Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (19)

Деветнадесета глава

През цялото лято под прежурящото слънце и изпепеляващата всичко жега жените пътуваха на север. По пътя си спираха в селца и паланки, за да изпълняват акробатичните си номера по празници и на панаири. Пътуваха предимно нощем, както обикновено правеха през летните месеци, за да избегнат най-горещите часове на деня. Понякога, когато работата им ги отвеждаше в крайбрежните региони, намираха лодки, готови да ги прекарат — тях, конете, каруцата им и всичко останало — на малки разстояния покрай брега; Мариам недоволстваше от високите такси, които им вземаха за тази услуга, но след пещта на сушата — земя, която беше станала толкова гореща, че по скалите спокойно можеха да се пържат яйца — близостта на морето и неговият хладен бриз бяха като малък рай.

Пристигането им във всяко следващо село представляваше красива гледка — известяваха появата си чрез странна какофония от чинели, барабани, дайрета и тръстикови свирки. Една от тяхната група — Илкай, чийто глас беше по-мощен и от гърмящия баритон на Мариам, вървеше най-отпред и изброяваше достойнствата им като градски глашатай: Жените от Тесалоники, най-прочутата акробатична трупа на света, предпочитана от паши, везири, та даже и от самия султан, великия падишах. Само за една вечер…

Илкай беше следвана от останалите акробати, общо шест жени, които скачаха и се превъртаха, облечени в жилетки с ярки цветове и чудати издути панталони, които обгръщаха краката им като мъжки бричове. След тях вървеше Мариам — великанката от Тесалоники — с червена лента през челото и кожен колан, пристягащ безформения й жакет. Понякога Мариам носеше на раменете си двете дъщерички на Елена — Нана и Лея. Други път те тичаха пред нея или ходеха на ръце, превъртаха се назад, като се огъваха в странни форми, докато самата Мариам дърпаше количка, върху която бяха изложени любопитни предмети — тенджери и тигани, цепеници дърва, гюллета, които бяха нейният актьорски реквизит. Най-накрая вървеше Елена — нежното й лице беше превърнато в тъжна маска с помощта на креда, костюмът й представляваше странна роба от пъстри ивици, покрити с мъниста, които проблясваха при всяко нейно движение — магическо същество, покрито със слана.

Повечето от селяните приветстваха с радост появата им — блясъкът и вълнението от странните им костюми вземаха превес над съмнителния им статус на чужденки. Но в случаите, когато свещениците се обръщаха срещу тях, обикновените хорица се страхуваха. Започваха да бият камбаните на селските си камбанарии, да хвърлят по тях камъни и да насъскват кучетата си срещу тях, така че жените често бяха принудени да продължат към следващото село въпреки непоносимата жега.

Колкото и да не беше за вярване, в началото жената русалка и нейното бебе се радваха на всеобщ интерес. Тъй като не знаеше името й, Мариам започна да нарича младата жена Тесала — на морето, от което беше дошла, но това име някак си не й пасна никога. Тя така и не можа да го изпълни, както не успя да изпълни подобаващо дрехите, които й дадоха да облече, нито мястото, където спеше. Останалите жени, които още от самото й пристигане приеха крайно подозрително тази морска кукувица, тази пречупена нимфа, която беше акостирала така безславно сред тях, рядко я наричаха по някакъв друг начин, освен „тя“ или „онази“.

Все още безсилна след раждането, жената русалка лежеше заедно с детето си под импровизирания заслон в задната част на каруцата на трупата — място, което тя не даваше никакви признаци, че иска да напусне. Раните й — дълбоките следи от въжета по китките и глезените й, бавно заздравяваха, но съдбата й беше спестила треската, която със сигурност щеше да я убие. Що се отнася до краката й — е, макар да установиха, че счупванията са стари и че костите някак са се събрали отново, никой не вярваше, че тя някога би могла отново да проходи.

Жената не говореше, не говореше даже на детето си, с което нямаше почти никаква представа какво да прави, освен да го увива в парцали и да го държи до себе си. Скоро стана ясно, че тя няма никакво мляко или че има толкова малко, че детето не би могло да оцелее с него, и ако не беше Мариам, която успя да размени един от подарените от синьор Бочели коне за млечна коза, то със сигурност нямаше да оживее. Елена пробва всички езици, които знаеше — венециански, испански, гръцки, дори езика на османските турци — но с нито един от тях не извади късмет. Жената русалка просто я зяпаше неразбиращо със странните си, немигащи очи.

* * *

— Да не би да е глуха? Или глухоняма? — попита веднъж Мариам. — Или просто малоумна?

— Не, не мисля — смръщи се Елена. — Според мен не е нито едно от тези неща. По-скоро е… и аз не знам — канеше се да каже „призрак“, но споменаването от тази дума можеше да им донесе лош късмет, затова само рече: — Сякаш просто е… просто не е тук.

Беше безлунна нощ, следователно твърде тъмно за пътуване, затова жените бяха разпънали палатките си — малки, кръгли павилиони в ярки цветове, като онези, които използват номадите — в полукръг в подветрената страна на няколко рядко срещани по тези места дървета.

След като двете момиченца бяха заспали, Мариам и Елена се бяха излегнали пред палатката, загледани в звездите, преплели пръстите на ръцете си и заслушани в гласовете на жените, които достигаха до тях от съседните палатки.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. И не е вярно, че тя не може да говори. Оня ден я чух да говори, макар и само една думичка.

— Какво каза?

— Каза само една дума: Не!

— Само това? — промърмори Мариам. — Само „не“? Е, това не ни подсказва нищо особено, нали? Би могло да бъде на какъв ли не език — италиански, испански, френски… — Сви рамене. — И на какво по-точно казваше „не“?

— Помниш ли онази малка кадифена торбичка? Онази, която открихме в дрехите й? Която тя непрекъснато отваря и затваря?

— Да, знам я.

— Е, та онзи ден едно от моите момичета — Нана, докопало някак си торбичката и си играеше с нея, но когато тя осъзна какво се е случило, видимо се разтревожи. Повдигна се на лакът и само извика: „Не!“ Просто ей така. Нана също я чу. Ако дъщеря ми не беше там, сигурно щях да си помисля, че ми се е причуло.

А после между двете жени се настани тишина. От далечния хълм до тях достигна лай на овчарско куче, а после слабият звън на хлопки на овце.

— Откъде ли идва тази жена?

Колко пъти през последните седмици бяха водили този разговор?

— Аз по-скоро искам да знам как въобще се е озовала в онова чумаво село!

— Тя не е селянка — това поне е сигурно. Виждала ли си ръцете й? Толкова бледа и нежна кожа! Никога през живота си не е подхващала никаква работа — или поне не и селска работа.

— Значи е дама?

— Дама ли? Паная моу! Вече не, милата — отбеляза тъжно Елена. — Дори да е била, надали повече би могла да бъде дама.

— Онзи тип Бочели ми каза, че рибарите я извадили от морето с мрежите си.

— И смяташ, че той казва истината? — обърна се Елена към Мариам в нощния мрак.

— Мисля, че мъже като Бочели не биха познали истината, ако ще и да ги срита в топките! — отсече Мариам и се изсмя презрително. — По-скоро предполагам, че някой я е изоставил около селото, когато е наближило да роди. И после Бочели я е намерил… може би… — но колкото повече мислеше за това, толкова по-невероятна й звучеше тази история.

— Какви зверове! Как е възможно някой да стори подобно нещо?! Представяш ли си какво е преживяла горкичката съвсем сама, без никого до себе си? — възкликна Елена и поклати глава. — И какво прави тъкмо Бочели в тази история? Защо толкова бързаше да се отърве от нея? Ето това не го разбирам!

Два коня, Мариам! — Две седмици след събитието тя още не можеше да спре да се чуди на това. — Та това е повече дори и от платеното от султана, когато играхме в Къщата на щастието!

— Няма съмнение, че успях да изкрънкам добра цена от този глупак — отбеляза Мариам, но още докато изричаше тези думи, усети в душата си някаква тревога.

Всъщност цената не беше ли наистина прекалено висока? Тази мисъл минаваше през ума й не за първи път. Откакто жената русалка беше с тях, в селата започнаха да се случват какви ли не неща. Първоначално не беше нищо конкретно, нищо, което тя би могла да назове — просто някакво усещане, витаещо във въздуха, порив на вятър, облаче прах, танцуващо из пуста улица. Но после, преди няколко нощи бяха намерили храна, оставена в края на лагера им — кошница с яйца, плодове, няколко самуна безквасен хляб, маслини все още на клончето си. Бяха поставени внимателно върху листа. Въобразяваше ли си, или тези неща бяха оставени не толкова като подаръци, колкото като приношения? Може пък Бочели в крайна сметка да не е бил чак такъв глупак. В мрака Мариам бръкна в джоба на кожения си жакет и силните й пръсти се сключиха около амулета с русалката, който той й беше показал в чумавото село. Вероятно би било добре да съобщи на Елена и останалите онова, което беше й казал Бочели, но засега предпочете да се въздържи.

По тези места русалките от край време носят късмет. Подобни амулети можеш да видиш почти по цялото крайбрежие. Затова съм много изненадан, че досега не си ги виждала. Заедно със спомена, нахлул в главата й, Мариам почти долови вонята на лук, която излизаше от устата му. Но истинска русалка… Никой не знае какво да прави с нея, страхуват се дори да я доближат. Досега биха я убили, ако не се ужасяваха, че така ще си навлекат още по-големи беди… Е, както изглеждаше, на трупата им щеше да бъде необходим целият късмет на света, ако искаха да стигнат до Венеция живи и здрави.

Елена се загледа отново в небето. При отсъствието на каквато и да било лунна светлина, звездите блестяха по целия небесен свод, толкова ярки и толкова много, че изведнъж й се зави свят и й се стори, че полита към тях. Ето от този момент се ужасяваше най-много, но знаеше, че е крайно време да говори.

Затвори очи и изрече:

— Мариам?

— Да?

Елена реши, че няма никакъв друг начин да го каже, освен направо.

— Останалите смятат, че тя ни носи нещастие.

— Нещастие ли?

Дори и да имаше нещо като раздразнение в гласа на Мариам, Елена не го долови.

— Не си ли забелязала, че не желаят да се доближават нито до нея, нито до детето й? — рече.

— Хммм — изсумтя неопределено Мариам.

— И сякаш това не е достатъчно, ами и работата ни не е много… селата изглеждат все повече… — на Елена й беше много трудно да изрази мислите си, но все пак добави: — Ами, хората просто изглеждат странни, не мога да го обясня…

Значи Елена също го беше забелязала.

— Просто са бедни, това е — сопна се грубо Мариам. — Вината е моя, не трябваше да избирам този маршрут.

— Виж какво, тя ще трябва да си плати по някакъв начин за подслона и храната. Знам, че не искаш да чуваш за това, но…

— Тогава защо го казваш? — извика Мариам, но толкова рязко, че Елена се сви от страх.

Все пак знаеше, че трябва да продължи този разговор.

— Останалите смятат, че тя ни е в тежест, тя и детето й.

— А ти? Ти какво смяташ? — изгледа я Мариам. Когато Елена не отговори, тя добави: — Все пак ни платиха, за да я вземем, при това ни платиха пребогато — сама го каза!

— Тя не може да работи, вероятно никога няма да може. А ние нямаме достатъчно храна…

— Но тя яде колкото едно птиче!

— … а не можем да изядем нито коня, нито козата — продължи търпеливо Елена. — Но ако решиш да…

— Какво да реша?

Елена отвори очи и си наложи да продължи:

— Вече сме говорили за това.

— Да я изложа на показ? Не! И толкова!

— Виж какво, знам, че си имаш своите основания…

— Основания ли? Да, разбира се, че имам основания! И точно ти, Елена, точно ти би трябвало да ги знаеш най-добре! А в момента не се различаваш по нищо от онзи мерзавец Бочели!

В продължение на няколко минути двете лежаха, без да си кажат нищичко. Но след известно време Мариам усети тънката и костелива ръка на Елена да се плъзга в нейната груба лапа — остана там, докато пръстите на Мариам не се отпуснаха около нея.

— Никой не е казал, че ще бъде… ще бъде… както е било… — смотолеви по едно време Елена.

— Така ли мислиш?

Мариам се вторачи невиждащо в нощното небе. Дори и днес, след толкова години заедно, наивността на Елена за света продължаваше да я удивлява.

— Елена, ако не си забелязала, нека ти напомня — счупили са краката на майка й! — отбеляза и тръсна глава, сякаш искаше да се отърве от някаква мисъл. После измъкна ръката си от нейната и прокара пръсти по голите си ръце, опипвайки познатите белези, които ги изпъстряха и обезобразяваха и образуваха загрубели петна с размерите на дупки от куршуми. — Нямаш никаква представа на какво са способни тези зверове мъжете!

* * *

През тази нощ Мариам не успя да мигне. В главата й нахлуваха толкова много мисли — като дервиши, които се въртяха ли, въртяха, докато накрая се уплаши да не полудее.

Като водач на женска трупа тя беше свикнала да носи на раменете си целия товар на тяхната уязвимост. Беше й станало втора природа винаги да бъде нащрек, да се опитва да отгатва какви са истинските намерения на хората около тях, да тълкува ту поглед, ту жест, да възразява, да успокоява, да бъде готова да потегли, ако трябва и на мига, ако долови промяна в атмосферата наоколо. Още от сформирането на трупата им преди седем години те бяха принудени непрекъснато да компенсират безкрайното оскърбление, което нанасяха на обществото с това, че бяха само жени без мъж, който да ги контролира и да ги води. Но нищо от преживяното до този момент не можеше да се сравни с грозното предчувствие, което я преследваше от известно време насам.

Откакто напуснаха Месина, Мариам беше преследвана от почти постоянно чувство за опасност. Дали не беше просто от това, че по пустите пътища беше по-опасно, отколкото в градовете? Тук хората определено бяха по-намусени, по-суеверни, по-склонни да се обърнат срещу тях. Мариам познаваше до болка последиците от лошата преценка. И сега се помести притеснено върху одеялото.

Сред потъналите в мрак хълмове зад тях овчарското куче продължаваше да лае. В техния лагер пък най-сетне се беше възцарила тишина — дори Елена до нея беше заспала. Това също беше обезпокоително, защото рядко им се случваше да заспиват с неразрешени проблеми между тях. Конят предъвкваше тихо зобта от торбата си, козата се наместваше в заграждението си. Обикновено тези дребни, традиционни шумове я успокояваха. Не и тази нощ. Изправи се, помествайки бавно и трудно огромното си туловище, като се опитваше да не обръща внимание на почти постоянната напоследък болка в ставите на изтръпналите си пръсти.

В импровизирания заслон в задната част на каруцата русалката Тесала беше заспала с детето до себе си. В едната си ръка жената държеше торбичката от розово кадифе, пръстите й я бяха обгърнали с обич, като талисман. Детето лежеше толкова тихо и толкова неподвижно, че първоначално Мариам го помисли за заспало. Тъкмо се канеше да се обърне и да излезе, когато забеляза лек проблясък и видя, че очичките му са отворени, втренчени в нощното небе.

Близо до тях конят тихичко изпръхтя. Мариам видя как детенцето обръща бавно глава към голямото животно и челцето му се сбърчи изумено така, сякаш това беше първият шум във вселената, който беше чуло. Когато детето се раздвижи, част от парцала, който го обгръщаше, се разтвори, като разкри долната част на телцето му — двата миниатюрни крака, слети в един, двете перфектни стъпала, разперени навън. Мариам подаде на детето един пръст и усети как миниатюрното юмруче се свива около него — допирът му до кожата й беше лек и ефирен като паяжина. Сърцето на великанката се сви.

Дали постъпи правилно, като ги взе? Вероятно не, отговори си мислено и въздъхна. Но при дадените обстоятелства как би могла да откаже? Макар да не съжаляваше за стореното, сърцето й натежа при мисълта за онова, което им предстоеше.

Какви бяха шансовете детето да оцелее? Надали големи и не за дълго — и може би така щеше да бъде по-добре за него. Истината обаче бе, че бебето русалка струваше цяло състояние. Елена го знаеше. Знаеха го и всички останали.

Под обсипания със звезди небесен свод погледите на великанката и на миниатюрното бебе се срещнаха. При дадените обстоятелства една по-слаба жена би започнала да се моли на Бог и на Дева Мария, и на всички светци да ги пазят и закрилят. Ала животът на Мариам не й беше дал особени основания да вярва в ефективността на молитвата. За нея Бог, както и всеки друг мъж, беше надменен мъчител, далеч отвъд обсега на жени като нея.