Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (17)

Седемнадесета глава

В утрото след нощта в прочутото ридото на Дзуане Мемо Джон Карю се върна пак в манастира. Само че този път в компанията на Амброуз Джоунс и в очакване на съвсем различен вид приключение.

Бледозелената вода на лагуната блестеше толкова силно, че причиняваше болки в очите му, затова той ги присви и така проследи приближаването на стените на манастирската градина. Тук-там се виждаха върховете на дърветата — на тополите и лимоните, на тунела от преплетени праскови. Сред тях можеше без проблем да си представи прочутата ботаническа градина. Познаваше топографията на цялата градина толкова добре, че можеше да намери пътя в нея и със завързани очи.

Карю се помести неспокойно в задната част на лодката. Мисълта за предишните му приключения в този манастир би трябвало да извика усмивка на устните му, но не стана така. Всъщност самата мисъл за нея, за монахинята, която беше обладал, не му доставяше никакво удоволствие. Нямаше съмнение, че тя му беше много благодарна. Както и покорна, но малко повече за неговия вкус. По негово настояване го бяха направили точно под носовете на младите монахини, на практика до техните спални, но дори и с този допълнителен пикантен момент споменът за стореното не беше в състояние да породи у него дори капчица удовлетворение. На негово място в гърдите му се пропиваше едва доловимо неприятно усещане, което и той самият не беше в състояние да назове. Отегчение? Отвращение? Карю се втренчи замислено в зелените дълбини пред себе си. Пък и на кого ли му пукаше? Не и на него, разбира се. Щеше да изпълни онова, което беше обещал — да помогне на Амброуз да направи някои запитвания за жената от харема. А след това щеше да приключи — с Пиндар, с Амброуз, с Дзуане Мемо и Франческо, дори с Констанца — щеше да сложи точка на всички тях.

Внезапно се изпълни с копнежа да се махне оттук, да замине, да се прибере у дома.

Мина доста време, докато осъзнае, че от мястото си в предната част на лодката Амброуз се опитва да му каже нещо.

— Господин Амброуз?

— Очевидно е, че не ме чуваш оттам, нали? — каза Амброуз и направи знак на Карю да се премести при него. — И гледай да не обърнеш лодката!

Но пъргавият като котка Карю вече беше до него.

— Сир?

— Моля те, седни, Джон! Клатиш опасно лодката с тези твои подскоци! — извика Амброуз и стисна колекционерските си сандъци, когато лодката се наклони.

Карю веднага седна и се загледа ентусиазирано в Амброуз. Вече съжаляваше за решението си да го придружи до манастира. В жълтия си тюрбан и ориенталската си роба той приличаше на гигантско новоизлюпено пиле, кацнало на носа на лодката. За това впечатление допринасяше много и носът му, който беше по-голям и от онова, което си спомняше Карю — забележителна флуоресценция, самата тя достойна за колекцията, за която той толкова усърдно се трудеше. Карю погледа носа на Амброуз известно време, а после извърна очи. На хоризонта зад тях блестеше град Венеция с розовия си ореол.

— Сигурно се питаш защо те взех с мен, нали, Джон?

Карю въздъхна мислено — последното, от което точно сега имаше нужда, беше конско от Амброуз.

— Проклет да съм, ако знам, сир.

— Колко нетипично за теб, Джон! Имам предвид липсата ти на любопитство — изгледа го Амброуз, а после с равен тон продължи: — Е, давай, отгатни!

— Чух, че там имало някаква монахиня, която рисувала — изрече Карю, втренчен право пред себе си.

— Да, това е една от причините. Познавам я отдавна, рисува като ангел. Творбите й са изящни, невероятно изящни… — разпалвайки се все повече по темата, Амброуз потри ръце, както правеше винаги, когато говореше за съкровищата си. — Днес всички колекционери на рисунки я използват, въпреки че аз бях първият, който…

— Значи тя е един от вашите информатори? — прекъсна го грубо Карю, който не си поплюваше. А после добави по-тихичко: — Сигурно знае не едно и две неща, нали?

Дори и да усети подигравката, Амброуз не даде никакъв знак. Само каза:

— Наблюдателен си, Джон.

— Въпрос на дългогодишен опит, господин Амброуз — изрече с безизразна физиономия Карю. — Налагаше се да бъда в крачка с господаря.

Загледа се над рамото на Амброуз към острова във формата на полумесец, който наричаха Джудека — мястото, където венецианските благородници строяха летните си вили. Цветните и овощните градини стигаха почти до брега, по тясната ивица пясък няколко момченца ловяха раци. Да го вземат мътните! Знаеше си, че не трябва да идва! Но вече нямаше връщане назад.

— Господарят, а? — Амброуз заслони с ръка очите си от слънцето. — След малко непременно ще се върна на тази тема, но първо…

— Смяташ ли, че тази твоя монахиня художничка, както и да се казва, би могла да знае нещо за жената от харема? — прекъсна го Карю.

— Би могла — кимна Амброуз и се отпусна назад на седалката си, намествайки се по-удобно сред възглавниците. — Ако някой изобщо знае нещо за тази мистериозна дама и нейните скъпоценни камъни, това е само сестра Вероника. При нея непрекъснато идват хора и тя практически знае всичко, което става из лагуната, но между нас казано, лично аз дълбоко се съмнявам, че такава жена съществува, независимо на какво се надява Пиндар.

— За какво? За жената от харема с камъните ли?

— Да, разбира се.

— Но нали Просперо каза…

— Остави ги тези бижутери! — махна небрежно с ръка Амброуз. — Измислиците са им втора природа. Не бих се учудил, ако някой е откраднал някакви камъни, а това е история, която са измислили, за да обяснят внезапното заливане на пазара с тях. По Риалто непрекъснато се върти една или друга история и почти нито една от тях не е истина. Надявам се, че го знаеш — допълни и извърна поглед.

— Може би. — А може би не. Амброуз дали беше в стаята, когато Просперо им разказа за диаманта? Карю си даде сметка, че не си спомня. Онова, което обаче помнеше съвсем ясно, беше сцената няколко часа по-късно в прочутото ридото на Дзуане Мемо. „Синевата на султана“ си беше съвсем истински, нали така? Възможно ли е Амброуз с неговата безсъмнено неизчерпаема способност да черпи информация, да я изсмуква дори от канавките, да не беше научил за тяхното незаконно посещение там? Тази мисъл събуди любопитството му. — А „Синевата на султана“? Това също ли е една от онези истории по Риалто? — подхвърли той, като се стараеше да не издава интереса си.

— Почти със сигурност! — отсече категорично Амброуз. — Макар че Пиндар надали мисли така. Този човек е като обладан. Последното, в което бихме искали той да повярва, е, че този диамант — ако изобщо съществува — би могъл да има някаква връзка със Силия Лампри, пък била тя и далечна! — допълни Амброуз и изгледа лукаво Карю, като че ли се опитваше да разгадае реакцията му.

Настъпи кратка пауза, докато Карю осмисляше чутото. Накрая попита:

— Значи знаеш за всичко това, така ли?

— Дали знам за Силия Лампри ли? — възкликна Амброуз, а когато зърна изненадата физиономия на Карю, се засмя доволно. — Господ ми е свидетел, че я познавах още от мъничка! Познавах и баща й, отличен капитан, нека душата му да почива в мир! Чухме новините за корабокрушението, всъщност всички търговци в Лондон я знаят. С потъването на кораба „Силия“ потънаха и големи суми пари. Но ако Пиндар смята, че тази жена от харема може да е Силия Лампри, значи дълбоко се заблуждава! — С тези думи Амброуз дари Карю с един от своите продължителни, изпитателни погледи. — Говори се, че ти си я видял, Джон. Вярно ли е?

— Да, видях я — отговори Карю, а после допълни: — Или поне така мисля.

— Значи не можеш да бъдеш сигурен?

— Напротив, сигурен съм. Разбира се, че съм сигурен! Или поне… — и за първи път се поколеба — на времето бях сигурен.

— Колко време мина от тогава?

— Четири години. Макар да ми изглеждат повече на фона на… толкова много неща — Карю извърна поглед. Но това беше вярно — колкото повече се сещаше за това, толкова повече споменът се отдалечаваше, докато накрая се размиваше като лунен лъч във вода. — Тогава бях с Том Далъм — чу се да изрича.

— Майсторът на органи ли?

— Същият — кимна Карю.

Том Далъм. Не се беше сещал за него от години. Сега Карю си спомни как един ден беше отишъл в двореца заедно с майстора на органи. Имаше малък двор, покрит с мраморни плочи, където Далъм строеше орган — подарък за султана от търговците от компания „Левант“. Охраната им беше направила знак да отидат до едно място в стената, където имаше малка решетка. Карю помнеше как бяха погледнали през решетката и бяха видели втори таен двор, където трийсетина от наложниците на великия падишах играеха на топка. Спомняше си и как стражът беше тропнал с крак по земята, за да ги накара да се отдръпнат.

— Но аз не можех да помръдна. Защото бях видял онова момиче — изрече колебливо Карю, — момичето, което беше по-различно от всички останали.

Представяше си я съвсем ясно. Тя седеше малко встрани от останалите и беше облечена много богато. На врата й имаше някакво колие, като че ли бяха перли. Бяла кожа и красива коса, червеникавозлатиста. Том Далъм го дръпна за ръкава, умолявайки го да се махне оттам. Но той не можеше, защото в този момент си даде сметка коя е тази жена. Разтърка очи и си спомни вълнението в собствения си глас, когато изрече: „Бог да ни е на помощ! Това е Силия, Силия Лампри! Всички я мислехме за мъртва!“.

— Бях сигурен, че е тя! — рече. — Бих я познал навсякъде!

— Е, добре. Всичко е много хубаво. Но ако питаш мен, едно момиче в шалвари не се различава по нищо от други момичета в шалвари — отбеляза Амброуз и се изкиска странно. — Каква история! Мъртвата годеница на Пиндар да се озове в пилчарника на султана! — Очевидно намираше тази картина за адски забавна. — Предполагам, не ти е хрумнало, че си могъл да задържиш тази информация за себе си, нали? Е, няма значение — въздъхна. — Стореното, сторено.

Изпъна гръб на седалката си, изведнъж отново стана сериозен.

— Но има и друга причина, поради която реших да те взема с мен и сега разбирам, че съм избрал най-подходящия човек за тази работа! Човек, когото много го бива да се промъква тайничко. Пиндар ми каза, че ти отлично познаваш това място — и кимна по посока на манастира, към който се приближаваха.

— Познавам това място ли? — промърмори Карю и така стисна кокалчетата на едната си ръка с другата, че те изпукаха. — Не съм много сигурен какво искате да кажете с това, сир!

— О, аз знам всичко за развратния ти живот! — изрече спокойно Амброуз. — Но ти няма за какво да се тревожиш, това изобщо не ме засяга! В една къща, пълна само с жени, оставени да си правят каквото си искат, смесица от еретички и католички… — добави с унищожителен тон, — какво друго може да се очаква?! Аз изобщо не одобрявам подобни места. Ти си още млад, но аз си спомням добре великото разрушаване на манастирите при стария крал Хенри^[1] — добро нещо беше, от мен да знаеш! Ако беше мой слуга, аз, разбира се, щях да заповядам да ти ударят сто удара с камшик — продължи весело, — но за късмет ти не си моя грижа! Е, кажи ми, Джон — рече Амброуз и плъзна небрежно пръсти във водата, — той защо не го прави?

— Кое? Да заповяда да ми ударят сто удара с камшик ли?

Амброуз му се усмихна благосклонно и отбеляза:

— Бива си го този твой ум, а?

Карю го погледна, а после бързо извърна очи. Разговорът взе твърде неочакван обрат и той не беше много убеден, че това му харесваше.

— Слуга, който не служи — продължи замислено Амброуз. — Готвач, който не готви. Всички черти и умения на шут. И това е само началото — втренчи се в спътника си. — Това е същото като да заключиш много жени заедно в един манастир — против природата е. Не е ес-тест-ве-но! — изрече сричка по сричка. — Изобщо не е! Хайде, стига, човече! — подвикна нетърпеливо. — Да не би да си глътна езика?

Дори и доскоро Карю да се чувстваше склонен да споделя тайни с Амброуз (какъвто той не се чувстваше), от тук нататък дори и заплахата с адските огньове и вечното проклятие не би могла да изтръгне от него нещо повече.

— Не знам, господин Амброуз — изрече бавно Карю и го погледна спокойно в сините очи, — но предполагам, че вие ще ми кажете.

Но изведнъж Амброуз Джоунс сякаш изгуби интерес към темата.

— Е, добре, може да почака — изрече меко. — В крайна сметка ще разбера — знаеш, че винаги разбирам — свали тюрбана си и почеса с него огромния си нос. — Но никой не може да отрече факта, че твоят господар се е разболял от меланхолия. И ние трябва да го излекуваме от нея, преди да е успял да си навреди още повече!

Вече бяха съвсем близо до острова на манастира. Амброуз подуши замислено въздуха.

— Казват, че това лято щяло да има нова чума, а като гледам, ще бъде и адски горещо! Но ти дотогава ще си заминал, нали, Джон? Или поне така чух.

— Да, още със следващия търговски кораб, който би ме качил на борда си.

Това поне беше информация, която Джон Карю нямаше нищо против да сподели с Амброуз.

— Значи ти наистина приключи с Пиндар? Твърдо си решил, така ли да разбирам?

Когато Карю не отговори, той добави любезно:

— Пиндар може и да те е държал в неведение за определени неща, Джон, но трябва да знаеш, че всъщност той е този, който е в неведение!