Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (20)

Двадесета глава

Когато най-сетне заспа, Мариам отново сънува онзи сън.

Беше на петнайсет и я водеха в мечата яма. Зад оградата от изострени колове се чуваше ръмженето на кучетата…

Само две години по-рано, когато вече беше достигнала височината и теглото на плещест млад мъж, за родителите й беше истинско облекчение да се отърват от чудовищната си дъщеря, като я продадоха на първия човек, който им предложи да я вземе. Мъжът — пътуващ търговец от юга, чието име тя така и не успя да научи, твърдеше, че я иска за своя съпруга, но на Мариам скоро й стана ясно, че намеренията му изобщо не са такива.

Веднага след като му омръзна да се съвокуплява с булка-дете с размерите на борец, търговецът реши да започне да я дава под наем на всеки приятел, съсед или случаен минувач, който беше готов да плати за тази привилегия. Така беше положено началото на един относително лесен живот — или поне за господаря й. Той се отказа от занаята си да продава играчки и други дрънкулки и вместо тях си купи кабинка, която поставяше по панаири и пазари, за да печели.

Кабинката беше простичка — няколко сковани дъски със сламеник по средата, на който Мариам лягаше с неговите клиенти. След няколкогодишен горчив живот в този дух застаряващият вече търговец една сутрин се беше събудил, обхванат от желанието да се върне при законната си съпруга и децата си някъде из Пелопонес. Ако зависеше от него, той би изоставил Мариам без никакви угризения на съвестта — да се грижи за себе си само с няколко солди в джоба, но късметът и този път не го изостави — последният му клиент се оказа водач на трупа пътуващи акробати, така че, когато на следващия ден трупата се приготви да напусне града, Мариам установи, че трябва да тръгне с тях.

Вече на петнайсет години, Мариам беше с няколко глави по-висока, отколкото когато беше на тринайсет и се извисяваше дори над най-високия мъж. Гърдите й бяха като бъчва, в горната си част ръцете й приличаха на два бута, дланите й бяха с размерите на плата за сервиране — истински бик, със застрашителен вид: черна коса, черни очи, изобилие от черен мъх по горната устна като на младо момче.

Още в мига, в който водачът на трупата я зърна, разбра, че много лесно ще възвърне парите си. Щеше да я показва на народа като изрод под името Дъщерята на минотавъра. В мига, в който я купи, той веднага я хвърли на работа, защото знаеше, че този път за нея щяха да плащат не само мъжете.

Следващите няколко години бяха още по-нещастни за Мариам и от предишните — ако изобщо беше възможно. Подобно на пътуващия търговец преди тях, акробатичната трупа — семейство от Генуа на име Грисани, вървяха по добре утъпкан маршрут. Разликата беше в това, че панаирите, които посещаваха, бяха по-мащабни, разстоянията между два града бяха по-големи и вместо кабинка този път Мариам имаше клетка. Беше си истинска клетка с железни решетки, все още пазеща следите, миризмите и дори изсъхналите фекалии на наскоро починалата танцуваща мечка на трупата. Мариам прекарваше в нея дълги часове с чифт кравешки рога, прикрепени на главата, докато хората плащаха по няколко монети за удоволствието да й се смеят, да хвърлят по нея камъни и гнили плодове, или да я ръгат с пръчки.

Нямаше представа колко време е минало, докато стигнат до това място — планински регион, в който вече не говореха нито гръцки, нито турския на османските им завоеватели, а някакъв гърлен диалект, който Мариам първоначално не разбираше. Обграденият от борови гори град беше беден и доста по-малък от обичайните им спирки, жените наоколо бяха малобройни, а децата бяха твърде плахи, за да правят нещо по-различно от това да зяпат през прозорците.

Както им беше обичаят, трупата устрои лагера си в покрайнините на градчето в началото на близката гора. Още следобед наоколо се събра порядъчна тълпа да гледа премятанията, но гледката на заключената зад решетките Мариам като че ли разгневи мъжете и няколко пъти тя видя някои от тях да предлагат на водача на трупата пари за нея, които той в началото непреклонно отказваше. Слабият полъх надежда, която тя си позволи да изпита при тази гледка, бе потвърден от появата на синьор Грисани край вратата на мечата клетка още привечер, няколко часа по-рано от обикновено.

— Какво има? Какво става?

— Скоро ще разбереш — промърмори той, извади ключа от колана на кръста си и отключи клетката.

— Да не би да са ви платили, за да ме пуснете?

Години по-късно, когато се сетеше за този свой въпрос, Мариам едва се сдържаше да не се разплаче заради наивността на младостта си. Възможно ли бе все още да не беше разбрала какви са всъщност мъжете?

— Да те пусна ли? — промърмори синьор Грисани. Очевидно ключовете му се сториха крайно интересни, защото изведнъж се вторачи в тях, без да вдига глава. Когато най-сетне я вдигна, изражението му беше толкова тъжно, че тя едва се сдържа да не се хвърли от радост на врата му.

— Освободили са ме, нали? О, благодаря ви, синьоре! Толкова съм ви благодарна… — Мариам беше мечтала толкова дълго за този момент, мига на освобождението си, беше копняла за него толкова силно, беше го призовавала през всяка минута от нещастния си престой в мечата клетка, че сега беше изгубила ума и дума от радост.

Точно в този момент съпругата на синьор Грисани — жена с остър поглед и жилавото тяло на акробат, се втурна към него и извика като попарена:

— Серджо, вярно ли е? Не можеш да постъпиш така, Серджо! Не можеш да им позволиш да я вземат!

— Тя ще се оправи — сопна се грубо Грисани.

— Какво искаш да кажеш? Може и да е едра, но все пак е още момиче, все пак е още дете!

И до ден-днешен Мариам не можеше да забрави пълното изумление, което бяха предизвикали у нея емоциите в гласа на жената — същата жена, на която й свидеше и сухия комат хляб, с който бяха длъжни да я хранят, и паницата разредена супа, която й даваха.

— Аз ще се оправя, синьора, наистина ще се оправя — бе промърморила Мариам, изпълнена със съжаление към жената. Не че знаеше как точно ще се оправи съвсем сама, но знаеше, че все някак си ще го направи.

— Млъкни, слабоумна идиотка такава! Не говоря с теб! — изпепели я с поглед жената. — Серджо, да не би да си откачил? Слушаш ли ме изобщо? — продължи да крещи на мъжа си и да го дърпа за ръкава. — Кучетата ще я разкъсат на парчета!

— Ама, синьора… — думите на щастие, които напираха да излязат от нея, изведнъж замръзнаха на езика й. — Кучета?

Внезапно й се зави свят, като че ли всичката кръв от главата й се беше отекла. Хвана се за решетките на клетката, за да не падне, и едва чуто прошепна:

— Какви кучета?

Ала никой не я слушаше.

— Ще я разкъсат на парчета! — продължаваше да крещи жената, но този път включи и юмруци, опитвайки се да удари с тях ушите на мъжа си. — И тогава какво ще правим?

Мариам стоеше пред мечата клетка и ги наблюдаваше от високо — жалко, треперещо създание в подгизналия кожен жакет и панталоните, с фалшивите кравешки рога, свличащи се над очите й. И изведнъж я осени мисълта, че мъжете, които беше видяла през деня, изобщо не са й мислели доброто. Градът, който само до преди няколко минути беше изглеждал като място на свободата, изведнъж придоби зловещ вид. Калдъръмените му улички започнаха да излъчват мрак и злина, полуразрушените къщи с прогнилите сламени покриви се оказаха твърде близо една до друга. Зад тях откъм планината се свличаше тънка мъгла, разстилаща се на тесни гранки през боровите гори подобно на армия от духове.

И тогава Мариам разбра, че ще я убият.

— Баста! Просто нямаме избор, капито? — изрева внезапно синьор Грисани, силно пребледнял, и бутна жена си толкова силно назад, че тя едва не падна. — А ти — кимна към Мариам — ела с мен!

В ръцете му тя зърна пръчка с остър метален връх, от онези, с които селяните подкарваха добитъка си.

— Къде отиваме? — запита тя, изпълнена с лошо предчувствие. Но той не отговори, просто я сръга с пръчката по посока на града. Тя видя, че ръцете му треперят. Защо не беше побягнала още в онзи миг, защо не се беше втурнала в мрака към гората, докато все още можеше?

Защо? Защо!

Но дългите години, прекарани в робство, годините, в които премина от дете в жена и накрая в изрод, си бяха взели своето. Мариам знаеше, че подобна мисъл тогава дори не й беше хрумнала. С приведена глава, тя покорно беше тръгнала пред него.

Беше преминала през града като на сън, толкова замаяна, че почти не виждаше къде отива. Жените я наблюдаваха мълчаливо от праговете на вратите си или иззад кепенците на прозорците си и уплашено се дръпваха назад всеки път, когато тя обръщаше към тях голямата си тромава глава все така украсена с рогата, и бързаха да приберат децата си, като че ли тя щеше да ги нападне. Наистина ли ме мислят за някакъв звяр? Израженията на лицата им й отговориха — да, наистина я мислеха за звяр. Тя беше чудовището, което яде овцете им и краде децата им. Тя беше създанието, живеещо в мрачната сърцевина на най-дълбоките им гори и което се криеше в най-пустите планини, в пещери, пълни с кокали. Тя беше чудовището, за което техните деди им бяха разказвали край огнищата в тъмните зимни вечери; чудовището, което бяха виждали само в кошмарите си.

Когато стигнаха до мечата яма, здрачът беше преминал в мрак. Ямата беше обградена с ограда от подострени колове, зад които я чакаха мъжете със сурови, непреклонни лица. Отнякъде се чуваше ръмжене на кучета.

Синьор Грисани бутна силно ужасеното момиче и промърмори:

— Ще се оправиш.

Мъжете, които бяха дошли да я вземат, започнаха да я обграждат. Мариам се обърна към Грисани и го изгледа умоляващо, но напразно. Изведнъж настана невиждана суматоха с какофония от лаещи кучета и крещящи мъже, а после през стената от тела около нея нечия ръка пъхна в нейната нещо студено и твърдо. Нож.

А после, докато се усети какво става, тя се озова в ямата и мъжете пуснаха кучетата. Бяха три. Първото, което беше най-едрото, й налетя веднага. Не беше особено голямо, но беше здраво и набито, от онзи вид, който мъжете обучаваха за борба. През мъглата на ужаса тя го видя как скача като на пружина, близо метър във въздуха, насочило се към гърлото й, но тя беше толкова висока, че кучето успя да стигне едва до гърдите й. Мариам вдигна ръка, за да се защити и усети как зъбите му разкъсват плътта й, но още от първия път го удари с такава сила, че то полетя към другия край на ямата и падна със скимтене на земята.

Още не успяла да дойде на себе си и мъжете пуснаха и другите две кучета. Тя се опита да удари и тях с юмрук така, както беше направила с първото куче, ала този път самата тежест на задружната им атака беше толкова голяма, че тя изгуби равновесие и изпусна ножа. Приведе се, за да го вдигне, но беше нападната от първото куче. Този път то не скочи към гърлото й, а с ръмжене се насочи към краката й, целейки се в глезените й. И през цялото това време някъде отвъд ямата до нея достигаха виковете и ревовете на мъжете, докато тя скачаше и подритваше, опитвайки се да изрита животното, благодарна, че поне тази част от тялото й беше защитена от тежките кожени ботуши.

Пронизваща болка — първо в едната част на задницата й, а после и в бедрото й — й подсказа, че другите две кучета са я нападнали отзад. Мариам се завъртя, но двете животни не я пускаха, забили дълбоко зъби в плътта й. Тя се опита да ги прогони с юмруци, но ъгълът на ударите й беше твърде неудобен, за да замахне както трябва. Ръцете й обикаляха само главите им, затова в един миг на вдъхновение тя се опита да докопа слабите места на едно от кучетата — очите и ушите му. Палецът й най-сетне откри едно око — нямаше представа на кое от двете. Натисна с все сили. Усещането беше странно, сякаш беше натиснала гроздово зърно, което изведнъж се пръсна. Със силен вой съществото я пусна. Падна на земята и побягна, скимтейки към оградата, с кръв, бликаща от едното му око.

Вече останаха само две кучета, но Мариам започна да се уморява. Приливът на почти свръхчовешка сила, която я беше изпълнила при влизането й в ямата, постепенно се отичаше. От задницата и бедрото й, там, където кучетата бяха забили зъбите си, шуртеше кръв. Кръв капеше и от раните по ръцете й. Усетили миризмата на кръв, двете останали кучета изпаднаха в истински бяс. Когато тя вдигна ръце, за да се защити, зъбите им разкъсаха плътта й. Мариам успя да отметне едното от себе си, но доловило слабостта на жертвата си, то се върна още по-ожесточено и й се нахвърли отзад.

Краката на Мариам се подкосиха. Тя се свлече на колене върху твърдата земя. Това е то, спомняше си сега как тогава си беше помислила, този път вече ще ме убият. И тази мисъл й донесе донякъде облекчение. Хилещата се, крещяща тълпа също усещаше, че краят й е близо — макар и слабо, въпреки силните удари на сърцето си, тя чуваше виковете им. По-скоро чувстваше, отколкото виждаше лицата им — очите, пълни с омраза, тънката, опъната от недохранване кожа върху скулите им, зейналите уста, летящата наоколо слюнка, почернелите остатъци от зъби.

Краката й изведнъж натежаха, сякаш вече не бяха нейните — всяко тяхно движение й представляваше истинско усилие. Но някак си, макар че и тя не знаеше точно как, сигурно бе успяла да нанесе удар на едно от кучетата, защото по-дребното от тях се отдалечи със скимтене и куцане, опитвайки се да оближе една от лапите си.

Вече беше останало само едно куче — най-голямото и най-жестокото. С един последен, напразен опит да се спаси, тя се опита да се изправи на крака, ала беше твърде бавна, твърде непохватна за него. Кучето скочи. Мариам се стовари на земята като повалено дърво и остана така, опитвайки се да прикрие глава с ръцете си. Не усещаше никаква болка — единствено ръмженето на животното, подготвящо се за решителната атака, отвратително миришещия му топъл дъх върху лицето си, металния вкус на собствената й кръв върху устните й.

И тогава го почувства. Нещо твърдо и студено под бузата си. Ножът. Челюстта на кучето вече се беше сключила около едната й ръка, но някак си тя успя да освободи другата. Пръстите й достигнаха дръжката на ножа и с един последен прилив на енергия тя насочи острието нагоре и замахна на сляпо, просто по посока на кучето. И се възцари тишина. Мариам усети как животното се поклаща, а после пада почти без звук върху рамото й, с потрепващо в предсмъртни конвулсии тяло и нож, забит в гърлото.