Метаданни
Данни
- Серия
- Тайната порта (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Pindar Diamond, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Антоанета Антонова Дончева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Кейти Хикман
Заглавие: Диамантът на Венеция
Преводач: Антоанета Антонова Дончева-Стаматова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издател: „Кръгозор“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Печатница: „Експертпринт“, София
Технически редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Анжела Кьосева, Ваня Григорова
ISBN: 978-954-771-344-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4591
История
- —Добавяне
Двадесет и първа глава
В следващото село се случи отново. Както им беше обичаят, бяха разположили лагера си в края на маслиновата горичка, на известно разстояние от градчето, близо до морския бряг.
Намери ги Йоана, сестрата на Илкай. Станала още на зазоряване и буквално се препънала в даровете от храна, вече оставени на земята — плодовете, малките безквасни хлебчета, пет съвсем пресни яйца, глинено гърне, пълно със зехтин. Без да губи минута повече, Йоана веднага отиде да съобщи на Мариам.
Ето ги отново, точно както преди, внимателно подредени върху легло от прясно откъснати листа.
На Мариам тази работа никак не й хареса. Някой очевидно се беше промъкнал тихичко по пътечката, отвеждаща до техния лагер, при това още по тъмно. Някой беше обикалял наоколо, докато те са спели. Фактът, че непознати могат да се доберат до тях толкова лесно, без никой да се усети, я изпълни със силно безпокойство.
Но Йоана беше много щастлива от невероятния им късмет. Радваше се и сестра й Илкай. Хукнаха при другите, които заизлизаха сънливо от палатките си, но не след дълго вече се караха как да си поделят храната. Само Елена, която наблюдаваше сцената иззад тънките муселинови завеси на тяхната палатка, се досещаше какво мисли Мариам.
Тя взе хлебчето, което се падна на тях, поръси го със зехтин от глиненото гърне и се върна при Мариам под сянката на едно дърво. Беше още рано и под шарената светлина на старата маслинова горичка въздухът беше приятно хладен. В градчето по-надолу от тях се чуваше кукуригане на петел. Между варосаните къщички проблясваше морето.
— Нещо те мъчи, Мариам — изрече тихо Елена. — Пак ли онзи сън? Посред нощ те чух да викаш.
Когато Мариам не каза нищо, тя просто счупи малкото хлебче на две и й го подаде безмълвно, заедно с шепа маслини. После се обърна, за да се наслади на гледката. От яркосиньото на морето, бялото на къщите и прахоляка по пътя я заболяха очите. В далечината, от другия край на града се чуваше звънтенето на хлопките на кози, отвеждани на паша. А навътре в морето на хоризонта се появи лодка с издути от вятъра бели платна.
Елена реши пак да опита.
— Тези хора са бедни — каза. — Защо, според теб, ни дават тази храна?
Но въпросът на Елена само ядоса още повече Мариам. Тя се изправи и, без да каже и думица, тръгна надолу по хълма по посока на града. Елена се загледа примирено след нея. Беше свикнала с настроенията на Мариам. Пък и въпросът й беше съвсем невинен — в крайна сметка на кого му пукаше защо хората им оставят тези дарове? Традициите на гостоприемството по тези южни земи бяха много силни — трябва да е само това, нали? Но Елена беше твърде гладна, за да се вълнува от причините, които караха хората да им даряват храна. Захапа хляба си с дълбока въздишка. Зехтинът беше горчив, леко зелен — най-добрият. Маслините бяха сладки, дебели и сочни. Денят се очертаваше много добър. Дъвчейки, Елена се усмихна на себе си.
Късметът им най-сетне започваше да се усмихва — усещаше го с костите си.
И точно тогава го чу — тихичък звън. Само че този път не идваше от другия край на града, а отнякъде наблизо. Огледа се, мислейки, че трябва да е някоя коза, отделила се от стадото, но после осъзна, че този звук е съвсем различен от предишния, по-тих и по-лек.
Насочи се към вътрешността на гората, като следваше звука и с изненада установи колко тъмно стана изведнъж и колко бързо. Онова, което беше взела за маслинова горичка, се беше оказало гъста гора.
Някои от дърветата бяха много стари, по дънерите им, подобно на паяжини, се бяха закрепили лишеи — зелени и сребристосиви. Елена напредваше тромаво, краката й непрекъснато потъваха в дебелия килим от изгнили листа по земята, спъваха се в невидими корени и израстъци. В сравнение с горещия ден навън, въздухът в гората беше прохладен и приятен. Зад нея все още се чуваха гласовете на другите жени от лагера им, а ако се вгледаше по-внимателно, можеше да ги зърне между дърветата. Видя дъщерите си — Нана и Лея. В ярките си роклички те приличаха на пеперуди, огненожълта и огненочервена. Елена почти беше решила, че е време да се връща при тях, когато отново чу звука — малки звънчета. Беше близо; много близо.
И тя продължи да върви. Дърветата започнаха да се сгъстяват и накрая станаха толкова близо едно до друго, че не допускаха почти никаква слънчева светлина. Тук не беше просто приятно хладно — тук беше студено.
Елена потрепери и се поколеба. Чу някакъв звук — пръчка, пропукваща се под нечии крака. Сърцето й подскочи. Обърна се, очаквайки да види, че Мариам или някоя от другите жени са я последвали. Но нямаше никого.
Или имаше?
Когато се обърна, с периферното си зрение Елена зърна нещо, нещо блестящо. Но когато видя какво е, едва не се разсмя с глас. Паная моу! В името на Светата Дева, каква глупачка си! Сложи ръка на гърдите си, върху разтуптяното си сърце, упреквайки се за собствената си страхливост. Блестящото нещо беше не по-зловещо от слънчев лъч, който точно в този момент беше успял да се промъкне през гъстия балдахин на дървесните корони. Прашинки от горския килим танцуваха в слънчевия лъч като диамантен прах. В тъмната гора този единствен слънчев лъч се стори на Елена най-красивото нещо, което беше виждала през живота си.
Едва тогава зърна параклиса.
Елена разпозна веднага какво е. Простичък, нищо повече от камък насред малка поляна, но дори от това разстояние се виждаше, че някой се беше опитал да обработи камъка, макар и грубо. Тя пристъпи предпазливо към него — различи форма, подобна на полумесец, друга като ръка, трета като растения или някакво цвете с три стъбла. Каквото и да беше това, изглеждаше много древно, безсъмнено забравено от жителите на града.
Елена побърза да се прекръсти.
В основата на този камък се виждаха дебел мъх и зелени треви, затова тя предположи, че някъде там има изворче. Изпълнена с любопитство, Елена приближи още малко, движейки се бавно и на пръсти, без самата тя да знае защо. И наистина — от дълбока пукнатина до основата на камъка бликаше вода. По чиста случайност слънчевият лъч падаше право върху камъка и водата и ги осветяваше така, че водата блестеше като кристал. Над мъха се извиваха миниатюрни дъги, разпръсквайки навсякъде цветовете си — червено, виолетово, индигово, оранжево.
В продължение на няколко минути Елена просто стоеше и зяпаше тази гледка с отворена уста. Беше толкова очарована, че не забеляза възцарилата се наоколо тишина — тишина, която беше толкова пълна, че звънтеше в ушите й. Нищо не се помръдваше, даже птиците бяха спрели да пеят. Тя изобщо не забеляза, че вече не чува гласовете на жените от лагера и че беше изгубила от поглед дори дъщерите си.
Единственото, което съзнаваше в момента, беше внезапната си, неутолима жажда. Устата й беше пресъхнала, гърлото й беше като пергамент. Непременно трябваше да пийне от тази вода, нямаше как да не пийне! Но с пристъпването към големия камък отново се поколеба. Паная моу!, предупреди сама себе си. Тук няма нищо, не бъди глупачка! Приближи се до малкото езерце, образувало се в основата на камъка — беше съвсем малко наистина, не по-голямо от човешка длан, но пълно с най-бистрата вода, която тя някога беше виждала. Елена напълни свитата си ръка и отпи. Водата беше толкова студена, че чак зъбите я заболяха. А какъв вкус само! Никога през живота си не беше опитвала такава вода! И продължи да пие от нея, докато накрая устните й не изтръпнаха. И после го чу пак. Непогрешимо. Тих звън на звънчета.
Само дето този път идваше иззад нея.
Елена се обърна, за да погледне през рамо и моментално нещо блестящо привлече вниманието й — нещо сребърно, което висеше от един клон. Приближи се, за да го огледа. Беше амулет. Тя знаеше, че е по-добре да не го докосва. Вторачи се в предмета. Към нея гледаше русалка с двойна опашка. От опашката висяха няколко миниатюрни звънчета.
И отново познатият звън. Звънеше ли, звънеше. Дори за краткото време, което беше прекарала в гората, слънчевият лъч се беше преместил и вече огряваше дървото с амулета. И едва сега Елена забеляза, че амулетът не е само един, а са много и проблясват под отразяваната от водата светлина. Всеки от тях показваше една и съща фигура — русалка с двойна опашка, завързана за клоните с цветна нишка. Някои плуваха по гръб, други надуваха рог. Въпреки че повечето бяха във формата на жени русалки, с дълги коси, веещи се зад тях, имаше и няколко мъже русалки с корони на главите. И на всеки един от тези амулети бяха окачени група малки звънчета. Макар наоколо нищо да не се движеше, макар да нямаше и помен от вятър, те се люлееха и въртяха на конците си като живи същества.
Неясното й чувство на безпокойство придоби по-ясни очертания. Вече знаеше извън всякакво съмнение, че изобщо не трябва да бъде тук. Древната гора, в която беше попаднала неволно, беше свещена. Елена инстинктивно се прекръсти отново и погледна нервно през рамо, защото й се счу, че долавя тихо покашляне зад себе си. Дали в крайна сметка там нямаше някого? И какво би й направил този някой, ако я завари тук? Та тя беше пила от изворчето! Тишината, която до този момент й се струваше толкова умиротворяваща, сега изведнъж придоби зловещо излъчване. Стори й се, че някой я наблюдава иззад дърветата. Имаше очи, много очи, навсякъде, даже в храстите…
Елена побягна.