Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (25)

Двадесет и пета глава

Оставаха броени часове до залез-слънце, когато Карю най-сетне успя да се върне в двореца на Констанца.

Напусна манастира с гондолата на Амброуз Джоунс, при моста Риалто двамата се разделиха и оттам Карю продължи пеша. След чистия въздух и ветреца в лагуната тесните задни улички на града му се сториха още по-шумни и претъпкани и от сутринта. Макар и в този час, горещината продължаваше да бъде все така непоносима — излъчваше се дори от ронещата се мазилка на сградите като от пещ за хляб. От прозорците над главата му висеше пране, въздухът беше изпълнен с вонята от водата в каналите, смесваща се с миризмата на пържена риба — вечерята за прислугата в някой богат дом. Покрай него се втурнаха две деца, подгонили куче. В ръцете си държаха хлебчета във формата на пръстени, наречени симит.

А Карю вървеше ли, вървеше. За разлика от Пол Пиндар, който обикновено пътуваше навсякъде по вода, Карю беше свикнал със задните улички на града, познаваше ги като линиите на ръцете си — малките мостчета и слепите улички кале с белещата се мазилка в розово и жълто, сотопортегите и тайните задни дворчета, и винаги неизменно — вонята от черните канали. Но днес дори той изгуби чувство за ориентация.

В ръката си държеше малката кадифена торбичка, която монахинята беше изпуснала. Откакто си тръгна от острова, в главата му непрекъснато се въртеше една и съща мисъл — възможно ли бе тази торбичка да е същата като онази, в която се намираше диамантът, или той просто си въобразяваше? С изключение на няколкото свещи в онова ридото беше много тъмно, а и бяха видели диаманта само за няколко минути. Но пък, ако торбичката беше същата, то тогава как, за бога, онази монахиня се беше сдобила с нея? Възможно ли бе — и при тази мисъл Карю прокара изумено пръсти през косата си, — възможно ли бе тъкмо тя в крайна сметка да бе жената от харема?

Но в тази жена имаше и нещо друго, което не му даваше мира, нещо познато, което засега не бе в състояние да определи. Какво ли беше то? Колкото и да искаше, той не можеше да си спомни.

Накрая се озова пред портата, към която се беше запътил — задният вход към двореца на Констанца. Когато вдигна ръка, за да почука, за своя изненада установи, че желязната порта вече беше отворена и стоеше леко открехната. Бутна я предпазливо и влезе.

В малкия заден двор цареше неразбория, каквато той не помнеше. Дървата за огнището в кухнята, които обикновено бяха изрядно подредени, сега стояха на купчина така, както са били доставени. До стените бяха подпрени стари парчета от счупени мебели. Между плочите бяха избуяли бурени, както и по каменните стъпала, отвеждащи до терасата на пиано нобиле^[1]. По зида пълзеше на воля бръшлян, излизаше от върха и се прехвърляше към тясната уличка отзад.

В центъра на двора имаше стар каменен кладенец. До него, с гръб към Карю стоеше жена и вадеше дървено ведро с вода. На краката си носеше високи налъми, за да предпази обувките си от мръсотията, а горните поли на роклята й бяха повдигнати и защипани на кръста. Мина известно време, докато той осъзнае коя е тази жена.

— Констанца?

Жената се обърна и когато видя кой стои пред нея, сложи смутено ръка на челото си.

— Аз съм — промърмори той.

— Джон Карю! — възкликна тя и се вторачи в него, като че ли беше непознат. — Уплаши ме!

Без никакъв коментар Карю пое тежкото ведро от ръцете й и го отнесе в кухнята. Констанца бавно го последва.

Кухнята също правеше впечатление със занемареността си — плочките на пода бяха мръсни, върху шкафа бяха натрупани мръсни чинии и чаши. Огнището беше отдавна загаснало. На Карю му беше необходим само един поглед, за да се увери, че тук отдавна никой нищо не беше готвил.

— Сенти… — опита се да каже нещо Констанца, но Карю я прекъсна.

— Както вече казах, това съм аз. Не е необходимо да ми обясняваш.

— През този вход обикновено не минава никой друг, освен прислугата. Гостите ми пристигат винаги през главния вход…— започна объркано тя.

— Къде са те? — запита той, загледан в притесненото й лице.

— Имам предвид слугите ти.

— Откъде да знам? — повдигна рамене Констанца и свали полите си. — Помниш ли прислужницата ми Тулия? Все още идва от време на време. Но не и днес. Що се отнася до останалите — пак свиване на рамене, — не съм ги виждала от месеци.

Карю не си спомняше някога да я бе виждал на дневна светлина, както и извън величествената стая с изглед към канала, където, като същински обсипан със скъпоценни камъни феникс на младостта, тя посрещаше своите гости. На дневна светлина Констанца изглеждаше съвсем различно — лицето й беше по-старо, около очите й имаше бръчици, кожата на шията й беше започнала да се отпуска. Той си даде сметка, че може би тя съвсем целенасочено държи да посреща гостите си на светлината на свещите. Повечето от мъжете, които тя познаваше и от които зависеше, за да преживява, не бяха толкова снизходителни. На този свят няма нищо по-омразно от дърта курва, не мислиш ли?, спомни си той безмилостните думи на Франческо. Но и така да беше, гледката на това как тя прави нещо толкова обикновено, като да рови из кухнята си за хляб и сирене, му се стори почти богохулствена.

Горе, приседнала още веднъж в сенките на красивата си стая, Констанца като че ли беше повече в свои води. С огромното легло с балдахин в центъра и малката масичка, покрита с турски килим, стаята заприлича на Карю на празна църква, още по-голяма и по-отекваща и отпреди.

През деня на прозорците към балкона бяха пуснати ленени щори, за да предпазят стаята от непоносимата жега, и сега Констанца ги вдигна с надеждата да се порадва малко на вечерния бриз.

— Ке калдо^[2]! — промърмори тя и без всякакъв смисъл попи шията и слепоочията си с кърпичка. — Истинска жега! Чу ли какво се говори? Казват, че това лято пак ще ни посети чумата.

По тавана над главата й играеха отраженията от водата на канала. В продължение на няколко мига Констанца съзерцава замислено канала, а после отново се извърна към Карю. Тъмната й коса висеше на тежка плитка на гърба й. Носеше същата османска безръкавна роба в пауновосиньо и златно, в която Карю я беше видял последния път.

Тя отпусна чело върху една от студените каменни колони и промълви:

— Той дали ще дойде, как мислиш?

Без да откъсва очи от нея, Карю се усмихна лекичко и отговори:

— И преди ме попита това, помниш ли?

— Така е — отговори тя със затворени очи. — Но какъв е отговорът ти сега, Джон Карю?

Първоначално той не отговори. А после, макар и неохотно, изрече:

— Надявах се ти да ми кажеш.

— Аха! Значи ти също го търсиш! Е, ето ни пак тук. Точно като преди. В очакване на Пол Пиндар — въздъхна. — Но нямаш никаква представа, приятелю, колко ми е писнало да чакам!

На врата й имаше огърлица от златни халки, от които висеше бижу с червен скъпоценен камък. Тя се заигра разсеяно с него и по едно време изрече:

— Вярно е, че беше тук за няколко нощи, след като ти доведе тук онзи човек Амброуз, но оттогава насам не съм го виждала — в случай че питаш, разбира се… — пауза. А после, все така с гръб към него, тя добави: — Той все още я обича, нали?

— Обича ли? Кого?

— Онова момиче — Силия Лампри.

— Не можеш да обичаш човек, който е мъртъв — отговори Карю с тон, доста по-рязък, отколкото възнамеряваше. — Или поне на мен не ми изглежда нормално.

— Ти откъде знаеш, че тя е мъртва?

— За него е! — отсече Карю с леден поглед. — А това е същото, нали?

— Изречено от истински философ — отбеляза Констанца и се обърна към него. С огромно усилие на волята беше успяла да загърби мрачното си настроение и сега отново се усмихна игриво. — Браво, Джон Карю! Ела, пийни една чаша вино с мен, преди да си тръгнеш!

Прекоси стаята и се насочи към масичката в подножието на огромното легло, на която беше поставила малко хляб и сирене, както и гарафа с вино. Стъпките й кънтяха по голия под.

— Ами ти, Джон? — попита, докато му подаваше една от своите елегантни чаши с високи столчета. — Кажи ми, ти някога бил ли си влюбен? — запита, като го изгледа с изненадващо сериозен поглед. Но после, зървайки изражението му, се засмя.

— О, да! Чувала съм за твоите нощни приключения, за посещенията ти по манастирите! Но от мен няма защо да се страхуваш — добави, като го дари със сънливата си котешка усмивка. — Единственото, което мога да кажа по въпроса, е, че съжалявам горкото момиче, което някога ще се влюби в теб, Джон Карю!

На това Карю не отговори нищо. Приближи се до масичката. Насред хаоса от хартия и пера, мастилницата и ножа за подостряне на перата, се виждаше тестето карти тароки, с които Констанца си играеше последния път, когато той беше тук: онези, с които гадаеше. Сега той се загледа в неразгадаемите картинки на картите — Магьосника, Луната, Глупака, Обесения… Е, този сигурно ще е той, ако продължи да стои тук. За да избегне по-нататъшните въпроси, той вдигна един от листовете хартия, изпълнен с почерка на Констанца.

— Пол позволява ли ти да надничаш така в неговите неща? — повдигна вежди Констанца и се пресегна, за да вземе листа.

— Не знаех, че пишеш поезия — отбеляза той, като й го подаде.

— Един от моите покровители настоява изрично за това. И за картите, разбира се. Точно това е за един бал, който дава в градините си в Джудека утре — поясни тя, плъзна за миг поглед по стиховете върху листа, а после го остави на масичката.

А очите на Карю продължиха да се стрелкат по посока на тестето карти тароки, разпръснати по турския килим както преди. Констанца проследи погледа му.

— Спомняш ли си онзи път, когато се опитах да ти гледам на карти? Е, оттогава насам нещо все ме озадачава… — отбеляза, седна пред масичката, събра картите, размеси ги, после още няколко пъти, разстла ги като ветрило пред него и отсече: — Избери си една!

Внезапно иначе характерната за нея игривост доби някаква особена трескавост, като че ли играеше роля.

— Както казах и тогава, Констанца, аз отлично знам какво ми е подготвила съдбата — започна Карю, но за да не я обиди, осъзна, че все пак си избира карта и й я подава, без да я гледа. — Ако искаш, ще избера една и за теб. Ето! — Извади втора карта от тестето и я сложи до първата, но с лицето надолу. Тя погледна първо към него, а после към обърнатите карти.

— Не искаш ли да знаеш какво си избрал?

— Не. Не дойдох при теб, за да ми гледаш — отговори Карю и по стар обичай изпука кокалчетата на пръстите си. — Наистина дойдох само за да оставя едно съобщение. За Пиндар.

— Е, както сам виждаш, няма го тук — отговори Констанца, но без да отлепя очи от картите. Гледаше ги така, сякаш се страхуваше да ги докосне.

Карю извади един от ножовете в колана си и отряза с него малко парче сирене от поставеното в чинията пред него. Даваше си сметка, че вече трябва да говори, да каже онова, което беше дошъл да каже, защото в противен случай щеше да бъде прекалено късно. Постави парчето сирене в уста и изрече:

— Пиндар видя диаманта — онзи, за който ти ми каза. Всъщност и двамата го видяхме.

Констанца застина.

— „Синевата на султана“ ли?

— Същият.

Пред съзнанието му изникна образът на изумителния камък. Син лед. Син огън. Предмет, идващ от друг свят.

— И ти си го видял, така ли? Значи приказките, които се говорят, са верни — рече тихо Констанца и се отпусна назад в стола си. — И къде го видяхте? О, не, не ми казвай, че…

— Онзи тип, за когото спомена. Мемо, нали така беше?

— Дзуане? Дзуане Мемо? — възкликна Констанца и постави ръка върху червения шпинел на гърлото си.

— Там имаше и друг тип. Франческо. Очевидно приятел на Мемо. Но и той не ми се понрави особено.

— Франческо ли? — пребледня Констанца. — Франческо Контарини? — Изглеждаше така, сякаш това име я задушава.

— Да приема ли, че го познаваш?

— О, да, познавам го и още как! Както и Пол, разбира се. Значи положението е много по-лошо, отколкото смятах. Да знаеш, че той изобщо не му мисли доброто, Карю, помни ми думата! — Замълча, внезапно осенена от друга мисъл. — Но нали не са го накарали да…

— Да играе за диаманта ли? Не, все още не.

— О, слава на Бога! — Констанца, която беше започнала да се изправя, седна обратно на стола си. — Слава на Бога! Значи Франческо и Дзуане! Божичко, защо не го спрях, когато имах тази възможност?!

— Но бъди сигурна, че той ще играе за диаманта — отбеляза с горчивина Карю. — Разбира се, тогава, когато е в състояние да им докаже, че има пари за губене.

— О, слава на Бога! Значи все още има време!

— За какво?

— Да го спрем, естествено!

— Да го спрем ли? — Карю я изгледа така, сякаш беше полудяла. — Вече никой не може да го спре.

И набързо й разказа за разговора между Пол и Просперо Мендоса, на който беше станал свидетел онази нощ в гетото. За историите за жената, продаваща бижутата, за която се носели слухове, че е била в харема на турския султан. За мистериозния мъж от Константинопол, който бил изгубил диаманта на карти, а после изчезнал.

— Пол да не би да смята, че между жената и мъжа има връзка? — възкликна слисана Констанца. — Защото аз не виждам такава.

— Не знае със сигурност — впрочем никой не знае — но наистина изглежда твърде странно, за да бъде просто съвпадение. Има и още едно нещо, което трябва да знаеш — разказа й набързо за надписа. — Просперо твърди, че „Синевата на султана“ не е като останалите скъпоценни камъни, че е магически камък. Фактът, че Пиндар успя да разчете надписа, след като никой друг досега не е успял… — добави Карю и сви рамене. — Е, това очевидно го убеди, че диамантът някак си ще го отведе до Силия или поне до новини за нея.

В продължение на няколко секунди Констанца не каза нищо. Накрая изрече:

— Казваш, че мъжът от Константинопол е изчезнал. А жената от харема?

— Доколкото става ясно, въпросната дама е избрала да продължи да живее все така уединено и е потърсила убежище в един от вашите манастири. Тъкмо това е съобщението, което се надявах да можеш да му предадеш. Ето, виж! — Карю замълча, бръкна в джоба си и извади оттам торбичката на монахинята. — Мисля, че я открих!

* * *

— И все пак твърдиш, че не си говорил с нея, така ли?

Малката торбичка лежеше в дланта на Констанца — розово кадифе, бродирано със сребърна нишка в османски стил. Тя я огледа внимателно. В горната част торбичката имаше връвчица за пристягане, беше поръбена с черна коприна, а двете по-дълги шнурчета подсказваха, че е била предвидена да се върже за колана на кръста. Материята беше много твърда, като че ли беше подплатена с нещо друго — хартия или пергамент.

— Така е, не съм.

— И не знаеш поне името й, така ли?

Карю сведе очи към пода.

Анета. Вече знаеше името й, в това нямаше съмнение. Казва се Анета. Но незнайно защо не беше в състояние да го изрече на глас. Единственото, за което можеше да мисли, беше за онзи момент в градината. Колко пъти си беше преповтарял този спомен, отново и отново, чувството, че я вижда истински за първи път, тъмния кичур коса и бенката на бузата й, а той, отстъпва и я пропуска да мине — какво го беше прихванало? — да я наблюдава как се отдалечава от него и изчезва завинаги от погледа му.

— Джон Карю, слушаш ли ме изобщо? Казах, че не виждам нищо, на което можеш да се опреш, за да твърдиш подобно нещо — нахлуха думите на Констанца в мечтанието му, — откъде си толкова сигурен, че е тя?

— Не бях — в началото — отговори той и пое торбичката от нея. Вдигна я към носа си и предпазливо я подуши. На какво се беше надявал? Че платът все още е съхранил нещо от нея, може би нейния парфюм? Но не, нямаше нищо.

— Аз съм напълно сигурен, че тази торбичка е същата като онази, в която Мемо държи диаманта.

— Само това? Че такива торбички може да има стотици!

— Има и още нещо, въпреки че тогава не бях много сигурен какво точно е то — отбеляза Карю и след кратко колебание добави: — Начинът, по който тя върви.

— Начинът, по който тя върви ли? — възкликна Констанца и го изгледа така, сякаш беше откачил. — И какво му е особеното на този начин?

— Когато бях в Константинопол, веднъж имах възможността да зърна някои от жените от харема на султана. През една дупка в стената… — заобяснява, но забелязал погледа на Констанца, млъкна и смотолеви: — Дълга история.

— Пресвета Дево! — извика Констанца през смях и се облегна на стола си. — Още тогава си бил монаркино!– Очевидно представата за това я забавляваше, но когато забеляза изражението на Карю, отново стана сериозна. — Искаш да кажеш, че жените от харема имат специфичен начин на ходене, така ли?

— Да. Походката им е някак си люлееща се, поклащаща се, мисля, че е свързана с начина, по който движат бедрата си. Трудно ми е да я опиша, но със сигурност отличава тези жени от всички останали. Когато я зърнах, разбрах, че ми напомня за нещо, но едва когато стигнах тук, се сетих какво е то.

Настъпи кратка пауза.

— Дори и това не ни дава никакви гаранции — изрече накрая Констанца.

— Така е. Но ако му кажем какво съм открил, бихме могли да позабавим нещата. Да спечелим малко време. Да го отклоним от тази нова лудост.

— Ти наистина ли си убеден, че той ще се опита да играе за този диамант?

Карю я изгледа и изрече:

— Виждала ли си го как играе? Няма начин да не си го виждала!

Единственото, което можеше да отговори Констанца, бе да кимне.

— Той е като човек, обладан от дявола. Това при него е като болест. Не може да спре, докато не заложи всичко, с което разполага — отбеляза бавно Карю. — Би заложил и всичко, с което не разполага! И ако досега не успя да се разори, този път ще успее, можеш да ми вярваш!

Констанца пак се изправи и неспокойно се насочи към прозореца, като че ли не знаеше какво да прави със себе си.

— Всичко е по моя вина — промълви накрая, съсипана. — Изобщо не трябваше да се изпускам за този диамант онази нощ…

— Няма смисъл да се кориш! — отсече Карю. — Той пак щеше да чуе отнякъде за диаманта и за голямата игра.

— Не, ти не разбираш! — извика тя и се обърна рязко към него. — Тогава можех да кажа нещо, стига да… да разсъждавах разумно!

— Какво можеше да кажеш?

— Бих могла да му кажа…

— Какво?

— Нещо, което чух от един от моите покровители. Онзи, който обича поезията. Той обича и картите и играе всичко — примеро, бесано и какво ли още не. Понякога чувам разни неща, когато мъжете са… Как да се изразя? Когато са… в сънливо настроение… — добави и погледна с усмивка Карю. — В такива моменти те изпускат разни неща, които иначе никога не биха казали. Както и да е. Та по този въпрос знам, че моят покровител за нищо на света не би участвал в тази игра, ако ще и за нещо толкова голямо като „Синевата на султана“. Както добре знаеш, Дзуане не се слави с особено добра репутация. Що се отнася до Франческо… Ха! — извика тя и вдигна нагоре ръце. — Той е още по-лош! По време на една от неговите така наречени игри беше убит човек! При това неотдавна.

— По какви причини?

— Твърде много чужденци.

— Твърде много чужденци ли? — ококори се неразбиращо Карю. — Какво ще рече това?

— Ще рече, че е лесно да бъдеш измамен!

— Искаш да кажеш, че играта ще бъде нагласена, така ли?

— О, не мисля — смръщи се Констанца. — Това би било твърде очевидно. Твърде много хора знаят за тази игра, твърде много зрители наоколо. Но със сигурност ще изиграят някакъв номер, помни ми думата!

Настъпи пауза, докато Карю осмисляше чутата информация. Сведе поглед към ръцете си, набраздени от стари белези от порязвания и изгаряния. Накрая изрече:

— Ако му кажем това, той много бързо ще си повярва, че само си измисляме, за да не му позволим да играе. Защото той иска този диамант, Констанца! Обсебен е от него. И доколкото го познавам, спокойно мога да кажа, че вече нищо не би могло да го спре!

Констанца се загледа тъжно в него. Милият Карю! Не се опита да оспори думите му. Само каза:

— В такъв случай какво смяташ да правиш?

Сега обаче беше ред на Карю да се запъти към прозореца. Колко време беше минало от онази безкрайна нощ, когато беше чакал заедно с Констанца появата на Амброуз Джоунс? Е, както стана ясно, опитът му да накара Пиндар да прекрати тази своя хазартна лудост, като го засрами пред човек, на когото държи, се беше провалил. Какви бяха тези зли сили, с които не можеше да се пребори? Може би в крайна сметка трябваше да остави Констанца да му гледа на карти. Изведнъж се почувства напълно изтощен, чак до мозъка на костите си. Не смяташе да го прави, но сега реши да сподели с Констанца.

— Един търговски кораб тръгва за Англия в края на другата седмица.

— Ти си тръгваш?

— Да.

— Не можеш да го оставиш сега! Не и сега!

— Ти не разбираш — той ми заповяда да се махна — поясни Карю и се загледа в черните води на канала под себе си. — Освен това с нищо повече не мога да му помогна. Направих всичко, което ми беше по силите.

— Но ти трябва пак да се върнеш там! Имам предвид в манастира. Все още има време. Намери начин да проведеш истински разговор с тази монахиня, да научиш всичко, което тя знае!

Без да се обръща, Карю отговори:

— Не мога.

— Какво?

— Чу ме много добре — не мога да се върна там.

— И защо?

Той не отговори.

— Страхуваш се, така ли? — подразни го тя. — Това не е в твой стил, Джон Карю. Знам, че има сурови наказания за мъжете, които прегрешават с нашите монахини, но си мислех, че…

— Да се страхувам ли? — обърна се ядосано към нея Карю. — Разбира се, че не се страхувам! Просто е… ами… сложно — промърмори. — Помоли за това Амброуз. Той познава една от монахините там. Всъщност точно днес трябваше да я пита за това.

И в мига, в който изрече тези думи, той осъзна, че беше забравил да пита Амброуз какво му е казала монахинята художничка по този въпрос.

— Амброуз Джоунс ли? — изгледа го възмутено Констанца. — Този самодоволен, надут, жълтоглав… — замълча и започна да търси думата, с която да изрази най-недвусмислено своето презрение — песоглавец! Ти наистина ли смяташ, че на синьор Джоунс може да се има доверие?

— Виж какво, харесвам го толкова, колкото и ти, но както наскоро разбрах, той работи за компанията „Левант“! Събира информация за тях! — Карю все още усещаше жилото на унижението, когато се сетеше за това свое разкритие. — Оказва се, че двамата с Пиндар се познават много отдавна. И смятам, че с удоволствие би ни помогнал — ако не за друго, то най-малкото, защото това би било в негов интерес!

— В негов интерес казваш… Сигурен ли си? Какъв по-точно е интересът на синьор Амброуз? — подметна иронично Констанца. — Ти може и да му вярваш, но аз — не! Повярвай ми, познавам тази порода мъже! Има само едно нещо, което ги мотивира — авариция! Алчност! За кого още събира той информация, а? И какво още събира, освен информация? Мисля, че това са все въпроси, които не би било зле да си зададеш. Гарантирам ти, че не работи само за компанията „Левант“, нито дори за онзи стар приятел на Пол от Лондон! Не, не! Не мога да му се доверя! Трябва да има и друг начин… — Сграбчи рамото на Карю и го разтърси: — Джон, ти си този, който трябва да го направи! Трябва да се върнеш там и да говориш с онази монахиня!

Карю побърза да издърпа ръката си, но когато не отговори нищо, тя разбра, че няма да й откаже.

— Само ми обещай да не се катериш по стените — допълни тя, вече по-меко. — Би могъл за разнообразие да използваш и главния вход, нали?

— Главният вход ли? — възкликна Карю и по устните му заигра усмивка. — Човек, който цял живот се е катерил по стени, да минава през главния вход? — добави иронично, но, забелязал завърналото се напрежение в изражението й, изрече: — Спокойно, Констанца, ще намеря някакъв начин. Но междувременно…

— Междувременно аз също ще поразпитам още мъничко, когато утре замина за Джудека…

— И ако научиш нещо, каквото и да е то…

— Непременно ще те уведомя.

И Джон Карю си тръгна. Тя се загледа след него как се насочва към вратата, стъпвайки абсолютно безшумно по дървените дъски на пода. Останала сама в голямата празна стая, тя изведнъж се изпълни с покруса. Отиде до масичката, за да си налее още малко вино и зърна картите тароки, които той беше оставил с лице надолу. Едната за него, другата за нея. Протегна ръка, за да ги обърне…

И за първи път се поколеба.

За първи път усети как по гръбнака й пролазва тръпката на страха.

Изправи се и тръсна глава. Глупава жена! Та това е само игра, нали? Игра, която играят даже децата!

Бързо и без да си позволява да мисли коя карта за кого от тях беше, тя ги обърна. И ето ги пак — същите. Онова, от което се опасяваше.

Нямаше как да ги сбърка.

Любовниците.

Смъртта.

Но кои бяха любовниците? И чия беше смъртта?

Потрепервайки леко, Констанца побърза да върне двете карти обратно в голямото тесте.