Емили Гифин
Там, където принадлежим (18)

18.
Мариан

— Охоо! Значи си жива! — възкликва майка ми, когато най-сетне ме открива в офиса. — Тъкмо се канех да пращам моите хора да се обаждат на твоите…

— Много смешно — заявявам аз и я включвам на микрофон, за да опъна скования си гръб и рамена.

— Но няма да се получи. Защото аз нямам хора — смее се тя.

— Ха. Как да нямаш — промърморвам аз, имайки предвид градинаря й, техника по поддръжката, момчето, което се грижи за басейна, другия, който се грижи за кучето и дългогодишната й икономка Марта.

— А ти как си, миличка? Тревожех се за теб — казва майка ми.

— Добре съм — отвръщам аз и вдигам слушалката. Разказвам й за работата си и за драмата с Анджела и по-точно, че обяви „дзен усамотение за неопределено време“ в Уругвай, за да „си събере мислите и да превъзмогне изневярата“, два дни преди един таблоид да публикува снимки, които са много далеч от духовно бягство. Някои от тях са правени около огън на плажа в луксозния курорт Естанция Вик, където Анджела, топлес, явно се сближава с известен бразилки футболист, известен в Южна Америка и голяма част от света с любовниците си, алкохола и с многобройните жълти картони.

— И това ли е всичко? — учудва се тя. — Нещо за себе си няма ли да кажеш?

Цялата се напрягам. В главата ми нахлуват мисли за Кърби, за отношенията ми с Питър и най-вече за Конрад.

— Не знам, мамо — въздъхвам аз. — Всъщност положението не е много добре.

— Какво става? — разтревожено пита тя. След като запазвам мълчание за известно време, продължава: — Мариан? Искаш ли да взема самолета и да вечеряме заедно? И без това имам да пазарувам. Или пък да отидем на някое представление — предлага тя. — Баща ти също има нужда малко да се откъсне.

— Не. Не води татко — неволно изстрелвам аз и се издавам.

— Миличка, да не би… да е от случилото се? — досеща се тя.

По този начин говорим за Кърби в редките случаи, когато подхващаме тази тема — със завоалирани намеци, сякаш всяка от нас иска да предпази другата от още болка. Сещам се за обвиненията на Питър, че искам всичко да е съвършено и подредено, и внезапно осъзнавам истината в упрека му и точно откъде съм го научила.

— Да — засрамена прошепвам аз, че цели три седмици не бях споделила с майка си, че дъщеря ми се появи.

— Още сега ще проверя какви полети има и довечера пристигам — заявява тя без допълнителни въпроси.

— Благодаря, мамо — отронвам аз и затварям телефона с чувството, че отново сме в онова горещо лято. И за пореден път имам огромна нужда от майка си.

 

 

По-късно същата вечер, малко след като самолетът на майка ми кацна на „Ла Гуардиа“, на улицата пред дома си се натъквам на Питър, седнал в една лимузина. Той ме мярва с крайчеца на окото си и бързо се подава през прозореца и ми помахва.

Правя усилие да не тръгна към него, махвам му на свой ред и тръгвам в другата посока.

Чувам го, че ме вика, обръщам се и му хвърлям възможно най-равнодушен поглед, после правя няколко стъпки към него.

— Здрасти — поздравява ме той.

— Здравей — отвръщам аз.

— Изглежда ще вали — той поглежда към надвисналото мрачно небе.

— Да. Тъкмо ще охлади малко страстите — и в същото време си мисля докъде стигнахме. Да си говорим общи приказки за времето.

— Прибираш ли се? — пита ме той.

— Не. Отивам на вечеря — отговарям аз.

— Имаш среща? Вече? — той повдига вежди. — Да. С майка ми.

— О, поздрави я от мен. — Той й е голям почитател и лицето му грейва.

— Непременно — кимвам, без да откъсвам поглед от смарагдовата му вратовръзка в тон с кърпичката му, и не мога да се сдържа да не попитам: — А ти накъде?

— Към летището — обяснява той. — В девет има полет до Ел Ей.

— По работа или за удоволствие? — питам аз и внимавам да не прекалявам със сарказма.

— Стига де. Какво си мислиш?

Вдигам рамене, сякаш да кажа, че нямам представа какво се случва в живота му. Като нищо можеше да се е запътил към Западния бряг на среща с някоя загубена актриса. Може да му е омръзнало от моята драма и да е решил да се отпусне, например с двайсет и пет годишна красавица, която не иска да има деца. И най-вече, която няма дете. Завладява ме неоснователна ревност, съчетана с тъга, гняв и горчиво разочарование.

— Не. Нямам време за удоволствия напоследък. Тръгнал съм да прегледаме пилотните снимки и монтажа — обяснява ми той.

— Е, отървахме ли кожата? — вторачвам се напрегнато в него аз.

— О, да — след кратко объркване отвръща той. — Мислех, че имаш предвид нас, двамата. А ти говориш за сериала?

— Да. Отървахме ли се?

Задавам въпроса, макар че не съм особено притеснена за монтажа. Той безпомощно свива рамене, сякаш работи в деловодството, а не управлява цялата телевизионна мрежа и казва:

— Знаем ли какво става с Ривърс?

— Не — аз едва се сдържам да не му отговоря, че вече изобщо не знам какво става. — Защо? На нея ли се крепи сериалът?

Той прави гримаса и изведнъж ме завладява паника, че не само личният ми живот, но и сериалът и цялата ми кариера може би са в опасност. Че може би не става дума просто за промени в сюжета и репликите.

— Ама ти сериозно ли ме питаш? — учудвам се аз.

— Рекламодателите не харесват случващото се.

Отчаяние стисва гърлото ми, но се опитвам да запазя спокойствие и пледирам за най-добрия си проект пред шефа си.

— Работим с цял екип. Все още имаме Деймиън и Кари, а те имат милиони почитатели в Туитър. След като историята се разчу, са станали два пъти повече. Дори три пъти, обзалагам се.

— Мариан. Успокой се.

— Не, Питър. Не мога да се успокоя. Не и докато не чуя от теб, че сме в безопасност. Имам предвид, че най-вече ти трябва да вярваш… че ще бъдем добре. Дори без нея. Щом „Офисът“ може да остане в ефир без Карел, значи и ние можем да оцелеем без някаква си третокласна психарка.

— Няма да оправиш нещата, като наричаш водещата си актриса…

— Тук не става дума за актьорите, Питър. Тъкмо в това е проблемът. А за сценария.

Той се усмихва и за секунда си помислям, че ми се подиграва, но после осъзнавам, че в погледа му има умиление. Гледа ме както някога — възхищава се на моята упоритост. Осъзнавам, че от дълго време не ме е наричал „шампион“.

— Дръж ни в течение, Питър. Убеди хората си, че можем да удържим аудиторията. Знам, че ще го направим. Ти също го знаеш, нали?

Преди да успее да отговори, небето сякаш се разтвори и по улицата взе да се лее истински порой. Имам късмет, че стрехата на сградата ме предпазва донякъде, но изругавам под носа си, защото се сещам, че нямам чадър и ще бъде практически невъзможно да хвана такси. Особено в този час на деня. Питър ме поглежда със съчувствие, отмества се и потупва мястото до себе си.

— Хайде. Качвай се. Ще те закарам.

Колебая се известно време и правя всичко възможно да му устоя.

— Ще закъснееш за полета си — подсещам го аз.

— Къде ще вечеряте?

— В „Модърн“. Не ти е на път.

— Ще се отклоня само с четири пресечки — настоява той. — Хайде. Не се инати. Качвай се.

Качвам се и затварям вратата. Кръстосвам крака и се сгушвам до прозореца, възможно по-далеч от него.

— Ще оставим дамата на Петдесет и трета между Пета и Шеста — казва той на шофьора, докато дъждът барабани по покрива на колата. Единственият звук, който нарушава настъпилото мълчание, е движението на чистачките. Най-после той се покашля и докосва ръката ми по-скоро като брат или близък приятел, дори като бивш приятел.

— Ще направя всичко възможно — заявява той.

— Е, тогава, мисля, че не трябва да се тревожим — отсичам аз. — В крайна сметка, ти си шефът на мрежата. И като такъв не се съмнявам, че ще видиш картината в едър план.

Отново потъваме в мълчание. Въпреки натоварения трафик пристигаме в ресторанта по-скоро, отколкото бих искала.

— Благодаря за транспорта — троснато казвам аз. — И за разговора. Оценявам искреността ти.

— Недей така — умолява ме той.

— Какво? — сопвам се аз.

Изчаквам го да ми отговори, но вместо това той поклаща глава и извръща поглед, сякаш знае, че няма да спаси сериала ми или отношенията ни. А може би и двете.

— Довиждане засега — най-после произнася той. — Ще ти се обадя в секундата, в която науча нещо.

— Хубаво — съгласявам се аз. После слизам от колата, тряскам вратата и побягвам през дъжда към срещата с майка си.

 

 

Когато стигам до дългия покрит навес над входа на ресторанта, отдалеч зървам майка си в червения й шлифер, а до краката й куфарче на колела „Гояр“, за което бе толкова горда преди време, че си го е „клъвнала“ от иБей.

— Съвършено точна — втурва се тя към мен. Прегръщаме се за минутка повече от обичайно, после ме целува по бузата и се вглежда изпитателно в очите ми.

— Толкова ми е хубаво да те видя, миличка.

— И на мен — отвръщам й аз с облекчение, че вече знае за какво става дума.

— Изглеждаш добре — констатира тя с присъщата си тактичност. — И то много добре. Май си променила нещо в косата си?

— Изсветлих я малко — дръпвам един кичур за демонстрация. — Нали знаеш, идва лято.

Тя се усмихва и казва, че също има нужда да направи нещо със своята, може би докато е тук.

— Кога летиш обратно? — интересувам се аз.

— О, не знам. Просто кликнах нещо на компютъра. Като че ли беше петък следобед… ще трябва да проверя.

— Ще се опитам да ти запиша час при Дейна — предлагам й аз, имайки предвид дългогодишната си стилистка при Луис Ликари.

— Това ще е чудесно — съгласява се тя, докато влизаме в ресторанта. Подаваме палтата си и чантата на майка ми на тъмнокосата управителка, която сполучливо би заместила Анджела Ривърс.

После без типичната за по-малки заведения суетня безмълвно ни отвеждат до тясна, но с висок таван с гредоред изискана зала в бяло, любимата на Питър, с изглед към градината със статуите. Идва ми наум, че това ще е друг проблем в живота ми без него — няма да мога да резервирам най-хубавите маси в най-хубавите ресторанти с кратко предизвестие.

След като се настаняваме, майка ми оглежда обстановката, после надниква през прозореца към градината и зяпва от възхищение.

— Великолепно място. Направо възхитително… Дали не го е правил същият човек, построил Юниън Скуеър Кефей и Гремърси Таверн? — пита ме тя, винаги добре осведомена за най-хубавите хотели и ресторанти в Манхатън (а също и в Париж, Лондон и Ел Ей).

— Да. Дани Майер — кимвам аз. — Той е направил и „Илевън Медисън“, както и „Шейк Шак“.

— А готвачът? — продължава проучването си тя и се заглежда в огромния, приказен букет, аранжиран с екзотични розови и лилави цветя в центъра на помещението.

— Габриел Кройтер. Класическа школа. От Елзас е. Работеше в „Риц“ на Сентрал Парк Саут. А сладкарят е Марк Омон — бързам да добавя аз, защото и майка ми, и Питър са кулинарни сноби в еднаква степен и едва ли някога бих запомнила всичко това, ако не беше неговият специален интерес.

Залавяме се с менютата. Смълчани, разглеждаме предястията, листа за деня. За майка ми изборът на храна е свещенодействие. Накрая си поръчваме бутилка совиньон блан от Сонома и почти еднакви ястия — супа от аспержи, стриди и треска, която тя в последния момент заменя с омар. За десерт се спираме на сладкиш със сирене Вашрен, ягоди и ревен.

Докато чакаме да донесат виното, продължавам с разказа си за Анджела и последния ми разговор с Питър само за да отложа по-важната тема. Както винаги, тя е лоялна до крайност и казва само хубави неща за сериала — колко е силен сценарият, колко малко се нуждаем от Анджела и че от телевизията трябва да са обезумели, ако ни зачеркнат.

— Просто сте прекалено добри — заключава тя.

— Благодаря, мамо. За съжаление, постоянно се случва най-хубавите сериали да отпаднат от програмата.

— Такава е реалността — казва тя една от любимите си фрази, някои повече от десетгодишни. — А блудкавите постоянно се въртят. Боже, как би ми се искало повече хора да имат добър вкус.

Усмихвам се при мисълта, че тези думи са израз на главното й недоволство от живота. В този момент сервитьорът донася виното, отваря го и ми дава да го опитам — функция, която обикновено се падаше на Питър. Завъртам течността в чашата, отпивам малка глътка, усмихвам се и кимвам. Наблюдавам с удивление сръчността на сервитьора, който налива еднакво до милиметър количество вино в чашите ни.

Майка ми вдига чашата си за тост, когато отново оставаме сами.

— Да пием за майките и дъщерите.

Овладявам треперещата си ръка и чукваме чаши. Отпиваме и ги поставяме на масата в пълен синхрон.

— И така — започвам аз, защото повече не мога да отлагам темата. — Предполагам, разбираш какво става?

— Досещам се.

— Тя ме откри.

— Мили боже! — възкликва майка ми с драматично изражение. — Разкажи ми всичко.

Започвам с разказ за вечерта с Питър и разговора ни за женитба, почукването на вратата ми през нощта и накрая стигам до пристигането ми в този ресторант.

— Тя е прекрасна — прошепвам аз и все си мисля за писмото й, за дрехите и за това колко е истинска. — И мисля, че бихме могли да изградим добри отношения. Не съм сигурна точно какви, но когато разговаряхме… ми беше приятно.

Очаквам да каже нещо, каквото и да е, нещо за собствената й плът и кръв. Вместо това тя ме предупреждава:

— Само внимавай.

— В какъв смисъл да внимавам? — наежвам се аз от първата й реакция. Въпреки това дълбоко в себе си знаех, че не мога да я упреквам, защото самата аз бях твърде предпазлива през цялото гостуване на Кърби.

— Внимавай да не отваряш врати, които всъщност не искаш да отваряш. Питър може да проявява разбиране на теория, но дали наистина е готов да приеме такива усложнения? Ти положи много усилия, за да изградиш този живот. Наистина много.

Знам, че тя по-скоро има предвид Конрад, отколкото Кърби, и не мога да не се съглася, че неговото появяване би объркало всичко. Все пак се зачудих какво ли стои зад израза „този живот“, дали усилената работа, която ме доведе дотук, или заблудите, с които се ограждах.

 

 

По-късно вечерта седя в стаята за гости, където спа Кърби, и наблюдавам майка си, която разопакова багажа си. Носи малко вещи, може би защото не й е стигнало времето да се подготви по-добре. След като поставя обичайните си трикотажни ансамбли на „Сейнт Джон“ на закачалки в гардероба, изважда от чантата си дълга рокля с флорални мотиви, която бих могла да опиша единствено като хавайска роба.

— Какво мислиш за това? — поглежда ме тя и я поставя пред себе си.

— Не е лоша, но не е в твой стил. Изобщо — признавам аз със съответното неодобрително изражение.

— Вярваш или не, много ми харесва — разсмива се тя. — Баща ти ми я купи.

— И откога татко ти купува дрехи? — учудвам се аз. — Аз не бих се осмелила да си помисля за тази.

— Отскоро. Опитва се да бъде романтичен. Прави ми подаръци без поводи. Просто иска да е мил.

Усмихвам се и си спомням баретата от Питър, после я питам защо ли татко толкова се старае.

— Имахме сериозна криза — най-неочаквано изтърсва майка ми.

— Кога? — Това е нещо ново за мен. Родителите ми сякаш винаги са се разбирали добре и в детството си съм запомнила едва няколко редки спречквания помежду им.

— О, не знам точно. От време на време. По незначителни поводи. И по някои по-съществени… Но това е нормално в едни отношения. Редуват се всякакви периоди. Може би вие, двамата, с Питър трябва да потърсите професионална консултация. Вероятно това ще ви помогне да си възвърнете доверието един към друг. Всичко е въпрос на отношение… и комуникация.

— Значи си съгласна, че трябва да кажем на татко? За Кърби?

На лицето й се изписва странно изражение, след това тя отново припряно се заема да подрежда съдържанието на куфара си.

Вместо да ми отговори, тя се отправя към банята да си занесе тоалетните принадлежности с напрегнато тананикане.

— Мамо? Чу ли въпроса ми? — питам отново и долавям определена промяна в настроението й, когато се връща от банята.

— Миличка… — започва тя с леко треперещ глас и започвам да се притеснявам дали татко не е болен от рак или някакво друго сериозно заболяване. — Баща ти… — изрича тя и пак замлъква, поема си дълбоко въздух и бавно издиша, преди да се доизкаже. — Баща ти вече знае.

— Искаш да кажеш, че си му звъннала? Тази вечер ли? — представям си, че може да му се е обадила, когато отиде до тоалетната.

— Не — прави гримаса тя.

— Откога знае? — настоявам аз, като се опитвам да овладея емоциите си — коктейл от изненада, притеснение и шок от предателството.

— От почти от самото начало — свежда очи тя. Зяпвам я смаяна и излизам от стаята.

След няколко минути мама ме намира в тъмната кухня, сяда на бар стола до мен и започва да разказва. Обяснява ми, че е било прекалено трудно. Че би могла да потули един аборт, но не и бременност и раждане. Освен това, което е и по-важното, вярвала, че било редно да му каже. Въпреки че тогава на теория съм била голям човек, за него съм си оставала малкото му момиченце и той имал право да знае какво се случва с дъщеря му. С единственото му дете.

Трудно ми е да проумея това обяснение. След появяването на Кърби ми беше минавала подобна мисъл. Онова, което не мога да приема, обяснявам й аз, е, че никога не ми е казала, че той знае. Че не са обсъдили това открито с мен. Че те са онези, които са пазили тайна, а аз съм стояла в неведение през всички тези години. Дори не знам той какво мисли за всичко това, как е приел решението ми да я изоставя. Питам майка си и погледът ми попада на ръцете й, и се чудя кога ли се промениха и станаха като на старица.

— Отначало баща ти много ми се ядоса, че те карам да направиш аборт, без да го обсъдя първо с него — въздъхва тя. — Много искаше да родиш детето.

— Така ли? — В гърлото ми засяда буца. Първо изпитвам облекчение, но после се натъжавам при мисълта, че никога не е докоснал Кърби, нито е успял да се сбогува с нея. Ако майка ми беше казала истината, можеше да е с нас.

— Знаеш, че той е против абортите. Мисли, че ти би съжалявала за този избор цял живот.

Замислям се дали точно това негово мнение не бе изиграло решаваща роля да не избера тази възможност. Внезапно си спомням няколко негови коментара против абортите по време на президентските избори през 1996, но тогава бях убедена, че това са само философски прозрения в контекста на политическите дебати. Сега разбирам, че вероятно ми е изпращал послание. И сега трябва да преосмисля всичко, всеки един разговор, който сме водили през годините. Усещам, че цялата рамка на отношенията ни се променя. Нищо не е каквото е изглеждало и ми хрумва, че тъкмо това означава да пазиш тайни. В този момент започвам да проумявам какво съм причинила на Питър, но все още не мога да си представя как ли ще се почувства Конрад, когато научи.

— Ти съгласна ли си с него? — питам я аз. — Мислиш ли, че щях да съжалявам за този избор?

— Откровено казано, не знам — признава тя с внезапно задавен глас. — Онзи ден в клиниката… така ми се искаше всичко да приключи бързо… за да продължиш да подреждаш живота си. Но уважих решението ти. Както и следващото — да я оставиш.

— А татко? Той какво мислеше за осиновяването?

— Баща ти искаше да я задържиш — въздъхва тя. — Мислеше, че трябва да заминем за Нортуестърн или друго училище наблизо или да се преместим да живеем в Ан Арбър за няколко години, за да ти помогнем да я отгледаш. Дори предложи да го направим вместо теб. Като наше дете. Като твоя сестра.

— Още тайни — прошепвам аз.

— Знам — поклати тъжно глава мама. — Но така мислеше той. Това разклати брака ни за дълго време. Самото решение и фактът, че не му позволявах да говори с теб. Той не беше съгласен с мен… И мисля, че това промени и отношенията му с теб.

— Как така? — учудих се аз, макар че винаги го бях усещала.

— Някога бяхте толкова близки. Ти винаги беше момичето на татко. Но оттогава… двамата се отдалечихте. Станахте толкова… някак си… отчуждени.

Кимвам и си спомням онези дни от периода преди Кърби, когато двамата бяхме толкова близки. Неразделни, както казваше баба ми.

Но след онова лято всичко се промени. Тогава си казвах, че това е част от съзряването, от постъпването ми в колежа, от навлизането в живота. Мислех си, че пак сме си близки, но по друг начин. Но сега ясно проумявам, че това беше поредният резултат от голямата ми лъжа. Аз го избягвах, но той, на свой ред, правеше същото. Дори когато оставахме насаме, никога не подхващахме важни житейски теми като брак и деца, живота и смъртта. Придържахме се към повърхностни разговори, разделени от зейналата пропаст помежду ни.

Поглеждам майка си и се чудя дали щеше да е различно, ако беше опазила тайната ми. Чудя се дали ако баща ми беше видял Кърби, щяхме да оправим нещата между нас. Чудя се дали е възможно някога да възстановим всичко, както си беше.