Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (11)

Десета глава

Анета и Евфемия все още лежаха една до друга на леглото, когато дочуха шум.

За момент застинаха, заслушани напрегнато.

— Какво беше това? — прошепна накрая Евфемия.

— Шшшт! Не знам.

— Слушай! Ето пак!

От другия край на коридора до тях достигна звук, наподобяващ тиха въздишка.

— Санта Мадона! Това е сестра Вирджиния! Или още по-лошо — сестра Пурификасион! Какво ли ще ми направят, ако ме хванат тук! Бързо, дай да се скрия в една от твоите ракли! — прошепна панически Евфемия и в страха си беше почти прекрачила леглото, когато Анета сложи пръст на устните си и я задържа.

Не! — изрекоха безмълвно устните й. — Почакай! — И като направи знак на момичето да се скрие под завивките, тя стана от леглото и се измъкна безшумно в коридора.

Свещите пред вратата на килията й догаряха с тихо съскане. В края на коридора, близо до нейната врата, различи силуета на курниците, долови познатата гнусна миризма. Хрумна й, че онова, което бяха чули, е била вероятно някоя от кокошките и тъкмо се канеше да се обърне и да си легне, когато пак чу онзи звук, само че този път по-тихо — не толкова въздишка, колкото изсумтяване.

Безшумно и по боси крака Анета се запъти надолу по коридора, надничайки вляво и вдясно в килиите на монахините — всяка от жените лежеше по гръб, с ръце, изпънати до тялото и върху завивките, във всяка от килиите по една ниско подстригана глава лежеше върху възглавница, пълна със слама.

Откъм килията на сестра Вирджиния се носеше лека миризма на вкиснато вино, но като се изключеше това, всичко си беше така, както трябва да бъде.

Въпреки това усещането й за безпокойство не я напускаше. Вероятно беше остатъчен ефект от кошмара й, но в тишината на спалния коридор тази нощ имаше нещо странно. Беше прекалено тихо, прекалено неподвижно. Всички монахини заспиваха в една и съща поза — правилната поза, препоръчвана строго от техния орден — но никоя не оставаше до края на съня си така. Тази нощ те изглеждаха като мраморни статуи върху гробници, като че ли цяла нощ не бяха помръднали и мускулче. Сестра Вирджиния нали винаги хъркаше? Тя беше прочута с хъркането си — беше се превърнало в изтъркана шега сред по-младите монахини. Но тази нощ откъм килията й не се чуваше дори потрепване на въздуха. Анета се насочи безшумно обратно към килията на старицата и пак се заслуша. Отново нищо.

И точно тогава го чу за трети път. Вече нямаше никакво съмнение — първо въздишка, после изсумтяване, а след това друга, по-висока въздишка. И в този момент тя моментално осъзна откъде идва този звук — не от спалните помещения, а от една от килиите, която беше леко отделена от останалите. Тази килия, която се пазеше за редките гости на манастира, беше разположена на първата междинна площадка на стълбите. Анета припълзя тихо по трите стъпала, видя, че вратата на килията е отворена и предпазливо надникна вътре.

Стаята беше малка и варосана. Нямаше прозорци и бе лишена напълно от украшения, с изключение на обикновено дървено разпятие, закачено на една от стените. По-голямата част от пространството беше заето от тясно дървено легло. Върху него Анета видя фигура на жена, легнала по корем, с глава, изкривена под странен ъгъл върху възглавницата, и с ръце, сграбчили здраво таблата, като че ли се страхуваше да не падне. Странният звук излизаше от нея — нещо като скимтене.

Голият й задник, кръгъл и блед, беше вирнат във въздуха, а зад нея, гол от кръста надолу, стоеше мъж. Бедрата му се движеха напред-назад, а ръцете му бяха сграбчили мекия задник на жената толкова здраво, че плътта се разливаше между пръстите му. Тъй като се намираше странично към вратата, Анета по-скоро почувства, отколкото видя изражението на лицето му — толкова напрегнато, че в този момент сигурно и десетима мъже не биха били достатъчни да го дръпнат от жената. Докато се движеше, първоначално бавно, а после по-бързо, скимтенето на жената се засили. В крайна сметка това не се оказа звук от болка, а от удоволствие. Първоначално, сякаш се гледаше сам, той се бе навел надолу, но след няколко секунди отметна глава, насочи лице към тавана и от устата му излезе тихо ридание.

Анета се дръпна и се скри в сенките зад вратата. Отпусна се на стената. Възможно ли е жената, която току-що беше видяла да се съвокуплява като животно, да е една от монахините? Сантисима Мадона! Анета покри уста с ръка и установи, че се усмихва. Всъщност точно така беше! Тя не знаеше какво да мисли. Сцената, на която току-що беше станала свидетел, беше… абсолютно скандална, разбира се. Зачака да бъде изпълнена с абсолютно справедливо за един набожен човек възмущение, но за нейна огромна изненада установи, че такова не идва — всъщност беше по-скоро любопитна, отколкото шокирана. Тъй като самата тя не беше особен почитател на правилата, рядко прибягваше до опорите на морала. В случая имаше въпроси от много по-голям интерес. Коя от монахините беше толкова безразсъдна и толкова отчаяна, че да извика любовника си тук и да се съвокуплява под носовете на останалите? Ето това беше главният въпрос, това и какво приложение би могла да намери на тази информация. Анета не беше прекарала четири години като лична прислужница на валиде султан за нищо.

Все така скрита зад вратата на малката килия, тя чу шепнещи гласове — женският едва доловим, мъжкият малко по-висок. Опита се да чуе какво точно казват, но не успя — долови единствено тона на мъжа и с изненада установи, че той беше успокоителен, даже нежен. После, без предупреждение, вратата се отвори бързо, мъжът излезе и побягна безшумно по стълбите.

Дали я видя? Не, невъзможно. Беше прекалено тъмно, а и той надали бе очаквал някой да се крие зад вратата. Анета се поколеба. Сърцето й биеше толкова силно, че почти го чуваше. Но доколкото можеше да прецени, в стаята цареше пълна тишина — никакъв звук, никакъв признак за живот. Щеше да бъде фасулска работа да разбере коя е монахинята — Анета нито за момент не се усъмни в способността си да накара провинилата се да се издаде. Но любовникът й? Ако искаше да има някакъв шанс да открие кой е, трябваше да действа бързо. И сега тя побягна по стълбите след него.

В подножието на стълбите имаше коридор, който отвеждаше в две посоки — едната към трапезарията и кухните, а другата към двете големи зали и централния вход на манастира. Анета се насочи първо към двете зали, а после, през двора, към къщичката на пазача. Това беше най-очевидният и най-лесен маршрут, по който непознат би могъл да се промъкне в манастира. Ако е успял да подкупи пазача да остави вратата открехната, не би имало нищо по-лесно от това. Когато пристигна там, Анета едва дишаше — и веднага видя, че голямата, обкована с пирони порта, със сложната й система от месингови ключалки, е здраво затворена и залостена.

Без да си дава време да поеме дъх, тя се обърна и пак побягна обратно по пътя, по който беше дошла. Профуча през двора, през вратата на решетката, разделяща отделението на монахините от това на гостите, а после зави надясно по коридора по посока на трапезарията и оттам — към кухните. Вече знаеше със сигурност как мъжът се беше промъкнал в манастира — през градината, разбира се! Точно като предишния. Как не се бе сетила веднага? При входа на кухнята забави крачка. Както и можеше да се очаква, вратата, отвеждаща от кухнята в двора, зееше отворена.

Тя побягна в нощта.

Само дето вече не беше нощ. Първото, което Анета забеляза, бе, че небето е с няколко нюанса по-светло, отколкото когато беше тръгнала да проучи странните шумове. Редицата тополи, които обграждаха периметъра на обителта и които се виждаха от нейната килия, се възправяха като черни хартиени стражи към небе, което вече не беше черно, не беше дори тъмносиньо, а перлено и сиво. Анета потрепери и подуши хладния въздух.

Ухаеше приятно, на влажна земя и горчиви билки. Някъде измежду дърветата самотна птичка запя утринната си песен.

Анета не беше идвала никога в градината толкова рано, на зазоряване. Обикновено камбаната за утринната молитва звънеше в първите часове на утрото, привиквайки монахините пред олтара, след което онези, които си бяха направили труда да станат толкова рано, обикновено намираха основателни причини да се върнат по леглата си (сестра Вирджиния беше пословично снизходителна и обикновено всеки претекст — Сестро, боли ме глава или Сестро, в цикъл съм — я задоволяваше). През нощта беше паднала роса и сега капчици вода, бяла като скреж, бяха покрили всеки лист, всеки цвят, всяко стръкче трева, трансформирайки прочутата ботаническа градина на манастира в място от някакъв друг свят, свят на сънищата, подходящ по-скоро за феи и духове, отколкото за обикновени простосмъртни.

Анета тръгна бавно, поемайки с пълни гърди тази красота, толкова запленена от магията на тихата градина, че изобщо не забеляза нито босите си крака, нито мокрия край на ленената си нощница. Носеше се като самотен призрак. Мина под тунела от преплетени праскови, мина покрай живия плет на билковата градина. В края на пътеката се озова на ръба на езерцето с шараните.

Над тъмнозелената вода се носеха бледи валма мъгла. В центъра имаше фонтан във формата на момченце, държащо обърната амфора. Тялото му беше покрито с мъх. От отвора на амфората излизаше едва забележима струйка вода и падаше с тихо бълбукане в езерцето под нея.

Вече се беше почти развиделило. Отразяващото далечната лагуна небе беше толкова меко, че изглеждаше почти безцветно. Градината се раздвижваше. Птиците се събуждаха една по една и добавяха пискливите си гласове към самотната песен на първата. Анета седна на ръба на езерцето. Но какво правеше, защо тичаше из градината за втори път? Сякаш беше обхваната от някаква лудост. Загледа се във водата, опитвайки се да различи черните силуети на шараните вътре, неподвижни сред тревата във водата. Но вместо тях зърна отражението на друго лице — отражението на мъж, застанал точно зад нея.

Анета скочи толкова рязко, че едва не падна във водата.

— Ти!

Инстинктивно вдигна ръце, за да се задържи, но той сграбчи двете й китки и докато тя се усети, вече ги беше приклещил, а другата му ръка беше върху устата й.

— Ти ли? — повтори той в ухото й, а после добави присмехулно: — Защо, сестро? Да не би вече да сме се срещали?

„Разбира се, че не — искаше й се да каже. — Но въпреки това аз те познавам. Ти си онзи монаркино, мъжът с далекогледа.“ Но нямаше никакъв смисъл — тя не можеше да издаде и звук. Опита се да се измъкне от ръцете му, но колкото повече се дърпаше, толкова по-силно я стисваше той. Захапа пръстите, покриващи устата й, но ръката му беше притисната толкова силно, че тя не можа да отвори достатъчно устните си, за да забие зъби в него. В продължение на няколко секунди двамата се бореха мълчаливо. А после, така внезапно, както я беше хванал, той я пусна. Анета падна напред върху влажната трева и усети в устата си металния вкус на кръвта.

— Защо го направи? Накара ме да си прехапя устните! — извика възмутено и го погледна.

После бързо извърна поглед. Да, нямаше никакво съмнение — това беше той. Същите разрошени къдрици, същото нагло поведение. По дрехите, които той носеше — строги, но с добро качество, и особено по ножовете, които висяха от кожения колан на кръста му, тя предположи, че той работи за някой благородник или за богат търговец живеещ във Венеция.

— Е, няма ли да ми помогнеш? — изрече тя след известно време.

Ала Джон Карю, защото това беше той, нямаше никакво намерение да й помага. Стоеше и гледаше невъзмутимо тъмнокосата жена в краката си, чиято нощница вече беше покрита с кал и мръсотия. Очевидно не се трогваше нито от факта, че е засечен от нея, нито от необходимостта — която ставаше все по-настойчива — да избяга от градината, преди някой друг да го е видял.

— Не — отсече накрая и продължи да я гледа безмилостно.

— Защо да ти помагам, когато ти ме следиш?

Анета се изплю колкото сили имаше в негова посока и със задоволство видя как розовеещата й слюнка се приземява върху обувката му.

Карю я гледаше безизразно — не беше нито възмутен, нито зарадван от поведението й. После бавно поклати глава наляво — надясно, като че ли кореше непослушно дете и накрая цъкна с език.

— Хей, я почакай! Ама аз наистина те познавам, нали? Ти си онази, която предишния път пак хукна след мен. Май си много любопитна, а, сестро? Обичаш да си пъхаш носа в чуждите работи. Или и на теб ти се иска малко забавления с един монаркино, а? — Забеляза изражението на Анета и възкликна: — Аха, сега разбирам! И теб те е засърбяло, точно като другата — огледа замислено все още пустата градина и отбеляза: — Хмм, точно както предполагах, няма никого. Е, какво ще кажеш? Да се хващаме на работа, а?

Протегна ръка към нея, за да я вдигне, но Анета се дръпна от него и извика:

— Махни се от мен, стронцо^[1]! Не смей да ме докосваш!

— Аз не те моля — казвам ти — отсече той и точно толкова бързо като преди я сграбчи за китката и я вдигна. Внезапно Анета установи, че той я държи в обятията си и притиска влажното й тяло към своето, устните си към ухото й. — С удоволствие ще те обладая точно сега — прошепна. — Ако искаш.

— Не! — извика Анета и очите й проблеснаха яростно.

— Но нали точно това искаш, а? — Вече я люлееше, напред-назад, напред-назад, така че тя да усети движещите му се бедра, първо едното, а после другото по посока на тялото й. — Знам, че това е истинската причина, поради която ме преследваше, нали? — Беше толкова близо до нея, че тя усещаше дъха му във врата си, устните му, плъзгащи се по меката кожа точно под ухото й.

— Не!

Настъпи мълчание, като че ли той обмисляше нещо.

— Хубаво тогава. Този път ще те пусна — рече, макар че продължаваше да я притиска до себе си. — Но в замяна искам да ми обещаеш нещо!

— Какво да ти обещая?

— Да обещаеш да не казваш на никого какво си видяла тази нощ!

Анета се замисли. Знаеше, че по-скоро би се оставила да сварят главата й в олио, отколкото да обещае каквото и да било на този мръсник, но не след дълго здравият й разум и прагматизмът й надделяха. Разбира се, че щеше да му обещае всичко, което той поиска от нея, глупакът му с глупак! И веднага, щом се измъкне от него, ще разкаже на всички, буквално на всички какво е видяла, ако трябва, ще го изкрещи от покрива на манастира.

— Добре, няма да казвам — отговори хрисимо. — Обещавам, че няма да кажа на никого какво съм видяла… — добави, но в мига, в който думите излязоха от устата й, тя разбра, че е паднала в неговия капан.

— Аха! Значи все пак си видяла нещо!

Стронцо! Долови промяна в гласа му — възможно ли бе той да се усмихва или още по-лошо, да й се присмива?

— Грешиш, не съм видяла нищо, абсолютно нищичко! — запелтечи тя, но знаеше, че няма никакъв смисъл.

— Напротив, видяла си! Опиши ми какво видя!

— Какво?

— Много добре ме разбра! Казах да ми опишеш какво си видяла!

— Не!

— О, я стига! Коя част ти хареса най-много? Онази с целувките или… нещо по-вълнуващо? Малката монахиня положи големи усилия да ми достави удоволствие, но вие обикновено сте такива.

— Стронцо, стронцо, стронцо!

— Я, какъв език! — Карю вече истински се смееше. — На бас, че не е била монахиня през целия си живот, а? Питам се от коя ли канавка си изпълзяла.

С тези думи той отпусна захвата си върху ръката й, отблъсна я леко и я загледа отвратено.

Точно в този момент откъм манастира заби камбана — биеха я доста неумело.

— Е, добре. Очевидно никога няма да узная отговора на този въпрос, нали? — допълни весело Карю.

И тогава, така внезапно, както се беше появил, той изчезна, побягвайки бързо към края на градината, далече от погледа й.