Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (28)

Двадесет и осма глава

През тази нощ Анета се събуди внезапно, разтърсвана от някого.

— Гъсчице? — извика стреснато, седна в леглото си и се огледа. — Ти ли си?

— Кого ти наричаш гъска, а?! — прошепна сънливо нечий глас до нея. — Това съм аз, Евфемия. Пак говореше насън.

— Извинявай. Събудих ли те?

— Пак сънуваше приятелката си Кая, а? Онази, която ти напомня за мен?

В продължение на няколко секунди Анета не каза нищо. Накрая изрече:

— Името й не беше Кая.

— Ама нали ти каза…

— Да, казах… — пауза. — Но това не беше истинското й име. Истинското й име беше Силия Лампри.

— Звучи ми чужбинско.

Нова пауза.

— Да.

— Нея ли беше сънувала пак?

— Да.

— Значи сънят е бил добър, а?

— Аз… сънят… — смотолеви Анета. — Беше сложен.

Малката послушница с нейното селско шесто чувство застина в леглото и я зачака сама да заговори.

— Не беше толкова сън, колкото спомен. Спомен за последния път, когато я видях — изрече накрая Анета.

— Това лошо ли е?

Анета не отговори. Лежеше по гръб, напълно будна, и се взираше в мрака. В първите няколко мига след събуждането си почти беше повярвала, че е отново там, на другото място. Вместо белите варосани стени на килията си по една приумица на светлината беше зърнала още веднъж зелените и червени плочки по стените на стаята, която беше споделяла с шест от останалите къзлар^[1]. Само един Бог знаеше какви битки беше водила през всичките тези месеци, за да могат двете да останат заедно. Но някак си беше успяла да го извоюва.

И сега, без изобщо да беше възнамерявала да го прави, в тишината на килията си и под светлината само на свещите от коридора отвън, Анета започна своята история.

* * *

— Двете със Силия бяхме пленени по време на същото корабокрушение, за което мисля, че вече ти казах. Нямахме представа какво ще стане с нас, но бяхме твърдо решени да останем заедно, независимо от съдбата ни. Както знаеш, аз самата съм тъмна, но Силия беше английска роза, както се изразяват в тази страна — имаше бялата кожа и червеникаворусата коса, които турците особено много ценят. Често я прегръщах и опирах бузата си о нейната така — приведе се към Евфемия. — Тъмната и светлата, заедно, господарке. Виж, бихме могли да сме близначки!

И не знам как, но се получи. Бяхме купени като двойка от един и същ търговец на роби в Константинопол. Тя беше онази, която промени имената ни от Анета и Силия на Айше и Кая. И отново тя ни продаде на фаворитката на султана — дама, известна като хасеки, която на свой ред ни подари на майката на султана, валиде. Съвместните ни години в харема бяха прекарани именно там, като лични робини на валиде султан.

Противно на онова, което обикновено си мислят хората, в това число и ти, времето, прекарано там, не беше никак лошо — продължи Анета. — Или поне за мен. Тъкмо обратното. Преди живеех тук, в същия този манастир като послушница, затворена от семейството ми още като дете. Нямах нищо против живота в манастира, но не ми беше лесно — сама знаеш как се отнасят тук към послушниците, едва ли не като към слуги на хористките. Но в харема — е, там нещата стояха по съвсем различен начин. Там никой не се интересуваше от какво семейство произхождаш, никой не даваше и пет пари дали фамилията ти фигурира в Златната книга или дали дядо ти е бил в Съвета на десетимата — там всички къзлар бяха равни.

И аз се справих доста добре, макар че може да прозвучи като хвалба — отбеляза Анета и се усмихна на себе си. — Може и да не бях красива като Силия, но учех много бързо. Валиде султан ме хареса и ме взе. Там бързо разбрах каква е и как харесва да бъдат правени нещата, и се научих да предугаждам всичките й нужди, и не след дълго тя ме избра за една от четирите й лични прислужници. В крайна сметка там вършех работа, каквато бях свикнала да върша и тук — да нося и отнасям разни неща за други хора, обаче там беше различно! В харема моята работа се считаше за много важна. Получих красиви дрехи, даже бижута към тях. Всички други момичета се опитваха да приличат на мен и да се учат от мен. Радвах се на уважението на всички, даже на по-възрастните жени — ковчежничката на харема и отговорничката за момичетата — защото бях близка до валиде султан и тя се вслушваше в мен.

Но за Силия нещата стояха различно. Тя изобщо не успя да свикне с новия си живот. Единственото, за което беше в състояние да мисли, беше за дома, който беше оставила в Англия, за баща си, който беше загинал в корабокрушението и за търговеца, когото обичаше и за когото беше сгодена. Мадона! Особено за него! — добави смръщено Анета. — Падна голямо хленчене и въздишане, и чудене дали той е чул какво е станало с нея, или я мисли за мъртва, лежаща на дъното на морето заедно с безценната си зестра — цъкна възмутено с език. — Понякога ми писваше толкова много от нея, че ми идваше да я зашлевя. Не беше в състояние да го прогони от ума си, всяка нощ го сънуваше.

В такъв случай е по-добре да не спиш, така й повтарях непрекъснато. Колко пъти трябва да ти казвам: миналото не е полезно за теб, капито? Сънищата ти няма да те доведат доникъде! Мисли само за бъдещето, гъсчице, то е единствената ти надежда!

Но думите ми отиваха на вятъра. Даже когато тя стана гьозде.

— Какво ще рече това?

— Гьозде означава „в очите“. В случая — в очите на падишаха.

— Искаш да кажеш, ако султанът поиска да…

— Да развратничи с нея — допълни с безизразен тон Анета. — Точно така. Хубава прясна куло за един дебел дъртак, ето така казвах аз — допълни. — Защото онова място си беше като истински бардак, само че за един-единствен клиент. Както и да е. Един ден Силия беше избрана.

— И какво стана?

— Е, надали е необходимо да ти казвам, че тя нямаше особено желание за подобни неща — отговори сухо Анета. — Подарих й надниците си от цял месец, за да може тя да подкупи една от по-старите жени в харема да я подготви подобаващо. Но прояви ли тя някаква благодарност към мен? Не, разбира се! Продължи да си стиска кълките, сякаш от самата мисъл за това й прилошаваше. Не може ли да отидеш ти? Така повтаряше. Не може ли да отидеш вместо мен?

Евфемия гледаше Анета като хипнотизирана, омагьосана от разказа й за тези далечни места.

— Ти луда ли си?, отговарях й аз — разпалваше се все повече Анета. — Не знаеш ли какво означава това? Не си ли забелязала как започнаха да те гледат всички, откакто стана гьозде? Получихме единствен, едничък шанс, и този шанс, скъпа моя, си ти! Така че най-добре се заемай със задачата и гледай да я свършиш както трябва!

— И султанът… таковата де… хареса ли я?

— Да, но не достатъчно. Покани я два пъти в покоите си, но всеки път тя беше… надхитрена и изместена, и… — не довърши Анета, самата тя несигурна как да продължи.

— А после? — подкани я нетърпеливо Евфемия.

— После се случи нещо, което сложи край на всичките ни надежди за по-добри дни.

— Какво се случи? Кажи де!

— Тя разбра, че онзи мъж, нейният търговец, всъщност е в Константинопол. Знаеше, разбира се, че той е идвал тук като представител на компанията си към английското посолство, при това малко преди тя да предприеме съдбовното си пътуване с кораб, но онова, което никога не беше разбрала, бе, че работата на английското посолство е била отложена. И вместо да се завърне в Англия, както тя смяташе, нейният търговец всъщност никога не бил напускал града — тук Анета поклати изумено глава. — И сякаш това не беше достатъчно невероятно, ами на всичко отгоре — Сантисима Мадона!^[2] — той някак си бил научил, че тя е в харема! Представяш ли си?! Научил, че тя в крайна сметка не се е удавила при корабокрушението, както всички са мислели, а живее в двореца на турския падишах, точно под носа му! Сигурно е виждал всеки ден покривите и върховете на дърветата, които са я скривали от него, докато е гледал натам от квартала на чуждестранните търговци, от другата страна на Босфора!

— Но как тя разбра за това? — прекъсна я нетърпеливо Евфемия. — Той да не би да й е изпратил съобщение?

— Съобщение ли? Ха! Та това би било истинска лудост от негова страна! Съобщение от мъж, при това християнин, до една от наложниците на султана! Не, не, скъпа, той е бил твърде умен, за да извърши подобна глупост. Със сигурност е бил наясно, че ако й изпрати съобщение, било то писмено или устно, то ще бъде заловено. Затова й изпрати предмет, нещо, за което бил наясно, че само тя би познала, че идва от него!

— И какво беше това нещо?

— Един странен инструмент, който той винаги носел със себе си — компендиум. Мисля, че тя така го наричаше. На дъното на този инструмент имаше тайно отделение, което тя знаеше как да отвори и където той държал нейна миниатюра — Анета пак поклати глава, но този път с огромна тъга. — Беше си все така там, когато тя отвори отделението. Видях миниатюрата с очите си.

— Горкичката! — въздъхна дълбоко Евфемия. — Каква нещастна дама!

— Да, наистина беше нещастна дама — въздъхна и Анета. — И с всичките ми предупреждения беше дотук. След това тя, разбира се, не можеше да си намери място. Умът й беше изпълнен дотолкова само с мисли за него, че по едно време се уплаших, че както чезне, така накрая ще издъхне.

И тогава тя направи най-фаталната грешка в живота си — показа компендиума на друг човек. И знаеш ли на кого? От всички хора наоколо да вземе и да отиде да го покаже на самата валиде султан! Мили боже! Убедена съм, че е споделила всичко с нея. — Анета покри лице с ръцете си и енергично разтри очи. — От всички глупости, които беше сторила до този момент, тази вече беше най-голямата!

— Толкова ли лошо беше наистина? Че к’во толкова е можела да й стори онази жена?

— Какво би могла да стори валиде?! Ха! — Анета свали ръце от очите си и се вторачи смаяно в Евфемия. В мрака зениците й бяха огромни. — Ти май нищо не си разбрала, нали?

По-късно на същия ден двете със Силия се засякохме съвсем случайно в двора на валиде. Всички останали бяха отишли да гледат големия подарък, който английските търговци бяха поднесли на султана през онзи следобед. Аз умирах от притеснение. Знаех, че кралицата е изпратила да я повикат и че двете са говорили много дълго, но нямах никаква представа за какво. Затова, когато се срещнахме, отидохме в старата й стая, за да поговорим. Тя изглеждаше странно, някак си… неспокойна. Непрекъснато притискаше с ръка мястото под ребрата си, като че ли нещо я болеше силно. И тогава разбрах, че се е случило нещо важно.

В началото тя нямаше никакво желание да сподели с мен. Горката Силия! Познаваше ме достатъчно добре и знаеше как ще реагирам.

— Тя каза, че мога да го видя още веднъж, за последен път. Тази нощ, при Портата на птичарника!

— Какво? — извиках уплашено аз. — Валиде ти е казала подобно нещо? — Обаче тя като че ли изобщо не ме чу.

— Ако мога да го видя за последен път, да видя лицето му, да чуя гласа му — все така повтаряше, — ако това стане, мисля, че ще мога да бъда щастлива.

И тогава ми показа компендиума.

— Имам нейната благословия — това ми каза.

Благословията на валиде султан да се срещне и да говори с друг мъж?! Горкото заблудено момиче! Знаех си, че това е капан. Казах й го, обаче кой да ме чуе?!

— Това е капан! — почти изкрещях аз. — Тя те проверява, не разбираш ли? Иска да види на кого си лоялна. Ако отидеш, значи не си издържала проверката!

— Но това е моят шанс, моят единствен шанс! — повтаряше тя. — Трябва да се възползвам от него. Портата на птичарника, довечера! Виж, тя ми даде и ключа! — И ми го показа, висящ на верига на врата й. — Той ще бъде там!

След това многократно съм се питала тя дали е осъзнавала, че това е капан, който валиде султан й е поставила. Сигурно е съзнавала. Но така и не научих отговора на този въпрос. Единственото, в което бях сигурна, бе, че ако отиде при портата, никога повече няма да се върне. След всичко, което преживяхме, за да останем заедно! И в този момент съвсем сериозно се опасявах, че ще полудея. Не отивай! Не ме напускай… Вече плачех, ужасена от онова, което ще се случи. Моля те, няма да мога да се справя без теб… Но тя изобщо не ме слушаше.

Свечеряваше се. Над нас се виждаше съвсем дребна кръпка небе. Спомням си как наблюдавах угасването на светлината и как това късче небе се превръща от розово в сиво. Спомням си и как видях появата на прилепите, спускащи се над главите ни. Стояхме заедно в онази изоставена стая дълго време, прегърнати, мълчаливи.

— Време ли е? — повтарях аз. — Време ли е вече? — И всеки път тя поглеждаше към небето и отвръщаше: — Не. Имаме още малко време.

Тогава беше щастлива, така мисля… — Анета преглътна тежко. — Тогава аз бях тази, която имаше чувството, че отивам на смърт.

И после настана уреченият час. Спомням си как тя застана на прага на стаичката. Спомням си как тогава си помислих, че изглежда като птичка, която всеки момент ще излети.

— Бъди щастлива заради мен, Анета! — Лицето й сияеше.

А после направи нещо странно. Извади от джоба си листче хартия и ми го подаде.

— Това е за Пол — каза. Така се казваше нейният търговец. — Обещай ми, че ще намериш начин да му го дадеш! — Тук Анета отново замълча. Ставаше й все по-трудно да изрича думите.

Все още е у мен — промълви по едно време, бръкна в джоба си и извади листчето. Разгъна го внимателно и го вдигна към сивкавата светлина на ранното утро, за да може Евфемия да го види. — Това е поема. Можеш да го наречеш и любовно писмо. Но също така беше и отговорът на въпроса, който си задавах през цялото време. Тогава разбрах, че с част от съзнанието си Силия е била наясно, че валиде султан й е поставила капан. Тя не искаше да вземе поемата със себе си, защото е била наясно, че любимият й няма да бъде там. Знаеше, че ако използва ключа, както й беше предложила валиде, ако се осмели да прекрачи прага на Портата на птичарника, човекът, който ще я чака от другата страна, няма да бъде Пол, а евнусите с техните ятагани, готови да я посекат.

И тогава разбрах какво се беше случило — че тя беше обхваната от някаква странна лудост. Но когато вдигнах очи, тя беше изчезнала.

Осъзнах, че на всяка цена трябва да я спра!