Емили Гифин
Там, където принадлежим (14)

14.
Мариан

Във вторник сутринта Питър почуква на вратата на кабинета ми съвсем непредвидено, без уговорена среща (те обикновено се състоят в офиса му) и ме пита дали ще му отделя секунда.

— Разбира се — каня го аз и усещам, че дланите ми се овлажняват. Не сме разговаряли цели три дни, след като напуснах апартамента му, и макар че не съм сигурна какво искам да чуя от него, надявам се, че посещението е от лично естество. Но след секунди, когато отваря една папка и плъзва по бюрото ми плановете на епизоди, които му бях дала, осъзнавам, че е дошъл по работа. Веднага забелязвам, че полето е осеяно с коментари.

— Не ти ли хареса? — поглеждам го аз.

— Напротив, хареса ми. И двамата с Вики го харесахме. — Има предвид програмната директорка — моя пряк шеф, която вероятно щеше да е тук, ако с Питър нямахме връзка.

— Но има някои неща, които трябва да обсъдим — казва той. Сърцето ми се свива. Познавам този поглед от предишния сезон. И от по-предишния. Използва го всеки път, преди да ми съобщи, че трябва да променя всичко.

Преглеждам забележките и виждам, че е написано: „прекалено много пиене“.

— Все пак действието се развива в бар, Питър — посочвам забележката аз. — И Норм от „Бар Наздраве“ ли прекаляваше с алкохола?

— Виж. Не заемай отбранителна позиция — приканва ме той.

— Не го правя — изстрелвам аз и свеждам поглед към другите отметки, повечето от които се отнасят до „тона“ на конкретни сцени и диалози.

— Какво означават всички тези тонални забележки? — недоумявам аз. — Какво му е лошото на тона ни?

— Нищо. Просто трябва да бъде овладян — обяснява той, кръстосва крак по мъжки и се подхилва сам на себе си.

Аз запазвам каменна физиономия.

— Съжалявам — сваля крака си той. — Нямам време за шегички.

— Не, наистина — подканям го аз. — Давай направо.

— Добре. Пресолено е. Твърде много секс, пиене, езикът също, насилие…

— Това не е семейният канал Ей Би Си. Наясно си с това, нали?

— Да, наясно съм.

— И този тон сме го поддържали винаги.

— Невинаги. Това е хлъзгава почва и ставаш прекалено… пряма.

— Но тъкмо това харесват хората в нас. Не сме банални, не сме сладникави.

— Виж, Мариан — поизправя се той и всичките остри черти в характера му лъсват. — Трябва да имаш предвид някои факти. Да те излъчват в девет в четвъртък е тежко бреме. Изправяш се срещу големите момчета и очакваме да привличаш повече погледи, за да оправдаем разходите си.

— Ние не сме дойна крава.

Той изсумтява, после измъква лист измежду папките си и ми подхвърля друг документ.

— Нищо подобно.

Поглеждам листа с цифри и демографски данни, после отново него и клатя глава.

— Ти не ни даваш шанс да успеем. А с тези бележки никога няма да се справим. Не можеш да ни разводняваш така.

— Виж, Мариан. Знаеш ли Вики какво иска да направи? — изстрелва той. — Иска да те запрати в мъртвата зона в петък вечер. Аз ти спасих задника.

— Защо? — изкрещявам насреща му, решена да пропусна онази част, която ще ме накара да мисля Вики за безнадеждно глупава. Той вече знае мнението ми за нея.

— Какво имаш предвид с това „защо“?

— Защо ми спаси задника? Защото спим заедно ли? — Налагам си да се успокоя и тенденциозно омаловажавам отношенията ни: — Или защото вярваш в онова, което правя?

— Да бъда ли откровен? — пита той. — И заради двете.

— Ще те помоля за една услуга — забрави за второто, когато си провеждаш разни срещички. Не се нуждая от тази подкрепа — заявявам аз с треперещ глас и осъзнавам, че не мога да спечеля. Ако шоуто вървеше добре досега, то бе заради подкрепата му. Ако тушира детайли, ще загубим интереса на зрителите и ще ни свалят от ефир. Пресягам се и ядно изтривам няколко съобщения от пощенската си кутия само за да държа ръцете си заети.

— Виж, Мариан — въздъхва той. — Правя всичко по силите си да те задържа в програмата за четвъртък, но ще трябва да те преместим в осем часа. Нямаш достатъчен рейтинг, за да се бориш за девет часа, а рекламодателите намират, че това съдържание не е подходящо за осем часа. Така че се налага да смекчиш детайлите. Съжалявам. Знам, че не това искаш да чуеш, но такова е положението. Трябва да сме рентабилни.

— Пълни глупости — промърморвам под носа си и продължавам да ровя из бележките.

— Няма значение дали милиони гледат шоуто, ако съдържанието подплаши всички рекламодатели и наостри родителите срещу нас.

— Благодаря за тази лекция по телевизионерство — облещвам се насреща му.

— Последното нещо, което искам, е да те свалят от програмата — продължава той, без да обръща внимание на думите ми. — И то защото не искаш да правиш компромис със съдържанието, ще трябва да те запратим в часови пояс, където твоята аудитория няма да може да те открие.

Не се хващам за думите му и му обяснявам, че напълно разбирам, че всичко е въпрос на пари.

— Но не можеш да очакваш от мен да си мълча, при положение че ми окастряш най-добрите творчески идеи.

— Не всички, само някои — отвръща той с тънка усмивчица, която би изглеждала чаровна, ако се отнасяше до нечий друг проект. — Просто го пипни тук-там. Придай му малко повече… дълбочина. Малко повече мекота.

— В общи линии да преработя цялото шоу — процеждам аз. — Господи! Защо трябва да се мерим с плявата? Интелигентните хора също гледат телевизия. Нали тъкмо за това ти дойде да работиш в тази мрежа?

— Мариан, успокой се и прочети бележките. Сериалът ти пак ще си е хубав, просто няма да е така предизвикателен. Ще поговорим утре — едва овладява гнева си той. — Става ли?

— Добре — съгласявам се аз, знаейки, че ще направя всички тези промени, както винаги досега. Просто нямам друг избор.

Става да си тръгва, после отново сяда и приковава поглед в мен.

— Какво? — поглеждам го с очакване.

— Има ли нещо друго, за което би искала да поговорим?

— Не бих казала — отвръщам аз и отчаяно ми се иска да остане малко по-дълго, макар да усещам, че няма да се сдържа да изрека нещо саркастично и пагубно. — Освен че ужасно съжалявам, че не приемаш решенията, които съм взимала на осемнайсетгодишна възраст.

Той кръстосва ръце, кимва и започва с приглушен глас:

— Е, добре. Ако трябва да съм точен, тези решения продължаваш да взимаш всеки ден, всяка година оттогава… но това си е твоят живот.

— А това си е твоята телевизия — засичам го аз. Той става, клатейки глава, и се отправя към вратата.

На следващия ден не разговаряме, нито на по-следващия. Често поглеждам към календара, където съм отбелязала предстоящата вечеря с приятели, уговорена за петък. Трийсет минути преди часа на резервацията ни, докато съм вкъщи, за да се преоблека, той се обажда.

— Чакай да позная. Няма да дойдеш — стрелям първа аз.

— Просто исках да се разберем по основните правила за довечера — заявява той с най-съвършения си пасивно агресивен тон.

— Това пък какво означава?

— Питам дали приятелите ти знаят за Кърби?

— Значи вече са само мои приятели?

— Добре. Нашите приятели.

— Не — отсичам аз, докато трескаво търся по тоалетката си подходящите бижута. — Не знаят. Бях малко заета да преработвам сериала си.

— Мислиш ли да им кажеш?

— Не знам. Ако стане дума.

— Едва ли ще стане дума от самосебе си.

— Е, тогава сигурно се досещаш за отговора — отвръщам аз.

— Значи просто ще се преструваш?

— За какво точно да се преструвам? — чудя се аз. Че сме щастливи ли?

— За това че сме в много важен момент от живота ни — уточнява той, след като се покашля.

Макар да ми харесва, че каза „ние“ и „живота ни“, и „момент“ вместо „криза“, не мога да се освободя от възмущението си, че не ме оставя сама да реша как да постъпя с живота си. Дори Кърби го направи. Ако не се броят няколкото съобщения, които си разменихме, не съм я чувала оттогава и, за мое облекчение, тя повече не спомена Конрад. Все още изпитвам смесени чувства по този въпрос, но реших, че пътят, който избрахме, е най-добрият и за двете ни. Тя си има семейство, а аз искам да създам свое. С някого, който може да разбере какво и защо съм направила.

— Добре. Виж. Ако искаш да им кажа — ще им кажа. Може би по време на десерта. „О, между другото, приятели, преди осемнайсет години родих дете. Не съм ли ви споменавала досега?“

— Не бъди нагла, Мариан — предупреждава ме той.

— Нагла? Така ли се определя човек, който оставя детето си за осиновяване? — озъбвам се аз и замръзвам, като мярвам отражението си в огледалото. Изглеждам стара или най-малкото уморена, затова бързо отмествам поглед. — Това ли е усещането, което имаш за мен тези дни? Наглост?

Той мълчи.

— Всъщност, едва ли имаш някакво усещане за мен — допълвам аз. — След заминаването на Кърби почти не сме били заедно.

— Знам — съгласява се той. — Точно там е проблемът. Дадох ти време, а ти го използва, за да се дистанцираш.

— И това го казва мъжът, който не иска да говори за женитба — не се сдържам аз и мислено броя колко пъти съм повдигала тази тема. И така несъмнено преминавам от обсъждане на бъдещето ни към натиск.

— Сега не сме в състояние да говорим за брак — заявява той.

— Колко удобно за теб — настъпвам го аз. — Чиста работа.

— А, значи искаш да си говорим за чиста работа? Какво ще кажеш за собственото си решение, Мариан? Съвършеното решение. Раждаш дете, даваш го за осиновяване, не казваш нито дума пред никого. Бам. Ето ти чиста работа.

Усещам, че лицето ми пламва. Ръцете ми затреперват.

— Раждането на едно дете няма нищо общо с чиста работа. Абортът е чиста работа. Идея си нямаш през какво преминах. Какво преживях.

— Добре. Права си. Съжалявам. Знам, че прозвуча грубо. Просто си мисля… — той въздъхва и довършва мисълта си: — Мисля си, че не си приключила с това.

— Напротив, приключила съм.

— Не си. Мислиш, че можеш да приключиш, като заведеш дъщеря си един ден на работното си място? Или да разгледа някой музей?

— Значи за това съм нагла? — повишавам тон, макар да знам, че в много отношения той е прав. — Уха, Питър. Според теб какво трябваше да правя с нея?

— Може би да изградиш връзка.

— Тя не дойде, за да си търси нова майка. Тя вече си има такава.

— Сигурен съм, че беше дошла за нещо повече от разглеждане на забележителности и пазар. Очевидно се нуждае от теб.

— И какво трябваше да направя? Да си изплача очите от съжаление, че не съм я задържала? — Още с изричането на тези думи, осъзнах какво съм казала и още по-важно — че може би въпреки годините, в които се опитвах да се убеждавам в противното, наистина съжалявах за избора си. Можех да я задържа. Можех да я дам в приемно семейство. И най-малкото, можех да призная истината за нея.

Питър, естествено, също долавя това и с един звук ми показва, че току-що съм потвърдила мнението му.

— Добре — свалям гарда аз. — Печелиш.

Тонът му омеква като на психотерапевт, който е направил пробив.

— Не твърдя, че си направила погрешния избор, като си я дала за осиновяване. Имала си прекрасен живот. Сигурен съм, че тя също.

Сълзи напират и парят очите ми. Грабвам палтото и ключовете си.

— Аз съм на трийсет и шест години, Питър. Искам да бъда майка. Приятелят ми не иска друго дете…

— Никога не съм казвал това.

— Е? Искаш ли? Или не? Мълчание.

— Отговорът е „не знам“.

— Добре. Ето, човекът, с когото имам връзка от две години, не знае дали иска друго дете — уточнявам аз. — Следователно, ако допуснем, че остана с този човек, не знам дали ще имам друго дете. А ако допуснем, че скъсам с този човек, става много съмнително дали ще намеря някого за краткото време на бързо изчерпващата ми се фертилност.

— Допускаме, че оставаш с този човек — казва Питър.

— Е, това означава, че един от нас трябва да… Значи може би просто трябва да пропуснем вечерята — заявявам аз.

— Да. Може би така трябва — отвръща той, вече раздразнен колкото мен.

— Добре. До скоро — отсичам аз и бързам да затворя първа.

 

 

След петнайсет минути пристигам в „Кампаньола“, класически италиански ресторант в Горен Ийст Сайд в стил рустик и изискана клиентела. Един от любимите на Питър. Още с влизането си забелязвам на бара Клодия и Джес — две от най-близките ми приятелки.

Джес в типичния си стил вече флиртува с трима мъже.

— Здрасти! — подвиквам аз през веселата шумотевица и песните на Синатра, изпълнявани от пианиста на заведението. На душата ми е тежко, но съм усмихната, приветлива и се чудя дали целият ми живот не е просто една фасада.

— Хей, момиче! Искаш ли един Ти Ел Си? — пита ме Джес и вдига чаша.

— Какво има в един Ти Ел Си?

— Уиски, коантро, пастис, вермут, ликьори. Дори Клодия го харесва — уверява ме тя и се обръща, за да даде знак на бармана за още едно питие.

— Дори Клодия? — учудва се Клодия. Тя си знае, че е най-консервативна от трите ни, направо скована според Джес, но не си го признава.

Джес ми се усмихва конспиративно и се обръща отново към приятните си събеседници.

— Доказва се онова, което винаги съм твърдяла. Всички обичат уиски, просто въпросът е как, кога и къде.

Мъжете се разсмиват малко пресилено, явно поласкани от жената почитателка на уиски, особено като изглежда като модел. Онова, което прави Джес особено привлекателна е, че тя е инвестиционен банкер със здрава ръка, която оцеля при фалита на „Леман брадърс“ и бързо си стъпи на краката, за да стане шеф на банкирането на здравеопазването в „Голдман“. Често се бях шегувала с Питър, че двамата биха били съвършената двойка — тя е по-забавна, по-хубава и по-умна моя версия. А и двамата споделят много общи каузи.

Докато си разказваме набързо за нещата от живота и работата ни, двете с Клодия правим всичко възможно да изключим от разговора си случайните мъже, навъртащи се наоколо, в което ни улеснява и пристигането на Бен, съпруга й.

— А къде е Питър? — пита Бен, след като си разменяме прегръдки за поздрав.

— Работи. Няма да успее да дойде тази вечер — обяснявам аз, което всички намират за правдоподобно, тъй като това не е нещо необичайно. Но когато Джес влиза в ролята си на домакиня и ни приканва да се настаним около кръглата маса в центъра на отрупана с маслени картини трапезария, признавам на Клодия, че сме в конфликт.

— Искаш ли да ми разкажеш? — пита ме тя, когато сядаме.

— За какво да ти разкаже? — намесва се Джес.

— Нищо специално. Просто току-що й казах, че с Питър имаме малко недоразумение — отвръщам аз, благодарна за уискито, което жадно преглъщам. — Всъщност, мисля, че може би сме пред скъсване.

— Не думай! — възкликва Джес. — Какво става? О, мамка му, да не би да ти кръшка? Кажи ми, че не е така.

— Не е — успокоявам я аз и се сещам за всичките й пикантни истории с женени мъже от миналото й и никак не съм изненадана, че това е първата й теория за една раздяла. — Нищо подобно. Историята е много по-дълга.

— Разказвай — подканя ме Джес. — Ще ти олекне.

Усмихвам се при мисълта колко сме различни. Идеята за тайна между приятели й се вижда абсурдна. — Да не е онази кучка, бившата му жена? — стреля напосоки тя. — Пак ли си навира носа?

— Не точно — отвръщам аз.

— Проблем с Ейдън ли има? — опитва се да отгатне тя.

— Ще продължаваш ли да гадаеш, или ще й дадеш възможност да говори? — намесва се Клодия.

— Ние… наскоро изникнаха някои проблеми — започвам аз и мисълта за Кърби предизвиква тъпа болка в гърдите ми. — И мисля, че той се възползва от тези спорове, за да оправдае нежеланието си да направи следващата стъпка.

— Боже! Чакай. Спри се и престани да говориш със загадки — прекъсва ме Джес. — Какво става?

— Мисля, че той не иска да има друго дете — съобщавам аз.

— Но не си сигурна, нали? — пита Клодия, експерт по този въпрос, след като едва беше отървала раздялата си с Бен преди години. Странното бе, че при тях беше, тъкмо обратното — той искаше дете, а тя — не. Това се превърна в залог за връзката им, докато не осъзнаха, че искат да останат заедно. Вече имат тригодишна дъщеря Франсис, а Клодия е най-грижовната майка, която съм виждала.

— Ще се разберете — уверява ме Бен. Вглеждам се в лицето му и се успокоявам. Той има това въздействие. Той е от онези съпрузи и бащи, за които си представяш, че ще се омъжиш, когато си на осем, и с които вярваш, че ще живееш щастливо до края на дните си. Истински американски красавец, но не от сладникавия тип. Забавен, но с мярка. Умен и амбициозен, но със стабилни семейни ценности. Всъщност, след раждането на Франсис, той си взе две години отпуск по семейни причини от архитектурното бюро и пое изцяло грижите за нея. — Я ни виж с Клодия. Понякога просто е нужно време.

— Може би — въздъхвам. — Само че аз вече не разполагам с много.

Клодия завърта очи и ми казва да не ставам смешна, но й припомням, че на моята възраст тя вече беше бременна.

— Аз съм с две години по-голяма от теб — уточнява Джес. — И изобщо не изпадам в паника.

Внимавам да избягвам болната тема за Майкъл — последния й любим, тъй като раздялата им още е като рана за нея. Само й напомням, че си е замразила яйцеклетки и планира да използва сурогатна майка.

— Значи затова той не е тук тази вечер, така ли? — замислено ме пита Клодия. — Защото ти искаш бебе, а той не е сигурен? — Тонът й подсказва, че се досеща, че съм спестила важна част от историята. Ето това е една от причините да я харесвам толкова. Заради нейната прозорливост. Чува онова, което не казваш, както и онова, което казваш.

Колебая се. При мисълта за Кърби защитата ми рухва. Евтиният й, момичешки парфюм и непохватният й грим. Големите й уши и милата й, свенлива усмивка. Изненадващото й рап изпълнение в заседателната зала и удивлението й в „Гугенхайм“. Сещам се за последната ни прегръдка, преди да я настаня в таксито, и изведнъж усещам, че страшно ми липсва, но най-вече ми липсва всичко онова, което съм пропуснала като нейна майка. Осъзнавам, че приятелите ми ме наблюдават в очакване да им отговоря. Оставям чашата си и започвам.

— Добре. Отчасти това напрежение между Питър и мен е… заради брака. Искам да имам дете. Искам да бъда майка…

Клодия се пресяга и докосва ръката ми, докато аз си поемам дъх и се опитвам да продължа и се чудя дали го правя повече заради себе си, или за да отбележа точка пред Питър.

— Искам това най-вече, защото… ами… защото веднъж имах дете. Преди много време.

— Какво? Кога? — изкрещява Джес.

Не вдигам поглед от масата, но не се отказвам.

— Бях на осемнайсет. Преди да отида в колежа. Родих бебето и после… после го оставих.

— За осиновяване ли? — пита ме Джес.

— Е, не я оставих в кошница на стълбите пред църквата — усмихвам й се аз.

— За бога, Мариан — възкликва Клодия, и се сещам за сестра й, която си взе дете като приемен родител. Бен продължава да ме гледа втренчено, с искрено съчувствие.

— Да му се не види — изругава Джес и се пресяга през празното място, за да хване ръката ми.

— Тежка тема, а? — опитвам се да разведря настроението и в този момент пристига сервитьорката, за да ни рецитира репертоара си. Изслушваме я, след което Джес поръчва две бутилки тосканско червено вино и плато с любимите ни ордьоври.

— Но защо не си ни казала досега? — озадачена ме гледа Джес, която не може да проумее как е възможно да се потулва такава пикантна информация.

— Не съм казвала на никого — обяснявам аз. — Пазих тайната цели осемнайсет години. От всички, освен от майка ми. Не казах на баща си. Нито на бащата на детето. Никой не знаеше. До миналата събота, когато тя почука на вратата ми. Когато ме откри.

Чакам някой да ме попита нещо, но когато никой не го прави, дори Джес, продължавам да говоря и им разказвам за Кърби и изведнъж осъзнавам с известна паника, че не знам много за нея. Сещам се за забележката на Питър за музея и истински ме досрамява.

— Чакай, чакай. Не си казала дори на бащата на бебето? — Джес се насочва към най-важната част на историята. — Това е безумно. А аз винаги съм си мислела, че си пряма като Клодия.

Двете с Клодия не обръщаме внимание на думите й.

— И това е главната причина Питър да не е тук тази вечер. Той смята, че не съм се справила както трябва — обяснявам аз.

Масата тъне в мълчание.

— Разстройва ли ви фактът, че не съм ви казала? Всички твърдят, че не е така, в което и вярвам. Сервитьорката идва да ни сипе вино и всички замлъкваме.

Джес първа вдига чашата си.

— За тайните осиновявания! Всички се разсмиваме и клатим глави.

— Много пъти ми се е искало да го споделя с вас — уверявам ги аз и поглеждам първо към Клодия. — Когато ми разказа за сестра ти и осиновяването на Люк и когато ми съобщи, че си бременна с Франсис. — После се обръщам към Джес. — И всеки път, когато ти ми доверяваше един от твоите бисери — усмихвам се аз. — Просто бях решила преди много време да не казвам на никого. Исках да го оставя в миналото и да продължа напред.

— Какъв е главният проблем с Питър според теб? — намесва се Бен.

— Всъщност не знам — поклащам глава аз. — Изглежда, за него е въпрос на чест. Не може да приеме, че не съм споделила нещо толкова важно с него.

— Миличък, ти би ли се чувствал по този начин? — Клодия пита Бен.

— Трудно ми е да си представя, че… Като имам предвид твоята съпротива да имаш дете, на първо място — обяснява той.

— Е, представи си, че това е някаква друга тайна — подхващам аз. — Нещо, което е крила от теб.

— Като например че е участвала в тройка с жени? — предлага Бен.

— Не бъди гаден — упреква го Клодия. — Не се измъквай.

Бен се усмихва, отпива от виното си и придобива сериозно изражение.

— Искам да кажа, че бих проявил разбиране… Разбирам го. Да сложиш внезапно край е правилното решение, което може да вземе само силен човек. Но откровено казано, това би ме разстроило. Не би ме разгневило, а наранило.

— Наистина ли? — Усещам, че стомахът ми се присвива нервно. Щом Бен би имал проблем с това, значи всеки друг би го преживял трудно.

— Освен това малко бих се притеснил — клати глава той и продължава смръщил вежди: — Според мен тук изниква въпросът за доверието. Имам предвид, не ти ли се иска да вярваш, че той ти е казал всичко? Поне всичко значимо, което му се е случвало? Ами ако и той бе премълчал нещо толкова важно от своя страна?

Опитвам да си представя, че Робин му е втора съпруга, а не първа, например. Или нещо по-близко до темата — че има друго дете.

— Да. Може би щеше да ми е неприятно — признавам аз.

— Но също си мисля, че ако той не може да преодолее това, значи не те обича достатъчно — заключава Бен.

Поглеждам го и чакам да продължи.

— Това не е нещо непростимо. Всъщност няма непростими неща, ако истински обичаш някого — обяснява той и поглежда към Клодия.

— Ами Кърби? — пита Клодия. — Радваш ли се, че те намери.

— Да — кимам. — По-скоро да. Изпитвам облекчение, че е добре. Изглежда, е попаднала в добро семейство и здраво стъпва на земята.

— Но…? — подканя ме Джес.

— Но това определено усложнява живота ми. Не само заради Питър. Но и с всичко… Преди да се появи, си мислех, че аз взимам решението дали да кажа на някого за съществуването й. Сега трябва да мисля за нея. Дали иска да се запознае с дядо си? Тогава ще трябва да му кажа. Иска ли да бъде част от живота ми? Трябва да й покажа, че е добре дошла в него. И… — спирам и се чудя дали някога ще преодолея тази част от историята — И, както правилно се изрази Джес, може би ще трябва да кажа на бащата на детето — прошепвам със свито сърце. — Знам, че иска да го намери. Не ми го каза направо, но го чувствам.

— Ти искаш ли да го намериш? — поглежда ме очаквателно Бен.

— Не — твърдо отвръщам аз, въпреки първото ми намерение да подсладя историята. — През целия си живот досега се опитвах да се дистанцирам от тази грешка. От него. От онзи период. Последното нещо, което искам да направя, е да се върна и да изровя всичко това.

— Какво да изровиш? — тържествуваща пита Джес. — Чувствата си към него ли?

— Това не е телевизионен сериал, Джес — упреквам я аз.

— А би могло да стане.

— Млъквай — нареждам й аз и си мисля, че ако беше, Питър щеше да отпадне от сюжета, а Конрад, Кърби и аз бихме се събрали в щастливо трио.

— Ти млъквай — сопва ми се тя. — Млъквай и върви да го намериш. Ти и дъщеря ти трябва да го намерите. В стил „Телма и Луиз“! — Тя се ухилва и прави смешно движение с ръка около врата си, имитирайки ласо.