Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (36)

Тридесет и шеста глава

Когато Пол най-сетне напусна прочутото ридото на Дзуане Мемо, установи, че цяла нощ е валяло. Температурата беше спаднала рязко и във въздуха се усещаше хлад. Той застина за миг на стълбите на винарната, примигвайки срещу утринната светлина. Колко време беше минало, откакто за първи път беше стоял на това място заедно с Карю и Франческо? Седмица, месец, цял един живот? Не знаеше. Беше изгубил всякакво чувство за време. Подуши въздуха. След застоялата атмосфера във вечно затъмнените от завеси зали на Мемо венецианският въздух му се стори прекрасен. Над целия град подобно воал беше легнала лека мъгла, дъжд, който беше толкова фин, почти невидим — ангелски сълзи, както го наричаха венецианците — размивайки всички контури, превръщайки златистата зора от неговото въображение в бяла.

В ръката си Пол държеше листчето, което му беше предадено от Мемо, когато диамантът премина в ръцете на Амброуз.

Приседна на стълбите на винарната, като внимаваше да не намокри листчето. Ръката му трепереше. Може би „Синевата на султана“ в крайна сметка наистина да беше магически камък, може би дори не беше необходимо да го притежаваш, за да почувстваш магията му. На това листче бяха написани думи, които щяха да върнат Силия от селенията на мъртвите. Думи, които най-сетне щяха да отключат миналото, да го освободят. Но сега, когато този миг беше настъпил, сърцето му го предаваше. Той седеше като вцепенен, неспособен да помръдне. Ами ако Амброуз го е излъгал? През тялото му премина хлад. Тогава му се стори, че разпознава почерка на Силия, но като нищо може и да се беше излъгал. Ами ако писмото беше написано от друг? Ако беше нещо, което нямаше нищо общо с нея?

Имаше само един начин да разбере. Докосна нежно листчето с пръст. Беше сгънато внимателно на три. Вдигна го към носа си, подуши го. Излъчваше сладък, далечен аромат. Разтвори го бавно. Беше написано с молив и с толкова ситен почерк, че той трябваше да се приближи до него, за да го прочете. Глас от селенията на мъртвите.

На моя любим — сбогом!

 

Когато при портата аз те видях,

откъснат завинаги от моята робска участ,

в този момент аз веднага прозрях,

че нивга повече това не ще се случи.

О, любов моя, как прималя сърцето ми клето

и как сълзи рукнаха, че няма да те зърна вовеки!

 

Помни ме, любими, в английския ден,

когато пак крачиш в нашта градина,

помни ме и знай, че на Босфора днес

аз съм изцяло като загинала.

Но любовта ни ще пребъде навеки,

макар любовта ми е веч към тъгата пътека.

Значи тя е знаела! През цялото това време Силия е знаела, че той е в Константинопол. Дали е било благодарение на захарния кораб на Карю, или на неговия компендиум, нямаше никакво значение. Поне в това беше напълно сигурен. Но що се отнася до останалото… Струваше му се, че Силия е била подведена от някого да вярва, че пак може да го види. Чакала е някъде, надявала се е да го види, мислила е, че той ще дойде за нея — но той, разбира се, така и не се беше появил. Да не би да е мислила, че е забравена? Господи! Ако знаеше, той никога нямаше да докосне тази адска хартийка. Защото тя не само, че не го беше освободила, ами и беше засилила мъката му.

Изпълнен с неизлечима агония, Пол потегли напред. Крачеше, без да вижда къде, през тесни улички, по безброй малки мостчета. Водата в каналите под него беше черна като катран. Нямаше никаква представа нито къде отива, нито какво ще прави.

Озова се на малко площадче с каменен кладенец в средата. Видя, че вратите на две от къщите наоколо са заковани с греди и имат черни кръстове. Отдръпна се уплашено назад.

По някое време осъзна, че върви по доста по-широка улица, а после, за негова огромна изненада в далечината забеляза очертанията на едра фигура с тюрбан на главата, бързаща пред него в мъглата. Възможно ли беше това да е… Да, беше Амброуз!

Пол тръгна след него, макар да нямаше никаква представа защо — вероятно защото дебелият мъж носеше някъде из гънките на пищната си роба диаманта, неговия диамант! Мисълта за това като че ли действаше на Пол като мед на муха. Мина му през ума, че би могъл да настигне Амброуз, да го прободе в гърба с рапирата си и да му открадне диаманта, а после да го остави да умре като заклано прасе в някоя покрита с урина странична уличка. Но последните дни и нощи, прекарани без сън, в съчетание с виното го бяха лишили напълно от смелост и сили. А освен това, както едва сега се сети, беше забравил рапирата си в игралния дом.

Ако Карю беше тук… Пол почти чу удовлетворяващия звук от смачкани кости, докато Карю разбива черепа на Амброуз с голи ръце и го превръща в каша. Но Карю не беше тук, нито имаше вероятност някога да бъде. Какво беше направил?! Дори и Карю вече го беше напуснал. При мисълта за това Пол усети някакво пробождане в гърдите. Може би беше тъга.

Към този момент той вече се бе разтреперил — от шок или от студ, не знаеше със сигурност. И едва тогава си даде сметка, че рапирата не беше единственото нещо, което беше забравил при Мемо. За разлика от Амброуз, който беше опакован добре в пелерината си срещу дъжда, Пол беше само по риза, при това без ръкави. Всичко останало беше при Мемо — жакетът, ръкавите му, даже шапката.

Ангелските сълзи се пропиваха неумолимо в тънката материя на ризата му. Не след дълго щеше да подгизне до кости — но не му пукаше. Освен това връщане назад вече нямаше. В обърканото си състояние той се съмняваше, че би могъл да открие отново тайнствения дворец на Дзуане Мемо. В този момент това ридото му се струваше толкова фантастично, колкото и някоя изгубена земя от моряшките легенди — място на фантоми и на разбити мечти.

Като се стараеше да не губи от поглед фигурата на Амброуз пред себе си, той продължаваше да се тътри напред. Внезапно се озова в някакво открито пространство. Тук мъглата беше толкова гъста, че му трябваше доста време, докато разбере къде се намира. Накрая видя позлатените кубета, мозайката на някаква църква, проблясък на розово и бяло, и осъзна, че е попаднал на площад „Сан Марко“.

Отнякъде наблизо до него достигна музика — двойка чинели, тръстикова свирка, барабан. Жалостивите им тонове бяха леко заглушени от мъглата. Край водата се беше събрала малка тълпа зрители, до един облечени в дълги черни пелерини. Амброуз ги приближи. Пол го последва, като се стараеше да остане скрит.

Пред двореца на дожа една пътуваща трупа изнасяше своето представление. Пол беше виждал много такива като тях — менестрели и акробати, илюзионисти и великани, а веднъж дори и майстор на ходенето по въже. Всяка подобна трупа рано или късно се озоваваше в Серенисима. Амброуз, който в момента крачеше целенасочено към една очакваща го гондола, привързана за кея, се изравни с трупата. Все така преследващ го, Пол също последва музиката по кея, където лагуната облизваше каменния постамент.

И там, точно в центъра на тълпата, той зърна най-странната фигура, която беше виждал някога — жена с издължено, тъжно лице, което тя беше избелила с креда или някаква пудра. Жената беше облечена в роба в ярки цветове, обсипана със сребристи пайети. Първоначално на Пол му се стори, че жената танцува, но когато наближи, видя, че тя просто се движи бързо в кръг; обикаляйки малката тълпа зрители, се носеше с изумителна, почти плъзгаща се походка — не точно вървене и не точно танц, а сякаш се движеше върху добре смазани колела.

Мъглата започна да се разпръсква, лъч воднисто — жълта слънчева светлина прониза белотата. Лъчът улови пайетите по робата на жената и тя заблестя като ангелско създание.

Гледката беше толкова забележителна, че дори Амброуз спря и се загледа в нея за миг. Пол направи същото, а когато се приближи, видя, че докато обикаляше около тълпата зрители, жената караше разни предмети да изчезват и да се появяват по мистериозен начин.

Пера, цветя и парчета плодове биваха изваждани ту от робата на един, ту от ръкава на друг. От носната кърпичка на една жена беше откъсната роза. От двамата мъже, застанали точно пред Амброуз, жената извади две бродирани кърпички, а после, след като набута и двете в свития си юмрук, ги извади от другия край, но вече завързани като по магия заедно в дълга копринена дъга. Иззад ухото на всяко дете, застанало до майка си, тя изваждаше по едно яйце, а после, подхвърляйки го във въздуха, тя го караше отново да изчезне, за да се материализира в ръката на друго дете, седящо наблизо.

Музиката ставаше все по-силна, барабанът биеше все по-бързо. Жената вече застана през Амброуз. Протегна ръка и сякаш взе нещо от тюрбана му. Амброуз вдигна ръка, за да я отблъсне, но тя се оказа доста по-бърза от него. Взе нещо в ръка и го показа на тълпата, която стоеше точно срещу Пол. Той проточи врат, но пред него имаше прекалено много хора, за да види за какво става въпрос. А после погледът му падна върху Амброуз. И изражението на тотален ужас върху това тлъсто лице подсказа веднага на Пол какво е открила жената в жълтите гънки на тюрбана. В този момент жената се плъзна и покрай него и той вече със сигурност видя, че тя държи розовата бродирана торбичка. „Синевата на султана“!

Цветът на лицето на Амброуз премина от смъртнобледо до аленочервено. Бледите му очи се изцъклиха толкова много, че сякаш всеки момент щяха да изскочат от главата му. Той отвори уста да извика нещо, но от нея не излезе и звук. Жената вече свиваше лакът, накланяше се назад и като че ли се подготвяше да подхвърли малката розова торбичка към небето…

— Спрете! Крадец! — успя да изкрещи накрая Амброуз.

Ала вече беше твърде късно.

Пред изумените погледи на тълпата розовата торбичка просто се разтопи във въздуха.

Жената протегна ръка.

На мястото на торбичката имаше малка сребърна монета.

Амброуз само погледна и с рев се втурна напред.

— Ладро! Крадец! Къде изчезна? Какво направи с моята… моята… собственост? — сграбчи бледоликата жена за врата, стисна я здраво и започна да я разтърсва като плъх. — Джебчийка такава! Какво стори с него, твар долна? Веднага ми го върни! — вече ревеше като гневен бик.

— Съжалявам, синьор, не съм искала да направя нищо лошо… — започна тя.

Но Амброуз продължаваше да я стиска за гърлото. Музикантите — три жени, хвърлиха инструментите си на земята и се втурнаха да й помогнат.

— Спри, спри, пусни я! Веднага я пусни! — разкрещяха се и те.

Някои от мъжете от тълпата най-сетне се намесиха и се приближиха, за да издърпат Амброуз от жената. За целта бяха необходими трима.

Жената падна на земята, като едва си поемаше дъх. На бузата, върху която беше паднала, се появи рана. Някъде от себе си — Пол не беше сигурен точно откъде — тя извади малката торбичка и я подхвърли на Амброуз.

— Ето ви торбичката, синьор — извика. — Не съм искала да сторя нищо лошо.

Амброуз улови непохватно торбичката с две ръце. Лицето му беше станало на петна, погрозняло от ярост и алчност. С треперещи пръсти дръпна връвчицата, надникна вътре, претегли торбичката на дланта си и очевидно остана доволен. Обърна се и без да поглежда нито наляво, нито надясно, се втурна към очакващата го гондола.

Пол го видя как си тръгва. Видя как черната гондола се накланя и разклаща, когато тлъстият мъж влиза вътре, чу плясъка на лагуната в каменния вълнолом, видя как гондолиерът отблъсква лодката от мястото й и как накрая елегантното морско возило потъва в мъглата.

* * *

И толкова. Представлението приключи. Тълпата бавно започна да се разотива. Пол приседна на земята и отпусна глава върху коленете си. Беше толкова уморен, че не можеше даже да мисли.

Мина доста време, докато си даде сметка, че до него стои някой. Вдигна глава и видя пред себе си жената с бледото лице и шарената роба. Опипа джоба си, но си даде сметка, че няма нищо, даже най-дребната монета, за да й плати за представлението.

— Съжалявам… — започна.

Но тя го прекъсна:

— Пол Пиндар?

А си мислеше, че вече нищо не може да го изненада.

— Какво? — изломоти.

— Вие ли сте английският търговец, който се подвизава под името Пол Пиндар?

Спомняше си как тогава му се стори, че жената има приятен, нисък глас. Но не беше венецианка. Може би гъркиня?

— Да — отговори той, едва сдържайки внезапния си порив да се разсмее с глас, но знаеше, че ако сега започне да се смее, надали някога щеше да може да спре. — Или поне така смятам… някога… може би…

— Паная моу! — изрече нежно тя.

Загледа се към лагуната и към бързо изчезващата гондола на Амброуз. По устните й играеше едва доловима усмивка.

— Онзи замина ли си?

— Да — отговори простичко Пол, но и нямаше какво друго да каже.

А и беше вярно — дори последният призрачен силует на гондолата на Амброуз вече не се виждаше. Пол се изпълни с неочаквана лекота, сякаш някой беше свалил от плещите му огромен товар.

— В такъв случай смятам, че вече е безопасно да ви покажа това!

Тя държеше в дланта си нещо малко и блестящо. Той го пое неразбиращо от нея. Беше сребърна монета, онази, която Амброуз беше избил от ръката й съвсем скоро.

— Какво е това?

— Просто погледнете!

Пол заобръща монетата между пръстите си — и от двете страни беше ези. Без да каже нищо, той й върна монетата.

— Това е мошеническа монета, която той използва, за да ви измъкне диаманта. Вашият приятел Джон Карю беше убеден, че онзи ще опита да направи нещо. Въпреки че един друг човек — лейди Констанца, беше онази, която научи за монетата. Имате много да им благодарите, господин Пиндар. Особено на Джон Карю! Защото онзи път, в малката уличка той все пак се обърна.

Карю се бил обърнал? В малка уличка? Пол нямаше никаква представа какви ги приказва тази жена, а и не му пукаше. В продължение на дълго време никой от тях не проговори.

— Не мисля, че и да знаех, би имало някакво значение — изрече накрая. — Нали казват, че няма никакъв смисъл да се опиташ да попречиш на камъка да се движи? Ако не сега, то…

— Е, така е — отбеляза жената и за първи път се усмихна. — Но нямаше да е зле някой да уведоми за това и вашия приятел Амброуз!

Някъде в периферията на съзнанието си той се запита откъде тази жена знае името на Амброуз, че и това на Карю, и особено на Констанца. Чувството му за дезориентация беше толкова силно, че имаше усещането, че живее в сън наяве.

— Какво искате да кажете? — изломоти.

— Искам да кажа, че камъкът се движи от много месеци насам, господин Пиндар.

Той сведе очи и видя, че тя му подава нещо — бродирана розова торбичка.

— Вземете го, господин Пиндар! „Синевата на султана“!

В този момент трите жени, които й бяха акомпанирали на инструментите, се приближиха и ги обградиха.

— Време е, Елена! — каза едната.

— Тя тук ли е?

— Да. Виж, ето ги, идват! — посочи другата към лагуната.

— Добре. Бързо! Помогнете му да стане! — И Пол усети как няколко чифта нежни ръце го вдигат на крака. — Внимателно, внимателно!

— Трябва да ви предупредя, че засега тя все още не си спомня всичко. Възможно е и никога да не си спомни — занарежда жената, която наричаха Елена. — Но това е благословия. Мариам… — замлъкна и си пое дълбоко дъх. — Мариам беше убедена, че е благословия.

Пол се втренчи в нея, неспособен да схване нищо от онова, което му се казваше.

— Краката й също. Но не са счупени, както си мислех. Били са срязани отзад много надълбоко и не са зараснали добре.

Според доктора в оспедале било истинско чудо, че са пропуснали сухожилията. Били са на косъм от тях. Паная моу! Той храни големи надежди, че някой ден тя пак ще проходи!

— Краката й? — сграбчи я за ръката Пол. — Но чии крака, за бога? — Сърцето му биеше като лудо. — За какво изобщо ми говорите? Когато тя се обърна към него, той видя, че по лицето й се стичат сълзи.

— Не се ли досещате, Пол Пиндар? — Погледът, с който го дари, беше безкрайно тъжен, безкрайно нежен. — Защо иначе, според вас, диамантът ви е намерил?

Следващото нещо, което помнеше, бе, че е съвсем сам на кея. Жените бяха изчезнали неизвестно къде. В началото, докато се взираше в сиво-зелените води на лагуната, той не виждаше нищо. А после, през мъглата, изплуваха елегантните очертания на една гондола, която се плъзгаше бавно към него.

В гондолата се виждаха двама души, мъж и жена. Мъжът стоеше прав, жената седеше в краката му. Когато гондолата приближи, Пол видя, че на носа й стои Карю. Зад него имаше жена, увита в пелерина. Мъглата се вихреше около нея, криейки лицето й.

Не може да бъде…

Това на глас ли го каза? Не беше сигурен.

Моля те, Господи!

Не чуваше.

О, Господи, моля те…

Очите му бяха пълни със сълзи. Не виждаше.

Но тя вече го беше видяла. Карю й помагаше да се изправи на крака. Тя го викаше. Викаше го по име.

О, господи, моля те…

Падна на колене под дъжда.

Силия! Моята Силия! Моята Силия!