Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (35)

Тридесет и пета глава

След това Пол така и не беше сигурен колко дена точно играха. Може и да са били цели два дена и две нощи, може и да са били три. С изключение на самия Дзуане Мемо, надали някой от тях би могъл да каже.

В света извън красивата зала с висок таван и стени, покрити с огледала, животът най-вероятно си течеше така, както е било винаги. Свят, в който слънцето изгряваше и залязваше, в който търговците продаваха и купуваха, в който корабите пускаха и вдигаха котва, свят, в който мъжете и жените се срещаха, влюбваха се, умираха. Но в игралната зала на Дзуане Мемо винаги беше нощ — тежките кадифени завеси винаги бяха пуснати, свещите неизменно горяха.

През онази първа вечер Пол все още чувстваше, че тялото му не е забравило природните си ритми. Смяташе, че знае кога му се яде, кога му се пие, кога му се спи. Но оттам нататък изгуби всякакво усещане за себе си, забрави се напълно, отдавайки се с наслада на вцепеняващите ума и съсипващи душата изисквания на картите.

Отстъпи. Опонирай. Остави. Отхвърли. Притегли. Постави. Погледни. Прибери.

Беше ли щастлив? Нямаше представа. Не беше в състояние да мисли.

Беше жив. Това беше достатъчно.

Размеси.

Вдигни мизата, за да видиш кой ще реагира.

— Аз играх асо.

— Аз — четворка.

— Аз — крал.

— Аз също.

— И аз.

— Аз играх седмица.

Предай картите на човека с най-високата карта — седмицата.

Раздаване.

Едно, две. Едно, две. Едно, две. Едно, две. Чаши. Монети. Тояги. Мечове.

— Пас.

— Пас.

— Пас.

— Залагам сто дуката.

— Нищо.

— Нищо.

— Аз също нищо.

— Налага се да ви видя картите. Раздавай!

Най-голямата карта пак раздава.

Едно, две. Едно, две. Едно, две.

Вече всеки играч има по четири карти.

— Пак съм пас.

— И аз.

— И аз.

И така нататък, и така нататък.

От време на време се долавяше известно оживление. На мястото на примиера — по една карта от всяка боя, се появяваше супремус или нумерус, или флуксус. Само най-високата ръка — четири карти от една боя, прочутият хорус — им убягваше.

И през цялото това време купчините дукати пред всеки играч се издигаха или спадаха подобно на морските приливи.

От време на време някой лакей внасяше плато със студени меса, хляб и плодове, или по чаша вино. От време на време един или друг от тях се оттегляше за няколко минути, за да се облекчи в нужника зад вратата. Влизаха други слуги, за да сменят изгорелите свещи с нови или да навлажнят тръстиката по пода. В подобни моменти между играчите се провеждаше неохотен, безцелен разговор. Веднъж Пол извади своя компендиум и забеляза, че всички останали го наблюдават с интерес.

— Какво имаш там, англичанино? Да не би това да ти е талисманът? — обади се старият благородник с пръстена на палеца и се приведе към него.

Пол целуна месинговото капаче с гравираните преплетени миноги и го прибра без всякакъв коментар.

— Две миноги значи. Е, надявам се този път да ти донесат по-голям късмет от преди, англичанино — добави старецът и протегна уморено ръце над главата си, но лекият присмех в гласа му не убягна на Пол. — Но не и тази вечер, нали, господа?

Гъстата тълпа от зрители, които се бяха скупчили около тях в началото на играта, скоро се сви само до шепа заклети привърженици. В старанието си да се концентрира върху играта, да предугажда ходовете на противниците си и да крие собствената си тактика, Пол почти не ги забелязваше. От време на време в далечината се чуваше камбанен звън — понякога наблизо, други път надалече. Утро ли беше вече? Той се опита да си представи красотата на изгрева, разстилащ се над лагуната. Как след дългата влажна нощ прохладният бриз на утрото от другата страна на прозорците разрошва повърхността на водата, бистра и синя под първите лъчи светлина…

Но видението не трая дълго. Не съществуваше никакъв друг свят, освен настоящия, а и той не искаше друг. Когато най-сетне вдигна очи, с изненада установи, че шестимата играчи са почти сами в обширната зала. Настроението се беше сменило от трескавата възбуда на карнавалното спортно представление до безбрежната инерция. Доколкото можеше да се прецени от прикриващите всичко маски, даже самите играчи изглеждаха отегчени. Дзуане Мемо подремваше на един стол. Младият джентълмен беше извадил отнякъде тънко, подвързано с кожа томче поезия и почти не вдигаше глава от страниците му, за да поглежда картите, които очевидно бяха престанали да представляват какъвто и да било интерес за него. И Пол почти щеше да повярва на тази уловка, ако не беше фактът, че от време на време погледът му беше привлечен от него и долавяше с някакво шесто чувство, че е наблюдаван, и за момент зърваше блясъка на очите му, стрелкащи се между играчите и спиращи се най-вече на Пол, опитвайки се да отгатне картите му, да изсмуче мислите му като костен мозък от кост.

Всеки от тях си имаше своя специфичен номер, незабележим за обикновения наблюдател. Търговецът извади лист хартия, на който имаше изписани колонки с цифри в ситен, секретарски почерк, и започна внимателно да го изучава. На някакъв етап — Пол не можеше да бъде сигурен колко време след началото на играта — той осъзна, че старият благородник се е проснал по лице на масата — не мъртъв, както Пол първоначално си помисли, а просто внезапно заспал, изтощен от изискванията на картите. Само мъжът със златната маска изглеждаше напълно спокоен и уравновесен, макар да се обаждаше само тогава, когато картите го изискваха.

Първоначално Пол беше заинтригуван от този мълчалив играч. Въпреки че никоя част от лицето му не се виждаше под маската, скоро стана ясно, че човекът е по-възрастен, отколкото изглеждаше в началото. Нещо в него — в начина, по който седеше или може би в маниера, с който раздаваше картите — изглеждаше странно познато. Пол реши, че сигурно е играл с него и преди, вероятно в „Знака на Пиеро“ или в някое от другите ридоти, които посещаваше често през последните месеци. Но после мъжът се поместваше в стола си или разтваряше картите си по определен начин — и Пол пак започваше да се съмнява в себе си.

В началото на играта Пол се беше посветил на опитите си да си изясни маниера на игра на всеки един от съперниците си. Двамата, чиято игра му беше най-лесна за разгадаване, бяха търговецът и възрастният благородник. Първият беше като опъната струна, играеше прекалено стегнато и прецизно, вторият беше плам и бомбастичност. Още от самото начало Пол разбра, че те не представляват никаква заплаха за него. Младият благородник обаче се оказа разнообразен и неуловим играч, без капчица от прибързаността, която Пол беше свикнал да очаква от младеж на неговите години и с неговия ранг.

А всички те намираха присъствието на куртизанката за крайно обезпокоително.

— Какво изобщо си мислел, когато си допуснал тук жена, Дзуане? — оплака се старият благородник, когато дамата напусна масата за няколко минути.

— Че какво можех да направя аз? Тя разполага с необходимата гаранция! — отговори Мемо и сви рамене. — Няма забрана за това, монсеньор — и на лицето му цъфна една от онези негови усмивки, които не достигаха очите му. — В своята безкрайна мъдрост Съветът на Десетимата е издал укази за почти всичко на този свят, но точно за това — не. Или поне засега, ако ваше високопреосвещенство ми прости забележката.

— В такъв случай трябва да се помисли по този въпрос — отбеляза жалостиво играчът. — Някой трябва да се погрижи за това!

Но в този момент нито той, нито който и да било от останалите бяха в състояние да сторят каквото и да било.

От онова, което според Пол беше относителният хлад на утрото, залата постепенно отново се сгорещи, свещите в златните свещници засъскаха в натежалия от задух въздух. Мъжете се бяха съблекли чак до памучните си долни ризи. Куртизанката беше свалила горнището на роклята си и яката, даже ръкавите си, и сега беше облечена само по долна риза и корсаж, който едва прикриваше гърдите й.

В горещината маската на Пол ставаше почти нетърпима. Не добре пасващото дърво, притиснато върху ръба на носа му, беше направило рана от търкане върху една от бузите му. Пол се чувстваше като човек, изгарящ от жажда и мечтаещ за вода насред пустинята — единственото, за което беше в състояние да мисли, беше кога ще свали маската.

Размесване.

Раздаване.

— Вдигам шестица.

— Седмица.

— Тройка.

— И аз.

— И аз.

— А аз — крал.

Предаване на картите на този с най-високата карта.

Раздаване.

Едно, две. Едно, две. Едно, две. Едно, две.

Чаши. Монети. Тояги. Мечове.

Обявяване на залозите.

Раздаване за втори път.

И така нататък. И така нататък.

Първа се предаде куртизанката.

— Дзуане, не мога да издържам повече! — обърна се тя към домакина. — Трябва да сваля маската!

— Какво ще кажете, господа? — огледа играчите на масата Мемо. — Мисля, че заради дамата бихме могли да си затворим очите за правилата, нали?

Но тя вече беше започнала да развързва панделките, които придържаха маската към лицето й. Дали по навик или целенасочено, куртизанката се движеше бавно, може би по-бавно, отколкото беше необходимо, както забеляза Пол — уморените й пръсти се опитваха несръчно да развържат възлите. Пол почти очакваше някой от останалите играчи да се противопостави на това разкриване на единствената жена сред тях, но никой не се обади. Всички мъже я изпиваха с погледи. В залата се усещаше напрежение, несъществуващо до този момент. Всички гледаха как красивите й заоблени ръце се издигат нагоре, а после падат надолу. Между гърдите й, подобно на сребрист белег, се стичаше ручейче пот.

Накрая тя свали маската, вдигна ръце, за да освободи оформената й като рога коса, тръсна я и с въздишка прокара пръсти през нея. Когато пак се обърна към тях, на Пол му се стори, че сънува. Жената повдигна дългата си, тежка коса, за да разхлади тила си — жест, който му беше толкова познат, че сърцето му се сви. Започна да се надига от стола си.

Високата чаша, която стоеше на масата до лакътя му, падна и се разби на хиляди парченца на пода.

— Боже мой… не може да бъде…

Освободената й коса сякаш улавяше всичката светлина наоколо, падаше на вълни по раменете й, проблясвайки в червеникавозлатисто. Едновременно с това обаче той веднага осъзна грешката си. Всъщност срещу него седеше една напълно непозната жена, жена, която никога досега той не беше виждал. Това не беше Силия Лампри.

— Какво става, синьор? — извърна очи към него тя, а после ги насочи към разбитата чаша. Сега, когато се беше разкрила, тя изглеждаше кокетно съзнаваща ефекта на собствената си плът върху присъстващите. — Какво си помислихте? Да не би да ме познавате? — допълни със зачервено лице.

— Моля за вашето извинение, мадам… — промърмори Пол и тежко се строполи обратно на мястото си. Но какво му ставаше? Сигурно беше започнал да се уморява. — Приличате много на една… Но не, не мисля, че някога сме се срещали!

Атмосферата в залата изведнъж се промени. Появи се напрежение, което стана осезаемо. Пол се опита да не поглежда към свалилата маската си куртизанка, постара се да не се разсейва (желанието да победят някоя жена на карти неизменно правеше мъжете небрежни), но не можеше да се сдържи. Не беше в състояние да откъсне очи от нея. Приликата й със Силия беше обезпокоителна. Да не би това да е част от плана да го изкарат от играта? Подобно на червей тази мисъл изпълзя в най-отдалечените краища на ума му. Да не би предупреждението на Карю и Констанца в крайна сметка да се окаже вярно? Но не, това беше невъзможно! Нито един човек в тази стая — впрочем никой друг във Венеция, освен Карю и Амброуз — не знаеше как изглежда Силия.

Това беше просто случайност, нали? Каква беше вероятността жена, изглеждаща като Силия Лампри, да се появи на голямата игра за „Синевата на султана“? Тази мисъл започна да бръмчи из главата му като муха върху прозорец. На някакъв етап му се стори, че зърва подозрителна размяна на погледи между Мемо и куртизанката. После пък си въобрази, че вижда същото, но с мъжа със златната маска.

Но това беше истинска лудост! Пол си даде сметка, че вече не издържа. Не беше в състояние нито да диша, нито да мисли. Маската го влудяваше. Трябваше на всяка цена да я свали, ако ще и за няколко минути. Извини се, излезе от стаята и се запъти към малкото преддверие зад завесата. Изтръпналите му пръсти развързаха с мъка връзките, но накрая свали маската. Точно до нужника имаше леген, пълен с чиста студена вода и няколко кърпи. Започна да си плиска лицето, но малко след това размисли и пъхна цялата си глава в легена. Усети как главата му започва да се прояснява.

Просто умората му правеше номера — нищо повече. Пол отлично знаеше, че липсата на сън може да накара хората да започнат да сънуват наяве. Но колкото и да се стараеше да я отблъсне, мисълта се връщаше упорито при него — фалшив тон, отекващ някъде из залата, звук, който беше толкова тих и толкова далечен, че беше почти недоловим, подобно на звън на миниатюрно, напукано звънче.

Свалянето на маската на куртизанката беше разтърсило всички мъже. По някакъв неуловим начин играта на всеки от играчите претърпя някаква промяна — дали нарочно, или като игра на Съдбата, Пол не беше в състояние да определи.

Търговецът и старият благородник, които вече бяха претърпели сериозни загуби, съвсем скоро изчерпаха всичките си средства. Първи достигна своя край търговецът. Стана от масата със замаяно изражение, като че ли не можеше да повярва какво се случва с него, и напусна с нестабилна походка стаята, без да отрони и думица. Скоро след това го последва старият благородник, когато неговият флуксус изгуби от хоруса от седмици на Пол.

Той стана, свали маската си и се поклони с достойнство на всеки един от съперниците си. Накрая се обърна към Пол и рече:

— Поздравявам те, англичанино! — Въпреки че, както и при търговеца, лицето му беше посърнало, той все пак успя да изобрази подобие на усмивка. — Както изглежда, змиорките май наистина носят късмет!

Сред настъпилата тишина останалите четирима го проследиха как напуска залата. Когато вратата се затвори и зад двамата, младият благородник се обърна към Пол и заинтригувано попита:

— Змиорки ли?

— Ами… не точно. Миноги.

— Миноги? — Пол по-скоро почувства, отколкото видя повдигнатите въпросително вежди. — Щом казваш, приятелю — нави ръкави и се изсмя безразлично. — Хайде де, какво чакате! Нека играем!

Да, какво чакаше Пол, наистина? Ето това беше въпросът. Колко пъти си го беше задавал и той самият? Може би чакаше момента, когато щеше да знае окончателно и завинаги, че Силия никога повече няма да се върне? Чакаше момента, когато най-сетне за него щеше да започне някакъв друг живот? Чакаше да почувства… какво? Нещо, каквото и да било. Но какъв живот беше възможен за него извън стените на тази стая? Какъвто и да беше той, Пол не беше сигурен, че вече го иска.

Беше заложил на тази игра цялото си състояние, за да провери какво ще му даде в замяна Съдбата. Всичко или нищо. Подобно на смърт. Или изкупление. Каквото и да казваше Карю, Пол си даваше сметка, че нищо по-малко от това не беше възможно.

* * *

И сега, някъде към утрото на третия ден, като че ли щеше да получи своя отговор. Куртизанката беше третият оттеглил се от играта, така че накрая бяха останали само трима — младият благородник, мъжът със златната маска и Пол.

Залата беше започнала да се пълни отново със зяпачи — мършояди, очакващи плячката си, помисли си Пол. По някое време му се стори, че зърва с периферното си зрение позната фигура с тюрбан на главата. Амброуз ли беше това? Но какво, за бога, правеше той тук? Ала когато вдигна глава, тюрбанът беше изчезнал.

А после се случи чудо — Съдбата като че ли беше решила най-сетне да му се усмихне.

С един флуксус спечели шейсет и девет точки, с един нумерус — петдесет и пет. Купчинката от златни и сребърни монети пред него растеше с всяка изминала минута.

Куртизанката, която беше останала да ги гледа, премести стола си по-близо до него.

— Май аз съм ти днес късметчето, англичанино — прошепна в ухото му. След две безсънни нощи дъхът й вонеше, но Пол беше твърде погълнат от картите, за да му пука.

Зяпачите вече се тълпяха около масата, но Пол почти не ги забелязваше. Усещаше как сърцето му бие бързо и равномерно, чувстваше кръвта си как тече по вените. От цялото му същество сякаш се излъчваше енергия, от кожата му, от върховете на пръстите му. Чувстваше се по-жив от всякога.

Освен неумолимостта на картите вече не съществуваше нищо друго. Всичко беше забравено. Скарването му с Карю. Силия. Дори „Синевата на султана“. Далечният глас на предупредителната камбана беше заглъхнал и той вече не чуваше фалшивите трели.

С един рунд от шестици той принуди мъжа със златната маска да се предаде.

Да, Съдбата определено му се усмихваше. Той беше непобедим.

Мемо донесе ново тесте карти. Подаде ги на младия благородник, за да ги размеси. Играта започна. Сега вече бяха само двамата. А после, внезапно, на масата настана суматоха.

Мъжът със златната маска, който също беше останал да гледа, скочи на крака и изкрещя:

— Видях ви, сир! — Грабна чашата си с вино и я плисна в лицето на младия благородник. — Тези карти са фалшиви!

Пол усети как куртизанката се хваща от страх за ръката му, по-скоро почувства, отколкото видя бъркотията, която настана в залата зад гърба му. Масата беше преобърната, картите се разлетяха. Звук от счупени чаши.

Играта свърши. Спечели той.

* * *

Пол се изправи. Свали маската си. Пред очите му причерня. Той се хвана за масата, за да не падне. Около него се събра тълпа. Той усещаше натиска и горещината на телата им. Усещането му за свръхчовешка енергия започна да отминава. Всичко беше свършило. Единственото, което остана, беше странна вцепененост. Виждаше как устните на хората се движат, но в продължение на няколко минути не чуваше нищо — нищо друго, освен бучене в ушите като прииждащо море. Някой му подаде чаша вино. Той я пресуши наведнъж и я поднесе, за да бъде напълнена отново. Втората също погълна на един дъх. Някой беше дръпнал завесите от единия прозорец. Пол зърна мръсната светлина на деня отвън, отраженията от Канале Гранде. Очите изведнъж го заболяха.

Съзнаваше, че извеждат младия благородник от залата. Куртизанката — също. Но вече отдавна не му пукаше за нищо. Някой — той не знаеше точно кой — му говореше нещо. Тонът на човека беше тих, помирителен, но някак си той не беше в състояние да разбере думите, като че ли ги изговаряха на език, който той не разбираше.

А после пред него застана Дзуане Мемо. Държеше торбичката от розово кадифе.

— Твой е, англичанино! — Като на сън видя, че му подават диаманта. Когато той не го пое, Мемо вдигна ръката му и сложи розовата торбичка в дланта му, а после сви пръстите му около нея. — Твой е, англичанино! — повтори. — „Синевата на султана“!

Пол почувства тежестта на диаманта в дланта си. Очакваше да почувства нещо — радост, възторг — но не почувства нищо. Върху рамото си усети нечия ръка. Обърна се и видя до себе си познатата фигура на Амброуз Джоунс.

Пол го изгледа, примигвайки. Амброуз? Но какво прави той тук? Изведнъж виното го удари силно в главата. Плъзна се мощно из вените му като жива вода.

— Поздравления, Пиндар!

— Благодаря.

— Виждам, че камъкът пак се е преместил.

— Да.

Настъпи кратка пауза. Двамата мъже впиха погледи един в друг. Дори и в опияненото си състояние Пол усещаше враждебността, която се излъчваше от Амброуз.

— Предлагам хвърляне на ези-тура за него, Пиндар!

— Какво? — Пол съзнаваше, че е зяпнал Амброуз като селски идиот.

— Казах, че предлагам да хвърляме за него ези-тура.

Пол се разсмя и възкликна:

— Но какви ги приказваш, за бога, Амброуз?!

— Чу ме добре! — Очевидно Амброуз не беше в настроение за словоизлияния.

— Да, разбира се, че те чух — все така смеейки се, Пол изтри сълза от едното си око. Главата му се въртеше толкова силно, че се опасяваше да не припадне. — Но не е възможно… да говориш… сериозно.

Но само един поглед към Амброуз беше достатъчен, за да го убеди в противното.

— Длъжник си ми.

— Длъжник ли? От къде на къде?

— След щетите, които ми нанесе онзи човек… — изрече с върховно усилие на волята си Амброуз — … няма да изричам името му, това е под моето достойнство… но след щетите, които ми нанесе твоят слуга… нямаш никаква представа колко много ми дължиш!

Пол продължаваше да го зяпа.

Онази тиха фалшива нотка. Отново. Де да можеше главата му да не се върти толкова…

— Но „Синевата на султана“… — започна неуверено, съзнавайки, че в залата се е възцарила абсолютна тишина. — Този камък е безценен, Амброуз — добави бавно.

— Аз също имам нещо, което е безценно — рече смръщено Амброуз, бръкна в джоба си и извади оттам малко листче.

— Парче хартия?

— Разузнавателни сведения, сир. Такава ми е работата — нова кратка пауза. — Нещо, което ти искаш много повече от който и да било камък!

— Какви пък могат да са тези разузнавателни сведения, че да поискам да ги разменя за „Синевата на султана“?

— До мен достигна определена информация за Силия Лампри. Или по-точно казано — поема. Изглежда е била написана за теб, Пиндар — Амброуз въздъхна и завъртя отегчено очи. — Нещо като послание, написано от нейната ръка. Пристигнало е чак от харема на османския султан в Константинопол. Впрочем доста трогателно.

И вдигна листчето пред очите на Пол само толкова, колкото да зърне за миг написаното. Линийки, изписани с молив, дребни, изящни. Почеркът на Силия. Би го разпознал навсякъде.

— „На моя любим — сбогом!“ — прочете тържествено Амброуз заглавието на поемата и направи драматична пауза. — Но, Пиндар, защо пребледня толкова? Гарантирам ти, че всичко е тук, всичко, което си искал да знаеш и което те е тормозило толкова през последните няколко години! — Подсмихна се. — Идеално, нали? Нали такова е „желанието на твоето сърце“?

Пол отвори уста, за да каже нещо, но оттам не излезе и звук. Стисна устни. Настъпи продължителна пауза.

— Как мога да бъда сигурен, че казваш истината? — изрече накрая. Знаеше, че трябва да спечели време, за да обмисли добре какво да направи, но тялото му беше вкаменено, умът — вцепенен.

— Става ясно, че в крайна сметка наистина е имало жена от харема по тези места.

— Не ти вярвам!

— Господ ми е свидетел, че не лъжа! — отсече Амброуз и бледосините му очи се впиха в Пол. — Повярвай ми! Хайде, само едно хвърляне на монетата, това е всичко, което искам! Който спечели, получава листчето. Като се замислиш, предложението е повече от щедро!

— Ами ако откажа?

Амброуз насочи листчето към една от свещите на масата и пламъкът й зализа едно от крайчетата.

— Не си и помисляй, че ще се поколебая да го изгоря!

— Престани! Спри! — хвана ръката му Пол. — Не толкова близо, моля те! — Целият се обля в пот, сърцето му заби лудо в гърдите му. Какво да направи, какво би могъл да каже? Трябваше да измисли нещо, при това бързо, докато не е станало твърде късно.

— Камъкът се придвижи отново, Амброуз — рече. — Вече е у мен — надяваше се отчаянието му да не проличи чак толкова. — Ти не можеш да спечелиш! Диамантът избра мен!

— В такъв случай няма от какво да се страхуваш — изрече Амброуз с глас, мек като коприна. — Хайде, Пиндар! — прошепна. — Помисли само каква слава те очаква!

Когато Пол не отговори, той извади една монета — сребърен дукат.

— Ези — аз печеля диаманта — изрече, възвърнал деловия си маниер. — Тура — остава у теб.

Пол кимна в знак на съгласие.

— Кавалиере Мемо — обърна се Амброуз към собственика на игралната зала, — вие сте ми свидетел! — огледа залата. — Всички сте ми свидетели! Ако спечеля диаманта, ще е било в честно съревнование! Никой няма да има право да твърди обратното!

Из залата се разнесе одобрително жужене. Хор от гласове:

— Давай, англичанино!

— Браво!

Дзуане Мемо пое сребърната монета. Направи знак на Амброуз, че трябва да му предаде и листчето хартия. После се обърна към Пол.

— Синьор Пиндар, сигурен ли сте, че искате да го направите? — В очите му се четеше… какво? Съжаление може би? — Знам, че сте хазартен тип, но това… за парче хартия?

— Вие не разбирате! — тръсна глава Пол. — Просто хвърлете монетата!

— Много добре — отвърна Мемо и поклати глава. — Щом казвате.

И с едно бавно, обиграно движение той запрати сребърния дукат високо във въздуха.