Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайната порта (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pindar Diamond, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8гласа)

Информация

Сканиране
Papi(2017)
Корекция и форматиране
egesihora(2018)

Издание:

Автор: Кейти Хикман

Заглавие: Диамантът на Венеция

Преводач: Антоанета Антонова Дончева-Стаматова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издател: „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Печатница: „Експертпринт“, София

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Анжела Кьосева, Ваня Григорова

ISBN: 978-954-771-344-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4591

История

  1. —Добавяне

Трета глава

Тя лежеше в едно от отделенията на близката конюшня — дребно вързопче със сплъстена коса. До нея се виждаше второ вързопче — още по-дребно и с още по-сплъстена коса. Първоначално Мариам я взе за умряла — толкова неподвижна беше. Но после, докато я наблюдаваха в пълно мълчание, тя повдигна ръка — толкова бледа, че сякаш бе направена от хартия — и раздвижи вонящия въздух. От откритите рани по китките и глезените й се надигна лениво рояк тлъсти черни мухи и почти веднага кацна обратно, за да продължи пиршеството си. Наоколо се разнасяше смрад от фекалии и развалена риба.

Мариам се дръпна с безстрастна физиономия. Беше видяла достатъчно.

— Ако това беше кон, щях да го застрелям — промърмори. После се опита да мине покрай Бочели, обаче той препречваше пътя й. — Пусни ме да мина! — сряза го тя.

— Вземете я с вас — изрече той. Беше толкова близо, че тя усети вонята на лук от устата му. — Може да я направите част от представлението си…

— Как по-точно, синьор Бочели? — възкликна Мариам, долавяйки жлъчта, надигаща се в гърлото й. — Та ние сме акробатична трупа!

— Можете да я показвате. Като… атракция… — Сложи ръка на рамото й и тя едва се сдържа да не го перне.

— Искате да кажете… нещо като парад на изродите ли? — попита предпазливо, обмисляйки идеята.

— Точно така! Да! — извика радостно Бочели. — Същото си мислех и аз! Виждам, че най-сетне разбираш! — И за първи път лицето на Бочели се озари от нещо, което Мариам взе за усмивка. — Ще натрупате цяло състояние! — допълни и потри многозначително пръсти.

Мариам сведе поглед към него. Извисяваше се с цели две глави над странния мъж. Дали той виждаше изражението в очите й? Тя искрено се надяваше да е така.

— Не, не мисля — смотолеви в отговор и отлепи един по един пръстите му от ръката си. — Все пак благодаря.

Бочели я последва до прашната улица. Слънцето се беше издигнало високо в небето и отразената от белите къщи наоколо горещина буквално я блъсна.

— Ама… тя е русалка, истинска, жива русалка! — чу го тя да подвиква след нея. — Допускаш грешка, голяма грешка ти казвам! — добави жалостиво.

С прималяло сърце Мариам си даде сметка, че на Бочели вероятно изобщо не му беше хрумвало, че тя може да му откаже.

— Щом е такава голяма грешка, тогава защо не го направиш ти?

Думите излязоха от устата й, преди да успее да ги спре. И не, тя не е русалка. Знаеш го не по-зле от мен. Тя е просто млада жена, чиито крака са били счупени. Само един бог знае как се е озовала в тази пустош.

След това Мариам тръгна бавно по улицата, потънала в размисъл. Познаваше много добре хората като Бочели. Сега я умоляваше, едва ли не се влачеше в краката й, но това нямаше да продължи дълго. Още докато вървеше напред, Мариам осъзна, че би било голяма грешка от нейна страна да му се опълчи открито. Знаеше, че трябва да изведе хората си бързо оттук. Докато той не се е обърнал срещу нея, по-точно срещу всички тях — нещо, което със сигурност щеше да направи. Замисли се как да изчетка егото му. По-скоро го почувства, отколкото го видя зад себе си.

— Освен това, синьор Бочели — изрече през рамо, — ние не разполагаме с пари да я откупим от вас!

— Пари ли? Ама ние не искаме пари! — отвърна задъхано той, опитвайки се да върви в крачка с нея. — Просто я вземате и толкова!

— Съжалявам, но не я искам.

— Ще ви дадем и кон!

Мариам се закова на място.

— Какво?

— Казах, че ще ви дадем и кон. Стига да я отведете оттук… — изломоти той, вече едва поемайки си дъх. — Това е единственото, за което ви молим!

Тя се вторачи отвисоко в него. Не/смееше да повярва на думите, които току-що беше чула.

— Ще ми дадете кон? — запита, чудейки се кои ли са тези „те“.

— Вашият кон е мъртъв — пауза… — Нали? — При тези негови думи Мариам усети по лицето си тънка струйка пот. — Как иначе ще си тръгнете оттук?

Тя усети как везните се накланят в негова полза. Извиквайки на помощ цялото си самообладание, Мариам не каза нищо — и изпита удовлетворението да види как блясъкът в очите на Бочели отново угасва.

— Накъде сте тръгнали? — обади се по едно време той, като вече вървеше в крачка с нея. Изведнъж беше станал разговорлив.

— Нагоре по крайбрежието — отговори неохотно тя. — Към Серенисима[1].

— Венеция, така ли? — В гласа му се долови задоволство.

— В нашата работа всички пътища водят до Серенисима — отговори хладно Мариам.

— Виж какво — запя той нова песен, като заговори доверително, — селяните са уплашени. Това е истината — посочи с жест пустата улица. — Няма да се върнат, докато тя не се махне оттук.

— Уплашени от момиче със счупени крака?

— Момиче с… — започна той и за миг тя зърна в очите му нещо ново, нещо непонятно. — Е, да, разбира се, че е момиче, ама… — Помести се сконфузено. — Уловили момичето с мрежа. Всички си мислехме, че се е удавила, но… — поклати глава — тя не умря. Дори след като… след като бебето се роди.

— След като бебето… Тя има и бебе? — възкликна Мариам и в този момент си спомни миниатюрното вързопче до момичето. Значи това било. Паная моу! В името на Пресветата Дева! По-добре и двете да бяха мъртви, отколкото да са оставени на милостта на такива като Бочели! Тя изтри с юмрук потта от челото си и промърмори: — Горкичките!

— Ако питаш мен, това си е истинско чудо — промърмори Бочели и пак се помести сконфузено, не смеейки да я погледне в очите. — Ако не е чудо, значи е работа на дявола. Защо се изненадваш, че хората са така уплашени? В крайна сметка как изобщо се озова тя тук в това състояние? Изглежда напълно невъзможно!

— Е, и? — тросна му се Мариам, на която вече започваше да й писва от този разговор. — Очевидно може да плува. Не го намирам за невъзможно.

— Да плува ли? — разпери невярващо пръсти Бочели. — В нейното състояние? И откъде по-точно? Най-близкият остров е на повече от сто левги оттук!

— Сигурно никой не се е сетил да я пита, нали? — изгледа го Мариам, позволявайки си лек сарказъм в гласа.

— Тя не говори — рече Бочели и сведе поглед. — Тя… не може да говори.

— Доколкото си спомням, казахте, че по тези места русалките носели късмет. Защо тогава просто не я задържите? — попита с искрено любопитство Мариам.

— Да я задържим ли? И как? Вярно, че амулетите би трябвало да носят късмет. Казват, че по-нагоре по брега имало и свещена горичка, обречена на тях. Но истинска русалка… — Сви рамене. — Никой не знае какво да прави с нея. Селяните се страхуват дори да я приближат. Досега да са я убили, ако не се страхуваха, че това ще им навлече още по-големи беди!

— Значи затова ни доведохте дотук, така ли? За да я вземем с нас?

— Да.

Мариам замълча. С периферното си зрение зърна малко облаче пясък и пръст, което вятърът подмяташе по нажежената от слънцето улица. Отвъд рибарските колиби морето беше толкова синьо, че чак чернееше.

— Вземете я с вас, моля ти се? Отведете я във Венеция!

Очите им се срещнаха.

— Ще ви дам и коня си.

С прилепнал от пот на гърба й жакет, Мариам се обърна и се насочи към лагера на жените, подслонили се под двете криви маслинови дръвчета.

— Цената ми е два коня, синьор Бочели! — подвикна му през рамо.

— Два коня ли?

— Сигурно искате да взема и бебето, нали?

Синьор Бочели имаше приличието поне да се престори на смутен. Промърмори си под нос нещо, което тя не чу.

— Значи разбрахме се, два коня! — отсече Мариам и кимна. — И ще ги отведа още довечера!

* * *

През ума на Елена минаха много неща, когато за първи път зърна момичето, но не изрече на глас нито едно от тях. Положиха я върху легло от възглавници на пода, където тя остана неподвижна, притиснала нежно дребното парцаливо вързопче до хилавите си гърди. Вързопчето издаде тихичък звук, подобен на мяукане.

— Има и бебе? — вдигна Елена очи към Мариам.

— Така изглежда.

— Горкото създание! — Тъжното лице на Елена стана още по-скръбно, докато съзерцаваше нещастното момиче. — Какво се е случило с нея?

— Никой не знае. Уловили я в мрежите си, някъде навътре в морето. Или така казва онзи мъж.

— И ти му вярваш?

— Да вярвам на Бочели? Разбира се, че не. Най-вероятно просто е била изоставена от съпруга си, от бащата на детето. А сега приказват, че била русалка и други подобни глупости.

— И се страхуват?

— Достатъчно, за да искат да се отърват от нея. Достатъчно, за да не сторят нищо друго, освен да й подхвърлят сурова риба.

Елена приклекна до момичето.

— Горкичката! — промърмори тихичко и я погали по главата. А после й заговори меко, сякаш беше животно в клетка. — Няма да ти сторя нищо лошо!

Но нямаше нужда да се притеснява. Момичето изобщо не помръдна. Не помръдна и докато събличаха мръсните й парцали, докато почистваха раните по китките й глезените й, докато миеха кривите й крака, докато я обличаха в чиста ленена дълга риза. Не направи никакъв опит да се съпротивлява, да ги изгони. Просто лежеше неподвижно, без да изрича и думица.

— Милата! — изрече Елена, когато приключиха. — Има мозък, колкото този на детето си.

— А тези парцали са годни единствено за огъня — добави Мариам и вдигна купчината от пода. Изведнъж измежду гънките изпадна нещо. Когато се наведе, за да го вдигне, видя, че е малка торбичка, направена от розово кадифе. — Откъде се появи това? — възкликна и го подаде на Елена.

— Откъде да знам? — сви рамене Елена. — Вероятно е било скрито някъде из дрехите й, сигурно зашито в подгъвите. Нямам представа. Отвори торбичката! Може да ни подскаже.

Мариам отвори торбичката и извади оттам твърд кръгъл предмет с размерите на яйце на дребна кокошка. Предметът беше увит в парче плат.

— Какво е това?

— Не съм много сигурна — отговори Мариам, докато развиваше плата. — Прилича на някакъв камък.

— Какъв камък?

— Просто камък. Обикновен, като онези, които се виждат на плажа — претегли го в ръката си. — Всъщност изглежда като камък, взет точно от този плаж… Какво става, Елена?

Докато Мариам оглеждаше съдържанието на торбичката, Елена беше взела бебето в скута си и беше започнала да го разповива от мръсните парцали. Внезапно обаче беше спряла и се беше втренчила в него. С всяка следваща секунда лицето й ставаше все по-бледо.

— Елена, какво има? — повтори Мариам.

— Погледни! — изрече с прегракнал глас Елена. — Тя е… тя е… синьор Бочели в крайна сметка не ни е излъгал!

И вдигна бебето към Мариам.

Детето беше толкова миниатюрно и хилаво, че първата мисъл, която мина през главата на Мариам, когато го видя, бе, че е истинско чудо, че е все още живо. То лежеше напълно неподвижно в дланите на Елена. Първоначално очите му — тъмносините очи на всяко новородено, сини и тъмни като морето, от което беше дошло — изглеждаха единственото живо нещо в него. Те и дребният гръден кош, който се повдигаше и спадаше, повдигаше се и спадаше, борещ се за въздух като ранена птица.

И едва тогава Мариам осъзна, че на мястото на двата крака детето има един-единствен крайник. Там, където би трябвало да има два крака, се виждаше един-единствен израстък — пляскаща опашка.

— Виждаш ли? То наистина е русалка! Бочели не е имал предвид майката — говорел е за детето! То наистина е русалка!

Бележки

[1] Серенисима — прозвище на Венеция. Означава „пресветлата“. — Б.пр.