Емили Гифин
Там, където принадлежим (10)

10.
Мариан

Дължа й извинение. За толкова много неща. За това, че се отказах от нея. Че се преструвах, че нищо не се е случило, че тя не съществува извън онази стая и онези три дни. За това, че нямам нейна бебешка снимка в апартамента си. За това, че не й пишех дълги писма през годините, дори само за да ги пазя в чекмеджето си в очакване на този ден.

Но най-много от всичко съжалявам, че не казах на Конрад, на нейния баща, истината. Тъкмо тази част от историята бях заличавала най-старателно, тъкмо нея спестих на Питър, като се убеждавах, че това е само дребен детайл, макар да знаех дълбоко в себе си, че е много повече, че е изключително важна подробност, която усещах, че сега клокочи под повърхността. Кърби не спомена, че иска да открие биологичния си баща, но предчувствах, че е точно така. И тогава какво?

Лягам си със спомена за този ден. За мига, в който излъгах Конрад. Точно преди това той ми призна любовта си, а аз не му отвърнах с нищо. Така сложих началото на опита си да се отрека от чувствата си, да го изтрия от съзнанието си. Помня паниката, която ме давеше, докато седяхме един до друг на канапето, хванати за ръце и гледахме „Семейство Симпсън“. Помня облекчението му заради „отрицателния“ тест и спонтанния му смях на шегите на Барт, а те ме запращаха в още по-дълбока бездна.

— Какво има, сладурче? — попита ме той, когато забеляза, че не намирам нищо смешно във филм, който обикновено ме забавляваше.

— Не знам дали трябва да продължаваме да се виждаме — едва чуто изрекох аз.

— Да не би да ми казваш, че искаш да скъсаме? — на лицето му се появи изражение, отразяващо паниката и горчивината, които изпитвах и аз.

Въпреки това отговорът ми беше „да“.

— Защо? — погледът му помръкваше от скръб с всяка следваща секунда.

— Защото лятото е към края си — отвърнах аз и се загледах в скута си.

— Но все пак още не е свършило — възпротиви се той, което явно означаваше, че раздялата ни бе предопределена, просто бе въпрос на време.

— Но скоро ще свърши. И… мисля, че сега ще е по-лесно.

Погледнах го, но той извърна очи, сякаш обмисляше думите ми. После отново се обърна към мен със стоическо изражение.

— Щом искаш това.

— Само си мисля, че така ще е най-добре — поясних аз, несигурна какво исках — дали да се съгласи с мен, или да ме увещава в обратното. Исках и двете. И нито едното. Исках розовата линия да изчезне.

— Най-добре ли? — повтори той.

— Да.

Той кимна. После изключи телевизора и остави дистанционното на малката масичка. Загледа се в тъмния екран, запремигва и изведнъж дългите му, тъмни мигли се навлажниха. Отклоних поглед ужасена. Едва сдържах порива си да не се хвърля на врата му, да си взема думите обратно, да се любим и най-вече да му кажа истината.

— Още не ми се иска да те загубя — чух го да прошепва и това ме подлуди.

Това „още“ направо ме съкруши — с отчаянието и смирението, което долових. Стояхме като вкаменени, приковали погледи. Започнах да си представям, че има и друг начин, че може да бъде различно. Представих си как двамата имаме бебе, живеем заедно на квартира в Ан Арбър, може би женени. Щеше да е трудно, но знаех, че родителите ми щяха да ни помагат и бихме могли да се справим. Той можеше да гледа бебето денем, докато аз съм на лекции, а вечер и през почивните дни щеше да си свири музиката. Нямаше да е традиционното обучение в колеж. Нямаше да има щури купони и случайни целувки. Нямаше да има футболни мачове и танци с момичешки общества. Но щяхме да се справим. И накрая можеше всичко да се получи добре. Пак можех да уча кино. Пак можех да стана сценарист и продуцент. Конрад също можеше да стане музикант или да прави това, което искаше. Можехме да бъдем екип. Завинаги. Ние двамата, а после — тримата. Може би всичко това се бе случило, защото бяхме предопределени един за друг.

За секунда бях готова да отстъпя, но точно тогава ме връхлетя друга представа. Живот, изпълнен със среднощни скандали, затръшване на врати, бебешки писъци, провалени от пълно изтощение изпити, отпадане от училище и така щях да се закотвя в някой офис от девет до пет. Почти предвкусвах срама, негодуванието, огорчението и гнева. Предвкусвах омразата и ненавистта към себе си. Дочувах безкрайните „ако“.

— Наистина трябва да тръгвам — рязко се изправих аз. — Може ли да ме закараш до нас?

Той ме последва до вратата, оттам до колата си, опустошен от отчаяние. Но не каза нищо. Мълча почти през цялото време.

Когато спря пред нас, ме попита дали може да му се обадя по-късно, за да продължим разговора.

Кимнах, но прочетох в очите му, че той знае, че нямаше да го направя. Нито онази вечер, нито никога. Че това беше сбогуване.

На следващия ден, докато седяхме с майка ми край басейна и проверявах списъка с вещи, които щяха да ми трябват за стаята ми в общежитието, избухнах в сълзи. Дотогава тя вече знаеше главната информация за Конрад: че свири в състав, че текстовете му са неприлични. Че баща му е алкохолик, че няма амбиции, поне от онези, които тя уважаваше. И естествено за нея той беше бита карта.

— Да не сте скъсали с Конрад? — досети се тя, което само ме накара да заплача още по-силно.

Казах й, че е така, но и че има още нещо. Много по-лошо при това.

— Много, много по-лошо — простенах аз. — Най-лошото нещо, което би могло да се случи.

— Бременна ли си? — впи очи в мен мама.

Кимнах засрамена, но и с облекчение, че й казах. Майка ми беше умна жена и умееше да се справя в критични ситуации. В семейството ни често се разказваше случаят, когато баща ми се задавил с храна в „Джийн и Джорджети“. Тя скочила от мястото си, втурнала се покрай масата, събаряйки чашите по земята, и с ловко заучено движение приложила метода на Хаймлик и парчето месо изхвръкнало от гърлото му. Щом можеше да спасява животи, значи можеше да оправи и това.

— Съжалявам, мамо — прошепнах аз и се свих в ембрионална поза на шезлонга си, смазана от тежестта на толкова много вина, срам и притеснение. Родителите ми бяха дали толкова много, абсолютно всичко, а аз как им се отблагодарявах.

Но майка ми се държа стоически.

— Миличка, всичко ще се оправи. Ще се погрижим за това — успокояваше ме тя и прокарваше пръсти през косата ми. — Ще се справим. Как реагира Конрад?

— Не му казах — отвърнах аз.

— Добре — светкавично изстреля тя. И после добави нещо пренебрежително, като го обвини за състоянието ми.

Почувствах се ужасно, че не го защитих, но реших, че няма смисъл. Бяхме влезли в режим на решаване на проблеми. А Конрад, добър или лош, мой тип или не, не беше част от решението.

 

 

На следващия ден майка ми ме заведе при своя гинеколог и бременността ми беше потвърдена чрез кръвен тест. Според доктор Кейл, който поразително приличаше на дядо ми, бях в шеста седмица, което означаваше, че теорията ми бе вярна. Бях загубила девствеността си и бях забременяла в една и съща нощ. Истинско проклятие. Беше безкрайно жестоко и толкова странно, още повече че с Конрад бяхме взимали предпазни мерки. Зяпах онемяла доктор Кейл, докато записваше пълните данни за здравната ми история и ми даваше съвети как да се грижа за себе си, „в случай че реша да задържа бебето“.

В това време майка ми старателно си записваше и току задаваше въпроси, докато не остана нещо, което да не сме обсъдили. После докторът седна на един стол и се приближи до мен. Знаех какво предстои. Той ми се усмихна окуражително, покашля се и ми каза, че предвид възрастта ми и обстоятелствата би искал да поговоря с консултант. Погледна майка ми за разрешение и го получи.

Няколко минути след като бях свалила хартиената нощница и отново бях в джинси и тениска, двете с майка ми отидохме в един малък, приветлив офис, украсен с детски рисунки и колажи със снимки на близнаци момче и момиче. Зад подреденото бюро седеше консултантът — руса жена на име Меган, явно майката на близнаците. Тя ни посрещна усмихната, разменихме си любезности и после се зае спокойно да ми обяснява „възможностите“, които бяха съвсем ясни. Можех да прекъсна бременността. Можех да задържа детето и да стана самотен родител. Можех да отглеждам детето с участието и подкрепата на бащата. Можехме да го отглеждаме двамата като двойка. Можехме да го отглеждаме с помощта на родителите си или други роднини. Можех да родя бебето и да го оставя за осиновяване, което вървеше с друго меню от опции, които тя бе готова да обсъдим по всяко време.

— Имаш да мислиш за много неща, миличка — обобщи Меган.

Майка ми й благодари от мое име.

— Има ли нещо, което искаш да ме питаш? — подкани ме тя.

Поклатих глава, макар че част от мен искаше да направи изявление за протокола, за бъдещия ми живот. Искаше ми се да й обясня, че съм много по-умна от другите момичета в подобно състояние, които бе консултирала. Че не съм една „от онези момичета“. Че съм използвала предпазни средства и че никога, нито за секунда, не бях мислила за аборт. Че съм наясно с възможностите, но въпреки това не мога да се реша да родя дете, нито да го махна, нито да го изоставя.

Естествено, не казах нищо. Меган ми подаде визитката си и поменик с кабинетите, които препоръчваха, в случай че избера да прекъсна бременността. Майка ми го взе от ръцете ми, пъхна го в чантата си и каза, че ще се обадим допълнително.

 

 

— Какво да правя? — попитах мама на път за вкъщи. Без да откъсва поглед от пътя, тя ми каза, че трябва аз да реша.

— Мамо, помогни ми — примолих се аз.

Тя въздъхна дълбоко и ми каза, че съм красива, талантлива, специална. Светлината на живота й. И че детето, което щях да родя, щяло да бъде точно толкова красиво и специално. Каза, че щяла да ми помогне да го отгледам, дори щяла да го прави сама, ако това било желанието ми. После спомена осиновяването. Определи го като благородно, изключителна проява на щедрост и самоотверженост. Увери ме, че винаги бе уважавала момичета и жени, направили този избор. Обясни ми, че това било трудно решение, в известен смисъл най-трудното. Да преминеш през всичко и да се откажеш от бебето си. Но през целия си живот съм щяла да знам, че съм ощастливила някого с най-безценния дар.

— Но ако родя бебето, какво ще стане с колежа? — замислих се аз.

— Можем да обясним в администрацията…

Разклатих глава непреклонна. Разговорът все още беше само теоретичен, но бях сигурна, че не исках никой в Мичиган да научи. Никой никъде. И й го казах.

— Мариан. Не трябва да се срамуваш от това — успокояваше ме майка ми, но усещах, че за пръв път не беше искрена. Дори тя не можеше да намери доводи срещу стигмата на младежката бременност.

— Не. Не искам да казвам на никого. Никога. Особено на татко — заявих аз, като си мислех, че е едно да разочаровам майка си, но съвсем друго да разочаровам баща си, който дълбоко в душата ми бе любимият ми родител. Аз го боготворях, мечтаех да приличам на него, искаше ми се да се гордее с мен, повече от всичко друго на света в този момент. Но преди всичко просто го обожавах.

Загледах се през прозореца в познатите места на родния ми град и това предизвика порой от детски спомени за баща ми. Ясните, студени есенни съботи, когато ходехме на футболни мачове в Ан Арбър и така крещяхме с цяло гърло за любимия си отбор „Вълчиците“, че на връщане към Чикаго бяхме напълно прегракнали. Ароматът на прясно отрязани дървета в Ейс Хардуер, когато стоях до него, наблюдавах как измерват и разрязват с електрическа резачка дървените греди за последния му проект за двора ни. Вечерите, когато си пиша домашното по математика, а той със сериозно изражение и очила, кацнали на носа му, ми показва точното решение на проблема, изписва цифрите така красиво, че приличат на печатни. Гледаме любимите си телевизионни предавания — от „Мърфи Браун“, през „Луда по теб“ до „Прекрасни години“, докато майка ми никога не можеше да седи дълго при нас. Безкрайните часове през лятото на задната веранда на къщата ни край езерото, когато четем книги на белите си люлеещи столове, моят е умален вариант на неговия.

Сещам се за мъдрите му мисли. „Няма втори шанс за първо впечатление“ или „Целта на живота е живот с цел“, или „Онзи, който се проваля в плановете си, е планирал да се провали“. Мисля за прецизността, с която прави всичко — от поставянето на лампички по коледната елха и правенето на тиквени фенери до почистване на алеята и приготвяне на сандвичи. Виждам го как пледира пред Седми окръжен апелативен съд и сърцето ми ще се пръсне от гордост. Мисля си, че никога няма да намеря мъж толкова умен, красив и добър като него. Може би всички малки момичета мислят така за бащите си, но разликата е, че всичко това важеше с пълна сила за моя.

— Обещай ми, че няма да му казваш — настоях аз. — Независимо какво решим.

Майка ми кимна, после се пресегна през седалката и ми предложи кутрето си — закачка, която бяхме изоставили с времето. Преплетохме малките си пръсти и скрепихме тайната си.

 

 

През следващите две седмици бях парализирана от нерешителност и изпълнена с гняв, страх и вина. Освен това се чувствах ужасно самотна, напълно изолирана от Джейни и другите ми приятели, които бяха започнали да ме отписват след няколко седмици. Знаех, че изолацията щеше да е само началото, ако изберях да задържа бебето. Страдах и от раздялата с Конрад. Той отчаяно ми липсваше, повече, отколкото си бях представяла, че е възможно. Звъня ми няколко пъти. Майка ми предаваше съобщенията, но аз така и не му върнах обаждане с надеждата, че шоковата терапия щеше да ми помогне по-бързо да се освободя от страстта си по него, както и той от мен. Част от мен си мислеше, че двамата сме си заслужили това, защото се бяхме държали като пощурели от любов зайци. В това време животът в мен растеше, клетките се множаха, сърчицето му бе започнало да се оформя. Не можех да му се обаждам, след като го пренебрегнах при взимането на това решение. И независимо какво и как имаше да ми каже, бях сигурна, че това само щеше да изостри болката още повече.

И сякаш не стигаше всичко това, та се появиха и свирепи пристъпи на гадене по всяко време на деня. Все едно да се качиш на въртележка след тежък запой. Прекарвах повечето време в стаята си с кофа до леглото, в случай че не успея да стигна до банята. Слушах музика, прелиствах годишника на училището, мечтаех да се върна в началото на учебната година, дори в лятото — онова по-безгрижно, по-щастливо, по-невинно време от живота ми, което сякаш бях преживяла преди милиони години. Няколко пъти на ден майка ми почукваше на вратата, носеше ми солети, присядаше на края на леглото и галеше косата ми. Понякога обсъждахме кой е най-правилният избор, но по-често съзнанието ми бе замъглено от объркани мисли, а сърцето ми — изпълнено със задушаваща паника, защото усещах, че каквото и да реша, щях да съжалявам за този избор до края на дните си.

 

 

Една сутрин, след като повърнах три пъти, взех решение. Слязох при родителите си в кухнята. Баща ми се беше приготвил за сутрешния си крос, майка ми пиеше кафе в розовия си кашмирен халат, който й бях подарила за Деня на майката.

— Добро утро, малката ми — поздрави ме баща ми, опънал дългите си крака, и за миг зърнах тенис звездата от колежа, която някога е бил. Тогава косата му все още беше тъмна, прошарена само на слепоочията, и си помислих, че би побелял единствено ако разбереше какво става.

— Добро утро — изфъфлих аз, избягвайки да го поглеждам.

— Току-що получих писмо от професора ми по история от Мичиган. Казва се Барфилд. Томас Барфилд. Блестящ учен. Все още преподава там.

— Сигурно е прастар — едва-едва се усмихнах аз.

— Да. Също като мен — разсмя се баща ми. Отхапа от енергийното блокче на плота, от което ми се гадеше само като го погледнех. — Обадих му се, за да му кажа, че ще учиш там — да те наглежда. Може да ти бъде страхотен наставник. Дори може да те покани да работиш като негов асистент. Ще натрупаш изключителен опит. Непременно трябва да му се представиш.

— Добре. Ще го направя — едва се сдържах да не повърна отново.

След няколко секунди баща ми излезе за сутрешния си крос.

— Искам да го махна — заявих аз на майка си.

— Добре, миличка — отвърна ми тя с облекчение.

— Искам да го махна от себе си възможно най-скоро.

— Днес ще се обадя — успокои ме мама. — Ще запиша първия възможен час.

— Правилно ли постъпвам? — попитах я аз.

— Мисля, че да — тя стана и ме прегърна силно. — Наистина така мисля.

 

 

Трябваше да чакам още три мъчителни дни до вторника, в който ми бяха определили час. Оставаха две седмици до началото на учебната година. Неприятно се изненадах, когато разбрах, че точно този ден баща ми е взел един от редките си почивни дни и облечен в дънки и поло, преглеждаше списъка с поправки по дома. Наложи се двете с майка ми да играем сценки, че уж отиваме на пазар в центъра за дрехи за колежа. Баща ми се шегуваше, че трябвало да работи още по-усърдно, за да покрие опустошенията, които сме щели да причиним в „Сакс и не обърна внимание“, на издайническото ми изпотяване, липсата на грим и небрежно вързаната ми на опашка коса. Не вдигнах поглед, докато не стана време да тръгвам, вцепенена от постоянните изблици на ужас.

Изпитах известно облекчение, когато се качих в колата и потеглихме към медицинския център в Норт Елтън. Пред очите ми бяха снимките от брошурата на младо момиче с поглед на кошута, със съвършено сресана, лъскава коса, заобиколено от лекари и сестри, усмихнати грижовно, компетентно.

Пътувахме, потънали в мълчание. В един момент майка ми взе диска на „АББА“ и ме попита дали искам да послушам музика. Кимнах в съгласие, защото реших, че парчета като „Дансинг куин“ и „Вулеву“ могат да ме откъснат от мрачните ми мисли. Известно време се получаваше. Познатите стихове и звънливите, чисти сопрани почти ме хипнотизираха. Но когато първите горчиво-сладки тонове на „Чикитита“ се разнесоха в колата, едва сдържах сълзите си. Спомних си как някога мислех, че се пее за банани, как майка ми се бе смяла от сърце, когато й го казах, и ми обясни, че това означавало „момиченце“ на испански и че аз съм и винаги ще бъда нейната чикитита. Музиката ме завладя, като едновременно ме успокои и ме изпълни с тъга.

Забелязах, че мама здраво стискаше волана и въпреки огромните слънчеви очила, покрили очите й и почти половината й лице, усещах, че песента бе разчувствала и нея. Погледнах през прозореца към града в далечината и си казах, че всичко това щеше да приключи съвсем скоро. След няколко седмици щях да замина за колежа, където ще уча от учебници, от самия живот и от хората, и щях да стана зрял човек с истинска кариера. Някой ден пак щях да се влюбя и да се омъжа. Двамата със съпруга ми щяхме да се наслаждаваме няколко години на съвместния си живот, после щяхме да планираме първото си дете. Щяхме да направим всичко по правилния начин. По съвършения начин. Щях да се обадя на родителите си, за да им съобщя новината, или пък щях да им го кажа лично, ако все още живеех в Чикаго. Те щяха да ми обяснят, че това е най-прекрасната новина в живота им. Дотогава Конрад и онази нощ в дома на Джейни, цялото това лято и най-вече тази сутрин отдавна щяха да са избледнели, а може би напълно забравени. От утре започвам на чисто. Ново начало.

Притворих очи и облегнах глава на хладното стъкло. Устните ми редяха думите, които бях чувала хиляди пъти… „И ти отново ще танцуваш и болката ще отмине, няма да имаш време да тъгуваш“.

 

 

Но накрая, колкото и да бях убедена в правотата на избора си и в правото си да го направя, просто не можах. Изглеждаше ми чисто и просто отнемане на човешки живот. А наистина, ама съвсем наистина опитах. Опитах, докато попълвах документите, докато ми взимаха кръв. Докато ме преглеждаха и ми назначаваха местната упойка. Опитах, докато лежах на онази студена метална маса в хирургичното отделение, където майка ми ми държеше ръката по същия начин, както би го направила, ако бях взела друго решение. Опитах, когато пъхнах краката си в онези стремена и докторът включи малкия вакуум и ми обясни, че „внимателно ще отстрани съдържанието на матката ми“ и всички в кабинета кимаха окуражително и се подготвяха за онова, което обещаваха да бъде много кратка, безболезнена процедура.

Но за мен не беше процедура. Нито „съдържанието на матката ми“. За мен беше бебе и като затворих очи, ме завладя острата необходимост да разбера дали е момче, или момиче. В тези няколко секунди разбрах, че съм дотук — нямаше никакво значение какво исках или в какво вярвах, че искам. Сякаш съзнанието и сърцето ми воюваха и накрая сърцето победи. Измъкнах краката си от стремената и седнах на масата. Твърдата бяла хартия под тялото ми силно изшумоля и всички онези хора, включително и майка ми, ме погледнаха смаяно, притеснено и дори, както ми се стори, с известно разочарование.

— Не мога — заявих ясно аз повече на себе си, отколкото на тях. — Не мога да го направя.

И край. Облякох си дрехите и двете с майка ми излязохме навън във ведрото августовско утро и потеглихме обратно към дома.