Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (37)

Тридесет и седма глава

Когато Карю най-сетне стигна отново до манастира, пак валеше. Ангелските сълзи обвиваха древните стени на ботаническата градина с бял покров, замъгляваха прозорците и върховете на дърветата, зареждайки ги със странна меланхолия.

Този път се насочи директно към централния вход. Там имаше някаква монахиня, чийто глас не му беше познат.

— Ни можете да имате ни‘ква работа тук, сир — дочу той неуверен, приглушен глас от другата страна на вратата. — Шъ трябва да съ махнете.

Но Карю не беше от хората, които можеха да бъдат разкарани толкова лесно. Заудря по огромната дървена порта с двата си юмрука едновременно. Най-накрая малката вратичка зад решетката се дръпна лекичко и оттам го погледнаха две уплашени очи.

— Каква е ваш‘та работа тук, сир? — жената от другата страна говореше на толкова силен диалект, че Карю едва я разбираше. — Нямаме билки за продан. Казват, че пръскали зараза. Архиепископът забрани, докат не минела опасността, тъй рече.

— Опасност ли? Каква опасност?

— Шъ да не сте чули, сир, а? Чумата, чумата дойде в тоз божи дом. Ни трябва да пускаме непознати, не! Заповед на архиепископа.

Накани се да затвори вратичката зад решетката, но Карю беше по-бърз от нея.

— Изобщо не ми пука за вашия архиепископ! — отсече, с едно невидимо движение измъкна един от ножовете си, пъхна дръжката в решетката и блокира вратичката. И със задоволство чу нейното ахване на възмущение от неговото богохулство. — Отворете веднага тази врата! Ако се наложи, ще я разбия с голи ръце!

От другата страна на вратата настъпи тишина. През малкия отвор в решетката той я виждаше как стои с приведена глава и слуша.

— Вижте какво, сестро, не искам да ви навличам неприятности — изрече той вече с по-смирен тон. — Ако трябва, ще отида при вашата игуменка, за да я помоля за разрешение!

— Наш‘та блажена сестра Бонифача е мъртва, сир, преди четри дена. Слугинята й също — гласът на пазителката на портите беше треперлив, висок и писклив като на дете. — А сестра Пурификасион лежи смъртно болна, ама ние мислим, че даже самият дявол надали шъ иска да я земе. Повечето от старите също… — гласът й премина в безпомощен шепот. — Всичко стана много бързо, сир. Ученичките ги пратихме по домовете им. И затуй трябва да ви кажа да се махнете, сир. Ни ви трябва да идвате тук.

Карю се замисли. Въпреки заплахите си да счупи вратата с голи ръце, той си знаеше, че няма никакъв шанс да се промъкне през главната порта на манастира без помощта на пазителката. Вероятно би могъл да нахлуе през входа на сестра Вероника или да изкатери стените до лимоновите дървета на мястото, където някога беше изгубил обувката си, но някак си вече беше изгубил желание за подобни приключения.

Замълча. Пое си дълбоко дъх.

— Вижте какво, извинявайте, ако съм ви уплашил — търпението не идваше много лесно при Карю, но ето, че беше възнаграден от леко подсмърчане иззад решетката. — Как се казвате? — попита.

— Евфемия, сир.

— Добре. Виж сега, Евфемия. Това е много важно! — Наложи си да говори бавно и спокойно. — Имам спешна работа с една от вашите сестри. Смятате ли, че ще можете да ми помогнете? Името й е Анета.

— Сестра Анета? — по гласа на монахинята той усети, че тя познава много добре въпросната сестра. — Ами да, сестра Анета! Разбира се!

Мили боже! Той отпусна чело върху дървената порта. Но как е възможно да му се случи подобно нещо?

— Важно е — промълви. — Можете ли… да извикате… сестрата… моля?

В продължение на доста време от другата страна нямаше никакъв отговор. Но после той чу стърженето на резе, издърпвано от доста неопитни ръце.

Още при лекото открехване на портите Карю ги подпря с крак. Но все пак те се отвориха доста широко. И пред очите му се разкри странна гледка. Застанала пред него, на прага стоеше една много дребна монахиня — въпреки че, когато той се загледа по-внимателно в нея, видя, че макар да беше облечена в пълни монашески одежди, сестра Евфемия беше дете на не повече от дванайсет-тринайсет години. Носеше твърде широко за нея расо от мазен, черен, ръчно тъкан плат, което изглеждаше като видяло много други собственички преди настоящата. Обувките й бяха груби, дървени.

От двете й страни в коридора на приемната се виждаха купчини все още димяща шума — неефективен опит за прогонване от предмети и облекло на заразата, влизаща или излизаща от манастирските стени.

— Искате да видите сестра Анета? — попита тя.

— Да — отговори Карю.

— Значи вие сте онзи — изрече тя и се загледа любопитно в него.

— Кой онзи?

— Онзи, на когото трябваше да дам листчето в работилницата на Просперо Мендоса — поясни тя и го погледна с очи, невинни като на дете. — Онзи, за когото тя си изплаква очите през последните дни.

Карю се вторачи мълчаливо в нея.

— Онзи, за когото тя си изплаква очите? — повтори накрая.

Но какво ставаше с него, за бога? Идваше му да се срита отзад. Защо трябваше да повтаря след нея всичко, което тя казваше, като някакъв селски идиот? Но заедно с раздразнението към самия себе си в душата на Карю нахлуха едни от най-странните емоции, които някога бе имал през живота си; чувства, които той не можеше да определи, някакво усещане за див, луд възторг, като че ли вятърът беше нахлул в душата му. „Тя си изплаква очите за мен! — искаше му се да повтори. Искаше му се да хване монахинята за раменете, да я разтърси и да изкрещи: — Тя си изплаква очите за мен?“ Но само, за да я накара да повтаря тези думи отново и отново, за да ги чуе той пак и да бъде сигурен, абсолютно сигурен, че не му се е счуло неправилно и че точно това е искала да каже тя. Но не направи нищо, защото точно в този момент не можеше да си има вяра какво точно ще каже.

— Е, тя казва, че е щото съм изгубила листчето, дето тя ми го даде — продължи монахинята с пискливия си глас, — щото съм го дала на онзи едър дебел мъж, дето рече, че ви познава, онзи със смешната жълта шапка. И с носа като тиквичка рекордьорка. Да, ама той ме измами! — добави и присви очи. — Измами ме да го дам на него и сега тя казва, че не можела да изпълни обещанието, дето го дала на приятелката си… — не довърши. — Ама когато вие не дойдохте, когато тя не можа да измисли как другояче да ви намери, е… тогава значи разбрах, че листчето не е единствената причина за плаченето й.

— Моля ви, сестро… Евфемия… Можете ли да я намерите?— прекъсна потока на думите й Карю. — Имам добри новини за нея и за нейната приятелка! — Погледна я окуражително. — И за вас също, ето… — бръкна в ризата си. — Донесох обратно листчето, за да й докажа, че не лъжа!

Евфемия го изгледа продължително няколко мига.

— Как го докопахте?

— Нали се сещате за онзи мъж? Онзи с носа като тиквичка рекордьорка? — изрече тържествено той. Тя кимна. — Ами, той ми го върна. Така да се каже.

— Добре, ще я извикам! — отсече с внезапна решителност младата монахиня. Обърна се и му направи знак да я последва в двора. — Но ще ви кажа едно нещо, сир — не бих сторила това за никого другиго, тъй да знаете!

Карю последва Евфемия от портата в двора, а оттам, през колонадата — до приемната за посетители. Веднага позна желязната решетка, отделяща залата за посетители от залата за монахините, спомняйки си последния разговор с Анета. За негова голяма изненада обаче Евфемия като че ли не искаше да го оставя тук, а го поведе през вратата, която беше оставена небрежно отворена, право към основната част на манастира.

И едва тогава Карю започна да съзнава странно смълчаната атмосфера, която се беше настанила тук. Обикновено в манастира цареше голямо оживление — смеещи се и тичащи по коридора ученички, звукът от водата, течаща в голямата градина зад стените, монахините на работа с лопати и лейки, ароматът на готвещо се месо и лук от близката кухня. Но вече нямаше и следа от всичко това. Манастирът излъчваше мрачното, потискащо чувство на изоставено място.

Не срещнаха нито една жива душа. Малката монахиня беше единствената жена в расо наоколо, тракаща по плочите с дървените си обувки. Към средата на пътя стигнаха до една врата, пред която спряха. Карю вдигна очи и видя, че тя го беше довела до единственото място, което някак си беше пропуснал по време на нощните си разходки тук.

Манастирската трапезария беше огромна зала с висок таван, с тъмна ламперия по стените. На стената срещу него висеше обикновено разпятие. Над него, почти сред гредите се виждаше замърсена картина на Последната вечеря. Някъде по средата на залата някой беше поставил църковен стол с висока, резбована облегалка: от онези, които използват епископите. Срещу него, по диагонал, в другия край на стаята имаше още един такъв стол. Между двата стола се виждаше редица от частично изгоряла слама и той предположи, че тук неотдавна вероятно се е провела някаква среща.

— Шъ останете тук, докат тя дойде, ясно? — заяви Евфемия и му показа, че трябва да седне на стола, който беше по-близо до вратата. — И да не сте мръднали оттук, капито?

— Капито.

Карю приседна на ръба на стола и се огледа. До три от стените бяха подредени дълги маси върху подпори, пред всяко място имаше малка чинийка със сол и шишенце зехтин. Но впечатлението за домашен уют свършваше дотук. Когато се загледа по-внимателно, той забеляза, че белите покривки върху масите бяха покрити с петна и върху тях се въргаляха парчета сух хляб — останки от отдавнашно хранене. Дребни кафяви врабчета прелитаха и чуруликаха по гредите под тавана, и от време на време се спускаха, за да си грабнат по някоя троха от това неочаквано за тях пиршество.

Изглеждаше невъзможно само за няколко дена манастирът да бъде сполетян от толкова драстична промяна. Карю се зачуди какво да направи, ако внезапно се появи някоя от другите монахини и го завари тук. Но колкото и да напрягаше слух, не чуваше никакви други звуци, дори и далечни, нито от гласове, нито от стъпки.

Накрая в другия край на залата се отвори врата. И когато той вдигна очи, тя беше там. Обикновено финото й лице беше много по-бледо. Беше облечена с черно расо, но без шапката и воала си — тъмната й коса се стелеше на воля по раменете й.

Първоначално тя се закова на място, сякаш се колебаеше дали да се приближи, или не, но видът му като че ли я ядоса.

— Каква е тази лудост? — извика.

Когато той не отговори, тя направи няколко крачки в неговата посока.

— Не знаеш ли, че заразата вече стигна до този дом? — попита и посочи все още тлеещата слама в средата на пода. — Не трябваше да идваш! — Беше стигнала до своя стол, но не седна. Просто остана права, подпряна с ръка върху облегалката му.

— Не трябваше да идваш — повтори, но вече тихо, почти шепнейки. — Не и тук, не и сега!

— Трябваше да дойда — обади се най-сетне той и се изправи. — Трябваше да ти кажа! Силия Лампри е намерена! Тя е тук, във Венеция. На не повече от една левга от мястото, където се намираме!

— Силия? — Монахинята се смръщи. — Ти откъде знаеш това име? — изговаряше думите бавно, като в сън: — Намерена?

— Да, намерена.

— Гъсчицата? Намерена? — Той я видя как стисва здраво облегалката на стола. — Не може да е истина. Но… как… ти откъде знаеш? — изглеждаше объркана.

— Аз съм слуга на Пол Пиндар.

— Какво?! — изгледа го втрещено тя. — Ти! Онзи монаркино?

— Да — отговори Карю. — А ти си дамата от харема. Онази, която толкова време търсихме. Нямах представа…

Но тя го прекъсна.

— Ти!– Очевидно не можеше да повярва на ушите си. — Не, не и не! Не е възможно! Когато ме попита за „Синевата на султана“, аз си помислих… — замълча. — Истината е, че изобщо не знаех какво да си мисля и точно затова изпратих Евфемия да те намери… — намираше се в пълно недоумение. — Но точно ти да си слугата на търговеца… през цялото това време…

Двамата се втренчиха един в друг.

— Значи… той би трябвало да е… той също ли е тук?

— Да. И тя е при него.

Анета издаде някакъв нечленоразделен звук и постави ръка на сърцето си, сякаш мисълта за това беше толкова приятна, че чак й причиняваше болка.

— Няма ли да седнеш? — попита той и посочи стола й, но тя само поклати глава.

— Не, не мога да остана.

Той видя, че очите й се насълзяват.

— Тя казва, че ти си откраднала диаманта от валиде султан и си й го дала…

— Да. За да може да подкупи евнусите и те да намерят някого, който да я докара тук, във Венеция. Но това беше преди цяла година… — Анета стискаше облегалката на стола толкова силно, сякаш всеки момент щеше да се строполи на земята. — И през цялото това време аз не знаех… така и не разбрах какво е станало с нея… през цялото това време… нямаш никаква представа… — гласът й ставаше все по-тих и по-тих.

Очите й се плъзнаха по лицето му и като че ли доловиха там някаква тревога.

— Но как е тя? — попита. — Добре ли е?

— Ще се оправи… с течение на времето — отговори Карю, подбирайки внимателно думите си. — Но трябва да те предупредя, че пътуването й дотук е било трудно и продължително.

— В какъв смисъл?

— Тя каза, че са се опитали да я удавят. Диамантът спасил живота й.

— Горката ми гъсчица! — възкликна Анета и сложи ръка на устата си.

— Но само това си спомня — поясни Карю, но после замлъкна, чудейки се как да продължи. — Обаче онзи, на когото е дала диаманта, я принудил да легне с него… или той, или някой друг по пътя… — Тук Карю впи очи в Анета и довърши: — И тя родила дете!

— Тя има дете? — ококори се монахинята.

— Имала е дете, макар че от онова, което разбрах, то е нямало никакъв шанс да оживее.

И разказа, доколкото можа, историята за пътешествието на Силия дотук — най-странната история, която някой от тях някога бе чувал. Историята за бебето русалка и за откраднатия диамант, историята за алчността на мъжете и за добротата на непознати жени. Разказа й за Амброуз Джоунс и за неговия слуга Бочели, за Елена, Мариам и Констанца. Разказа й също и за голямата игра за „Синевата на султана“. Разказа й дори за собствената си малка роля във всичко това. Как по някакво чудо в онзи ден на малката уличка той в крайна сметка се беше обърнал и се беше върнал, за да разплете загадката.

Когато приключи, двамата останаха, втренчени един в ДРУГ.

— Не мога да повярвам, че това е истина — изрече тя след известно време.

— Кълна се в живота си, че е самата истина!

Но какво му ставаше, за бога? Не беше в състояние да откъсне очи от лицето й. Страхуваше се да помръдне, за да не я стресне, защото тогава тя можеше да си тръгне. А той като че ли нямаше да понесе тя да си тръгне и да го остави точно сега. В продължение на доста време нито един от тях не проговори. Единственият шум наоколо беше чуруликането на врабчетата по гредите над тях.

— Оттук нататък какво? — попита накрая тя.

— Тя ме помоли да те намеря. Иска да те види.

— Да де, но не може да ме види! — отсече ядосано Анета. — Не разбираш ли? Точно сега никой не трябва да идва тук! — И огледа пустата трапезария, а после обърна очи към тлеещата слама, която ги разделяше. — Ти също не бива да си тук! — прошепна. — Каква лудост те накара да дойдеш?

Защо беше дошъл ли? Е, може би наистина беше малко луд. Във всеки случай не се чувстваше като самия себе си. И това започна от онзи ден, когато беше вдигнал изпуснатата розова торбичка в градината. Знаеше какво иска да каже, но как би могъл той, Джон Карю да изрече подобни думи?

— Дойдох, защото… защото вече не можех да стоя далече от теб.

И сега, когато думите по някакъв начин излязоха от устата му, той остана със странното усещане, че някой съвършено друг говори чрез него.

Тя го изгледа с очи, които хвърляха мълнии.

— Но аз… страхувам се, че…

— Не се страхувай! — Душата му вече страдаше. — Онзи път в градината… никога не бих те наранил! Кълна се в Бога, няма от какво да се страхуваш…

— Но аз се страхувам…

— От какво?

— Че съм като останалите… някаква играчка…

— Не, никога! Кълна ти се!

— Не бих могла да понеса да бъда за теб просто поредната играчка…

— Никога! Кълна се в живота си!

Прииска му се да се хвърли на колене в краката й. Вече не издържаше. Направи две крачки към нея и едва тогава осъзна какво прави. Тя подскочи.

— Не, не трябва! Не трябва да се приближаваш повече!

Вече стояха на не повече от крачка един от друг, разделени само от сламата. Той виждаше съвсем ясно дългата, елегантна линия на врата й, извивката на красивата й горна устна, скулата й с миниатюрната кафява бенка — в неговите очи даже сестра Вероника не би могла да нарисува нещо по-сърцераздирателно.

— Върви си, Джон Карю! — изрече тя с треперещ глас. — Трябва веднага да се махнеш оттук! Върви си!

— Не мога.

— Просто върви! — Когато той не отговори, тя повтори: — Знаеш, че трябва!

— Как можеш да ми казваш да си вървя, когато през всичките тези дни си си изплакала очите по мен? — прошепна той.

— Но ти как…

— Защото и аз си изплаках очите по теб.

Застанали тук, в пустата зала, изведнъж им се стори, че са последните двама човеци на този свят.

— Мислех си, че никога няма да дойдеш — прошепна тя и по бузата й се стече самотна сълза. — Мислех си, че никога повече няма да те видя… — сложи ръка върху гърдите си, като че ли нещо там я болеше. — Но това сега е по-лошо.

— Никога повече няма да те напусна!

— Не говори глупости, Джон Карю! — извика тя и бръсна гневно с ръка сълзата от бузата си. — Прибирай се вкъщи! Преди да е станало твърде късно!

— Позволи ми да те прегърна! Позволи ми да те целуна поне веднъж!

Никога през живота си не бе изпитвал по-силно желание от това да притисне тялото й към своето, да усети как плътта й се слива с неговата, да почувства как сърцето й бие под неговото. Имаше чувството, че може да изкоренява цели гори, да срива цели стени, да цепи скали на две все с голи ръце, само и само да стигне до нея. Ала напразно. Вече бяха толкова близо един до друг, че той почти усещаше аромата на косата й, онова тайно местенце зад ухото й — и въпреки това сякаш бяха разделени от пропаст, дълбока хиляди левги.

— Не! — тръсна глава тя.

— Не мога да те оставя тук!

— Но трябва!

Карю се огледа отчаяно и накрая извика:

— Ела с мен!

— Вече със сигурност знам, че си луд!

— Напротив, говоря сериозно! Ела с мен! Виж, вратата е отворена! — и посочи към отделението за монахините. — Няма кой да ни спре. Ела с мен! Имам билет за един търговски кораб, който отплава тази нощ!

— Не! Не искам да слушам! — извика Анета и сложи ръце на ушите си. — Отказвам да те слушам! Ако останеш тук още съвсем малко, може да умреш!

— А ако ти останеш тук, ще умреш!

— Може би. Може вече да съм се заразила с чумата. Но ако по някакво чудо не се разболея? — Вече плачеше. — Имам нужда… — не беше в състояние да говори. — Имам нужда…

— От какво имаш нужда? — напрегна слух той, за да я чуе. — Кажи ми, кажи от какво имаш нужда! Всичко, което…

— Имам нужда от нещо, за което да живея!

И ето, че Джон Карю си тръгна. Вървеше обратно по пустия, отекващ коридор, през приемната зала, през двора и после през портите на манастира с купчините тлееща слама, стояща зад тях като стража, към света навън, където ангелските сълзи все още се ронеха.

Докато вървеше, не беше в състояние да мисли за нищо. Само за това, че чувства непоносима болка, като че ли нещо дълбоко в него се разкъсваше. И по някаква причина, която оставаше непонятна за него, не можеше да мисли нито за Анета, нито за Силия, нито дори за себе си — а за Пол, как пада на колене в дъжда, когато Силия се приближава към него, и плаче така, сякаш сърцето му ще се пръсне.

И в този момент той най-сетне проумя онова, което никога до този момент не беше разбирал истински — какво е да изгубиш човека, когото обичаш повече от всичко на света.

С олюляване Джон Карю пристъпи под дъжда.