Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (15)

Петнадесета глава

Като наказание за това, че се беше заключила в килията си, Анета трябваше да се изправи не пред сестра Вирджиния, нито дори пред сестра Пурификасион, която обикновено поемаше грижата за дисциплинарните нарушения, а пред самата преподобна игуменка — сестра Бонифача.

Анета беше разговаряла с игуменката само веднъж след завръщането си в манастира — когато беше официално приета в деня на пристигането си. От онзи ден насам я беше виждала съвсем рядко, обикновено само в празнични дни, когато старата монахиня се чувстваше достатъчно добре, за да присъства на молитвите в църквата. Въпреки поста си на игуменка сестра Бонифача беше толкова стара и толкова често боледуваше (според някои от слабоумие), че рядко напускаше стаите си и поне в очите на по-младите монахини изглеждаше като човек, който няма нищо общо с управлението на манастира. И въпреки това тя беше дълбоко уважавана от всички монахини, макар че, както Анета не след дълго разбра, това се дължеше по-скоро на размерите на зестрата, която била донесла някога на манастира и на факта, че семейството й е дало на Венеция най-малко четирима дожове, отколкото на някаква велика духовна сила.

Частните покои на игуменката се намираха в дъното на манастира, в противоположния край на стаята на Анета. Когато почука на вратата на игуменката, веднага беше посрещната от жена, която, за огромна нейна изненада, не беше облечена нито като монахиня, нито дори като послушница, а в униформата на обикновена прислужница. Стаята, в която я поканиха, беше голяма и имаше няколко прозореца, разкриващи гледка към градината. В един от ъглите имаше огромна камина, в която въпреки горещината навън гореше огън.

— Заповядай, влез, сестро!

Едва когато чу този глас, Анета си даде сметка, че игуменката също е тук. Дребна и с крехки кости, тя седеше в другия край на стаята, на стол край един от отворените прозорци. Прислужницата очевидно тъкмо й помагаше за тоалета, защото, макар и напълно облечена, старата монахиня беше все още с гола глава и косата й падаше по раменете й. От вниманието на Анета не убягна фактът, че въпреки правилата в ордена, косата на възрастната жена не беше ниско подстригана, а все така дълга като някога. Стелеше се като сребро, фина и тънка като паяжина, чак до средата на гърба й.

— Не се страхувай, сестро! Ела и седни до мен!

Приемаща напълно невъзмутимо състоянието си, старицата потупа втори стол, който беше поставен пред нейния. Анета се приближи почтително и седна, както беше помолена. Прислужницата зае своето място зад сестра Бонифача и отново започна да реше косата й.

Анета се огледа. Стаята беше подредена като покои на благородничка. Стените бяха украсени с разнообразни гоблени и завеси от дамаски и кадифета в ярки цветове. Над камината висеше картина на Благовещение — крилете на ангела бяха покрити с блестящ златен варак. На масичка до огнището бяха поставени няколко книги с кожени корици и отново златен варак по гръбчето. Виждаха се няколко пера и хартия, печати и восък за печати. В двата края на стаята имаше две ракли, доста по-големи и по-тежки от тези на Анета, красиво изрисувани с ловни сцени.

— Виждам, че гледаш раклите ми — макар сестра Бонифача да изрече тези думи със сериозен тон, на Анета й се стори, че двете жени си размениха весели погледи. Въпреки многото й години, гласът на старицата беше едновременно ясен и спокоен, глас на жена, която никога не се е съмнявала в способността си да командва. — Казаха ми, че ти също имаш такива, така ли е?

Анета се беше подготвила да се защитава енергично от всякакви нападки, но благородното поведение на игуменката я обезоръжи дотолкова, че се чу да изрича с непривична за нея кротост:

— Да, преподобна майко.

— Сестра Пурификасион е крайно разтревожена по този повод.

Тъй като не беше сигурна как да тълкува тази забележка, Анета пак повтори:

— Да, преподобна майко.

След което се подготви да изслуша лекцията за гордостта и неподчинението, която смяташе, че ще последва.

Но за нейна огромна изненада игуменката като че ли изобщо не беше впечатлена от мисълта за неподчинението на Анета и очевидно не желаеше да го споменава. Вместо лекция старицата се загледа през прозореца и изрече:

— Погледни гледката, която имам. Красива е, нали? Ако знаеш накъде да гледаш, между онези тополи там можеш да видиш лагуната!

Анета се загледа и кимна усмихнато, питайки се дали сестра Бонифача знае, че тя също се радва на стая с красива гледка. Но докато от нейния прозорец се разкриваше гледка на юг, към острова, зеленчуковата и билковата градини на манастира близо до кухните, от прозорците на игуменката се виждаше официалната цветна градина, с геометрично разположените й лехи. Малко встрани се виждаха и тунелът от преплетени дървета, пътеката, обградена от живия плет, гротото с фонтана и езерцето с шараните, в чиито води беше зърнала за първи път отражението на онзи монаркино. При този неочакван спомен за него сърцето й претупа.

— Знаеш ли откога седя тук?

Игуменката направи жест с ръка, която беше толкова разкривена, че приличаше по-скоро на клон от стар дъб, отколкото на човешка плът, като посочи прозореца и градината отвъд.

Този въпрос изискваше ли някакъв отговор? Анета не беше сигурна. И когато не каза нищо, игуменката й се усмихна и отговори:

— Шейсет години! — Засмя се тихичко. — Седя тук от шейсет години! Била съм тук преди всички останали, с изключение може би на Вирджиния и Маргарета, а те са тук от осемгодишни. Представяш ли си? Цял един живот, прекаран зад тези стени! Без съпруг, без деца — само с тази градина!

И сякаш по поръчка, в този момент в градината се показаха сестра Анунсиата и няколко от нейните помощнички — някои носеха кошници, преметнати през ръцете, други бяха въоръжени с мотики и лопати. Загледана в тях, сестра Бонифача въздъхна дълбоко и отбеляза:

— Когато пристигнах в манастира, тук нямаше нищо. Но все пак аз бях тук от самото начало. Първите ни растения ни бяха донесени от моя брат, графа. Търговците ни пътуваха надалече, дори и в онези дни. Познат търговец на брат ми му дал няколко разсада и той ми ги донесе веднага. Беше виждал ботаническата градина в Падуа и ни предложи и ние да си направим такава тук. Редките растения сменяха собствениците си непрекъснато — от Адриатическо и Черно море, от земите на османците, от Сирия, Гърция, Александрия, Триполи, Тунис, та дори от Новия свят. Fritillaria imperialis. Виждаш ли, още я помня! Тя беше първата — мисля, че все още имаме присадки от нея. А после и другите продължиха да носят, и постепенно ние се прочухме с градината си. Затова мога спокойно да кажа, че съм видяла тази градина да израства от първото цвете, та до днес. — Игуменката въздъхна. — А сестра Пурификасион смята, че съм длъжна да се безпокоя заради едно момиче и неговите ракли! Честно да ти кажа, напоследък всичките са станали като деца! За какви неща се тревожат само! — допълни, видимо развеселена от тази мисъл.

В продължение на няколко минути в стаята се възцари тишина. Единствените звуци бяха пращенето на цепениците в камината и тихите, ритмични съскания на гребена, движещ се в косата на игуменката. Когато Анета най-сетне се осмели да вдигне глава, видя, че сестра Бонифача като че ли е заспала. Въпреки че лицето й беше обърнато към слънцето, чиито лъчи нахлуваха през прозореца, очите й бяха затворени, сякаш отдали се на слънчевата топлина. Старицата седя така толкова дълго, че Анета реши, че я е забравила. Но после, точно когато вече се чудеше дали да не стане и да си тръгне, игуменката рязко отвори очи и отсече:

— Баста, Джована!

С дългата сребриста коса, разстлана по раменете й, тя приличаше по-скоро на оракул или пророчица, отколкото на стара монахиня от техния орден.

— Си, графиньо.

Прислужницата безшумно се оттегли и така двете останаха сами.

— Бих искала да те питам нещо, сестро.

Анета усети как гърдите й се стягат. Възможно ли бе някой, като нищо дори самата сестра Бонифача, да я е видяла вчера сутрин в градината?

— Да, преподобна игуменке?

— Против волята ти ли те вкараха тук? — Анета усети как погледът на игуменката се впива в нея. — Казвали са ми, че вече не би трябвало да се прави така, но… — сви рамене — само ти знаеш отговора на този въпрос. Моля те, бъди искрена с мен, сестро! Джована не може да ни чуе. Можеш да считаш тази стая за изповедалня!

Когато Анета не отговори веднага, старицата добави:

— Защото мен ме вкараха тук против волята ми — Изгледа я с любопитство. — И с теб ли сториха същото?

— Първият път, когато бях тук, бях просто дете и не познавах друг живот — започна Анета, не особено уверена каква ли част от странната й история си спомня игуменката. — Но вторият път, не, сестро… Имам предвид, преподобна игуменке. Аз сама поисках да дойда тук.

— Така ли? — възкликна изненадана старицата и челото й внезапно се сбърчи. И за първи път Анета видя с изумление колко гладко е всъщност лицето й, бузите й бяха като загрубялата кожа на селска ябълка. Но както и преди, тя бързо изгуби интерес към Анета и продължи: — По мое време бяхме много. Повечето от монахините, с които израснах тук, вече са мъртви. Освен мен, разбира се, въпреки че и аз скоро ще си замина. Шейсет години е достатъчно време за когото и да било, не мислиш ли? — Пак се усмихна. — Нямаше достатъчно съпрузи. Или поне не достатъчно от подходящите семейства или от подходящия ранг, защото нашите семейства биха предпочели да сме мъртви, отколкото да се омъжим под нивото си — добави. — Затова ни вкараха тук, заключиха вратата и изхвърлиха ключа — забеляза изражението на Анета и се разсмя. — Не бъди толкова шокирана, сестро! Аз съм стара. Говоря това, което мисля. Това е мое право, независимо какво казва старата… как я наричате вие, младите монахини? А, да, старата Чистофайница!

При тези думи Анета не се сдържа и се разсмя с глас. Очите на сестра Бонифача проблеснаха и тя през шепот добави:

— Джована ме осведомява за всичко!

Отпусна се назад в стола си и Анета забеляза, че старицата започва да се уморява от разговора им. Затвори отново очи, като че ли забравила за гостенката си, и пак извърна лице към слънцето.

— Да тръгвам ли вече, преподобна майко?

— Хммм? А, да, мисля, че така ще бъде най-добре — промърмори старицата, все така със затворени очи. — Ще бъдеш ли така добра на излизане да повикаш Джована?

Когато стигна до вратата, Анета се обърна, за да направи задължителния реверанс, и видя, че старата монахиня в крайна сметка я наблюдава — с изпънат гръб и коса, спускаща се по раменете й като на момиченце. Заради слънцето зад старицата на Анета й се стори, че вижда жена, която изведнъж се е подмладила.

— И сестро…

— Да?

— Смятам, че ще мога да съобщя на сестра Пурификасион, че отсега нататък ти ще работиш с Анунсиата в градината. Сигурна съм, че все ще ти намери някаква работа.

Анета я изгледа смаяно, не особено сигурна дали е чула правилно.

— Преподобна майко?

— Мисля, че ме чу добре, сестро.

— Ама…

— Духовният живот, който си избрала като хористка, невинаги е толкова… да кажем… вдъхновяващ, колкото би трябвало да бъде. Или, ако ми позволиш да се изразя по друг начин, шейсет години е твърде дълго време да седиш и да гледаш през прозореца си, независимо колко красива е гледката. Можеш да ми вярваш, знам го от личен опит!

— Но аз не мисля, че…

— Това е всичко, сестро Анета! — В гласа на игуменката се прокрадна изненадваща непреклонност. — Смятам, че с това мое решение всички ще бъдат доволни! В крайна сметка аз все още съм игуменката на този манастир! Или поне така ме уверяват!