Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (30)

Тридесета глава

Когато отново се върна в двореца на Констанца, Карю го завари така, както беше и преди — пуст и празен. Мина през двора, после през кухнята и складовете на приземния етаж, а оттам по външното стълбище, което отвеждаше до пиано мобиле.

Красивата стая на Констанца също беше празна. Както и преди ленените щори бяха дръпнати до средата на прозорците, за да предпазват стаята от жегата навън. Виждаха се остатъците от предишния ден — чиниите с наполовина изядени сирене и хляб, високите чаши вино, почти недокоснати, купчина разхвърляни карти тароки, лежащи насред локвичка от разтопен восък. Сега, когато свещите не горяха, смрадта от канала беше изпълнила въздуха. Дворецът изглеждаше още по-изоставен и от вчера. Изпод краката му се вдигаха облачета прах. Очевидно прислугата на Констанца не се беше завърнала.

От самата Констанца също нямаше следа. Но когато се запъти към прозорците, за да вдигне ленените щори, Карю усети, че в крайна сметка не е сам в тази стая.

В полумрака, в единия край на леглото той различи Пол Пиндар. Беше се отпуснал на възглавницата в полулегнало положение. Носеше мръсна ленена риза, разтворена до кръста, а брадата му не беше бръсната поне от няколко дена.

— Брей, брей, брей! Виж ти кого довя вятърът! — изрече той, загледан в Карю през леко притворените си очи. — Виждам, че вече се чувстваш тук като у дома си — допълни тихо.

— Добър ден и на вас, господарю Пиндар — натърти Карю и дръпна рязко последната щора. Огледа въпросително стаята и попита: — Къде е Констанца?

Пиндар сви рамене. В продължение на няколко секунди двамата мъже се съзерцаваха насред враждебна тишина.

— Мислех, че вече си тръгнал — изрече накрая Пиндар. Облегна се на таблата на голямото легло. Насред мътната светлина от канала, която беше нахлула в стаята, изглеждаше по-блед от обичайното, но този път поне беше трезвен. — Амброуз ми каза, че вече си отплавал. Върнал си се в Англия. Така каза. С един от търговските кораби на компанията.

— Съжалявам, че те разочаровах — отвърна Карю, застанал с високо вдигната глава в другия край на стаята. Изражението му беше кисело. — Май Амброуз не е чак такъв велик разузнавач, за какъвто го смятат. Ако питаш мен, единственото, което го вълнува, е да сложи ръка на онова бебе русалка за колекцията на Парвиш. Пфу! — потрепери. — Не спря да говори за това при последната ни среща. Било неестествено, моля ти се!

— Чумата да го тръшне и Парвиш, и неговата безценна колекция! — извика раздразнено Пол. — Чумата да го тръшне и Амброуз, ако питаш мен! Единственото, което искам да знам, е какво откри за онази твоя сладка монахиня? Монахинята с розовата торбичка!

— Да разбирам ли, че си говорил с Констанца?

— Беше така добра да ми предаде твоето съобщение.

— Е, добре. Наистина се срещнах с една от монахините — изрече бавно Карю. — Но не е тя, не е Силия — замълча, чудейки се как да обясни не само на другите, но и на себе си какво точно се беше случило в манастира този следобед.

— Знаеш нещо! — отсече Пол, който го наблюдаваше внимателно.

— Не, аз не…

— Мисля, че знаеш! — С неочаквана пъргавост Пол скочи от леглото и се приближи до Карю.

— Все още не съм имал възможността да…

— Мислиш, че ти вярвам, така ли? Познавам този поглед! Зная го много отдавна! Виждам бялото на очите ти, а това винаги означава неприятности. Знаеш нещо, проклет ловец на плъхове! Знаеш, а не ми казваш!

От колана под ризата си Пол извади къса кама. Карю усети жилото й, когато Пол я прокара по бузата му, по дължина на дългия белег от ухото до устните му.

— Кажи ми или този път ще ти клъцна ухото!

Карю усети дъха на господаря си, вонящ след поредната нощ с твърде много вино и без сън.

— Няма проблеми, имам си още едно… О, боже! — Карю сложи ръка на бузата си и рязко се дръпна назад. — Защо беше необходимо да го правиш? — Усети кръвта, гъста и топла, стичаща се по врата му. Напипа ухото си и усети, че част от него вече виси. — Господи, ама ти наистина си ми клъцнал ухото!

— Да не си мислеше, че се шегувам, а? Е, държа да ти напомня, че никога не се шегувам! — изрече с леден тон Пол. — Не се прави на дете, само долната част е! Освен това — добави, докато бършеше острието в задната част на ризата си, — както ти сам отбеляза, имаш и друго ухо!

— Господи!

Карю се насочи към масичката, вдигна гарафата с вино и отля част от него върху една от ленените салфетки. После притисна с нея ухото си.

Пол се върна до леглото на Констанца, приседна на ръба му и безстрастно попита:

— Боли ли?

Карю не отговори. Извади един от кухненските ножове от колана си, насочи го към кървящото си ухо и изсъска през зъби:

— Ти не можеш да ми причиниш болка, Пол Пиндар!

С обиграно движение, сякаш кълцаше месо, той замахна и сряза останалото от меката част на ухото си. В краката на Пол се приземи парче кожа с размерите на дребна монета.

Пиндар се загледа безстрастно в парчето от ухото на Карю и промърмори:

— Съжалявам.

Карю се облегна на стената, а после се свлече на пода до седнало положение.

— Никак не съжаляваш даже — рече.

В продължение на известно време в стаята се възцари тишина. Слънцето се беше изместило и сега лъчите му нахлуваха в стаята, осветявайки петното от стената, където беше свалена кожената ламперия, и избелялата дамаска на балдахина над леглото.

— Погледни се само! — подвикна по едно време Карю, притиснал ленената салфетка към пулсиращото си от болка ухо. — Погледни се на какво приличаш! Какво би казал баща ти, ако те види в това състояние?

— Не намесвай баща ми!

Отново продължителна тишина.

— Амброуз смята, че си изпаднал в меланхолия.

Пиндар се опъна отново на леглото и отсече троснато:

— По дяволите Амброуз! Всички вървете по дяволите!

— Защо, Пол? Защо ме мразиш толкова много?

— Грешиш, не те мразя… — проточи Пол. — Или поне не постоянно.

— Тогава какво има?

— Има това, че ти си този, който я видя! А не аз! Защото ти трябваше да събориш онази стена с голи ръце и да я спасиш! А ти не можа.

— Никой не можеше да го направи.

Пак тишина.

— Знам. Но според теб това има ли някакво значение?

Карю продължаваше да седи на пода, облегнат на стената.

— Върни се с мен в Англия — каза. — Корабът отплава след няколко дена. А може и утре, ако задухат подходящите ветрове.

За момент Пол като че ли обмисляше предложението. Накрая изрече, вперил поглед в тавана:

— Не мога. Не мога да си покажа дори носа там. Не и в това състояние. Поне засега… Освен това… — пауза. — Врекъл съм се да играя в играта.

Карю затвори разтревожено очи и промърмори:

— И коя ще да е тази игра, ако смея да попитам?

Като че ли вече знаеше отговора на този въпрос.

— Коя според теб? Играта на Дзуане Мемо, разбира се! Голямата игра!

— А аз си мислех… Мислех, че той ще откаже да те пусне. Нали залозите били твърде високи?

— Какво? Да не би да си мислиш, че ще позволя игра от подобен мащаб да ме подмине? За какъв ме мислиш — за глупак ли?!

— Не чак толкова голям глупак — не му остана длъжен Карю. — Дори и ти не би могъл да бъдеш чак такъв глупак!

— Какво, според теб, правих през последните няколко дена?

Поредната порция тишина.

— Не искаш ли да знаеш как го убедих да ме пусне да играя?

— Не особено.

— Използвах скъпоценните си камъни като гаранция — продължи Пол, говорейки тихо и забързано, като човек в изповедалня. — Продадох всичките си акции в компанията „Левант“, за да ги купя. А сега те са у Дзуане Мемо.

— Всичко, което притежаваш, само и само да участваш в тази игра?

— Всичко, което притежавам — заради този диамант! За да притежавам „Синевата на султана“! Аз трябва да го имам, Джон, трябва да… — Пол преглътна. — А после допълни, но без грам усмивка: — Всичко или нищо. Харесва ми. А на теб?

— Ти не чу ли какво мисли Констанца? Тя не ти ли каза, че…

— Да, да, да! — махна с ръка Пол. — Разбира се, че ще говори така, щом си я подучил!

От устата на Карю излезе някакъв нечленоразделен звук, след което той успя да промълви:

— Ще бъдеш съсипан.

— Този път няма да загубя!

— Откъде знаеш?

— Откъде знам ли? — изрече Пол през стиснати зъби. — Защото… се чувствам… късметлия!

— Ще бъдеш съсипан — повтори Карю.

— Ти май наистина не разбираш, а? — Най-сетне Пол погледна истински към Карю. Очите му имаха изцъкления, извънземен поглед на човек, който не беше спал нормално месеци наред. — Каквото и да стане, поне ще се почувствам жив!

* * *

Гондолата на Амброуз Джоунс спря пред стъпалата на двореца на Констанца.

Пътят му беше блокиран от втора гондола, която тъкмо завиваше иззад ъгъла на канала в тяхна посока.

Върху мазните води вонята на канала беше непоносима. Амброуз притисна към огромния си нос памучна кърпичка, напоена с розова есенция.

— Извинете, синьор, това палацо дали не е на дамата, която наричат дона Констанца Фабия? — обърна се към него пътникът на втората гондола, младо момиче на не повече от дванайсет-тринайсет години, облечено в износено и доста избеляло черно монашеско расо.

Амброуз огледа момичето без, особен ентусиазъм. Освен ако не можеха да допринесат с нещо за един от неговите музеи на хартията или шкафове с антики, за които той така усърдно преравяше света — например изящен флорален акварел като онези, които изработваше за него сестра Вероника, или свещена реликва, закупена без много въпроси от някой от техните параклиси (сред последните му особено задоволителни придобивки бяха парчето кост от пищяла на свети Йоан и капката мляко от гърдите на Дева Мария) — Амброуз Джоунс не изпитваше особена любов към монахините.

Но въпреки това дори и в този град на непрестанния и презрян порок монахиня да търси куртизанка? Това нямаше как да не събуди интереса му.

— Имате предвид куртизанката Констанца Фабия, така ли?

— Си, синьоре. Ла кортеджана онеста!

— И кой пита, ако смея да запитам?

— Евфемия — отговори момичето с дрезгавия, леко писклив тон на венецианския диалект. — Сестра Евфемия! — допълни гордо. А когато спомена островния манастир, към чийто орден принадлежеше, една от пясъчнорусите вежди на Амброуз едва доловимо потрепна.

— Е, скъпа моя, определено си се отдалечила доста от дома си!

Въпреки че познаваше перфектно манастира — все пак многократно беше посещавал градините му и ателието на сестра Вероника — той не сметна за необходимо да споделя тази информация с нея.

— За вас е доста необичайно да излизате навън, нали? — отбеляза. — Доколкото ми е известно, вашият орден води затворен живот.

— Така е, синьор, обаче аз съм монахиня от миряните, от онези, които се наричат постулантки — послушници, де — отговори с усмивка Евфемия. — И онези правила не важат за нас, а само за хористките. Въпреки че, ако старата Чистофайница… така де, искам да кажа сестра Пурификасион постигне своето, ще ни затвори до една… Според нея това водело до скандална липса на морал и не трябвало да се позволява, ама на никоя от нас не й пука к’ во мисли тя сега, когато нашата блажена игуменка сестра Бонифача гушна букета, мир на душата й…

— Чакай, чакай, по-полека! Добре, разбрах! — Все така държейки благоуханната кърпичка до носа си, Амброуз я изгледа безстрастно. — Кажи ми тогава, сестро…

— Ако искате, викайте ми Фемия!

— Може ли? Колко мило! Е, Фемия — изрече Амброуз и разтегна устни над зъбите си в нещо, наподобяващо усмивка. — Кажи ми как успя да стигнеш дотук, моля?

Стори му се, че малката монахиня, седнала толкова наперено в опърпаната гондола, има вид на човек, наслаждаващ се на неочаквана ваканция.

— Просперо Мендоса, синьор! — изрече звънко тя. — Той ми рече как да стигна дотук!

— Просперо Мендоса ли? — Веждите на Амброуз отново потрепнаха. Свали бавно кърпичката от носа си и добави: — Търговецът на скъпоценни камъни от еврейското гето?

— Същичкият. И на вас ли ви е приятел, синьор?

Амброуз Джоунс се вторачи в малката монахиня с присвити очи и такова сурово изражение, че тя иначе би изтръпнала, ако в момента не беше толкова опиянена от чувство за собствената си значимост.

— Той ми рече, че тук е най-вероятно да открия чужбинския джентълмен! — добави звънко. След което съвсем неприкрито и с наивна откровеност се вторачи в носа на Амброуз. И най-сетне дойде на себе си. Даде си сметка, че събеседникът й е използвал доста неумело нейния майчин език и това я наведе на велика мисъл: — Хей, ама вие също сте чужбински джентълмен, нали?

— Точно така… ъ-хъ-мм… Фемия… — Дори и да усещаше начина, по който Амброуз я изпепеляваше с поглед, Евфемия не каза нищо. — Така че, ако ми позволиш… с какво мога да ти помогна? — и нагласи чертите си така, че да изглежда усмихнат благо като мил чичо. — Да знаеш, че си късметлия момиче! Защото аз познавам всички наоколо, ама съвсем всички! Мога ли да проява дързостта да те попитам как му е името на този джентълмен?

Като чу отговора й, Амброуз вдигна театрално ръце нагоре и възкликна:

— Свети боже! — И я погледна с такова възхищение, че Евфемия почти си помисли, че тяхната случайна среща се дължи едва ли не на собствената й гениалност. — Джон Карю значи! Можеш ли да си представиш?! — Потупа мястото до себе си в своята гондола и добави: — Джон Карю е мой специален приятел! Винаги съм го смятал за особено интригуващ човек. Ако дойдеш и седнеш за малко до мен — рече и хвърли крадешком поглед към прозорците на Констанца, но единственото, което успя да види, бе успокояващо пуснатите ленени щори, — би могла да ми разкажеш за какво става въпрос!

— О, не, синьор! За нищо на света не бих могла да го направя! — тръсна решително глава Евфемия.

— Не бъди глупачка, момиче! Защо да не можеш?! — възкликна Амброуз, като се стараеше да не издаде раздразнението си.

— Трябва да му предам съобщението от сестрата и веднага да се прибера у дома! Така де, да му предам съобщението и да му покажа писмото, онова, което нейната английска приятелка била написала до своя търговец в Константинопол! — добави и потупа нещо скрито в расото й, но с маниера на човек, на когото е поверено нещо много ценно и който се страхува да не го изгуби. — Така той ще разбере, че това наистина е тя!

В продължение на няколко секунди Амброуз не каза нищо. Лицето му, което и без това вече си беше зачервено от следобедната жега, се напои с още по-силен нюанс на този цвят. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в радостни словоизлияния или може би песен, но после изведнъж размисли и се отказа. Изпусна въздуха подобно на балон, а когато отново заговори, изглеждаше напълно незаинтересован от току-що чутото.

— Аха, ясно. Любовна мъка значи. Е, разбирам. Както обичате — с изражение на пълна досада той прокара пръст по повърхността на мръсния канал. — Какво добро момиче си ти, знаеш ли?! Де да можеше и моите слуги да са толкова съзнателни! — С другата си ръка тръсна ветрилото си и го отвори, и започна леко да си подухва с него. — Любовна мъка. Каква досада! Ако е това, разбира се — и погледна тайничко към нея. — Е, само заради теб се надявам да е просто това, а не нещо много по-важно. И като си помислиш, че аз можех да му помогна! Горкичкият! Горкичкият Джон! — като въздъхна шумно, Амброуз се престори, че оправя сандъците в краката си. — Е, трябва да тръгвам.

— Защо горкичкият?

— Ами защото отплава, разбира се! С кораб. Изчезна оттук. Всичките тези приказки за наближаващата чума… Сещаш се — промърмори Амброуз от дъното на гондолата. — Казах му, че така е най-добре.

— Какво? Напуснал е града? — оклюма се изведнъж Евфемия. — Значи вие наистина го познавате… така де, чужбинския джентълмен?

— Ами… — отговори Амброуз, връщайки се на седалката, с лице, зачервено още повече от усилието, — доколкото знам, търговският кораб още не е отплавал — поясни и я изгледа с престорено съчувствие, — но за теб вече е късно, мила моя… хмм… Фемия. Освен ако не искаш някой като мен да ти помогне, разбира се!

— Твърде късно ли? Защо?

— Е, нали знаеш какво мислят моряците за качването на жена на кораба? Смятат, че това ще им донесе лош късмет!

— Хайде бе! — сбърчи подозрително чело Евфемия. — Нивга досега не съм чувала такова нещо!

— На английските кораби. Там е различно.

— О, горката сестра, значи! Никога няма да научи истината за нейната приятелка и за онзи неин диамант… О, божке! — С ужасено изражение момичето сложи ръка на устата си. — Аз и моята голяма уста!

— Ти преди малко… диамант ли спомена?

— О, божке! — вдигна към небето очи послушницата. — Май и последното не трябваше да го казвам!

— Не, скъпа — поклати бавно глава Амброуз. — И аз мисля, че не трябваше да го казваш! — И я фиксира със суровия поглед на господар. — Очевидно въпросът е много по-важен, отколкото смятах. Е, аз не исках да се намесвам, защото това не е моя работа, но предполагам, че… — въздъхна драматично, — предполагам, че вече просто ще трябва да ти помогна! Никак не ми се занимава, но не виждам какъв друг избор имам. Боже, боже, ако този Джон Карю не ми беше толкова специален приятел…

В този момент до тях достигна звук от изтракване, идващ някъде над главите им. Двамата вдигнаха очи и видяха, че някой от балкона на първия етаж вдига ленените щори. Евфемия отвори уста, за да каже нещо, но Амброуз й даде знак да замълчи.

— Шшшт! — сложи пръст на устните си той. — Тихо, дете! И стените имат уши, не знаеш ли? Ела и седни при мен! Не искаме целият свят да чуе разговора ни, нали? — посочи към отворения прозорец в двореца на Констанца и потупа седалката до себе си. — Така! — отсече. — Мисля, че трябва да започнем от самото начало, нали?

— Ами, синьор, аз не съм много сигурна… — опита се да се дръпне Евфемия, но Амброуз сграбчи здраво ръката й. Дори дебелият, ръчно тъкан плат на расото й не успя да попречи на пръстите му да се впият в плътта й. — Казах не, сир…

— О, стига глупости, момиче! Искаш ли да ти помогна, или не?

— Си, синьоре — тихичко.

— Добре. Е, започвай, защото нямам цял ден! И можеш да започнеш, като ми покажеш онова писмо! Знам, че си го скрила някъде из расото си…

* * *

Карю дочу нечии гласове пред двореца на Констанца. После откъм канала чу и отблъскващата се от стените гондола, и виковете на гондолиерите. А после познат глас — английски, жизнерадостен, непогрешим.

Карю се надигна от пода и се запъти към прозореца. Точно както и предполагаше. Амброуз Джоунс. По дяволите! Дръпна се, като се надяваше да не го видят, но точно тогава осъзна, че в гондолата има втори пътник, с когото Амброуз беше потънал в някакъв сериозен разговор. Странна работа. Почти му се стори, че другият човек е жена. Надникна предпазливо над перилата на балкона, за да погледне още веднъж. Видя познатия едър гръб на Амброуз, но събеседникът му беше скрит, защитен от слънцето на малкия навес над гондолата.

Дръпна се обратно назад.

— Това е приятелят ти, разузнавачът Джоунс — отбеляза с такова изражение, сякаш току-що беше сдъвкал лимон. — Ето ти и една гатанка: каква е разликата между Амброуз и умрялата риба? Отговор: никаква. И двете с всеки изминал ден вонят все по-отвратително.

— Амброуз ли? — възкликна Пол и седна в леглото. — Доста се позабави този човек. Имам една работа с него и му изпратих вест да се срещнем тук — стана от леглото, изгледа безстрастно Карю и отбеляза: — А ти нямаше ли да хващаш кораб?

Карю свали окървавената салфетка. Ухото му най-сетне беше спряло да кърви.

— Това ли е единственото, което ще кажеш?

— Ако искаш да кажа, че съжалявам за ухото ти, е, както ти самият съвсем правилно изтъкна, не съжалявам!

— Значи си твърдо решен да се впуснеш в това? Имам предвид в играта?

— Дали ще играя в играта на Мемо ли? — изгледа го подигравателно Пол. — Да, ще играя! — докато изричаше това, по стълбите отвън се чуха стъпки. — Само посмей дори да намекнеш за това пред Амброуз и ще ти клъцна и другото ухо!

В този момент Амброуз Джоунс влетя в стаята.

— О, приятели мои! Скъпи мои приятели! Какъв късмет да заваря и двама ви тук! — Разпервайки ръце, той ги изгледа последователно с блажена усмивка на лице. — Тъкмо двамата човека, които най-много исках да видя!

— Какви новини носиш, Амброуз? — сряза го Пол. — Блестиш като метеорит, както определено правиш непрекъснато.

— Пол, скъпи мой! — възкликна Амброуз, приближи се до него и го прегърна нежно: — Нося страхотни новини!

— За бога, Амброуз, какви новини? Че цялата португалска флота се е разбила в скалите на Буена Есперанца ли? — отблъсна го леко Пол, отчасти развеселен, отчасти ядосан. — Не, не ми казвай! Открил си гъска, която снася златни кюлчета!

— Нищо подобно — отвърна усмихнато едрият мъж, свали жълтия си тюрбан и попи потта от блесналото си чело. — Не можете ли да се сетите? Та нали всички ние я търсим от толкова много години!

Пол и Карю застинаха по местата си и го зяпнаха.

— Искате да кажете, че не сте ме видели да идвам, така ли? И никой от вас случайно не ме е чул да разговарям в гондолата до стълбите долу? — Изгледа ги внимателно. — Питам, само защото се надявам да не съм развалил изненадата…

— Амброуз, не ни дръж повече в неведение! Казвай, за бога!

— Както желаете. Мисля, че… гласът му потрепери, — мисля, че я открих! Божичко, направо не мога да повярвам, след толкова много време! — Докосна с трепереща ръка устните си.

— Открил си я? — изгледа го Пол, още повече пребледнял. — Но какви ги говориш, за бога?

— Русалката за колекцията на Парвиш, разбира се! Какво друго, според вас, търся от толкова много години? — В очите му имаше сълзи. — Тя е тук, Пиндар! Моята русалка! Пристигнала е във Венеция!