Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (12)

Единадесета глава

С крака, зачервени от студ, и нощница, мокра и покрита с листа и петна от трева, разчорлената Анета крачеше бавно към сградата на манастира.

Звънът на камбаната я беше изпълнил с грозни предчувствия — това не беше обичайният звън, зовящ ги за молитва в църквата. Зачуди се дали са забелязали отсъствието й. При мисълта за това стомахът й се преобърна. Ако се съдеше по силата на слънцето, струящо над стените на градината, тя бе изпуснала не само утринната молитва, но може би и следващата. Досега винаги беше успявала да извини с приказки честите си отсъствия от молитва, но сега дори остроумната и изобретателна Анета трепереше от страх при мисълта как ще измисли разумно обяснение на факта, че в ранни зори се е разхождала из градината, при това по нощница, която на всичкото отгоре беше мокра.

Но когато накрая пропълзя в двора на кухните, завари пълна олелия в манастира. Монахини с накриво поставени шапки и воали се щураха напред-назад из коридора, като че ли сред тях се бе промъкнало ято стършели. Когато Анета стигна до стълбите, отвеждащи към спалните на по-младите монахини, видя сестра Пурификасион, която слизаше към нея. Тя поне беше перфектно облечена. Първата мисъл на Анета беше да се обърне и да побегне обратно, но беше твърде късно — зад нея вече прииждаха други монахини и тя беше попаднала в капан. С дълбока въздишка Анета се предаде на неизбежното. Ала ето, че за нейно огромно изумление сестра Пурификасион не само не забеляза присъствието й, а дори и необичайния й размъкнат вид. Погледна я, но сякаш гледаше през нея, невиждащо. Не каза нищо — просто мина покрай нея по посока на залата на монахините, потраквайки по манастирските плочи с бастунчето си.

Когато се върна на етажа с килиите, Анета надникна в стаята на Урсия и я завари да се бори безуспешно с монашеската си шапка с воал.

— Какво става?

— Как какво става? Успали сме се, ето какво — отговори Урсия и се прозина широко. — Не виждаш ли колко е късно? Хайде, ела ми помогни, днес съм напълно скована.

— Успали сме се, така ли? Как така? Всички ли?

— Както изглежда всички. И се чудиш точно ти, дето си още по нощница! Не чуваш ли камбаната? — Урсия приседна на леглото си с гръб към нея. — Божичко, ама какво ми става? — изрече жалостиво. — Казвам ти, само да ме бутнеш на леглото, и веднага съм заспала!

Анета помогна на Урсия, колкото бързо можа, да си сложи воалите, а след това побягна в собствената си килия в далечния край на коридора и затвори вратата. Трепереше, докато сваляше мократа си риза и си обличаше суха. От една от раклите си извади купчина дебели шалове, а след тях една от най-безценните си вещи, завивка от самур. Уви се с тях и се върна в леглото си. След няколко минути обаче й хрумна друго. Стана пак от леглото, седна на пода, сложи крака срещу единия край на тежката дървена ракла и я избута до вратата, докато не се увери, че блокира напълно пътя. После, все така трепереща, тя се върна обратно в леглото, където най-накрая можеше да се отдаде на размислите си.

Но дори и със завивката от самур продължаваше да трепери.

Кой беше мъжът в градината? Нямаше никакво съмнение, че това беше същият, когото беше зърнала през далекогледа в следобеда, когато чакаха сватбарите. Тогава се беше опитала да го проследи, а той си беше изпуснал обувката в лехите.

Онзи монаркино, както го беше нарекла сестра Пурификасион. Пред нея Анета се беше престорила, че не знае тази дума, но това не беше съвсем вярно. Беше я чувала достатъчно често в разговорите с другите монахини. Винаги имаше истории, изобилие от такива истории. Мъже, на които им беше забавно да опитват — как се беше изразила сестра Пурификасион? — да имат плътски отношения с монахини. А добрият Господ Бог знаеше много добре, че в този град на манастири — говореше се, че близо половината от жените на Венеция са затворени зад манастирските стени — винаги ще има достатъчно, които не биха имали нищо против да поемат подобен риск.

Плътски отношения значи. Е, който и да беше този мъж, той определено беше успял да го постигне. В съзнанието й изплува картината, която видя — двамата с техните специфични очертания, цветовете им. Белите задни части на жената, повдигнати като две луни към любовника й. Невероятно напрегнатото изражение на мъжа. Начинът, по който беше отметнал назад глава и онзи звук, като тихо ридание, по-скоро от скръб, отколкото от екстаз.

Беше — и Анета не можеше да повярва, че точно тя мисли така — беше красиво.

Но после нахлуха други мисли, които я притесниха много повече. Тя беше тръгнала да го преследва, но накрая се оказа, че той я беше преследвал и я беше причакал. Сцената се повтаряше в съзнанието й отново и отново — как отражението му я гледаше от езерото, мигът, в който сграбчи ръката й, лекотата и силата, с която я беше притиснал. При тази мисъл я изпълни такава ярост, че от очите й избликнаха сълзи.

Защо не се беше борила по-яростно?

Но това беше невъзможно. Нали?

По някое време тя трябва да бе заспала, защото, когато отново отвори очи, слънцето, нахлуващо в килията, й подсказа, че минава обяд. И някой хлопаше по вратата.

— Сестро, сестро! — дочу тя хленчещия и леко писклив глас на старата сестра Вирджиния, а след него глухите удари по дървената врата. — Какво става? Да не би да си неразположена? Вече трябва да излезеш! Знаеш, че трябва…

Но Анета нямаше никакво намерение да отваря вратата си точно сега. А когато не отвори, старата монахиня се отказа — както и се очакваше. Анета чу влачещите й се стъпки да се отдалечават по коридора отвън.

Младата жена продължи да лежи в леглото си, вторачена в тавана. Дори и да искаше, не можеше да стане. Имаше нужда от повече време, за да помисли, повече време да осъзнае какво беше чула и видяла — и какво не беше направила. Дали фактът, че не беше вдигнала веднага тревога, а по-скоро беше последвала мъжа в градината и там беше разговаряла с него, макар и против волята си, не я превръщаше по някакъв начин в съучастник?

Беше единствено въпрос на щастлива случайност, че тази сутрин в манастира цареше такава суматоха и поради това никой не забеляза появата й в този неугледен вид. Или я бяха забелязали? Как би могла да бъде сигурна? Сестра Пурификасион като че ли гледаше право през нея, сякаш и тя, подобно на Урсия, беше полузаспала, но това не означаваше, че и всички останали монахини са били недостатъчно бдителни. Освен това поне една от тях би трябвало да е наясно с ролята, която беше играла Анета тази нощ — любовницата на онзи монаркино, която и да беше тя.

В този момент на вратата й отново се похлопа. Силно.

— Сестро Анета? — Този път беше строгият глас с испански акцент на сестра Пурификасион. — Сестра Вирджиния казва, че не си добре!

Настъпи пауза, през която лежащата тихо в леглото си Анета се зачуди какво да прави.

— Веднага отвори тази врата! Знаеш, че е против правилата сестрите да затварят вратите си!

— Тревожим се за теб, сестро — вметна пискливият птичи глас на сестра Вирджиния.

Тревожите се, така ли? О, не, вие сте просто две досадни старици, които си пъхат носа навсякъде и аз не възнамерявам да ви слушам! Щеше да стои безмълвна като риба. Анета се завъртя към стената и придърпа самурената завивка над главата си.

Под завивката беше мрачно и кожата я гъделичкаше по носа, но за първи път усети, че се затопля. Някъде в далечината усещаше как по вратата на килията й продължават да се сипят удари, но на нея не й пукаше. Да си удрят колкото си искат. На нея не й пукаше.

Изолирайки се от звука на гласовете им и от ударите по вратата си, Анета отново насочи мислите си към неканения гост в манастира. Защо й беше толкова трудно да го прогони от ума си? Допирът на тялото му беше доста стресиращ. Плътта му се бе оказала напълно стегната, без нито грам тлъстина. Колко странно, колко интересно и колко притеснително беше това докосване на мъж — след толкова много години, след почти цял живот, проживян сред жени.

Както беше казала и на Евфемия предишната нощ, Анета се беше заклела пред себе си, че никога няма да погледне мъж. Все още помнеше клиента на майка си — старец с огромно шкембе. Помнеше и вонята му. Бррр! Никакво количество помада не беше в състояние да прикрие вонята на гниещи зъби и вкисната кожа. Помнеше опипващите му ръце и задъханото му дишане, как беше щипал малките й зърна под ризката й, как се беше опитал да натика насила твърдото си нещо в нейното тайно място. Дори и сега от самата мисъл за това започваше да й се гади.

Но това днес… Това беше различно. Анета не беше в състояние да го обясни. А най-странното от всичко бе, че тя изобщо не беше уплашена от мъжа. Дори когато той я притисна до себе си против волята й. Дори тогава не я уплаши, а по-скоро я ядоса. В някаква част от себе си тя си позволи отново да почувства дъха му във врата си, устните му в косата си, миризмата му, твърдостта на тялото му до нейното.

И въпреки това, и въпреки това… Моментално я заля друга, още по-притеснителна мисъл. За това как й се беше присмял, като че ли беше уличница. И после погледът в очите му — отвращение ли беше онова, което беше видяла? Анета усети как космите й се накъдрят от унижение. Той я беше презрял. Усети как в гърдите й отново се надига ярост, дотолкова, че почти се разтресе от гняв срещу този мъж, този нахалник. Тя би трябвало да е тази, която да го презира — него, обикновен монаркино, прост слуга, ако се съдеше по дрехите му и при това (ако се съдеше по говора му) чужденец!

Съзнанието й, което се беше разтворило мъничко, щракна като капан и пак се затвори.