Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (18)

Осемнадесета глава

Най-сетне стигнаха острова. Както беше инструктиран, лодкарят ги откара не до главния портал, а до един страничен пристан откъм страната на градината, който водеше право към работилницата на сестра Вероника.

До този момент Карю смяташе, че този страничен портего е напълно забравен от монахините, и затова го беше използвал на воля по време на веселите си приключения през последните седмици. Ала сега разбра, че входът е всъщност мястото, през което влизаха клиентите на сестра Вероника, без да нарушават с нищо живота в манастира. Беше виждал многократно работилницата на монахинята художничка — стара постройка, много по-стара от основната част на манастира, висока колкото хамбар. Но сега, докато вървеше след Амброуз, за своя огромна изненада се озова в хладно, пълно с книги помещение, обливано през големия прозорец от светлината на лагуната.

Монахинята, която Амброуз поздрави като сестра Вероника, се приближи бързо към тях. В ръце държеше изцапан парцал, с който очевидно беше чистила някаква пръсната по пода боя — яркочервено, което беше обагрило и пръстите й, и краищата на расото й.

— Добро утро, сестро! — изрече Амброуз, след като я поздрави. — Надявам се, че не сте се порязали!

— О, не, нищо особено! Просто боя. Моля, заповядайте! — занарежда монахинята, търкайки без всякакъв смисъл боята от ръцете си в расото си. — Заповядайте, синьор Джоунс! Тъкмо събирах последните рисунки за вас! — И го поведе към средата на помещението.

Застанал на прага, Карю се приготви да чака. Наблюдаваше с внимание монахинята, докато се движеше насам-натам.

Защо ли всички монахини излъчваха такова особено очарование? И млади, и не особено млади, пълнички или слаби, високи или ниски — безкраен извор на вълнение. Въпреки доскорошните си чувства на отвращение или отегчение от тях, той установи, че интересът му към тях се възвръща.

Сега Карю оглеждаше сестра Вероника, опитвайки се да си представи как всъщност изглежда тази жена. Амброуз може и да я смяташе за гениална художничка, но Карю не виждаше в нея нищо, което да разбуни въображението му. Под расото и монашеската шапка с воалите сестра Вероника не беше нито стара, нито особено млада. Вярно, беше слаба, но без одеждите си сигурно приличаше на торба кокали. Приятно, интелигентно лице, ала издължено… като на кон.

Разходката му из страната на фантазиите беше прекъсната от внезапна остра болка в ребрата. Когато вдигна очи, видя, че Амброуз Джоунс го гледа на кръв, насочил върха на обувката си право към гръдния кош на Карю.

— Не стой така зяпнал, човече! Работата ми тук няма да отнеме много време. Върви и бъди полезен някъде другаде!

— Вие знаете най-добре, сир — кимна бавно Карю и направи малко пресилен поклон. — В такъв случай да ви чакам край лодката, нали така, сир?

— Ако иска, може да се разходи из градината — провикна се сестра Вероника някъде откъм дълбините на работилницата.

Точно в този момент сънливата обедна атмосфера на манастира беше огласена от ясен звън на малка камбана.

— Е, добре, щом смятате, че е подходящо — кимна смръщено Амброуз. — Не бих искал слугата ми да бъде обвинен в каквато и да било проява на неприличие! — И го изгледа многозначително.

— Разбира се, разбира се. Няма да смути никого. Това беше камбаната за пранцо^[1], значи сестрите ще бъдат до една в трапезарията. Сестро! Къде си, сестро! — провикна се Вероника към друга, невидима в момента жена. — Странна работа. До преди минута беше тук — промърмори под носа си. А после: — Аха, ето те и теб! Защо се криеш там, сестро? Би трябвало да отидеш в трапезарията заедно с останалите! — допълни бързо по-възрастната монахиня. — Хайде, слез! Няма нужда да се срамуваш.

Обърна се към Карю и посочи към втора монахиня, която заслиза бавно по стълбата от галерията.

— Ето, млади човече! Можеш да вървиш. Само не пипай нищо, разбра ли? — изрече и му се усмихна благосклонно. — Сестра Анета ще ти покаже пътя.

Карю последва чинно втората монахиня. След предпазливото слизане по стълбите тя почти побягна пред него — толкова бързо, че той изобщо не успя да види лицето й, когато се втурна напред.

— Почакайте, сестро! Не толкова бързо!

Но монахинята продължи енергично напред, поддържайки разстояние от няколко стъпки между тях, със сдържано приведена към земята глава и ръце, пъхнати в ръкавите на расото й.

— Аз не хапя, не се страхувайте… — подвикна Карю, който почти подтичваше, за да върви в крачка с нея. Тази монахиня изглеждаше още по-притеснена и от художничката, когато ги посрещна.

— Как казахте, че е името ви? Бенадета, нали така беше?

След тези думи тя го погледна бързо през рамо, но продължи да мълчи.

— Е, добре — въздъхна Карю. — Но не мисля, че постъпвате според Божията воля, сестро Бенадета, като се отнасяте така хладно към гост във вашия манастир.

Известно време Карю се развличаше, като оглеждаше гърба на монахинята — млада или поне по-млада от другата монахиня, тънко кръстче, но пък стабилна задница. Леко поклащащата й се походка я показваше в добра светлина. При тази унижението на плътта все още не беше успяло да си свърши работата, това поне беше сигурно.

Тази мисъл като че ли му вдъхна нов живот. Неясното, неопределено чувство на неудовлетворение, което го беше обхванало в гондолата, решението да се откаже веднъж завинаги от тези опасни приключения из манастирите, се изпариха подобно на утринна мъгла над лагуната. И Карю осъзна, че надушва ново приключение във въздуха.

Бяха подминали хербариума и сега вече бяха в самата градина — редици изрядно подстригани билки и цветя, отделени в симетрични форми една от друга. Младата монахиня най-неочаквано спря и с ръка над очите си, за да се предпази от изгарящите лъчи на обедното слънце, се извърна леко към него и изрече:

— Това е градината — гласът й беше изумително топъл и нисък. — Камбаната ще звънне в края на пранцо, така че, когато я чуете, няма да е зле да се ометете от тук — независимо от онова, което ви каза сестра Вероника.

Начинът, по който изрече тези думи, остави Карю с впечатлението, че великата художничка на Амброуз не си пада особено по манастирските правила. Изведнъж го обзе странното, но засилващо се с всяка следваща секунда усещане, че изобщо не трябва да бъде тук. Но защо да се притеснява? В крайна сметка сега беше тук като слуга на Амброуз, така че нека този път за разнообразие той да поеме вината. Затова Карю остана на място, очаквайки от нея да продължи — повечето от монахините, с които беше влизал в контакт, обикновено приветстваха извинението да си поговорят с някой нов човек. Но тази очевидно не беше такава. Въпреки това, когато тя се опита да мине покрай него, той застана на пътя й.

— Моля ви, не бързайте! Останете! — реши да смени подхода си той и изрече с най-гальовния си глас. — Няма ли да ми кажете поне… — и плъзна очи, търсейки някаква тема за разговор, докато погледът му не падна върху една от лехите с растения, — … какви са тези неща тук?

— Да ви кажа какви са тези неща тук ли? — този път тонът на монахинята не беше нито нисък, нито топъл. — Не си въобразявайте, че ще можете да ме оплетете в дребните си игрички!

Дори и да беше изненадан от тази внезапна смяна на отношението й към него, Карю не каза нищо. И почти веднага след това спомените му се завърнаха.

— Почакайте, сестро! С вас сме говорили и преди, нали?

Когато тя не отговори, той вдигна ръка, за да свали нейната от лицето й, но тя побърза да я дръпне и се обърна с гръб към него.

— Казаха ви да не пипате нищо, помните ли? — Думите излязоха от устата й бездиханни, като че ли беше бягала, сякаш за нея говоренето представляваше огромно усилие.

— Ха!

Карю стоеше и я наблюдаваше. И постепенно осъзна нещо, което би трябвало да забележи много отдавна — че това момиче е силно уплашено от него. Най-неочаквано в съзнанието му изникна споменът за един заек, на който беше заложил капан като малък. Заекът седеше пред него, без да помръдва, като че ли беше опитомен, и едва по-късно той бе забелязал, че малките му гърди се надигат и отпускат, сякаш сърчицето му всеки момент щеше да се пръсне от страх.

Той се огледа — от едната му страна се простираха градината и стената към лагуната, от другата беше едно от крилата на манастира. Очите му обходиха обиграно прозорците, търсейки някакъв знак, че някой ги шпионира. Но доколкото можеше да види, никой не гледаше.

Момичето сигурно беше проследило погледа му, защото бързо изрече:

— Нашата преподобна игуменка живее ей там, така че по-добре не се опитвайте да ме докосвате, разбрахте ли?! — И думите й отново излязоха бездиханно, като че ли говоренето й причиняваше болка.

Сега вече той беше напълно сигурен.

— Но аз ви познавам, нали? — Даже по неговите стандарти съвпадението му се стори изумително. — Вие сте онази, която онази сутрин тичаше из градината по нощница…

Онази, която почти не удуших. Онази, чиято девственост поисках да взема още на място само защото исках да я изплаша. Господи Боже мой, нищо чудно тогава, че…

Тя стоеше, свела ниско глава към земята, и той все още не виждаше лицето й. А после вдигна глава и погледна към северното крило на манастира, като че ли търсеше нечие лице на прозорците. Възможно ли бе да казва истината за игуменката?

Сега беше обърната с профил към него, но единственото, което Карю успяваше да види, бе един кичур дълга тъмна коса, измъкнал се от стегнатата й монашеска шапка. Видя също и изящната линия на носа й, леко издутите ноздри и малката бенка върху дясната й буза, приличаща на изкуствените бенки за разкрасяване, които някои дами си слагаха. И изведнъж осъзна, че за нищо на света не иска да я пусне да си отиде — или поне засега. Връхлетя го усещането, че има нужда да й каже нещо, макар да не беше много сигурен точно какво.

Слънцето прежуряше над главите им. Карю усещаше жегата като острие на нож, забиващо се в гърба му, във врата му, в главата му. Навсякъде около него градината проблясваше под обедната мараня, сред която цветовете на цветята сякаш се сливаха. В градината цареше онази особена тишина, характерна за горещите, неподвижни места по обед — като че ли беше затаила дъх. Той се опита да си спомни как беше изглеждала монахинята в онази сутрин, но установи, че няма никакъв конкретен спомен. Помнеше само, че тя се гърчеше в ръцете му, дребна и уязвима.

И тогава, най-накрая, тя се обърна към него и го погледна. И очите им се срещнаха.

— Бенадета… — чу се той да казва.

Но тя тръсна ядосано глава и отсече:

— Не се казвам така, а Анета! Името ми е Анета!

И Карю, може би за първи път през живота си, не успя да измисли нищо, което да каже.

В следващия момент тя вече минаваше покрай него, а той като същински тъпанар отстъпи, за да й направи път, и не стори нищо, с което да я спре. Въпреки че тя мина толкова близо до него, че (или може би бе сънувал?) ръката й докосна леко неговата и пръстите й се свиха за миг, обгръщайки неговите.

* * *

Карю се загледа след нея. Отново онази поклащаща се походка. Къде ли беше виждал нещо подобно? Гледката му се стори странно позната, макар че за нищо на света не можеше да си спомни откъде.

Но в следващия миг всичко това беше забравено, когато той видя, че тя е изпуснала нещо на пътеката. Карю приклекна, за да го вдигне, и осъзна, че държи малка торбичка от розово кадифе, избродирана със сребърна нишка. Освен ако не се лъжеше, тази торбичка беше абсолютно копие на торбичката, в която Дзуане Мемо държеше онзи велик диамант — „Синевата на султана“.