Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (24)

Двадесет и четвърта глава

Седеше под едно дърво на горещия склон на хълма.

Беше топло и ухаеше на билки. Над нея имаше небе с цвят на тинтява, по-надолу — синьо, синьо море. Паднала мраморна колона. Някой току-що беше заговорил. Тя чуваше думите, които се носеха със соления бриз.

Името ми е Силия Лампри.

Едва след няколко минути тя си даде сметка, че тези думи бяха изречени от собствения й глас.

Пред нея имаше две жени, които я гледаха. Или поне тя реши, че и двете са жени. Едната беше по-висока и по-едра от всички мъже, които досега беше виждала, като истински борец. Другата беше бледа и с деликатни кости, с издължено, тъжно лице. И двете я гледаха притеснено.

Името ми е Силия Лампри. Когато изрече думите за втори път, усети солта по устните си.

Двете жени се спогледаха така, сякаш току-що се беше случило чудо. Силия премести поглед от едната към другата. Установи, че не изпитва страх — само любопитство.

— Познавам ли… познавам ли ви, кадън! — изрече. Беше й толкова необичайно отново да чуе собствения си глас, че едва не избухна в смях.

— Христос! — извика жената с тъжното лице и бързо се прекръсти, напълно слисана. — Христос! — повтори пак, като че ли не знаеше какво друго да каже. А после, с глас, който беше не по-силен от шепот, добави: — Тя… тя е будна! Бързо, дай й вода, Мариам!

— Защо? — огледа ги отново Силия със свъсено чело, когато започна да осъзнава, че няма никаква представа как се е озовала на този хълм. — Аз да не би… да не би да съм била заспала?

— Да не би да си била заспала ли? — повтори жената. Погледна пак към гигантската си приятелка и сложи ръка на устата си, но не преди Силия да забележи, че устните й треперят. — Паная моу! В името на Светата Дева!

— Елена, Елена… — по-високата сложи ръка на рамото на другарката си, като че ли се опитваше да я успокои. — Хайде, недей! Ще уплашиш момичето!

Когато поднесе кожената бутилка към устните й, Силия видя, че очите й са пълни със сълзи. Другата сложи ръка на лицето на Силия, сякаш искаше да я погали, но после внезапно я дръпна неуверено.

— Но аз ви познавам, нали? — изрече Силия, защото вече беше сигурна. Вдигна малкия сребърен амулет с камбанките и го задържа в дланта си — беше поредният фрагмент от мозайката. — Да, вече си спомням… — и заговори много бързо, думите й започнаха да бликат от устата й като порой: — Вие бяхте акробатичната трупа, която през онзи ден дойде в харема, жените от Тесалоники… играхте за султана и за неговата майка валиде султан… с вас имаше и две малки момиченца, помня ги специално, защото всички кадън харесахме момиченцата… вие карахте цветя да изчезват, а после пак да се появяват иззад ушите на хората… точно както направихте преди малко с този амулет… — и рязко спря, сякаш нещо прекъсна потока на мисълта й.

Настъпи сащисана тишина.

— Да, Бог да те благослови! — възкликнаха едновременно Елена и Мариам и се спогледаха.

— Значи ти… ти си била жена от… от харема на турския султан? — това го каза Мариам.

Силия вдигна очи към нея и сбърчи чело.

— Да. Искам да кажа, не. Не знам. Предполагам, че трябва да съм била — огледа се озадачено. — Била ли съм наистина?

* * *

С лекота, която изненада цялата трупа, Мариам успя да уреди да се качат на малък двумачтов кеч — лодката, която бяха зърнали на хоризонта рано сутринта. Капитанът, който беше спрял в пристанището за питейна вода, каза, че пътуват на североизток, към бреговете на Далмация.

Вече нямаше никакви приношения на храна, никакъв Вонели — въпреки че Мариам започваше да си мисли, че втория път наистина й се е привидяло. Но както и да стояха нещата, за всички беше истинско облекчение да напуснат тази земя.

Момичето — Силия, както вече всички се научиха да я наричат — следваше Елена навсякъде с очи. Въпреки че в началото изглеждаше ужасена от моряците, беше напълно щастлива и доволна, стига Елена или Мариам да са до нея, като че ли близостта им я успокояваше. Беше приела с удивително хладнокръвие факта, че краката й са счупени. Със същото хладнокръвие беше приела и факта, че бебето й е такова, каквото е. Ставаше неспокойна само тогава, когато Елена се отдалечаваше от нея, като че ли, подобно на малката бродирана торбичка, която винаги носеше със себе си, спасителката й бе поредната крехка нишка, свързваща я с неизвестното й минало.

Само сърцето на Мариам беше изпълнено с тревога. Беше ясно, че Силия е истинска дама — за това тя никога не бе имала никакви съмнения. Нокти, които никога не бяха ровили в пръстта, кожа, която беше толкова нежна и бяла, че изглеждаше неестествена на фона на мургавите жени в трупата. Но жена от харема на султана? Това вече беше… твърде много. Какво приключение или по-скоро какво безчестие я е довело до това място? Безпокойството на Мариам не само, че не беше утихнало, а и се беше засилило — чувстваше се като крадец, а Силия беше откраднатото съкровище.

Елена се приближи и седна до Мариам, която се беше облегнала на бизанмачтата на палубата.

— Изглежда напълно щастлива, не мислиш ли? — изрече Елена. — Помни името си. Помни и нас, Бог да я благослови! Що се отнася до останалото… нищо. Дори за нещата, които непрекъснато търси в тази своя торбичка.

— А детето? — попита Мариам, спомнила си нощта, когато се беше вгледала в очите на бебето русалка. — Помни ли детето?

Но този път като никога Елена нямаше какво да каже. Само сви рамене и разпери беззвучно пръстите на ръцете си.

И Мариам, и Елена бяха наблюдавали внимателно отношението на Силия към бебето — тя го хранеше, почистваше го, преповиваше го, но със същото безразличие като преди. Нищо не се беше променило. Нито го вземаше в обятията си, нито му пееше. То като че ли не й доставяше нито удоволствие, нито болка. Като че ли нямаше никакви чувства към него.

— Да, майчина любов не се вижда — отбеляза накрая Мариам. — Сигурна ли си, че е нейното?

— Да, напълно съм сигурна — кимна Елена, която беше прегледала и почистила Силия, когато Мариам я беше докарала в лагера им, и която също имаше деца. — Има няколко разкъсвания долу, а и месечните й цикли са много тежки, така че… да, сигурна съм.

— Някак си не изглежда естествено — смръщи се Мариам и се заигра с една дупчица в кожения си жакет.

— Случва се понякога — отбеляза Елена, придърпа към себе си едно от своите момиченца и го дари със страстна целувка по бузата. — Но честно да ти кажа, Мариам, с дете като това… — погледна към приятелката си, а после бързо извърна очи, — е, може би това е начинът, по който природата се грижи за нещата.

— Какво искаш да кажеш?

— Мариам, Мариам — въздъхна Елена, — детето няма да оживее. Знаеш го не по-зле от мен. С всеки изминал ден отслабва все повече. Приеми го!

— Просто реших… реших, че сега може нещата да се променят, това е.

— Връщането на спомените й няма да повлияе по никакъв начин на детето — рече Елена. — И въпреки това трябва да сторим всичко по силите си, за да й помогнем… — Седналата в скута й Нана започна да се върти, за да слезе. Елена я дари с целувка и неохотно я пусна. Съдбата на младата жена й изглеждаше по-жестока от всякога, сякаш тя беше човек, носещ се по вълните на най-дълбокия океан без нищо, което да я закотви към живота.

— Може би — помести се неспокойно Мариам. — А може би не. Може би за нея ще бъде по-добре да не си спомня, мислила ли си за това?

Замисли се за собствената си история — за нещата, които беше видяла, за хората, които й бяха причинили такива страдания. Би дала всичко на света да не си спомняше! Освен това дълбоко в себе си беше сигурна, че върху тази нещастна жена е упражнено огромно насилие. Краката й, бебето… Винаги, когато си помислеше за това, Мариам усещаше, че нещо я стисва за гърлото. Ако пак видя онзи мерзавец Бочели, на всяка цена ще измъкна от него истината! Мошеникът му с мошеник! Кълна се в телата на Нана и Лея! Ако ще това да е последното нещо, което ще сторя.

Кълна се и в собствения си живот.

* * *

Силия се събуди с вик. Сърцето й препускаше.

В съня й някой се приближаваше към нея, мъж, чието лице тя не виждаше. Опита се да избяга от него, но не успя. Опита се да изпищи, но от устата й не излезе нито звук. А после нещо се тръшна отгоре й, като че ли тежък чувал, който не й позволи дори да диша, а какво остава — да мръдне. А после болката, едновременно пронизваща и силна — болката между краката й. И усещането сякаш някакви хищни нокти, метални или птичи, или може би човешки я раздират и разкъсват, разтваряйки я, разчеквайки я. Бузата й — опряна в голите дървени дъски, под гърба й твърда купчина, като навито въже, наоколо смрад от нещо почти познато, но мъртво и разложено — може би риба? Хайде, момчета, заемайте се по-бързо! А после друго нещо, нещо невидимо, твърда плът или твърда кост, която я мушка непохватно в горната част на бедрата — Хайде, момчета! Колкото по-бързо свършим с това, толкова по-скоро ще се приберем по домовете си! — после все по-надолу и по-надолу, все по-близо и по-близо, търсейки тайното й място, вече разкъсано и окървавено, но всеки път пропускайки мишената, докато накрая — пауза, не по-дълга от половин удар на сърцето — го намира. Странното затаяване на дъх, миризмата на риба в ухото й, по бузата й и дори по устните й, и тя осъзнава с ужас, че той я ближе с език, лиже лицето й, онази част от него, която не е притисната към дъното на лодката, значи това е, о, боже, той забива нещото си в нея и започва силно да я удря с него, без да й даде миг покой о, боже, болката, болката, помогни ми, господи, дъхът му в ухото й, този път като ридание, дълбоко, дълбоко навътре и дълбоко, дълбоко надолу, и чувството, че ако това продължи още малко, с още някого от тях, тя просто ще се сцепи на две…

Силия седна. Нощницата й беше подгизнала от пот.

Изминаха няколко мига, докато осъзнае къде се намира. Беше нощ и тя лежеше с останалите жени в една редица на палубата на малкия кораб. За нощта бяха пуснали котва в малко заливче. На брега пред нея, по стръмния склон растяха борове с огромни корони, като чадъри. Дори и на откритата палуба горещината на нощния въздух беше непоносима. Щурците, които по цял ден огласяха тези брегове, сега се бяха умълчали. Но малките шумове на самия кораб бяха навсякъде около нея — слабото скърцане на дървенията, стърженето и стенанието на веригата на котвата, шумоленето на някакво нощно създание в гората отсреща. Луната беше пълна и облещена, и толкова силна, че Силия виждаше дори червената лента за глава на Мариам, където тя я беше закачила — на един гвоздей на бизанмачтата.

Докато лежеше и се опитваше да се отърси от сянката на съня, тя чу звук. Нещо пляскаше във водата наблизо. Силия се изтегли на лакти до край на палубата и погледна надолу. Напред и навътре в морето, точно където луната чертаеше сребриста пътека във водата, два делфина скачаха и си играеха.

В продължение на няколко секунди тя ги наблюдаваше като хипнотизирана. А после внезапно онова, същото усещане, втурващо се, претъркулващо я, завъртащо я като пумпал — поредното парченце от мозайката…

Беше гореща лятна нощ, също като тази. Заведоха ги да гледат играещите делфини в Мраморно море.

Бяха в малка лодка — не, беше цяла флота от малки лодки — всички до една осветени със светлинки като светулки. Във въздуха ухаеше на рози. Чуваше се музика и много гласове, смеещи се гласове. Пред тях беше баржата на валиде султан, кърмата й беше инкрустирана със скъпоценни камъни, слонова кост и седеф, зъби от морски кончета и злато. Гюлбахар също беше там. Както и Турхан, и Фатма. И, разбира се, Айше… Сърцето на Силия претупа. Айше!

Но Айше имаше и друго име, нали?

Айше. Анета.

Анета. Айше.

Но всичко свърши. Така, както приливът на спомените се беше появил внезапно, внезапно и спря. Красивото видение се разми като сън. Колкото по-силно се опитваше да го задържи, толкова по-бързо изчезваше. И тя отново се озова в скърцащото корабче, с коса и дрехи, втвърдени от солта на морето, заобиколена от дишането на жените акробатки около нея.

До нея в малкото вързопче от парцали бебето се раздвижи. Издаде тих звук, по-скоро като мяучене на коте, отколкото на дете.

Не се събуждай, моля те, недей, поне засега! Силия протегна ръка, пое го и го взе в скута си — но не близо до гърдите си, близо до сърцето си, както би направила една майка. Надяваше се, че това движение ще го накара отново да заспи, поне за още мъничко.

Загледа се в огряното от луната море, в малкото пристанище и в боровете, които пълзяха бавно към ръба на морето. Никакъв повей на вятър. Погледна към бебето, а после към водата. После отново към бебето.

Детето като че ли се беше умълчало. Сложи го отново до себе си, но този път от другата си страна, по-близо до ръба на палубата. Една идея прекалено близо до ръба на палубата. Огледа се. Единственото, което виждаше, бяха черните камари на жените, спящи една до друга. Нито една не помръдваше.

Седнала съвсем сама под светлината на луната, Силия се изпълни със самотното чувство, че тя и бебето са единствените две същества в цялата Божия вселена. Чувството на пълно отчаяние, което я обгърна, беше толкова силно, че стана непоносимо. Под нея вълните на морето се плискаха тихичко в ръба на корабчето.

Макар и трудно, успя да се примъкне отново до ръба. Загледа се във водата. Под сребристата си повърхност тя беше дълбока и черна. Детето в малкото си вързопче вече беше опасно близо до ръба. Под парцалите тя различи очертанията на единствения му крайник — рибешката опашка. Силия протегна ръка, за да го придърпа по-близо към себе си — и за момент ръката й се поколеба.

Никой нямаше да го види, никой нямаше да го чуе как пада. „В крайна сметка просто ще го върна на морските дълбини“ — помисли си тя. Представи си го — миниатюрно създание, плуващо свободно, на воля. Скачащо волно по лунната пътека като делфин.

* * *

Мариам се събуди някъде на зазоряване. Мястото, където обикновено спеше Силия, беше празно. Когато се огледа, тя установи, че момичето някак си беше успяло да се премести в предната част на палубата и седеше, както Мариам често я виждаше да прави, с малката розова бродирана торбичка в скута си.

С известно усилие и скърцащи кости Мариам се изправи и отиде да седне до нея.

— Какво е това? — прошепна. — Какво търсиш непрекъснато тук? Да не би да си изгубила нещо?

Силия вдигна към нея покрусеното си лице и отговори:

— Не знам. Или поне… мисля, че тук имаше нещо; нещо, което трябваше да пазя; нещо много ценно. Но вече няма нищо. Ти знаеш ли какво е имало някога тук?

Мариам поклати глава. Взе малката торбичка. В нейните ръце тя изглеждаше съвсем миниатюрна, като нещо, принадлежащо на дете или на кукла.

— Беше с теб, още когато те намерихме — отбеляза, обърна обратно торбичката и се загледа в бродерията от черна коприна по ръба. — Но и тогава нямаше нищо в нея. Помниш ли откъде е?

— Торбичката ли? — Силия се усмихна. — Разбира се, че помня. Всички жени от харема си имаха по една такава, всички карийе, даже валиде султан. Винаги носехме по една такава, завързана за коланите ни. В тях слагахме дневните си надници… — каза и внезапно спря, като че ли споменът за подобно дребно нещо я беше хванал неподготвена.

— Значи в нея е имало пари? — предположи Мариам. — Някакви монети може би?

— Може би.

Силия вдигна очи към нея. Зачуди се дали да не каже на Мариам за делфините, играещи под лунната светлина, и за другите спомени, които тази гледка беше провокирала, но истината беше, че все още я беше малко страх от нея — великанката в грубия кожен жакет, която се извисяваше толкова на високо и говореше толкова малко.

Слънцето вече изгряваше на хоризонта и на корабчето настъпи раздвижване. В бледата утринна светлина Силия успя да различи по-ясно лицето на Мариам. Без обичайната лента през челото и главата й косата й висеше тъжно около мазното й лице, върху горната й устна се виждаха гъсти, меки черни косъмчета. И в този момент Силия осъзна, че Мариам беше почти величествена в грозотата си. Какво ли е усещането да бъдеш изрод, да бъдеш каприз на природата?

Близо до тях, откъм палубата достигна тихичък звук.

Когато Силия не направи никакъв опит да вземе бебето си, Мариам попита:

— Може ли?

Силия кимна и се загледа в Мариам как взема бебето. Каква изумителна гледка — великанката и мъничето! Мариам държеше малкото вързопче толкова непохватно, че сякаш всеки момент щеше да го изпусне — държеше го не в ръцете си, а в свитите си длани. Широкото й лице с огромните белези от шарка се взираше с такава нежност в детето, лежащо в ръцете й, че Силия изведнъж се засрами. Бебето издаде нов тихичък звук, една крехка ръчичка се измъкна от парцала, в което беше повито и помаха във въздуха. Мариам подаде пръста си и сякаш затаи дъх, когато миниатюрните пръстчета на детето се сключиха около него, а после здраво го стиснаха.

— Погледни! — възкликна. — Малката му ръчичка! Неговите пръстчета са като крилца на пеперуда! — изрече със светнало лице и изведнъж като че ли стана красива.

— Неговите ли? — смръщи се Силия.

— Ама разбира се! — кимна Мариам, неспособна да откъсне очи от бебето. — Той е момче, нали?

Докато великанката говореше, част от парцала се разтвори и разкри долната част на тялото му — двете крачета, слети в един крайник, миниатюрните ходила, разтворени като рибешка опашка. Инстинктивно, преди да успее да се спре, Силия извърна очи.

— Аз… аз не знам — промърмори. — Това… трудно е да се каже.

Мариам забеляза погледа й и каза:

— Няма нужда да се срамуваш.

— Да се срамувам ли? Че аз не се срамувам!

— Тогава защо се изчерви?

Което беше вярно. Бузите на Силия се бяха обагрили като домат. „Но чувството, което изпитвам, не е само срам — искаше й се да каже. — Има и отвращение. Само като го видя и ме побиват тръпки… И макар да знам, че Бог ще ме накаже за това, няма и ден, в който да не се питам какво ли би станало, ако го върна на морските дълбини.“ Но гърлото й се оказа толкова стегнато, че не можа да каже на глас нито едно от тези неща.

Дори и да се досещаше за мислите й, Мариам не каза нищо.

— Моите родители винаги са се срамували от мен — изрече, но без горчивина в гласа. — Аз винаги съм била голяма. Мислеха ме за изрод. Е — сви рамене, — може би наистина бях изрод. На единайсет години вече бях по-висока от баща си, а той беше едър мъж, канара. Равнявах му се и по сила. Опитваха се да ме крият, така че съседите в село да не ме видят, не ми позволяваха да играя с другите деца… — раздвижи бавно голямата си глава наляво-надясно, като че ли се опитваше да се отърси от спомена. — Но това мъниче — допълни и нежно загърна обратно рибешката опашка с парцала — никой няма да се срамува от него!

— Откъде знаеш, че е „той“?

— Не знам.

Увито в парцала си, детето отново започна да върти глава и да издава същия мяучещ звук.

— Гладен е — отбеляза Мариам.

— Той не яде — рече Силия и се загледа в детето с тъга.

— Нека опитам, а?

Стана и след малко се върна с чаша мляко.

Пое отново детето в ръцете си, сложи го в сгъвката на лакътя си, а после топна показалеца си в млякото и започна да му дава капка по капка от течността с невероятно търпение.

— Виж! — светна лицето й по едно време. — Той яде!

Силия се загледа в бебето, лежащо в прегръдките на Мариам. Беше толкова дребно и слабо, кожата му беше червена и сбръчкана като на новородено. И тогава тя разбра онова, което Елена отдавна знаеше.

— Съжалявам, но може би вече е твърде късно… — думите избликнаха от устата й, преди да успее да ги спре.

— Твърде късно ли? Никога не е твърде късно. Виж! — Мариам топна отново пръста си в млякото и поднесе няколкото капки в устата на умиращото бебе. — Той яде, виждаш ли?! Постепенно ще заякне, ще видиш! — Загледа се нежно в него. — Отиваме в големия град, във Венеция. Там имат добри лекари в тяхната болница — оспедале, един от моряците ми го каза. Аз ще се грижа за него! Винаги!

Кълна се!

В живота си.