Метаданни
Данни
- Серия
- Тайната порта (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Pindar Diamond, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Антоанета Антонова Дончева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Кейти Хикман
Заглавие: Диамантът на Венеция
Преводач: Антоанета Антонова Дончева-Стаматова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издател: „Кръгозор“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Печатница: „Експертпринт“, София
Технически редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Анжела Кьосева, Ваня Григорова
ISBN: 978-954-771-344-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4591
История
- —Добавяне
Тридесет и трета глава
Когато Карю дойде на себе си, църковните камбани биеха. Той лежеше в усойна уличка без изход. Вонята на урина по земята го удари в носа. Усети в тила си зловеща, пулсираща болка.
В първите няколко минути нямаше представа къде се намира. Вдигна бавно ръка и опипа тила си, където под гъстата му коса вече беше избила яйцевидна подутина.
Отнякъде до него достигна плач. Не идваше от много далече.
Озърна се. Малко по-нататък, на кея стоеше жена, загледана невиждащо във водите на канала Джудека. Когато го забеляза, че се размърдва, тя обърна към него подпухналото си от плач лице.
Карю установи, че не е в състояние да издаде никакъв звук. Така двамата стояха и се гледаха безмълвно — двама оцелели от корабокрушение.
Жената се отпусна на земята и покри с ръце лицето си.
Карю се изправи до седнало положение. Дрехите му бяха напълно подгизнали. Ушите му бучаха.
Постепенно спомените започнаха да се завръщат. Спомни си сцената пред вратите на църквата на онзи площад, малката групичка жени, скупчили се там, неочакваната поява сред тях на Амброуз и на другия мъж, който като че ли работеше за него. А после жената (която в началото той бе взел за мъж), по-висока и по-грозна от всичко, което беше виждал през живота си, с миниатюрния ковчег под ръка бягаше…
— Какво стана с тях? — подвикна на жената до кея, но тя като че ли изобщо не го чу.
Карю се озърна и потрепна. Болка имаше и в ребрата му, не само в тила, сякаш някой го беше ритал в гърдите.
— Как се казваш?
Жената вече плачеше беззвучно, но изрече тихо:
— То онома моу ине и Елена. Елена.
— Елена — защо изобщо беше попитал? Каква полза можеше да има от това? В този момент той си спомни, че на площада с нея имаше две деца. — Къде са твоите дъщери?
— Изпратих ги обратно в оспедале — отговори жената и безпомощно сви рамене. — Все някой трябваше да каже на майката.
— Майката ли?
— Майката на мъртвото дете.
Карю обмисли чутото.
Елена вдигна очи и продължи:
— Майката не може да ходи… Краката й… — като че ли нямаше сили да говори. — Вече си спомня някои неща, но точно за това — не.
Исусе Христе! Карю затвори очи. Но какво изобщо правеше тук, за бога? Захвърлен и мъртъв в някоя забравена от бога уличка. Все едно чу гласа на Пол в главата си. Е, нищо изненадващо.
Но той не трябваше да остава. Какво го интересуваха тези жени, някакво си мъртво дете? Тук нямаше нищо за него. Той и без това беше на път за манастира. И вече щеше да е стигнал, ако Амброуз му беше предал съобщението. Опита се да се раздвижи, но болката беше твърде голяма.
Амброуз! Амброуз и неговата безценна русалка! Е, вече няма да може да сложи ръка върху нея. При мисълта за това как ли е изглеждала физиономията на Амброуз, когато е разбрал, че русалката я няма, Карю се разсмя. А после веднага спря, примигвайки от болката в ребрата.
Реши да остане тук още съвсем мъничко, преди да стане. Без да отваря очи, извика на жената:
— Къде отидоха… онези двама мъже? Видя ли къде отидоха?
Когато тя не отговори, той пак отвори очи и видя, че жената, Елена го наблюдава. Зад потъналото й в скръб лице се четеше интелигентност. Двамата останаха така за момент, вторачени в сиво-зелената, мазна вода.
— Онзи мъж Бочели. Мисля, че той се опита да те убие — изрече тя след известно време.
— Онзи с кожената торба ли?
— Да, същият.
Бочели. Значи така се наричал мизерникът.
— Накара го обаче другият. Онзи с жълтия тюрбан. Аз ги гледах. Той те удари отзад и ти падна в канала. Опитваше се да попречиш на Мариам да скочи.
Карю се втренчи в нея. Значи Амброуз все пак се беше опитал да го убие. Този факт му се стори едновременно невероятен, но и напълно възможен — Амброуз да стори нещо подобно. Въпросът обаче беше: защо?
— Мъжът с жълтия тюрбан, така ли? Сигурна ли си?
— Да. Дебелият. Той даде на Бочели ножа си… — от гънките на странната си дреха с дълги ръкави, която носеше, жената извади малка кама с костна дръжка. — За щастие, аз успях да му я измъкна — добави простичко, — затова той използва тояга.
А после, с едно едва доловимо движение камата, която тя държеше върху дланта на ръката си, за да я покаже на Карю, сякаш се стопи във въздуха. Изчезна.
В продължение на няколко секунди Карю беше твърде слисан, за да каже каквото и да било. Накрая рече:
— Как го направи?
— Съжалявам — направи опит да се усмихне Елена. — По навик — и пред изумения поглед на Карю камата отново се появи.
— С това си изкарвам хляба.
— Изкарваш си хляба ли? Не разбирам.
— Ние сме акробатична трупа, съставена изцяло от жени…— отговори тя тъжно. — Макар че вече не знам какво ще стане с нас, след като Мариам… — Свъси чело, като че ли пак щеше да се разплаче, но успя да се овладее и продължи: — Моят номер в представлението ни са илюзиите. Просто панаирджийски номера — усмихна се лекичко. — Веднъж даже играхме пред султана. В Константинопол.
— Сериозно? — изрече той, но без особен интерес. После се смръщи от болка и отпусна глава върху коленете си.
Константинопол. Вече започваше да мисли, че ненавижда дори самото име на този град.
— Трябва да сложиш нещо на главата си — рече по едно време Елена.
— Все още съм жив, нали?
— А какво се е случило с ухото ти? — добави тя смръщено.
Ухото му. Боже! Беше забравил напълно за ухото си.
— Можеш да дойдеш с мен в болницата, ако искаш — изрече колебливо тя, сякаш разчела мислите му. — Там можем да намерим вода и аз да ти промия раните.
— Много благодаря, но не — рече Карю и с огромно усилие се изправи на крака. Последното, което искаше, беше да се забърква още повече с тези жени. — Жилището ми е зад ъгъла… мисля… наблизо… — допълни неопределено. Зави му се толкова силно свят, че едва не падна обратно на земята. Подпря се на близката стена, за да се задържи. — Е, значи сбогом. Съжалявам за приятелката ти.
Знаеше, че би трябвало да поразпита жената за времето, прекарано в Константинопол, но в мига, в който тази мисъл се появи в главата му, беше заменена от друга — споменът за онова, което Пиндар беше сторил с ухото му.
Хареми. Скъпоценни камъни. Силия Лампри и такива като нея. Всички да вървят по дяволите! Усети, че започва да му прилошава. Защо изобщо да продължава да се тревожи за тях? Да вървят на майната си, цялата пасмина! Нека Пиндар сам да се оправя!
— Е, значи сбогом — повтори и вдигна нестабилно ръка към жената. Но тя като че ли изобщо не го чу. Изглеждаше толкова самотна, с издълженото си бледо, подпухнало от сълзи лице, все така седяща на ръба, сякаш не можеше да повярва, че гигантската й приятелка я няма, сякаш се надяваше тя всеки момент да се появи над водите.
Какво ли щеше да стане сега с нея и с двете й момиченца? Дали трупата щеше да се разпадне? Дали няколко панаирджийски номера щяха да бъдат достатъчни, за да ги хранят, или тя щеше да бъде принудена да прибегне до други професии, за да оцелеят? Карю беше виждал жени като нея из цяла Европа и отлично знаеше каква може да бъде съдбата й.
Е, в крайна сметка това не му влизаше в работата. Той не смяташе да се замесва. Щеше да се опита за последен път да влезе в манастира, а след няколко дена щеше да си замине. В далечината, в другия край на водното пространство, се виждаше остров Джудека с църквите и красивите си градини. Запита се дали Констанца е все още там, дали щеше да я види отново. По натоварения воден път около тях сновяха гондоли и други лодки. Обикновеният живот продължаваше, като че ли нищо не се беше случило.
Без да казва дума повече, Карю се обърна и пое бавно по пустата уличка по посока на църквата. Зад себе си чу глас.
— Кириос — подвикна жената след него. — Онзи мъж Бочели…
Колкото и да не му се искаше, Карю спря:
— Какво за него?
Никога през живота си не се беше чувствал толкова изнемощял.
— Знаеш ли къде мога да го намеря?
— След онова, което ми каза, аз бих стоял далече от него, ако бях на твое място.
— Той е лъжец и крадец! — Гласът й беше толкова тих, че той едва го чуваше. Фъфлещ, почти неразбираем.
— Както и много други неща — отбеляза кисело Карю.
Но Елена пак не го чу — толкова беше потънала в собствените си мисли.
— Майката на бебето…
— Какво за нея? — Нетърпението му нарастваше.
— Той го е откраднал от нея, сигурна съм! — изрече тя с неочаквано ожесточение. — Той е бил, няма кой друг да е бил!
Карю нямаше представа как да тълкува това, затова не отговори.
— Тя не си спомня какво е — Елена беше толкова пребледняла, че приличаше на призрак. — Но не спира да го търси… — Вдигна очи към него и тъжно поклати глава. — Тя спомена някакво име, но аз не виждам никакъв смисъл в него…
— Нищо никога няма смисъл — промърмори Карю, но по-скоро на себе си. — Обикновено е така.
Обърна се и пак тръгна по уличката. В съзнанието му изплува лицето на Анета — единственото му желание беше да я види. Да бъде далече от цялата тази грозота.
— Господине… — дочу гласа й той, подвикващ след отдалечаващата му се фигура. — Моля ви, господине, почакайте…
Но изражението й на неподправена болка внезапно стана нетърпимо за него. Като се престори, че не я е чул, Карю продължи да върви.