Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (22)

Двадесет и втора глава

— Така.

— Внимавайте с главата й!

— Отведете малките, чувате ли!

— Така, внимателно… не, не тук, там… да, така е по-добре!

Когато Елена дойде на себе си, видя, че лежи в сянката под заслона пред палатката им.

— Какво стана? — над нея се беше привела Мариам. Лицето й беше измъчено. — Да не би някой да ти направи нещо?

Първоначално Елена не можеше да говори, не си спомняше нищо от случилото се. Постепенно картината се оформи в съзнанието й — малките сребърни амулети, жените русалки и мъжете русалки, висящи на цветните си конци, въртящи се в безветрената гора. За миг отново я изпълни онова чувство на ужас, усещането, че я наблюдават невидими очи. Сграбчи ръката на Мариам и потрепери.

— Кажи ми! На мен можеш да кажеш! — Обикновено загорялото и обветрено лице на Мариам беше станало бяло като платно. Тя стисна здраво ръката на Елена и смотолеви: — Пипаха ли те?

— Не, не, няма нищо такова! — побърза да я успокои Елена. — Просто беше много тъмно и аз се поддадох на страха.

— Гори! — изсумтя Мариам и погледна нервно през рамото си. — Никога не съм ги харесвала.

— Но въпреки това, Мариам, не можем да останем тук! Трябва веднага да напуснем това място!

Когато Елена й разказа за видяното в гората, Мариам изведнъж се умълча. По едно време обаче бръкна в един от джобовете си и извади оттам сребърния амулет, който й беше подарил Бочели.

— Нещо подобно ли видя там? — попита.

Елена пое малката сребърна русалка, като я хвана нежно между дългите си пръсти. В продължение на доста време не каза нищо.

— Съжалявам, трябваше да ти кажа отдавна… — започна Мариам, наблюдавайки я притеснено.

Елена вдигна очи. Но от каквото и да се опасяваше Мариам, в очите на приятелката си зърна само любопитство, никакъв гняв.

— Какво означава?

— Не съм много сигурна. Бочели не ми каза особено много неща. Само, че по тези места русалките се смятат за същества с магически сили. Каза, че такива амулети можело да бъдат видени по цялото крайбрежие…

— Но в такъв случай защо толкова искаха да се отърват от нея? — заработи моментално бързият ум на Елена. — Защо не искаха да я задържат само за себе си? — Челото й се сбърчи. — Та онзи човек ни плати цяло състояние, два коня, за да я отведем! Нещо не се връзва.

Елена беше права. Наистина не се връзваше. Мариам си спомни за мръсните конюшни, в които Бочели й беше показал майката и детето. Дали не беше успял да я убеди толкова лесно заради спомена й за онази меча клетка, в която я беше държал Грисани? Може би. Не че вече имаше някакво значение. Оставаше фактът, че с това свое решение беше навлякла цял куп беди върху главите на трупата — и в това нямаше никакво съмнение.

— Затова ли ни носят дарове? Заради детето?

— Нямам представа. Знам толкова, колкото знаеш и ти. Амулет за късмет е едно, но истинска русалка — съвсем друго. Или поне така смяташе Бочели. Той знаеше, че хората в селото са много уплашени — пое амулета от ръцете на Елена и го вдигна така, че малките звънчета звъннаха под лекия бриз.

— Но откъде знаят? Имам предвид другите хора? В крайна сметка никой друг, освен нас не е виждал детето!

Мариам повдигна рамене и пак се умълча. Загледа се в ноктите си. После обърна очи по посока на малкия градец върху морския бряг под тях.

— Мариам? — опита се да седне Елена. — Какво има? Да не би да има още нещо?

— Да — отвърна след кратко колебание Мариам. — Мисля, че…

— Какво?

— Мисля, че го видях.

— Кого?

— Бочели.

— Видяла си го пак? — примигна изненадано с пясъчните си мигли Елена. — Къде?

— В последното село, когато отидох да купя хляб. Но не бях много сигурна, реших, че ми се е привидяло. Обаче днес, когато отидох в града, пак го видях. Върнах се, за да ти кажа — добави неуверено, — но те заварих така. Но смятах да ти кажа всичко, наистина!

— Хммм… Значи пак Бочели — отбеляза озадачено Елена. — Мъжът от Месина. Но какво прави тук?

Настъпи кратка пауза. После Мариам отговори:

— Мисля, че ни следи.

— Следи? Нас? — едва не се разсмя Елена. — Но защо? Какво би могъл да иска от нас?

— Не мисля, че иска точно нас!

* * *

Завариха жената русалка на обичайното й място, в задната част на каруцата. Мариам беше направила импровизиран заслон от парче старо корабно платно, което беше намерила на брега, и жената лежеше под него с бебето до себе си.

Елена се приближи към тях по обичайния си начин, говорейки тихо и напевно, като че ли те бяха диви създания, които трябваше да бъдат успокоени. Носеше със себе си вода и чисто платно, и когато Мариам отнесе майката на място, встрани от техния лагер, за да я почисти, Елена разгъна детето и се зае със същата задача с него.

Когато се върна при нея, Мариам веднага усети, че нещо не е наред.

— Какво става? Да не би детето да е болно?

Елена не каза нищо, просто продължи да съзерцава детето на коляното си.

— Не, не е болно — изрече накрая по типичния си спокоен маниер, — но и нещо не е наред. Погледни го само! Все още е много мъничко, като новородено! — Вдигна бебето в ръцете си. — Тежи колкото перце! — добави, и тъжно поклати глава. — Страхувам се за него, Мариам. Не се развива добре.

Двете се вторачиха в детето за няколко минути.

— Никога не плаче — допълни по едно време Елена, но много тихо, за да не я чуе майката.

— Защо?

— Мисля… Мисля, че е твърде слабо, за да плаче. Няма сили дори за това.

Миниатюрният гръден кош на бебето се повдигаше и бързо спадаше, като че ли горкичкото се опитваше да си поеме дъх.

— Какво е според теб… момче или момиче? — запита Мариам, засрамена от въпроса си.

Елена погледна към мястото, където би трябвало да бъдат двата крака на бебето и където вместо тях имаше един-единствен крайник — две миниатюрни крачета, оформени перфектно, но слети при глезените, а ходилата — обърнати навън като опашка на риба.

— Нито едно от двете — отговори с жалост. — Или може би и двете. Но и в двата случая… — но не довърши и тъжно поклати глава. — Е, ще видим. Хайде, да се заемаме с онова, за което бяхме дошли!

Отиде и седна до майката под дървото, където Мариам я беше оставила, за да се порадва на слънцето. Земята беше камениста, но ухаеше на ароматични билки, мента и дива мащерка. Сред треволяците лежеше парче дялан мрамор, остатък от колона от древен храм. Елена седна върху него, извади от джоба си гребен и започна да реше косата на момичето.

— Харесва й — изрече по едно време. — Това ти харесва, нали?

— Нали щяхме да я накараме да говори с нас? Не знаех, че ще й правим прическа — сопна се Мариам.

— Търпение, Мариам, ще видиш!

И се оказа права. След известно време младата жена като че ли се отпусна. Затвори очи и извърна лице към слънцето.

Беше излязъл тих бриз, а под тях в морето вълните се сдобиха с бели шапчици. Косата на майката се разлетя около лицето й, проблясвайки като червено злато. Не след дълго Елена спря ресането и пое ръката й между своите ръце.

— Тесала! — извика, за да привлече вниманието й и разтърси ръката й. — Тесала?

Момичето, което до момента се взираше в хоризонта, се озърна. Очите й бяха сини като морето под тях.

— Как ти е името? Трябва да си имала име, преди да дойдеш при нас, нали? Пос се лене? — повтори и този път разтърси ръката й малко по-силно. — Онома?

— Има ли значение как е истинското й име? — намеси се намусено Мариам. — И без това не те чува. Не чува никого. Сякаш постоянно спи — бръкна отново в джоба си. — Може би трябва да върнем и двете обратно в морето и с това да се приключи. Ето, вземи, да видим дали това няма да я събуди.

Елена пое амулета и го вдигна пред лицето на младата жена.

— Виж! — Разклати го, така че среброто улови светлината и звънчетата звъннаха. — Това е за теб, за детето ти!

После постави сребърния амулет в обърнатата длан на жената русалка и затвори пръстите й около него, но момичето като че ли не забеляза нищо. Амулетът се изплъзна от ръката й и падна на земята.

— Няма смисъл. Не знам защо изобщо си правим труда. Тя е слабоумна и толкова — промърмори Мариам, вдигна един камък и го захвърли ядосано надолу по хълма. — И може би винаги е била такава.

Но Елена не се отказваше толкова лесно.

— Виж! — Вдигна пак амулета и го задържа пред очите й. — Виж, Тесала! Сега го виждаш… — размаха ръка и стисна амулета в дланта си, — … а сега не! — Амулетът беше изчезнал. — А сега виж какво си имаме тук! — Приведе се усмихната над момичето и измъкна амулета иззад ухото му.

— Губиш си времето! — повтори Мариам, вдигна нов камък и го захвърли по-силно. Камъкът се претърколи с трополене надолу по посока на морето. — Никога няма да може да ни каже каквото и да било, помни ми думата!

— Мариам!

— Нито за Бочели, нито за каквото и да било…

— Мариам!

Нещо в острия тон на Елена я накара да се обърне.

— Видя ли това?

— Кое?

— Момичето. Нещо става с нея…

Което беше вярно. Мариам веднага видя, че има нещо различно.

— Какво има? — Мариам вече беше коленичила до тях върху каменистата земя. — Ти какво направи?

— Нищо, кълна се! — извика Елена и приседна върху петите си. — Просто една от моите илюзии…

— Тогава пак я направи! Бързо!

И Елена повтори номера. Взе амулета, накара малката русалка да заплува между пръстите й, но толкова бързо и умело, че тя наистина заприлича на сребърна риба. А после, когато беше сигурна, че е привлякла вниманието на момичето, я накара да изчезне и после пак да се появи — един, два, три пъти, ту иззад главата й, ту от ботуша на Мариам, ту иззад дървото зад тях

— Очите й! Виж очите й!

И наистина — в изражението на момичето настъпи невероятна трансформация. Сякаш от лицето й се вдигаше някаква мъгла или воал. Сякаш човекът, скрит вътре, се събуждаше след дълъг, продължителен сън.

— Бързо, водата! Дай й нещо да пие!

Мариам подаде на момичето кожената си бутилка за вода, но то я бутна леко и вместо това сложи ръката си нежно върху рамото на Елена. Гледаше ги объркано, като че ли ги виждаше за първи път. Устните й се задвижиха.

— Ах! Паная моу! Мисля, че се опитва да каже нещо!

Устните на младата жена отново се задвижиха, но първоначално от тях не излезе никакъв звук. Тя примигна няколко пъти и вдигна ръка към гърлото си с все същия леко озадачен поглед. Елена се наклони и приближи ухо към устните на момичето. И този път чу нещо, само една дума — леко дрезгава, но съвсем ясна.

— … име…

— Мисля, че каза „име“ — обърна се пак към момичето. — Искаш да ни кажеш името си ли?

Момичето кимна лекичко.

— Да? — усмихна й се окуражително Елена. — Онома? Как ти е името?

А после, след време, което на двете жени се стори цяла вечност, от устните на момичето се отрони тих шепот, който морският бриз подхвана и отнесе толкова бързо, сякаш никога не е бил.

— Името ми… — прошепна момичето към вятъра, — името ми… е Силия Лампри.