Емили Гифин
Там, където принадлежим (20)

20.
Мариан

Няколко вечери след отпътуването на майка ми за Чикаго, както си гледах „Момчетата от Медисън авеню“ и се чудех как ли моите шефове биха го осакатили, ако им паднеше в ръцете, телефонът ми звъни. Поглеждам екрана и сърцето ми подскача, като прочитам Кърби.

— Здрасти! — бързо вдигам аз.

— Здрасти! Удобно ли е? — пита тя с нотка тъга в гласа. Дали още ми се сърди заради дрехите, или пък гласът й просто си звучи така — някои момичета винаги чуруликат, други са все саркастични.

— Да. Гледам телевизия… Какво става? — изричам с надежда, че в нейния свят всичко е наред, и изведнъж така ми се приисква да си поговорим. Готова съм за всякакви теми. Дори за Конрад.

— Ами… ще отида на бала — съобщава ми тя някак свенливо, но и гордо, сякаш това е огромно постижение за нея.

— Това е страхотно. Много вълнуващо! — възкликвам аз. — И кой е щастливецът?

— Казва се Филип Чанг — обяснява ми отдалеч. — Той е от друго училище, но приятелката ми Белинда ни запозна. Тя ходи с най-добрия му приятел. Излизаме четиримата.

— Харесваш ли го? — питам я аз. — Само като приятели ли се виждате?

— Не знам — отвръща ми тя след кратко колебание. — Приятен е и е страшно умен. Имаме много общо помежду си. Той е просто… различен от момчетата в моето училище. Така че — да, мисля, че го харесвам.

Долавям вълнение и очакване в гласа й, които изпълват сърцето ми с носталгични спомени за Конрад. Припомням си колко близки бяхме през кратката ни връзка, колко ми харесваше, че е различен от всички, които познавах. Чудя се дали все още е запазил това качество или годините са го направили по-обикновен. Не мога да си го представя в ролята на традиционния мъж от предградията, баща на две деца, с миниван и работа в офис, която мрази. Изтиквам го от съзнанието си и казвам на Кърби колко се радвам за нея.

— Ами, благодаря. Не е кой знае какво всъщност… Но си харесах рокля — продължава тя.

Карам я да ми я опише и тя обяснява, че е черна с ресни.

— Ще ти изпратя снимка — обещава тя.

— Да, бих искала да я видя… Иска ми се да видя всичките ти снимки от бала. Гледай да направиш много.

— Със сигурност — уверява ме тя и после ме пита дали аз съм ходила на бал.

Разказвам й, че съм пропуснала единия в първи курс на гимназията, но съм била на абитуриентския.

— С Конрад ли? — пита ме тя.

— Не — обяснявам аз. — Бях с тогавашния си приятел Тод Питърсън.

— Беше ли хубаво? — любопитства тя.

— Да — отвръщам аз със свито сърце, после се разсмивам. — Е, да си призная, не точно. Прекарахме по-голямата част от вечерта в разправии.

— За какво?

Притискам телефона си между ухото и рамото си и пристягам колана на халата си.

— Беше много незрял. А приятелите му бяха още по-зле, направо ужасни. Не можех да понасям повечето от тях и бях много недоволна, че превърнаха тържеството в пиянска оргия.

— А на теб сигурно ти се е искало повече романтика? — вметва Кърби.

— Искаше ми се поне да потанцувам. Уви, трябваше да се примиря само с няколко селфита на танците. Прекарах цялата вечер да го гледам как се налива в една тъмна, задимена стая в хотел „Дабъл Трий“. Беше направо депресиращо.

— Звучи отвратително — заявява тя.

— Не твърдя, че балът трябва да е най-важната нощ в живота на човек. Но поне може да се опита да го превърне в нещо по-специално. Поне да се постарае да остане трезвен, за да я запомни. А не да изгуби разсъдък още преди девет.

— Затова ли скъса с него? — пита ме тя и за пръв път се опитвам да си представя какво ли щеше да се случи, ако Тод не беше се държал така неуравновесено. Ако бяхме продължили да се срещаме през онова лято? Дали бих се решила да правя секс с него? Дали щях да забременея? Дали на него бих признала? Дали бих задържала бебето?

— Да. До голяма степен. Макар че всъщност никога не съм го харесвала твърде много. Във всеки случай скъсахме на следващия ден, докато чакахме на опашка да се качим на влакчето на Инди в „Грейт Америка“. През цялото време той се фукаше колко го боли главата от запоя предната вечер, сякаш това беше голяма работа. Просто не можах да го издържа и секунда повече, затова се отделих от опашката и отидох да си купя захарен памук. — Разсмивам се и продължавам: — Той се качи на влакчето и на втората обиколка се скъса от повръщане, така че явно бях взела правилното решение.

Кърби избухва в смях, после се смълчава и най-сетне подхваща:

— Исках да те питам нещо. Имам нужда от мнението ти по един въпрос. Става дума за Белинда. Най-добрата ми приятелка.

— Добре. Казвай — тръпна в очакване аз. Дочувам как си поема дълбоко дъх, преди да продължи.

— Значи трите — аз, сестра ми и тя, отидохме да си изберем рокли. Заедно с майка ми. Шарлот и аз си харесахме едни, които струваха по сто и петдесет. Бяха на разпродажба — на половин цена.

— Страхотна находка — прекъсвам я аз.

— Да. Дотук добре… Но Белинда… Тя направо се влюби в една много красива с камъчета и разни там джунджурийки. Ужасно скъпа. Четиристотин долара. Знам, че на теб сигурно не ти се вижда скъпа, но за нас е много. А Белинда определено не може да си я позволи.

Потръпвам при думата „нас“ и отново ме обзема същото чувство на срам заради посещението ни с Кърби в „Барнис“.

— Майка й я отглежда сама, баща й е пълен нещастник и все нямат пари. Така че, все едно струва един милион.

— Ясно — отвръщам аз и се опитвам да разбера защо ми разказва всичко това. — А избра ли си друга?

— Не — казва Кърби. — Тя… си взе тази.

— Как така? С кредитна карта ли?

— Нее — възкликва тя, сякаш съм тъпа.

— Открадна я, Мариан — уточнява тя с въздишка, след като продължавам да мълча. — Сложи я в чантата си и излезе. Посред бял ден.

Сядам на леглото и поклащам глава, чувствам се странно наивна, сякаш сме си разменили ролите и не мога да повярвам, че не усетих какво иска да ми каже.

Сещам се за едни момичета от гимназията, с които бяхме станали приятелки за кратко. Те крадяха разни неща само за спорта. Повечето от тях можеха да си позволят всичко и въпреки това го правеха заради адреналина.

— Ти видя ли я? — питам аз с надеждата, че не е била съучастница, нито въвлечена по друг начин.

— Не. Не и когато го е направила. Но забелязах роклята в колата. В чантата й. След това.

— Попита ли я нещо?

— Не. Направих се, че не съм я видяла. Всъщност и двете се преструвахме, че нищо не забелязваме. Мислиш ли, че трябва да повдигна въпроса? — Кърби сякаш ме подканяше дай дам съвет.

— Непременно — бързо отговарям аз. Това е първият решителен родителски съвет и го усещам като определящ момент.

— Какво да й кажа?

— Кажи й, че знаеш, че е откраднала роклята и че според теб не е правилно. Кажи й, че трябва да я върне. Дори може да я остави незабелязано. В някой плик. Не е нужно да си признава. Просто да я върне. Със сигурност ще си хареса нещо по-скромно.

Кърби мълчи, сякаш обмисля дали съветът ми има слаби места.

— Това никога няма да стане. Белинда винаги знае какво иска. Забелязах изражението на лицето й в колата. Само ще ми се разсърди, ако кажа нещо… — гласът й заглъхва.

След кратко колебание я питам дали е казала на родителите си за случая.

— Не, за бога — притеснено възкликва тя и изведнъж аз се чувствам едновременно поласкана и смутена от отговорността, която ми прехвърля. — Не съм казала на никого. Възможно ли е аз да имам неприятности заради това? Нарушила ли съм с нещо закона?

— Едва ли — успокоявам я аз. — Не и ако не си й помогнала да го направи. Но все пак си мисля, че трябва да я накараш да я върне. Заради самата нея.

— По дяволите — изругава тя.

— Знам, че е неприятно, Кърби. Трудна работа. Чувам дишането й в телефона, сякаш усилено обмисля думите ми.

— Просто поговори с нея. Кажи й как се чувстваш. Бъди максимално откровена.

Докато го изричам, осъзнавам, че точно това винаги е бил моят проблем и че искам с Кърби да е различно.

— Освен това си мисля, че може би трябва да поговориш и с родителите си — увещавам я аз.

— Не, за бога. Не мога. Те и без това не харесват много Белинда. А освен това сигурно ще я издадат. При тях няма средно положение — обяснява тя.

— Да. Има и такива хора — признавам аз и се замислям за мнението на Питър: Прави каквото трябва и казвай истината на всяка цена, дори когато не ти е удобно, дори когато означава да нараниш други. Въпреки че има какво още да се каже за лоялността към приятел, за желанието да предпазиш онези, които обичаш. Дали това съм искала да направя, когато излъгах Конрад? Когато не признах истината на баща си? На Питър? Или просто се опитвах да предпазя себе си? Започвам да осъзнавам с колко малко отговори разполагам и колко е трудно да бъдеш родител. Да бъдеш в истински отношения.

— Просто се вслушай в сърцето си — съветвам я аз и разбирам колкото и опростенческо, дори банално да звучи, точно това ме бе водило, когато взимах най-трудното си решение — какво да правя с нея. — Когато съм слушала гласа на сърцето си, не съм бъркала. А когато не съм го правила…

Не довършвам изречението, но усещам как неизказаните мисли увисват във въздуха по линията и двете безгласно довършваме празнотата. Попълваме последните осемнайсет години от живота ми. Всички тайни и лъжи. Основателни, разбира се. Моят прагматизъм и моите оправдания. Но дълбоко в себе си винаги съм знаела, че онова, което направих, беше грешка. А сега знам, че може би най-после е настъпил моментът да я поправя.

— Успях ли да ти помогна донякъде? — питам я аз с надежда, че й давам правилния съвет.

— Да — отвръща тя. — Помогна ми. Благодаря, Мариан.

— Винаги съм на твое разположение, Кърби — казвам аз и ми се иска да можех да добавя още нещо. Иска ми се нещата да бяха толкова лесни, колкото ги представях пред нея.