Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (9)

Осма глава

Анета познаваше много добре характера на сестра Пурификасион. Но щеше да й се наложи да се сблъска с него още веднъж през този ден, когато помощник-игуменката изпрати да я повикат.

— Знаеш ли защо изпратих да те повикат?

— Не, сестро.

— Не, преподобна сестро!

— Не… сестро Пурификасион…

Анета беше приковала очи в малкото разпятие на стената вдясно от главата на възрастната монахиня. Настъпи кратка пауза, след която тя добави:

— Простете, сестро, но винаги са ме учили, че трябва да се обръщаме с думата „преподобна“ само към нашата достопочтена игуменка. Или може би съм се лъгала? — добави смирено. Сведе очи към пода и завърши: — Ако е така, най-смирено моля за вашата прошка!

В продължение на няколко минути по-възрастната жена не каза нищо. Анета чуваше само тих, съскащ звук, бавно поемане на дъх, като че ли жената поемаше въздух през зъбите си — доколкото й бяха останали на тази аристократка, разбира се, помисли си със задоволство Анета. Когато вдигна очи, а после бързо ги отмести, тя видя, че устните на сестра Пурификасион беззвучно се движат. Ала никакво количество молитви нямаше да помогнат на старата Чистофайница да я надхитри.

Сестра Пурификасион от своя страна продължи да съзерцава безмълвно Анета. По някое време се изправи на крака, приближи се сковано и застана зад нея. Но все така не отронваше думица. Единственият звук в стаята беше бастунът със сребърна дръжка, който потропваше нетърпеливо по пода.

— Както изглежда, вчера сме имали нежелан посетител.

След продължителната тишина Анета едва не подскочи стреснато от гласа на другата монахиня.

— Така ли?

— В градината.

— О!

— Това няма нищо общо с теб, нали така, сестро?

Когато Анета не отговори нищо, тя допълни:

— Знаем, че е бил в градината, защото този… монаркино стъпкал една от цветните лехи на сестра Анунсиата и счупил няколко клона от нейното най-красиво крушово дърво, докато се катерил по стената, за да избяга. И ни е оставил подарък под формата на едната си обувка…

На плочите пред краката на Анета се приземи мъжки кожен сандал.

— Монаркино ли?

— Сигурна съм, че си чувала многократно този термин, сестро. Това е мъж, който обича да се забавлява чрез плътски отношения с монахини!

— О!

— Шокирам ли ви? — Устните на сестра Пурификасион изобразиха нещо, което би могло да мине и за усмивка. — Надали, сестро. Точно теб…

Докато възрастната жена говореше, Анета усети някакво раздвижване около краката си. Сведе очи и видя, че сестра Пурификасион е пъхнала сребърната дръжка на бастуна си под полите на расото й и го беше надигнала точно толкова, колкото да открие забранените бродирани пантофки. За миг в стаята се възцари пълна тишина. Някъде извън стените на манастира Анета дочу камбаните на далечна камбанария да отброяват часа от другия край на лагуната.

Сестра Пурификасион закрачи бавно, докато не се озова точно пред Анета. Обрамченото от плътния й воал лице беше съвършено овално, въпреки възрастта й кожата й беше много бяла, по някакво чудо почти без бръчица. „Някога сигурно е била красива“ — помисли си Анета и изненада самата себе си с тази мисъл. Черните испански очи бяха прихлупени — странните, бели, тежки клепачи ги закриваха толкова плътно, че понякога беше трудно да се разбере дали са отворени.

— Онзи, монаркино, както го наричате, няма нищо общо с мен — изрече накрая Анета.

— Видели са те.

— Къде?

— В градината.

— Аз посещавам градината за съзерцание и молитва, както всички нас! — отсече Анета и я изгледа на кръв. — И не съм виждала никого, особено пък неканен гост, докато бях там. А ако някой твърди обратното, значи лъже!

Отново настъпи тишина.

— Аз бях твърдо против, но ти сигурно го знаеш.

— Не ви разбирам. За какво сте били против? — попита Анета, решила, че засега няма да се поддава на провокации.

— Да те допуснем обратно тук при толкова благоприятни условия!

— Благоприятни условия ли?

— Много добре знаеш какво имам предвид! Когато се появи за първи път в този манастир, ти беше обикновена послушница, прислужница. А сега, както разбирам, искаш да бъдеш приета официално в ордена ни — една проста хористка, въобразяваща си, че е равна на нас, достопочтените дами, произхождащи от най-добрите аристократични семейства на Венеция! — Гласът на сестра Пурификасион се снижи, докато не се превърна в шепот, изричайки: — Ти! Ти, която не си по-добра от обикновена…

— Съжалявам, ако ви обиждам с нещо, сестро — прекъсна я Анета, която нямаше никакво желание да слуша как я обиждат. — Както безсъмнено знаете, за мен даде съгласието си игуменката! В крайна сметка аз нося със себе си значителна зестра, от която манастирът има нужда. А самият патриарх реши… — затърси подходящите думи — Самият патриарх напомни на нашата най-достопочтена игуменка, че всички сме равни пред Бога!

— Размерът на твоята зестра няма никакво значение! Познанията ти за света, сестро, са онези, които те правят неподходяща…

— Неподходяща ли? В какъв смисъл? — изгледа я Анета под смръщените си вежди. Разговорът беше поел в посока, която нито една от двете не беше очаквала. — Какво друго бихте очаквали от мен да направя? Та аз бях доведена тук от съвсем крехка възраст! Много добре знаете, че просто нямаше къде другаде да отида!

— Нарушаваш правилото за бедност…

— Не мисля, че съм сама в това отношение — отсече Анета и се загледа многозначително в сребърната дръжка на бастуна в ръката на сестра Пурификасион.

— Освен това отклоняваш от правия път останалите млади сестри! Откакто ти се появи, те станаха прекалено диви и необуздани! Дори Евфемия, която е обикновена постулантка! Ти си водачката, те — твоите верни слуги!

— Ама аз…

— Против правилата на манастира ти държиш в килията си храна и напитки, а те идват при теб, за да бродирате и да четете! Проспиваш молитвите, по време на важните сбирки клюкарствате. Както отлично знаеш, всички тези неща са въпиющи нарушения на правилата на нашия манастирски живот! Приятелството, сестро Анета, може и да е било възможно на онова, другото място — и при тези думи кимна по посока на Анета, — но е крайно време да осъзнаеш, че тук не е!

— Искате да забраните приятелството?

— Приятелството с отделни индивиди е забранено, разбира се! Ако предпочиташ един индивид пред друг, неизменно застрашаваш приятелството с цялото! Влизаш в разрез с вселенската доброта, която е нашият идеал! Надявам се, че разбираш.

— Ама нали нашата преподобна игуменка винаги е…

Сестра Пурификасион вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Нашата преподобна игуменка е стара, много стара… дните й очевидно са преброени. А когато тя си замине, гарантирам ти как скоро ще установиш, че редица неща ще се променят!

Настъпи поредната продължителна тишина, в която двете жени стояха и се гледаха. Плъзгайки поглед нагоре, Анета видя, че в стаята е влязло врабче и ги наблюдава от една от почернелите греди под покрива.

— Кажете ми, сестро… — заговори накрая сестра Пурификасион и този път в гласа й се долови необичайно колебание, — какво беше там?

— Къде?

— На другото място.

Анета се замисли и отговори:

— Беше… голямо.

— Голямо ли?

— Да, голямо.

Черните очи на възрастната монахиня се впериха безизразно в нея. Накрая тя рече:

— Какво искаш да кажеш с това, че е било голямо?

— Искам да кажа, че там бяхме повече жени, сестро Пурификасион. Повече жени, отколкото тук — добави услужливо.

— Разбирам.

— И храната…

— Какво за храната?

— Беше различна.

— Различна ли? — В нетърпението си да измъкне някаква информация, сестра Пурификасион беше започнала да звучи като бавно развиваща се. — В какъв смисъл?

— В смисъл — отговори Анета и заби нокти в дланите си, за да не се разсмее, — че беше различна от храната, която ядем тук.

— Да, да, това го разбирам! — прекъсна я нетърпеливо помощник-игуменката с едно махване на ръка. — Естествено, че разбирам!

О, не, нищо не разбираш! Абсолютно нищичко. Въпреки че много би ти се искало, нали? Мисля, че не е трудно да се досетя какво е онова, което най-много би искала да разбереш!

— Нещо друго?

— Не съм много сигурна как да ви разбирам, сестро Пурификасион — отговори Анета, самата невинност. — Какво по-точно бихте искали да знаете за там? — За първи път тя си позволи да я погледне в очите. — Кажете и ще ви разкажа!

И автоматично разбра, че е прекалила. За миг като че ли беше държала старата монахиня във властта си, но изведнъж нещо се беше променило, нещо невидимо и неуловимо. Нещо, което до този момент е било на една ръка разстояние от нея, внезапно й се беше изплъзнало. Като затвори очи, сякаш не можеше да гледа момичето пред себе си, сестра Пурификасион отстъпи крачка назад и изрече:

— А сега ще чакаш тук, сестро!

— Ама аз седя тук вече цял час и…

— Ще изчакаш тук, сестро Анета! — отсече твърдо старата монахиня. — Толкова, колкото аз пожелая!

И без по-нататъшни обяснения тя напусна стаята, потраквайки по плочите с бастунчето си.

Сестра Пурификасион редовно си позволяваше да кара по-младите монахини да стоят прави и да чакат, за да изтръгне признания от тях. Но с останалите не го правеше. На Анета й се искаше да тропне яростно с крак. Мадона! Понякога дъртата Чистофайница ги караше да признават дори неща, които не бяха направили! Скандално! Но ако си въобразяваше, че така ще накара Анета да проговори, просто не беше познала! Четирите години обучение като лична прислужница на валиде султан я бяха научили на доста неща. Напоследък се стараеше да не мисли често за онова място, но въпросите на старата монахиня събудиха отново спомена.

Все едно отново видя валиде султан така, както я беше зърнала за последно. През онази нощ беше дежурна и беше отишла в покоите на валиде, за да провери дали всичко е наред. Но я беше заварила просната на дивана. По гръб, със затворени очи и ръце, прилежно сгънати една върху друга на гърдите й — като че ли е била напълно готова за този миг, а може би дори го е искала. Защото онези, които я познаваха, бяха напълно наясно, че зад стените на харема няма нещо, което валиде султан да не контролира. Сафийе султан, най-могъщата жена в цялата Османска империя, майката на Божията сянка на земята — самия османски султан, и жената, на която някога Анета беше лична прислужница.

Казват, че мъртвите изглеждат като заспали. Но за Анета не беше така. Спомняше си как бе съзерцавала жената, лежаща на дивана, спомняше си странното усещане, сякаш я виждаше за първи път. На лявото й ухо беше зърнала бенка, по врата й — съзвездие от лунички, кафяво рождено петно на ръката — все несъвършенства, които никога досега не бе забелязвала.

Сафийе беше издъхнала малко преди Анета да я намери. Въпреки това кожата й вече беше започнала да пожълтява, устата й да се отпуска, едното й око стоеше леко отворено, като че ли се събуждаше от дълъг сън. Анета почти чу гласа й: „Е, какво чакаш, карийе? Донеси ми шала… кафето… котката ми… веднага!“ Но нямаше как да бъде така. Стана и необичайно, когато си помисли, че този чудодеен глас беше замлъкнал завинаги. В съзнанието на целия харем присъствието на валиде султан беше толкова силно, че дори след като Анета повика евнусите, никой от тях не се осмели да я докосне. Но за момент, за един дълъг момент тя просто беше седяла там, съзерцавайки мъртвата кралица.

Дори сега, когато стоеше в манастирската стая, Анета потрепери. Валиде султан мъртва! Спомняше си чувството, което я беше изпълнило тогава — че това е просто обвивка, черупка. Цялата й красота си беше заминала, всичката сила. Тялото, което лежеше изпънато под тежките кожени завивки, беше толкова крехко в смъртта, колкото никога не й беше изглеждало в живота — толкова, че за Анета беше шокиращо. Сякаш жената, която бе смятала до този момент, че познава, е била само илюзия. Факирски номер. Акт на волята. А като познаваше валиде, може би и трите.

Спуснатата й коса се стелеше около главата й като къдрици на русалка в странната синьо-зелена светлина на личните й покои. Анета бе протегнала ръка и бе докоснала ръката на валиде. Кожата беше мека, но под нея плътта вече бе започнала да изстива и да се втвърдява като нокти на граблива птица. Анета не се страхуваше да стои пред нея съвсем сама — бе изпълнена единствено от любопитство. Значи това е смъртта, така ли? Това ли е всичко?

И точно тогава го видя. В ръката под тази, която Анета току-що бе докоснала, тя усети, че валиде султан държи нещо в юмрука си. Какво ли беше това? Странна работа. Приведе се, за да го огледа. Някакъв скъпоценен камък, да… Но не какъв да е камък, а диамант! И не какъв да е диамант, а толкова голям, че не бе успял да се побере изцяло в юмрука на мъртвата жена. Анета, която бе отворила леко уста, готвейки се да извика помощ, моментално я затвори.

Валиде султан имаше много бижута, образци на изящно майсторство и красота — смарагди от Новия свят, перли и рубини от Персия и Индиите, грамадни буци зелен тюркоаз от планините на север, до един плячка от дългата й кариера като любимка на султана. Но точно като този камък Анета никога не беше зървала. Беше монолитен камък, шлифован, но доколкото се виждаше, не беше поставен в никакъв обков — пък и във всеки случай беше прекалено голям, за да бъде носен, дори от великата валиде султан.

В началото беше чисто любопитство онова, което накара Анета да се пресегне и да се опита да измъкне диаманта от ръката на мъртвата жена. „Само ще погледна и после ще го върна“ — бе си казала тя. Но пръстите на валиде бяха стиснали камъка толкова силно, че момичето не можа да го измъкне. Дланите на Анета се изпотиха. В свещника наблизо догаряха две свещи — същите, които тя трябваше да дойде да смени тази нощ — но дори сред мъжделивата светлина в покоите на валиде диамантът й се стори като живо същество, проблясващо в тъмното. Тя наклони глава и се заслуша за подозрителни шумове, но в сарая цареше такава тишина, че Анета чуваше собственото си дишане, засядащо в гърлото; собствената си кръв, барабаняща в ушите й.

Нищо. Нямаше нищичко и никого.

Пак опита. Този път дръпна по-грубо, опитвайки се да освободи диаманта от пръстите на мъртвата. А после, когато пак нищо не се получи, тя сграбчи юмрука на валиде между собствените си ръце и натисна, опитвайки се да изстиска камъка от него подобно на семки от портокал. Но напразно. Ръката на валиде беше обгърнала здраво диаманта, като че ли животът й зависеше от това, а кой знае, може и така да беше… В сенчестите предели на харема се бяха случвали още по-странни неща, както самата Анета отлично знаеше.

И тогава усети в гърдите си надигащата се паника. Мъртвата валиде, толкова спокойна и миролюбива, когато я бе заварила тук, беше започнала да придобива доста по-заплашителен вид. Косата й се разчорли и част от нея падна върху челото й, в суматохата главата й се килна на една страна. Вече гледаше към Анета, а пламъчетата на догарящите свещи се отразяваха в бялото на отвореното й око. Кожата около устните и върху челюстта й се опъна още повече и оголи леко зъбите й, подреждайки чертите й в странна, демонична гримаса.

Анета вече едва дишаше. Цялото й тяло се обля в пот. Но какво си бе въобразила? Всеки момент щеше да се появи някой и ако я завари в това положение… Е, оставаше само един изход. Приклекна на пода, отново сграбчи юмрука на валиде с две ръце, захапа пръстите на мъртвата жена и започна да ги отлепва един по един от камъка. Долови вкуса на нещо сладко — може би на някакъв плод, който беше яла валиде, или на мед от сладкиши — а после, най-накрая, един от пръстите започна да се отпуска. И накрая — противно щракване.

Тишината на покоите бе разкъсана от пронизващ, демоничен вой и в същия момент тялото под кожените завивки започна да се тресе. Анета отвори уста да изпищи, но ужасът й беше толкова голям, че писъкът излезе единствено като дрезгаво ахване или като писък на подплашена мишка. А после изпод завивките се появи нещо добре познато, нещо меко и бяло, и се изстреля навън.

— Котьо! Ти подла, дребна, пакостлива твар… — изсъска Анета и се пресегна да хване домашния любимец на валиде, но животинчето се стрелна покрай нея и изчезна в нощта.

Но воят на котарака беше чут. Анета долови суетенето на жени, наближаващи покоите на валиде. Знаеше, че пред вратата ще се поколебаят, но само за миг. Затова бързо измъкна диаманта от вече отворения юмрук на мъртвата, а после нареди ръцете й една върху друга върху гърдите така, както бяха преди, поставяйки тази със счупения пръст внимателно под другата. Накрая плъзна незабележимо безценния диамант в джоба си, където той се отпусна като камък в чувал на осъден на смърт чрез удавяне.