Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (31)

Тридесет и първа глава

Карю вървеше към своето жилище, но съзнанието му беше толкова силно изпълнено от странността на случилото се между него и Пол в дома на Констанца, че беше стигнал почти до моста Риалто, когато си даде сметка къде всъщност го водят краката му.

Най-големият пазар на Венеция беше необичайно претъпкан този следобед. След като прекоси моста, Карю започна да си пробива път с лакти сред тълпите амбулантни и чуждестранни търговци, еврейски продавачи на злато и скъпоценни камъни и една пътуваща акробатична трупа, рекламираща представлението си. Тъкмо беше стигнал до другия край на пазара, когато се сблъска със старец, вървящ в обратната посока.

— Хей, англичанино! — провикна се възмутено глас, който му се стори познат отнякъде. — Къде е пожарът? Не можеш ли да гледаш къде вървиш?

Карю сведе очи и зърна пред себе си дребната, брадата фигурка на Просперо Мендоса, който го гледаше унищожително.

— Просперо!

— Пак ли ти, англичанино?! — възкликна старецът и го изгледа неодобрително. — Все тази твоя смръщена физиономия! Какво става, да не би някой да е умрял? — А после, след като се вгледа с късогледите си очи в лицето на Карю, добави: — Какво е станало с ухото ти? — Без лупата, скриваща лицето на евреина, чертите му всъщност изглеждаха много приятни. — Изглежда така, сякаш го е отръфало куче — лицето му светна — очевидно мисълта му се стори крайно забавна.

— Куче ли? — изръмжа Карю и сложи ръка върху белязаната си лява буза, за да изстърже няколко корички засъхнала кръв, останали там. Беше толкова потънал в мислите си, че почти беше забравил за ухото си. — Нещо такова.

— Ама и вие, англичаните! Какво ви става, бе, хора? Все да се биете, все да се лее кръв! — възкликна Просперо. — Накъде си тръгнал все пак?

Когато Карю му обясни къде се намира жилището му, Просперо каза, че работата му го водела тъкмо в тази посока и така двамата тръгнаха заедно.

Минаха отново през пазара, а после поеха на юг от Големия канал, подминавайки сергиите на продавачите на плодове и зеленчуци, подредили стоката си на пирамиди в ярки цветове. Оттам минаха напряко през колонадата на рибния пазар, покрай щайгите с живи раци, рафтовете скумрия и сардини, и миниатюрната аншоа, преливаща от сандъците си като блестящи кюлчета сребро.

— А как е търговецът Пиндар? Вчера пак дойде да ме види, пита ме за стойността на всичките си бижута и камъни. Сигурно си ги спомняш — показах ти ги, когато онзи път дойде при мен, онези, които беше оставил на съхранение при мен?

Но Карю, който изобщо не беше в настроение за разговори, не отговори.

След още няколко минути старецът продължи:

— Но този път доведе със себе си още един човек. Венециански господин. Никакви маниери, но това си е в рамките на нормалното за тук. И някак си мръсен на вид. Каза, че бил негов приятел, от минали времена, обаче погледът му никак не ми хареса — старецът поклати глава. — Взе със себе си всички скъпоценности на търговеца и рече, че отсега нататък щял да ги пази той — Просперо вдигна скръбно очи към Карю и запита: — Но защо, англичанино? Господарят ти не иска да ми каже нищичко! За какво е цялата тази работа?

— Мръсен на вид, казваш — промърмори намръщено Карю, сякаш беше лапнал лимон. — Е, това трябва да е бил Франческо. Сигурен съм в това, колкото, че яйцето е яйце!

— Да, точно както казваш, същият! Франческо, сега си спомням името му.

— Е, в такъв случай изобщо не съм изненадан, че не ти е казал нищичко, защото повече няма да ги видиш — отбеляза Карю. — Не си ли чул? Твоят слабоумен приятел, търговецът ще играе в голямата игра на Дзуане Мемо!

— Аха! — поглади брадата си Просперо, сякаш това обясняваше всичко. Погледна Карю с подновен интерес и извика: — Диамантът, нали? Ти виждал ли си го? — Вече почти подтичваше, за да върви в крачка с Карю — на неговата една крачка старецът правеше по две-три.

— Диамантът ли? О, да, видях го! — процеди през зъби Карю. — Да бъде проклет денят, в който той го зърна!

— Значи е болен от онази лудост, а? — Просперо изгледа тъжно Карю.

— Да — отговори Карю. — Мисля, че с чиста съвест можем да го определим така.

Риалто и пазарът бяха останали далече зад тях. Двамата мъже вече си проправяха път из поредица от малки канали и странични улички, отвеждащи към един от по-бедните квартали на града. Улиците ставаха все по-тесни и по-тесни. Тълпите се разредиха, докато накрая всичко наоколо опустя, обаче Карю беше прекалено угрижен, за да обърне внимание. Розовата и червената мазилка от стените на къщите около тях се ронеше, жените си крещяха една на друга от прозорците на горните етажи и простираха прането си над главите им. Група деца с дрехи, които бяха толкова парцаливи, че децата изглеждаха като голи, играеха в прахоляка. От една врата излезе жена с начервените бузи и абсурдно високите обувки на обикновена куртизанка. Когато децата я зърнаха, едно от тях грабна камък и го метна по нея. „Путана, путана!“ — разкрещяха се пискливо останалите. Камъкът не улучи жената, но бръсна рамото на Просперо, който в този момент минаваше оттам. Той сведе глава и бързо тръгна напред, но не и преди да бъде забелязан. „Ебрео, ебрео^[1]!“ — разкрещяха се пак децата и започнаха да подскачат подигравателно около него, докато Карю не ги напъди.

— Между другото, тя намери ли те?

— Кой да ме намери?

— Онази малка монарке, която дойде тази сутрин в работилницата ми.

— Монарке? Монахиня? — Карю се закова на място. Имаше чувството, че беше получил юмрук в корема. — Каква монахиня?

— Нямам никаква представа защо тя е решила, че аз знам къде живееш, затова й казах, че може да се пробва в къщата на Констанца Фабия…

— Но аз току-що идвам оттам и не видях никаква монахиня! — извика Карю, сграбчи Просперо за раменете и го разтърси. Възможно ли бе тя да бе тръгнала да го търси? — Как изглеждаше?

— Как е изглеждала ли? — изписка старецът. — Че както изглеждат всичките — черно расо, черен воал. Изглеждаше като монахиня, идиот такъв!

— Хайде, стига, старче! Знам, че можеш и по-добре! — разтърси го отново Карю, но този път по-силно, така че едва не го повдигна от земята. — Стара или млада? Тъмна или светла?

И в този момент си даде сметка, че лицето й, онова лице беше непрекъснато пред очите му. Спомни си думите на Констанца: Съжалявам горкото момиче, което ще се влюби в теб, Карю!

— А имаше ли бенка? Ето тук! — и посочи към собственото си лице. — На бузата?

— Какво искаш да кажеш? Монахиня с бенка на бузата? — възкликна Просперо с глас, по-писклив от всякога. — Вече разбрах всичко. Нищо чудно, че имаш само едно ухо — опита се да се отскубне от ръцете на Карю. — И би ли бил така добър да си свалиш ръцете от мен, млади човече?

— Не, не е това! Изобщо не става въпрос за нещо такова! — простена Карю и пусна стареца. — Извинявай, Просперо! Но какво искаше тя?

— Откъде да знам? — тросна му се евреинът и намусено разтри едното си рамо. — Не искаше да ми каже. Каза само, че се казва Евфемия — изгледа раздразнено Карю и допълни: — И не, нямаше бенка на бузата!

Тъкмо се канеха да завият към един малък площад, когато Карю усети как Просперо го дърпа за ръкава.

— Почакай, англичанино! — прошепна зад него. — Не отивай там!

От другия край на площадчето към тях крачеше бавно маскиран мъж. В едната си ръка държеше дълга тояга и, въпреки непоносимата жега, беше облечен с палто, толкова дълго, че метеше земята, и толкова твърдо, сякаш беше обработено с катран или восък. Странната му маска имаше формата на голяма човка на птица — на гарван или врана. Птици, за които Карю знаеше, че са лоша поличба.

Направи крачка напред с намерението да прекоси площадчето, но Просперо продължаваше да го държи здраво за ръкава.

— Но какво ти става, англичанино? — изсъска старецът. — Да не би да искаш да умреш? Ти не познаваш ли чумавия доктор, когато го видиш? — И посочи към зловещата маскирана фигура. — Значи вече е тук, в града. Както казваха — гласът на стареца потрепери. — Би било лудост да минем оттук!

— Налага се. Трябва да си събера нещата.

— Послушай ме — остави ги! Не ти трябва да ходиш там!

— Но корабът ми отплава само след няколко дена! Няма да се бавя много тук.

Просперо въздъхна и изрече:

— Тогава бързо, ела с мен! Ще ти покажа друг път, по-безопасен.

Продължиха да вървят забързано, но в гробна тишина. Този път Карю вървеше след Просперо, който се движеше с изненадваща за годините си скорост. Уличките по тези места бяха почти пусти, както и голяма част от къщите — рушащите се жилища на бедните бяха залостени, грубите им дървени кепенци бяха превърнати в барикада срещу изпаренията и болестта. Атмосферата беше толкова странна, че даже Карю вече я усещаше. Страхът и болестта започнаха да се лепят по кожата му като пот.

Отнякъде наблизо до тях достигна скръбния звук на църковна камбана, звъняща за погребение. После завиха зад един ъгъл и се озоваха в началото на друг, доста по-голям площад. Въпреки църквата в центъра му, площадът имаше опърпан, почти изоставен вид. Между плочите растяха бурени. За разлика от повечето църкви на града, тази тук беше обикновена и без никакви украси — бедна църква за бедни хора.

Пред вратата се беше събрала странна група хора. Жена с пребледняло лице и две малки момиченца, и още две други жени. До тях се виждаше огромен, подобен на великан мъж, който носеше в ръцете си малка правоъгълна кутия. Мина известно време, докато Карю си даде сметка каква е тази кутия — бебешки ковчег.

Когато Просперо зърна погребението, се закова на място и отсече:

— Не мога да продължа по-нататък с теб, англичанино. Сигурен ли си, че трябва да отидеш? Не би трябвало да оставаш тук. Не е безопасно.

— Не се тревожи за мен, Просперо! После ще се върна в къщата на Констанца, няма да остана тук много дълго.

— Добре тогава. Значи мини под онази арка и продължи покрай канала, докато не стигнеш до Болницата за нелечимите.

Ала Карю изобщо не го слушаше. Погледът му беше прикован върху малкото погребение.

— Слушаш ли ме изобщо? Казах…

— Да, чух какво каза. А сега погледни там! Онзи там от другата страна на църквата не е ли Амброуз?

И Карю посочи към един от двамата мъже, които гледаха погребалната процесия от другия край на площада. Другият мъж беше преметнал през рамо чувал.

— Не питай мен, аз съм старец. Как бих могъл да видя толкова надалече?

— Хиляди мълнии, този човек е навсякъде! — възкликна слисано Карю. — Но как го прави, за бога? Току-що го видях, беше в дома на Констанца преди няколко минути!

— Е, в такъв случай сбогом! Не мисля, че ще се видим отново — рече Просперо и тръгна в обратната посока. Но после като че ли си спомни нещо. Спря и се провикна към Карю: — Още едно нещо, англичанино…

— Какво?

Карю вече беше стигнал до средата на площада.

— Онази монахиня. Сега си спомних как тя каза, че е от островния манастир, онзи с ботаническата градина, нали се сещаш?

Дали Карю го беше чул? Просперо не беше сигурен. Видя го как побягна по неравния калдъръм. Предстояха неприятности — старецът ги усещаше с костите си.

— Вие, англичаните — промърмори той и поклати глава по посока на бързо изчезващата фигура на Карю. — Все да се биете, все да се лее кръв!

* * *

Кръв. Точно така. В мига, в който Карю зърна Амброуз, застанал там — толкова самодоволен, толкова зализан, толкова сигурен в себе си — вече я видя. Кръвта! И ако изобщо беше възможно — кръвта на Амброуз.

Връхлетя го спомен, ясен и пронизващ като зимна светлина — за момента, когато беше погледнал през балкона на двореца на Констанца и беше зърнал този прекалено солиден гръб с жълтия тюрбан, седнал в гондолата. До него седеше жена, но не се виждаше добре. Той беше чул гласа й. Сега беше повече от сигурен, че тази жена е била Евфемия, монахинята от манастира на острова. Макар и насред изблик от радост и отчаяние, беше сигурен, че тази жена е била изпратена от Анета. И въпреки това Амброуз очевидно не беше сметнал за необходимо да му предаде нейното послание — не само не беше споменал нищо за нея, но и по всяка вероятност нарочно я беше отпратил.

Карю изобщо не се зачуди защо Амброуз му желае злото. Не се зачуди и какво прави този човек в тази бедна, обхваната от чумата част на града. Подобни любезности изобщо не бяха в негов стил. Докато тичаше, в главата му имаше само една мисъл — да впие ръце във врата на Амброуз и да откъсне главата на гадното копеле, да разбие самодоволната му физиономия върху калдъръма, да го изтрие завинаги от този свят.

Но както изглежда, нямаше да стане точно така. Някой друг май щеше да се озове там първи. Докато се приближаваше към групата, Карю забеляза, че между Амброуз и неизвестния му спътник тече някакво пререкание. И за негова изненада това пререкание като че ли включваше опечалените пред вратата на църквата. Площадът, който само до преди няколко мига изглеждаше пуст, сега постепенно се пълнеше — като че ли със зрители, дошли да гледат представление. Странната атмосфера изведнъж се нажежи още повече, достигаща точката на кипене.

С инстинктите си на уличен побойник Джон Карю разбра, че нещо ще се случи.