аз обаче не се отказвам и търся други доводи.

— Стига, Белинда. Не си струва. Ами ако те спипат точно преди завършването? Виж какво стана с Луи, като сипа алка зелцер в басейна. Сега няма да се дипломира.

— Абсолютно нищо не могат да ми направят — поклаща глава тя. — Дори да ме арестуват, нищичко не могат да ми направят, защото се е случило извън училище.

— Могат да те изхвърлят заради углавно престъпление — настоявам аз.

— Това не е углавно престъпление. Само простъпка.

— Ти какво, да не си правила проучване? — изохках. — Предумишлено ли беше?

— Не, не беше предумишлено — сопва ми се тя. — Бих я платила, ако не й искаха толкова много пари.

Опитвам се да продължа, но тя включва звука на телевизора, сякаш да ми покаже колко я отегчавам с този разговор. Много повече от дългия списък с въздействия в рекламата на „Золофт“.

Усещам, че в мен се надига раздразнение, граничещо с гняв, и повишавам глас, без да крещя.

— Белинда, престани. Моля те, върни роклята. Моля те.

Тя ме поглежда смаяно, после повтаря думите ми с онзи лигав тон, с който имитира сестра Виола, най-малко уважаваната ни учителка.

— Чуваш ли се какво говориш? И откога стана толкова извисена? Да не би онази снобка Мариан да ти пълни главата? — измърмори Белинда, преди да успея да кажа каквото и да било.

Това изречение звучи направо безсмислено и въпреки това ме вбесява дотам, че й поставям ултиматум — първия в историята на приятелството ни.

— Или я връщаш, или няма да дойда на бала с теб. — Още преди да завърша, ми се иска да си взема думите обратно. Но е твърде късно.

— Няма проблем, Кърби — свива рамене тя. — Нямам нужда от теб. Имам си готино гадже. И рокля за четиристотин долара, която ми излезе безплатно.

— О, така да бъде — вече кипях от гняв. — Без мен тогава.

— Чао — изрича Белинда с искрено, студено безразличие. Много пъти през годините ми е погаждала номера, но никога не се бе отнасяла към мен по този начин.

На излизане се обръщам и добавям:

— И за твоя информация… Мариан не е снобка. Тя е една от най-страхотните хора, които познавам.

— Е, много жалко, че не си наследила нищо от нейните страхотни гени — срязва ме тя.

Правя се, че не съм я чула, но не мога да залича думите в главата си през целия път до дома. А най-лошото е, че не мога да не им вярвам поне мъничко.

 

 

По-късно същия следобед се обаждам на Мариан и й разказвам за случилото се. Тя веднага вдига и около нея се дочуват шумовете на града.

— Какво правиш? — питам я аз.

Обяснява ми, че е тръгнала да хапне нещо набързо, после се връща в офиса.

— Говори ли с Белинда? — интересува се тя. Потвърждавам и й разказвам без финалните обиди.

— Така че, изглежда, няма да отида на бала.

— О, съжалявам, че нищо не излезе от това — чувам тихия й глас. — Може би ще размисли.

— Не ми се вярва — отвръщам аз и постепенно осъзнавам сериозността на случилото се. Не ме притеснява толкова, че ще пропусна бала — тази мечта просъществува прекалено кратко, за да означава много, колкото фактът, че бях на път да загубя най-близката си приятелка. — Ти някога карала ли си се така сериозно с приятелка? — питам Мариан.

Казва ми, че не е, но че е загубила всякакъв контакт с най-близката си приятелка от гимназията.

— Никога не сме се карали, просто се отчуждихме.

— Защо?

— О, не знам. По много причини… Най-вече, защото не бях откровена с нея.

— Заради мен ли? — допускам аз.

— Мисля си, че е много по-добре да подхванеш нещата като теб. Била си директна с нея — заявява тя след кратко колебание.

— Да. Само дето сега тя ме мрази.

— Не те мрази. Просто й дай малко време. Защо не й напишеш кратко писмо, в което да й обясниш, че въпреки че не си съгласна с онова, което прави, все още я обичаш и се надяваш, че ще си прекара чудесно на бала.

— А какво да кажа на Филип?

— Повечето момчета не се интересуват много от бала — засмива се тя. — Можеш да го уредиш някак с него.

— Да — кимам и изведнъж усещам, че не мога да издържа повече нито минута. Трябва да й кажа. — Ами аз го търсих — съобщавам аз и се свивам в очакване на отговора й.

— Кого? — учудва се тя, естествено.

— Конрад — казвам аз. — Откакто си тръгнах, го търсих навсякъде. Във Фейсбук, в Линкедин, в Гугъл, дори в сайта за стари съученици.

— И? — Мариан звучи някак притеснено.

— Нищо. Имаше един Конрад Найт във Фейсбук и мислех, че съм го намерила. — Нямаше снимка и след като чаках цяла седмица да ми отговори на поканата за приятелство, се оказа, че не е той.

Млъквам, после продължавам припряно.

— Просто се чудех как би се чувствала, ако те помоля да ми помогнеш… знаеш… да го открия. Поне можеш да ми дадеш малко насочваща информация? Имената на някои от старите му приятели?

— Кърби — започва тя, но аз я прекъсвам.

— Няма проблем, ако не искаш. Напълно разбирам. Аз съм напълно…

— Кърби — повтаря тя настоятелно.

— Какво? — притаявам дъх в очакване и се подготвям за следващата си стъпка без нея.

— Вече го намерих — съобщава тя. Замръзвам в сенките на стаята си.

— Наистина ли? Кога? — питам я аз и сърцето ми ще изхвръкне.

— Всъщност снощи.

— Къде е той? — не мога да овладея нетърпението си.

— Все още е в Чикаго. На около трийсет минути от мястото, където израснахме. Имам адреса му и телефонния му номер — обяснява ми тя.

— Как го откри?

— В телефонния указател. Живее в Линкълн Парк.

Чудя се как не се сетих да направя най-лесното, най-логичното нещо: да погледна в скапания телефонен указател.

— Сигурна ли си, че това е същият Конрад Найт, когото търсиш? — продължавам да крача из стаята с вледенени крака.

— Да — потвърждава тя.

— Как така?

— Ами. Аз… аз се обадих на този номер. От офиса си. И го познах по гласа.

— Говори ли с него? — развълнувано повишавам глас.

— Не — разочарова ме тя. — Включи се гласова поща. Но не оставих съобщение.

— О — казах аз, донякъде с облекчение. Последното нещо, което бих искала е, да ми мъти водата. Да го предизвика да размисли, че не иска да има нищо общо с никоя от нас, двете, заради постъпката й. Трябваше да бъде съвършено планирано. Или да е напълно изненадващо посещение.

— Чудех се… дали би искала да отидем заедно при него? — пита ме тя.

— В Чикаго ли? — запитах се дали не ме занася.

— Да — отвръща тя. — Имам предвид… само ако ти искаш. Може да се запознаеш и с родителите ми… Но сигурно предпочиташ да отидеш сама?

— Не. Искам и ти да си там — признавам аз и си мисля за снимката, на която са двамата. Колко много време е минало оттогава. Целият ми живот и половината от техния. — Кога можем да отидем? — питам нетърпеливо аз и усещам тръпки по гърба си.

 

 

На следващия ден точно след вечеря родителите ми предлагат да отидем до Тед Дрюз за сметанов сладолед, семейна традиция, която не бих пренебрегвала — толкова е добър сладоледът. Шарлот пита дали може да покани Ноа. Майка ми се колебае, после ме поглежда, сякаш аз определям. Свивам рамене и казвам, че съм съгласна, но баща ми отхвърля предложението.

— Шар, ще имаш ли нещо против да отидем само четиримата този път? — поглежда я изпитателно той.

Сестра ми изглежда разочарована, но се примирява, без да се цупи, и изважда телефона си, за да пише на Ноа. Опитвам се да си припомня последния път, когато бе причинил някакви неприятности на семейството ни, но нищичко не ми идва наум. Това не е нормално. Тя става да ми помогне с чиниите, но майка ми с присъщата си спонтанност се обажда:

— Знаете ли какво? Мръсната кухня може да почака! Да тръгваме!

След минути всички сме в колата, родителите ми си бъбрят, сестра ми продължава да пише на Ноа, но се опитва да го прави скришом — мести само палци с бясна скорост, когато майка ми се обръща да погледне през задния прозорец. В един момент успявам да надзърна в екрана й, осеян с усмихнати емотикони, удивителни знаци и едно червено сърчице.

За паркинга пред Чипауей опашката се вие чак до улицата. А дори не е лято. Излизаме във влажната пролетна вечер, присвиваме очи срещу менюто, сякаш не го знаем от цяла вечност. Имаме си любим цимент — така наричам сметаната, полята с топинг. Естествено, всички си взимаме обичайното и започваме да обикаляме из сградата, облягаме се на черния метален парапет за няколко минути, преди да тръгнем обратно през паркинга към колата. Повечето време мълчим и сръчно действаме с червените си лъжички. Майка ми първа се справя със своя мини „Фриско“ и посяга към този на татко.

Той дръпва своя „Скакалец“ далеч от ръката й и напомня:

— Мила! Нали ти казах да не си взимаш малък!

— Но аз съм на диета — оправдава се тя. — Трябва да сваля пет килограма за завършването на Кърби!

— Значи калориите от моя сладолед не се броят, така ли? — разсмива се баща ми.

— Стига де! Само да го пробвам! — мръщи се мама.

Не участвам в техните закачки, а се чудя как да отворя дума за Чикаго, но накрая просто се покашлям и съобщавам:

— Снощи говорих с Мариан.

— И какво прави моята биологична леля? — грейнала пита Шарлот.

Въпросът много не допада на майка ми, която изведнъж добива съкрушено изражение. Макар че Шарлот е много умно и чистосърдечно момиче, понякога не се усеща какво говори. Дори може да се окаже, че това е единственото, в което съм по-добра от нея, макар че не ми е помогнало много.

— Добре е — отвръщам аз. — Добре.

— Чудесно! — възкликва баща ми по типичния си гръмогласен начин, но малко по-високо от обичайното. Разбърква сладоледа си, хапва лъжичка и добавя: — Мисля, че наистина е чудесно, че поддържаш връзка с нея.

— Каза ли й, че я каним тук? — подхвърля майка ми.

— И че е добре дошла да отседне у нас? — допълва баща ми.

— Ами, сигурна съм, че ще се чувства много по-добре на хотел. Може да не е „Плаза“, но „Чейз Парк Плаза“ не е за пренебрегване.

— Всъщност двете имаме желание да предприемем едно пътуване — тръгвам право към целта аз.

— Кога? — пита майка ми.

— Следващата седмица.

— Но тогава е балът! — възкликват двете с Шарлот в един глас смаяни.

Повдигам рамене и обяснявам, че съм променила мнението си. Роклята може да бъде върната.

— Да не сте се скарали с Филип? — гледа ме втренчено Шарлот.

Поклащам глава и обяснявам, че всичко е наред.

— Да не би да е, защото искаме първо да се запознаем с него? — предполага баща ми.

— Не — отвръщам аз. — И вярвате или не, сигурна съм, че ще го одобрите. Човек на място е. И много умен. По-скоро неговите родители не биха одобрили мен. Но вие със сигурност ще го харесате.

Моите родители не знаят какво да кажат по този въпрос и се споглеждат.

— Е, къде възнамерявате да отидете? — пита майка ми.

— В Чикаго.

— Защо в Чикаго? — недоумява баща ми, сякаш не е очевидно. Като че ли не са подписвали документите за осиновяване.

— Хм, защото там живее биологичният ми баща — пояснявам аз и едва се сдържам да не лепна едно уместно „по дяволите“ в края на изречението.

— Майчице! Страхотно! Той е музикант — Шарлот ентусиазирано съобщава на родителите ми.

— О? — успява само да каже баща ми. — Вярно ли е?

— Бил е музикант — уточнявам аз. — Всъщност не знаем точно с какво се занимава в момента.

— Ние? — вдига вежди баща ми.

— Аз и Мариан. Тя не е говорила с него доста отдавна.

Почти осемнайсет години.

— Съвсем типично за гимназиалните романси — заключава майка ми и хвърля многозначителен поглед към Шарлот. Все едно й каза: „Внимавай да не си загубиш ума по този твой Ноа, че може някой ден и на твоята врата да почука някой тийнейджър“. После се обръща към мен: — Учили са в една гимназия, нали?

— Да. До дипломирането си — кимвам аз и си мисля, че сигурно Шарлот вече ги е информирала, макар че внимавах да не й давам никакви подробности.

— А в кой колеж е учил? — майка ми се опитва да звучи небрежно, въпреки щекотливата тема.

— Всъщност той не е учил в колеж — казвам аз и лапвам последната хапка с истинско задоволство.

— Така ли? — учудва се баща ми.

— Да. И въпреки това Мариан го е обичала — не сдържам следващата си саркастична забележка аз.

— Защо пък да не го обича заради това? Ти също може да не отидеш в колеж, но ние си те обичаме?

— За пореден път Шарлот не схваща същността на въпроса.

— Правилно — отвръщам аз. — Благодаря, Шарлот.

— Разбира се, че обичаме Кърби, независимо какво ще реши — потвърждава майка ми. — Но тъкмо защото я обичаме, бихме искали да отиде.

— Но, в крайна сметка, ти решаваш, Кърби — заявява баща ми. — Няма да те притискаме.

— Макар че срокът за подаване на документите изтича съвсем скоро — додава майка ми. — Само напомням.

— Защото голямата табела на хладилника не е достатъчна ли?

— Просто казваме, миличка, че нямаш много време — включва се баща ми. — И отказът също е решение.

— Може би биологичният ти баща ще успее да хвърли малко светлина по въпроса — подсказва майка ми.

— Ще ти даде някой добър съвет.

— Да. Може би — отвръщам аз. — Мариан казва, че наистина е много умен.

— Е, това е чудесно. Направо чудесно — възкликва баща ми със същото притеснение, което майка ми напълно споделя. — Обзалагам се, че очаква срещата с нетърпение.

Обмислям дали да не призная истината на баща ми: че Конрад няма никаква представа за моето съществуване, но вместо това просто отговарям:

— Ами да. Сигурно ще бъде забавно.

После се моля наум планът да не се окаже пълен провал. Моля се също Конрад да се окаже образец на успял или най-малкото щастлив човек, който не е посещавал колеж. Че няма да ме отхвърли заради стореното от Мариан. И че, както казва господин Тъли, не е прекалено късно за всички нас.