Джордж Р. Р. Мартин
Леденият дракон (3)

Трета глава
Надигащият се студ

Годината на петия й рожден ден беше годината, в която го яхна за първи път.

Той я намери отново, докато строеше друг замък, на друго място, сама както винаги. Тя го гледаше, докато идваше, и затича към него, щом кацна, и се притисна в него. Предното лято беше чула разговора на татко си с Хал.

Дълго стояха заедно, докато накрая Адара, спомнила си за Хал, се пресегна и дръпна драконовото крило с ръчичка. И драконът плесна веднъж с големите си криле и след това ги разпъна върху снега, а Адара пропълзя върху него и уви ръцете си около студената му бяла шия.

И двамата полетяха заедно за първи път.

Нямаше нито сбруя, нито камшик, каквито използваха драконовите ездачи. Неведнъж ударите на крилете заплашваха да я изтърсят, както се беше вкопчила, а студенината на драконовата плът пропълзяваше през дрехите й, хапеше и мъничкото й тяло изтръпваше. Но Адара не се страхуваше.

Прелетяха над бащината й ферма и тя видя Джеф, толкова мъничък долу, стъписан и уплашен, и разбра, че не може да я види. Гледката я разсмя, с леден кънтящ смях, смях отривист и чист като зимния въздух.

Прелетяха над хана на кръстопътя, където излязоха тълпи хора, за да ги погледат, докато преминаваха.

Прелетяха над леса, целия бял и зелен, и затихнал.

Издигнаха се високо в небето, толкова високо, че Адара не можеше дори да види земята долу и й се стори, че зърна друг леден дракон, далече в небесната шир, но не беше и наполовина толкова голям колкото нейния.

Летяха почти целия ден, а накрая драконът зави в огромен кръг и закръжи надолу в спирала, хлъзгаше се във въздуха на вцепенените си и искрящи криле. Спусна я там, където я беше намерил, точно след заник.

Татко й я намери там, заплака, като я видя, и я прегърна, стисна я така, че чак я заболя. Адара не разбра защо, не разбра и защо я наби после, след като я прибра вкъщи. Но когато ги сложи с Джеф да спят, чу как се измъкна от леглото си и пристъпи до нейното.

— Много се уплаших — каза тихо. — Този леден дракон… Уплаших се, че те е изял.

Адара се усмихна в тъмното, но си замълча.

Онази зима летя с ледения дракон още четири пъти, и всяка зима след това. Всяка зима летеше все по-далече и по-често от предната година, а ледения дракон го виждаха все по-често в небесата над фермата им.

Всяка зима беше по-дълга и по-студена от предишната.

Всяка година топенето идваше по-късно.

А понякога оставаха петна по земята, където леденият дракон беше полягал да си отдъхне, и там същинското топене сякаш така и не идваше.

Много приказки имаше в селото през шестата й година и пратиха вест до краля. Отговор така и не дойде.

— Лоша работа са тия ледени дракони — каза Хал онова лято, когато навести фермата им. — Не са като истинските дракони. Не можеш да ги покориш и да ги обучиш. Разправят за хора, които опитвали — намирали ги замръзнали с камшика и сбруята в ръка. Чувал съм за хора, дето си загубили пръстите и дори ръцете от допира до тях. Измръзване. Лоша работа, мда.

— Тогава защо кралят не направи нещо? — попита татко й. — Пратихме вест. Ако не можем да убием или прогоним звяра, до година-две няма изобщо да имаме сезон за сеитба.

Хал се усмихна криво.

— Кралят си има други грижи. Войната върви зле, знаеш го. Настъпват всяко лято и имат два пъти повече драконови ездачи от нас. Казвам ти, Джон, там горе е зле. Някоя година няма да се върна. Кралят едва ли може да задели хора да гонят леден дракон. — И се изсмя. — Освен това не знам някой някога да е убивал такова същество. Може би трябва просто да оставим врага да завземе цялата тази провинция. Тогава ще е неговият леден дракон.

Но няма да е, помисли Адара, докато слушаше. Който и крал да владееше земята, драконът щеше винаги да е нейният леден дракон.