Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (32)

Тридесет и втора глава

Вратата на църквата беше затворена.

— Отворете вратата! — викаше Мариам, хванала под едната си ръка мъничкия ковчег, а с другата удряше с юмрук. — Дошли сме за заупокойна молитва за нашите мъртъвци!

В продължение на известно време не се случи нищо. Тя отново удари с юмрук по вратата.

— Само една молитва, отче! За мъртвото ни бебе!

Най-накрая от другата страна на вратата до тях достигна приглушен глас, но вратата остана затворена.

През тълпата премина вълнение.

Мариам се обърна към жената до себе си и отчаяно рече:

— Не е добре, Елена! Той няма да отвори.

В този момент зад нея се обади познат глас — мъжки глас:

— Че ти какво очакваш? Това бебе не е човек!

И към групата пред църквата се приближи спътникът на Амброуз — мъж с кожена торба през рамо. Когато Мариам го видя, тя се дръпна назад. По лицето й се изписа такъв ужас, сякаш беше зърнала призрак.

— Паная моу! — Инстинктивно тя направи крачка встрани и застана точно пред Елена и нейните две момиченца. — Ти! Какво, за бога, правиш тук?

Когато видя реакцията й, мъжът като че ли изведнъж порасна и се изду, сякаш се почувства много доволен от нещо. Направи няколко неуверени стъпки към тях, а после се обърна към Амброуз и рече:

— Виждате ли какво ви казах, сир? Грозна като хипопотам! — Изкиска се. — Има си мустаци и всичко останало, макар че това не го помнех.

Най-сетне Мариам дойде на себе си и изрева:

— Бочели! — Нещо я присви в гърдите. Значи в крайна сметка човекът в селото наистина е бил той. Имаше много лошо предчувствие за тази работа, най-лошото предчувствие, което някога беше изпитвала. — Какво искаш?

— Както винаги пестелива в думите, а? — изсмя се Бочели, показвайки двете черни пънчета отпред, където някога са били зъбите му. — Какво искам според теб? Дошъл съм за ей това там — и кимна по посока на малкия ковчег. А после, високо, така че всички да го чуят, допълни: — Дойдох да прибера онова, което е мое!

За момент Мариам се вторачи изумено в него.

— Какво си дошъл да направиш? — извика.

— Чу ме! — отсече нагло и предизвикателно той. — Дойдох да прибера онова, което е мое.

Мариам разбра, че трябва да мисли бързо. Малката тълпа зяпачи си мърмореха нещо един с друг. От къщите излизаха нови хора, които бързаха да се присъединят към тях. Мариам познаваше много добре мисленето на тълпите. Направи още една крачка назад — към Елена и двете й момиченца.

— Не знам за какво говориш, Бочели!

— Ти достави… онова, дето е в кутията… във Венеция и сега си го искам обратно!

— Не е вярно! — отговори тя, опитвайки се да запази самообладание. — Ти ме молеше да ти я махна от главата! — Сърцето й вече туптеше толкова силно, че и самата тя го чуваше. — Даде ми кон — допълни, съзнавайки, че трябва да запази спокойствие, да не издава по никакъв начин отчаянието, което изпитваше отвътре. — Даде ми два коня, помниш ли?

— Да, точно така. Платих ти пребогато! — отговори Бочели, погледна пак към спътника си, а после тръгна към тях. — За да го държиш живо, докато стигнете до Серенисима.

— Не! Уговорката ни не беше такава!

— Ти ми каза, че отивате във Венеция и че ще го докарате живо дотук. Прояви малко разум — как щях аз да се грижа за него? Виждаше се, че майката няма да живее още дълго — сви безразлично рамене. — А после ви видях в Месина. Глутница женски, при това и вие самите изроди! — Пак се изкиска. — Беше перфектна сделка! Хайде, стига! И вие самите сте били доволни да го използвате, нали? Ти каза, че ще бъде полезно за работата ви.

— Нищо подобно не съм казвала! — По една от ръцете на Мариам запълзяха тръпки. Тя притисна малкия ковчег към гърдите си и добави: — Никога не бих изрекла подобно нещо!

— Виж какво, впрегатно животно такова! — Изнервен от тълпата повече, отколкото му се искаше да си признае, Бочели започваше да губи търпение. Вече беше толкова близо до нея, че тя усещаше вонящия му на лук дъх. — Беше полезно за работата ви, докато беше живо! — прошепна й бясно. — А на мен ще ми бъде полезно сега, когато е мъртво, разбра ли? Веднага ми го дай!

Протегна ръце, за да вземе ковчега от ръцете й, но Мариам, която се извисяваше три глави над него, не му го даде. През тълпата премина колективна въздишка — хората не бяха много сигурни дали да се смеят, или да дюдюкат на тези номера.

— Наричаш го „то“, така ли? — изръмжа Мариам.

— Много добре знаеш за какво говоря! А сега не бъди по-голяма глупачка от това, което вече си! — Бочели хвърли поглед към Амброуз и добави: — Виждаш ли онзи мъж там, онзи с тюрбана? Той ще плати пребогато за това! — В отчаянието си да докопа ковчега, тонът му беше станал почти умоляващ. — Виж какво, ще се погрижа и ти да получиш своя дял, нещо допълнително за неприятностите. Но няма да е добре за никого от нас, ако то започне да се разлага, схващаш ли?

— Синьор Бочели! — Това беше Елена. Беше пристъпила напред и гледаше ужасено към Бочели. — Какво иска този мъж от нашето мъртво дете? — Пауза. — Да, мъртво дете! — повтори, като се обърна към тълпата зяпачи. — Мъничко бебе, мир на душата му!

Едно от момиченцата — Лея се разплака.

— Дошли сме, за да го опеем и да го погребем, както се полага — продължи Елена. — Моля ви, позволете ни да влезем в църквата!

— Срамота! — изкрещя към Бочели жена със зелена забрадка.

— Да, срамота! Позволете на горките хорица да влязат и да погребат детето си! — припя една перачка със зачервени ръце, надничаща от прозореца си. Твърд кръгъл предмет — гнила ябълка, хвърлен от незнайна ръка, се приземи в краката на Бочели.

— Почакайте!

До този момент Амброуз беше стоял безмълвно зад Бочели, в края на тълпата. С показно отвращение от мръсотията, която го обкръжаваше, той държеше пред носа си ароматизирана торбичка, пълна със сушени билки, за профилактика срещу болестите. Само очите му — две немигащи, изцъклени сини копчета издаваха факта, че наблюдава всичко, което става наоколо.

— Почакайте! — Силният му и спокоен глас отекна из пълния с бурени площад като камък в езеро със студена вода. — Добри хора на Досдуоро, защо си хабите съчувствието за тях? Та тези жени са странници за вашия град! Не по-добри от цигани! — Неловка тишина. — А всички знаем какви са циганите!

В сравнение с шумния народен говор на тълпата тонът на Амброуз, въпреки английския му акцент, звучеше успокояващо патрициански. Кънтеше из целия площад с безмилостен авторитет.

— Всички знаем какви са циганите, нали? — продължи той. — Те лъжат. И мамят. И крадат!

— Те крадат деца! — провикна се един мъж с гуша на врата. — Всички го знаят!

— Именно — кимна Амброуз, докато въртеше бавно торбичката между пръстите си. — Не бих се изненадал да крадат и бебета!

Замълча за една-две минути, за да даде възможност на тълпата да осмисли чутото. А после хитро продължи:

— Кой може да каже, че това бебе — ако в кутията изобщо има такова — е тяхно?

И вдигна отново торбичката към носа си. В прецизно изчислената от него пауза над площада се възцари тишина.

— И така, кажете ни — изрече Амброуз насред тишината, — коя от вас е майката? — пронизващият му поглед падна първо върху Елена, а после върху Мариам. Очите на всички бяха приковани върху малката група жени, скупчени пред вратата на църквата. Когато никоя от тях не отговори, Амброуз поклати бавно глава и отбеляза: — И аз така си мислех.

А после, подобно на дълбока въздишка, сред тълпата се надигна брожение. Но този път от различно естестве — внезапен изблик на гняв.

— Циганите носят само мръсотия и болести! — След като вече беше сигурен, че е привлякъл тълпата на своя страна, Амброуз рискува да заговори малко по-високо. — Знае ли човек? Може дори да носят и чумата!

— Мадона! Какво рече той? — Чумата ли рече? — Ами да… чумата… чумата…

Въздухът изведнъж се изпълни със страх. С гняв също. Мариам почти го надушваше, усещаше как се плиска около нея. В гърдите й пак нещо се сви. Едва успяваше да си поеме дъх.

— Да, точно така, чумата! — извика вече Амброуз и изгледа триумфално тълпата. — Защо тогава да пилеем съчувствието си за тази напаст? Когато именно те, тези мръсни циганки, са донесли тази ужасна болест сред вас…

Амброуз почти крещеше, опиянен от собствената си риторика. Но почакайте! Какво е това? В ухото му заговори един познат английски глас:

— Цигани ли? Че те не приличат на нито едни цигани, които съм виждал, господин Амброуз!

Амброуз се завъртя на пети. Когато зърна пред себе си Карю, челюстта му увисна.

— Ти! Промъкваш се значи! Защо се появяваш там, където не те сеят?

— И аз се питах за вас същото, господин Амброуз!

Карю не даваше и пет пари нито за жените, нито за мъртвото им бебе, но прекрасно разбираше какво прави в момента Амброуз Джоунс.

— Тези жени не са циганки! — изкрещя той. — Приличат ли ви на циганки, а? — Огледа разкривените от страх лица на тълпата. — Защо изобщо го слушате този? — посочи с обвинителен пръст към Амброуз. — Той е чужденец, странник за вашия град! Кой може да гарантира, че не той ви е донесъл чумата, а?!

— Карю! — Бледите очи на Амброуз щяха буквално да изскочат от орбитите си. — Да не би да си полудял? Да, мисля, че е така. Мисля, че най-накрая наистина си полудял!

Водени от изисканото облекло и господарското поведение, за хората беше втора природа да се преклонят пред Амброуз. Но когато видяха Карю, те разбраха, че той е един от тях. Така, за огромен ужас на Амброуз, сред тълпата се възцари неловко мълчание.

— Познавам този човек — продължи Карю, сочейки към Амброуз, който започваше да става задоволително нервен. — И ако някой изобщо е лъжец и измамник, то това със сигурност е той!

— Карю! — обърна се умолително към него едрият мъж. — Какво си мислиш, че правиш? Та те ще ни разкъсат, не виждаш ли? — Огледа се, вече съвсем искрено уплашен.

Но Карю само приближи устни до ухото на Амброуз и прошепна толкова тихо, че само той да го чуе.

— Да знаеш, че ако те не го направят, ще го направя аз! — промърмори мило. — И това е само началото!

— Какво… Надхвърляш правомощията си! Да знаеш, че ще кажа на Пиндар! Ще накарам да те пребият с камшик… да… да…

— Защо не ми предаде съобщението? — прекъсна го безцеремонно Карю.

— Какво? — зяпна срещу него Амброуз. — Какво съобщение? — изтърси накрая. — Не знам какво…

— О, много добре знаеш! — изсъска безмилостно Карю. — Защо не ми предаде съобщението, Амброуз? Знаеш ли, мисля, че Констанца беше напълно права за теб! — допълни бавно. — Ти знаеш тайните на всички ни, нали? Но никой от нас не може да бъде сигурен на чия страна всъщност си!

Мисълта за стореното от Амброуз изпълваше Карю с такава убийствена ярост, че едва се сдържаше да не му извие врата още там, на място. Но ако му беше писано да бъде ограбен (макар и временно) от удоволствието да смачка големия нос на Амброуз на каша и да превърне голямата му плешива глава в яйчени черупки между ръцете си, то бе само защото в момента му се предоставяше друга възможност, възможност за още по-болезнено наказание.

Не можеше да има никакво съмнение какво точно има в ковчега. Имаше една и само една причина, поради която Амброуз би могъл да иска толкова силно подобно нещо — че ковчегът съдържа бебето русалка, за което Амброуз копнееше от толкова време. Но той знаеше, че ако иска да постигне нещо, трябваше да действа бързо.

— Не си мисли, че не знам какво правиш! Не си мисли, че не знам какво има в онзи ковчег! Ще те разкъсам на парчета, Амброуз — прошепна Карю в ухото му, — но преди да го направя… — посочи към жените, все така скупчени пред вратата на църквата — ще направя друго, което ще бъде още по-болезнено за теб!

— Почакай, не! Не толкова бързо! Ти не разбираш… Нямаш представа какво ми струваше да стигна дотук! — И погледна към Бочели, който ги наблюдаваше объркано. — Русалката е истинска, повярвай ми! Досега никога не е имало такава като нея! Струва цяло състояние, Джон! — Вече се молеше. Вече не се смееше. Лицето на Амброуз беше разкривено от смесица между страх и алчност. — Струва един царски откуп! Повече дори от „Синевата на султана“!

— Това е единственото, което те интересува, нали? Какво ще правиш с него, Амброуз? С мъртвото дете?

— Дете ли? Какви ги приказваш, за бога? Та това е изрод…

— Тези нещастни жени там очевидно не мислят така — отбеляза Карю и посочи жалката групичка пред църквата. — Те възнамеряват да му направят истинско погребение. А ти какво смяташе да правиш с него, Амброуз? Да го сложиш в буркан като кисела краставичка ли? Или да го осолиш като свински бут? Какво биха си помислили добрите граждани тук, а? На бас, че не са чували за твоите шкафове и колекции, нали? Искаш ли да ги попитаме?

— Недей! — изрече Амброуз с треперещ глас.

Но Карю вече крачеше по посока на църквата. Перспективата да изгуби съкровището си подейства на Амброуз като кофа студена вода. Обърна се към Бочели, който стоеше до него, зяпнал от изумление, и изсъска:

— Виждаш ли онзи мъж там?

Бочели кимна.

— Отърви се от него!

Бочели го изгледа безстрастно и промърмори:

— Ама, синьор…

— О, просто го направи, човече! Не ме интересува как! — После прошепна в ухото му: — Ако се наложи, просто го убий!

* * *

Когато Мариам видя Карю да върви към нея, тя нямаше никаква представа, че той не им мисли лошото. Опита се да проследи разговора между двамата мъже, но по-голямата част от него се оказа на език, който тя не разбираше.

Мариам стоеше пред църквата и слушаше, притиснала малкия ковчег към гърдите си. Въпреки че за нея кутията тежеше не повече от торба зърно, през последните минути стана доста по-трудна за удържане отпреди. Една от ръцете й и пръстите й изтръпнаха. Усещаше как малкият ковчег започва да й се изплъзва. Елена дърпаше ръкава й — Мариам я виждаше как е вдигнала глава към нея и се опитва да й каже нещо, но тя не я чуваше. Опита се да й отговори, но от устата й не излезе и думица. В ушите й се появи странно жужене.

Тълпата беше станала толкова голяма, че почти беше изпълнила площада. Виждаше лицата им, разкривени от страх и омраза. Виждаше как устните им се движат, виждаше жилите на вратовете им. Но беше изпълнена със странното усещане, че навсякъде около нея цари тишина.

* * *

Тишината беше първото нещо, което Мариам забеляза, когато стигнаха до лагуната. След толкова седмици, прекарани в открито море, тук водата беше като стъкло. Бреговете бяха потънали толкова дълбоко във водата, че островите приличаха на салове. Никакъв повей на вятър. Платната на корабчето им увиснаха безполезни. Единственият звук беше от бавното загребване на веслата.

Бяха почти в пределите на града, когато бебето почина. Случи се рано сутринта — утро, обагрено от такава красота и изящност, каквато Мариам никога досега не беше виждала. Точно тогава стоеше на палубата с детето в скута си, потънала в съзерцание на природното чудо. Когато сведе очи, видя, че спящото бебе се беше събудило. Загърна го нежно там, където пелената му се беше отвила. Плъзна големия си, несръчен пръст по миниатюрната главица, там, където растеше косата му, пухкава като глухарче. Бебето обърна глава, търсейки гръдта на майка си — от устата му не излезе никакъв вик, само тихо издихание. Гърлото на Мариам се сви.

— Виж, агапи моу, виж! — промърмори. — Почти стигнахме! Ще намерим доктор, който да ти помогне… Един от моряците знае едно място…

Положи големи усилия да не си спомня думите на Елена, като ги избута с все сили назад в ума си.

Положението не е много добро, Мариам, трябва да се подготвиш! Детето вече е твърде слабо, дори за да яде! Не му остава още дълго. Все още чуваше тъгата в гласа на Елена, самата тя изгубила две деца още като бебета. Не трябва да виниш майката! Ужасно е да знаеш, че детето ти ще умре, пък било то… и такова като това. Такава е Божията воля, Мариам. Елена беше сложила ръка на рамото на Мариам. Но ще има и други!

„Но не и за мен! — искаше да изплаче Мариам. — За такива като мен няма Бог! И аз няма да имам други деца!“

Беше ли изговорила наистина тези втрисащи, богохулствени думи? Беше ли ги изрекла на глас? Може и да беше. Даде си сметка, че вече не й пука кой какво знае. Можеха да й се смеят, колкото искат. Виждаше отвращението по лицата им, когато сваляше подгизналите парцали на бебето, за да го преповие, долавяше ужаса им, когато погледнеха към неговия недъг. Но за Мариам това нямаше никакво значение. Тя виждаше само съвършени крачета, десет съвършени пръстчета и ноктите върху тях като люспици седеф.

Но сега, когато наближаваха града, вече усещаше скута си като празен.

— Почти стигнахме, сладкото ми, ще намерим някой да ни помогне, ще видиш! Аз няма да се предам, никога няма да се предам!

Мариам подаде внимателно пръста си и усети малкото юмруче, по-меко и от облак, как се сключва около него, и осъзна, че никога през живота си не се беше чувствала така.

Едва я понасяше — болката от толкова много любов.

Чу вика на един от моряците и, като вдигна очи, го видя как сочи към хоризонта. Първоначално не видя нищо. В далечината имаше високи планини, изправени като стражи зад града. Върховете им бяха все още покрити със сняг. Но непосредствено пред тях имаше само мъгла и стъклената вода на лагуната със същия цвят като небето. Мъжът пак извика и посочи към нещо, но Мариам все така не виждаше нищо. Ято птици прелетя над корабчето им със самотен вик, а после птиците започнаха една по една да се гмуркат във водата или да се плъзгат леко по повърхността й.

А после, внезапно ето го и него. Мъглата леко се раздели и в далечината най-сетне се открои легендарният град, проблясващ в розово и златно насред утрото, град, който в този момент й се видя като населен с ангели, а не с човеци.

Когато отново сведе очи, миниатюрните гърди на бебето не помръдваха. Очичките му бяха отворени, но повърхността им беше стъклена и безизразна. Наложи се и четиримата моряци да се включат, за да я удържат, за да може Елена да поеме от ръцете й починалото дете.

* * *

А сега, докато наблюдаваше как площадът пред нея се изпълва с все повече хора, Мариам ставаше все по-неспокойна и тревожна.

Мислеше си, че е проявила голяма хитрост, като е подмамила Бочели да й даде два коня, но сега осъзнаваше, че всъщност е било точно обратното. Измамената е била самата тя. Наистина беше прекалено лесно. Малкото корабче, пристигнало точно навреме, безрезервната готовност на моряците да откарат жените чак до Венеция. Та те дори знаеха, че бебето трябва да се занесе в Болницата за нелечимите! Но Мариам си даваше сметка за всичко това едва сега. Както и за факта, че през цялото време е била просто неволна пионка в нечий чужд план.

А сега, когато Карю се насочи към нея, тя изобщо не го видя — вместо него видя лицата на онези мъже от преди много години, лицата на нейните мъчители.

Мариам побягна.

Все така стиснала здраво малкия ковчег, тя се спусна невиждащо през тълпата. Мъже и жени се разбягаха или падаха на земята, блъснати от нея. Докато бягаше, тя виждаше движението на устните им, опънатите жили на вратовете им, но иначе светът около нея беше потънал в гробовна тишина. Единственият звук, който чуваше, бяха ударите на собственото й сърце.

Побягна към задната част на църквата, опитвайки се да открие уличката, която да я отведе обратно до оспедале, но зави погрешно. Мина по малък мост над някакъв канал, но тогава осъзна, че никога не беше стъпвала тук. Пред нея имаше два пътя. Мариам се поколеба и накрая мина под арката вляво. И се озова в задънена улица.

Пред нея нямаше нищо друго, освен вода. Мъжете вече бяха на няколко крачки зад нея. Нямаше накъде да бяга, нямаше изход. С някакво шесто чувство по-скоро чувстваше, отколкото чуваше техните стъпки. Обърна се и забеляза проблясък на стомана в ръката на Бочели.

И тогава разбра какво предстои, разбра, че ще й се наложи да се бие. Дали бяха довели с тях и кучета? Няма начин наблизо да няма и кучета. Усети в устата си вкус, който не можа да определи и за момент си помисли, че ще повърне. Покосена от скръб и в напълно объркано състояние, на Мариам започна да й се струва, че пак носи рогата. Разтърси наляво-надясно голямата си глава, но вече нямаше никакъв смисъл — беше като ранено животно.

Не беше успяла да спаси бебето в краткия му, неспокоен живот. Но знаеше, че макар да се наложи да се прости и с последния си дъх, сега ще го спаси, няма да позволи на онези мъже да я хванат.

Каквото и да стане, те нямаше да й отнемат бебето. Беше си обещала, нали?

Кълна се.

В живота си.

Но когато се обърна към тях, Мариам осъзна, че не й бяха останали никакви сили за борба. Беше й необходим само един миг, за да реши какво да направи. Все така стиснала здраво миниатюрния ковчег, тя скочи.

Мариам и бебето русалка паднаха като камък. Тъмнозелените води на лагуната ги погълнаха.