Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (14)

Тринадесета глава

Наближаваше полунощ, когато Пол и Карю най-сетне напуснаха работилницата на Просперо. Луната светеше ярко. Като допълнителна мярка за безопасност Пол не беше взел гондола тази нощ, за да избегне стражата, затова двамата си проправиха път заедно пеша през задните канали.

Първи наруши мълчанието Пол.

— Вероятно няма никакъв смисъл да те питам къде беше през последните два дена, нали? — запита. Макар да говореше тихо, за да не привлича нежеланото внимание на стражата, тонът му беше жлъчен. — Но не, като се замисля, по-добре не ми казвай! — Вдигна ръка. — Не искам да знам. Оттук нататък си сам, Карю. Баста! Не ме интересува какво ще правиш и къде ще ходиш.

— Не се коси заради мен, и без това си тръгвам — отговори Карю. — Но преди да го направя, вероятно няма никакъв смисъл да те питам какво толкова си говорихте с Амброуз Джоунс, нали?

— Това влиза ли ти в работата? — сряза го Пол. А после, противоречащ сам на себе си, добави: — но в крайна сметка ти точно това искаше, нали? Да ни запознаеш. Е, определено успя!

Без да обръща внимание на подигравателния тон, Карю запита:

— Кой е той? Кой е Амброуз? — Когато Пол не му отговори, той продължи: — Ти вече го познаваше, нали? А аз изобщо не вярвам, че той събира разни неща за Парвиш.

— О, напротив, събира и още как! Той е точно такъв! — отговори Пол. Вървеше толкова бързо, че ребрата отново започнаха да го наболяват. — Но освен това е разузнавач за компанията „Левант“, дребен нечестивецо! — Спря, за да си поеме дъх. — Имаш ли някаква представа какво стори? Да ме очерниш в очите на Парвиш щеше да бъде достатъчно лошо, но сега…

— Никога не съм искал да те очерня — прекъсна го Карю. — Исках само да те накарам да се събудиш!

— Обаче сега ти даде на Амброуз Джоунс възможността да ме изложи пред цялата компания „Левант“!

— Още ли не разбираш? Още ли не го осъзнаваш? Та ти вече си изложен! Всички знаят за теб, за тази… тази лудост… тази меланхолия… — Карю почти крещеше, звукът от гласа му отекваше от стените на тясната уличка. — Ти не си на себе си!

— Тихо, глупако! — Пол сграбчи Карю за рамото и го дръпна назад в сенките. — Аз имам разрешение да бъда навън в този час, но позволи ми да ти напомня, че ти нямаш! И ако стражата ни намери тук, не си мисли, че няма да те хвърля с охота на кучетата!

Бяха стигнали до малко мостче в края на уличката. Дишането на Пол беше станало накъсано, силно болезнено. Отпусна чело на близката стена, опитвайки се да си поеме дъх, да дойде на себе си. Някъде из лабиринта от тесни улички бяха завили погрешно и той осъзна, че вече няма никаква представа къде са.

Каналът пред тях беше много тесен. Отвеждаше в две посоки — вляво от моста се връщаше в лабиринта от тесни улички на квартала Канареджо, вдясно се сливаше почти веднага в друг, малко по-широк канал. Луната висеше ниско между покривите на близките две къщи на търговци, отразявана в безмълвните, блестящи черни панделки вода от двете им страни. Под арката на прозорец, гледащ към водата, гореше самотна свещ.

Имаше ли на този свят по-красиво и по-меланхолично място от това? Макар и на приливи и отливи, Пол Пиндар беше живял тук почти през половината си живот, но едва сега, едва в този момент си даде сметка колко всъщност го мрази. Какво го беше прихванало, че се върна тук? Дали защото и Силия някога беше живяла в този град? Именно тук я бе зърнал за първи път, тук се бяха влюбили, тук се сгодиха. А после той беше заминал за Константинопол по работа на компанията „Левант“, а корабът, който трябваше да доведе Силия при него, беше претърпял корабокрушение — или поне така смятаха в началото. В Константинопол Карю беше убеден, че я е зърнал веднъж, че по някакъв начин тя се бе озовала в харема на султана, но после така и не бяха успели да се доберат до нея, а за него беше останало съмнението така ли е било, или не.

Може би Карю е прав — и самият Пол вече не познаваше себе си. Силия беше напуснала този град, беше изгубена завинаги за него, но въпреки това в съзнанието му тя продължаваше да броди из Венеция. Когато вървеше по тези улици, често се изпълваше със странното предчувствие, че в някой момент тя ще се появи иззад ъгъла и ще тръгне към него. Не беше в състояние да прогони тази мисъл от главата си. На няколко пъти дори му се беше сторило, че я вижда — млада жена с бледа кожа и червеникавозлатиста коса, приседнала на прозореца, с лице, приведено над книга или бродерия; или пък преминаваше покрай него с гондола, с наполовина извърнато към него лице и пръсти, плъзгащи се във водата. Но после, внезапно тя се обръщаше или казваше нещо и той осъзнаваше, че в крайна сметка не е тя, а друга жена и че никога повече няма да я види. Навсякъде около него вече царяха само влага и разрушение.

Внезапно в сенките откъм другия край на моста нещо се раздвижи.

— Виждаш ли това? — дочу той в ухото си едва доловим шепот. — Под арката вляво!

Значи Карю също го беше видял. Пол кимна. Обърна се и приближи устни до ухото на Карю, и тъкмо се канеше да каже нещо, когато изпод сенките на арката изникна фигура на мъж с лице, скрито под качулката на пелерината, и се насочи към тях. Когато стигна до средата на моста, спря и тихо, но ясно попита:

— Пол Пиндар?

Като направи знак на Карю да не мърда от мястото си, Пол излезе от сенките и се обърна към непознатия.

— Кой пита?

Инстинктивно сложи ръка върху дръжката на късия меч, който висеше на колана му, но мъжът вдигна и двете си ръце, за да покаже, че е невъоръжен, и рече:

— Пол, не ме ли позна?

Казвайки това, той свали качулката си и Пол се увери, че в мъжа, стоящ пред него под лунната светлина, действително има нещо познато.

— Това съм аз, Франческо.

— Франческо? — възкликна изненадано Пол. — Мили боже! Ама това наистина си ти!

Тръгна по моста към него и двамата се прегърнаха.

— Франческо, колко време мина?

— Много, прекалено много.

— Години… — прошепна Пол и се загледа в лицето на стария си приятел колкото с любопитство, толкова и с радост. — Франческо Контарини! Изминаха поне десет години, нали?

— Десет, петнайсет, има ли значение? — усмихна се другият мъж. — Твърде много са, за да ги преброим.

Загледаха се един в друг.

— Абсолютно същият си.

— Ти също!

Но още докато изричаха тези думи, те знаеха, че другият лъже. Пол, без да се броят издутината върху носа му и кръговете около очите му, имаше вече бели кичури в черната си коса и брада. Някога красивото лице на Франческо беше изпито, лененото бельо около врата и ръкавите му беше толкова мръсно и износено, че изглеждаше така, сякаш не беше сменяно от няколко месеца. Но въпреки това двамата продължаваха да се усмихват.

— Чух, че си напуснал Венеция — отбеляза Франческо и непохватно плесна Пол по рамото.

— Вярно е. Няколко години живях в Константинопол. Компанията „Левант“ ме изпрати там по работа — като неин посланик пред великия султан. Заради търговските права, нали се сещаш?

— Ама разбира се! Великият търговец Пол Пиндар! — Въпреки ласкателните думи, в гласа на Франческо се долови лека ирония. Когато се усмихна, Пол видя, че на мястото на долните му зъби вече са останали почернели чуканчета. — Защо ли не съм изненадан? Ти винаги си бил предопределен за големи дела. От край време си бил любимец на Съдбата!

— Съдбата ли? — Сега беше ред на Пол да се усмихне. — Опасявам се, че е доста непостоянна любовница.

— Чух за Том Лампри и дъщеря му — отбеляза Франческо и кимна съчувствено. — Съжалявам, приятелю!

— Благодаря — отговори Пол. — Това беше отдавна. — А после, нетърпелив да смени темата, попита: — А ти, Франческо, как си? Разкажи ми повече за себе си?

— Аз ли? Аз също не бях тук… — отговори Франческо и от гърлото му излезе кратък сух звук, по-скоро кашлица, отколкото смях. — Сигурно си чул?

— Да, чух.

Но какво точно беше? Пол напрегна сили да си спомни. Май нещо за някаква жена, някакъв бой заради зарове или карти? Едно беше сигурно — приятелят му беше убил някого.

Франческо забеляза съсредоточената физиономия на Пол и изрече:

— Една уличница, нищо особено — на пръв поглед изглеждаше безгрижен, но под светлината на луната очите му бяха непреклонни. — Знаеш как е. Струваше ми четири години, четири години в изгнание. И знаеш ли кое е най-интересното? Вече дори не помня името й. Като онази… спомняш ли си? Когато бяхме млади? Как й беше името на нея?

Настъпи кратка, неловка пауза.

— Констанца.

— Констанца. Точно така. А аз бях забравил.

— Забравил си Констанца?

Наистина ли беше забравил? В онези години двамата бяха започнали да се карат заради Констанца, да водят битка за вниманието й и тази битка беше толкова ожесточена, че оттогава насам приятелството им никога повече не можеше да бъде същото.

— Още ли се срещаш с нея?

— От време на време.

— Би трябвало вече да е остаряла. На този свят няма нищо по-омразно от дърта курва, не мислиш ли?

Когато Пол не отговори, Франческо сви рамене.

— Е, както казах, беше отдавна. Хайде да повървим заедно, какво ще кажеш?

Хвана го под ръка и Пол осъзна, че върви в крачка с някогашния си другар. Виещите се тесни улички и сокаци бяха пусти, единственият звук наоколо бяха собствените им приглушени гласове. Осветявана от луната, водата в каналите покрай тях беше с цвета и наситеността на черно масло.

— Къде си тръгнал по това време на нощта?

— И питаш? — изсмя се дрезгаво Франческо. — Къде мислиш, че съм тръгнал? Къде другаде може да се отиде?

— Аз приключих с хазарта, Франческо, ако това имаш предвид — заяви Пол, изненадан от убедителността си.

— Приключил си с хазарта? — изгледа го косо спътникът му. — Аз чух друго… — изглеждаше така, сякаш би могъл да продължи, но не го направи.

— Може, но е истина.

— Откога?

Пауза.

— От тази вечер.

— От тази вечер ли? — засмя се Франческо. — Аха, сега разбирам защо са тези синини по лицето ти! — Когато Пол не каза нищо, той пак се засмя и добави: — Няма проблеми, не е необходимо да ми разказваш, щом не искаш. Знам как е — беше достатъчно близо до Пол, за да може той да усети винения му дъх. Тялото му вонеше като на човек, който не се беше къпал или спал дни наред. — Тогава малко вино? — предложи.

— Отказах и пиенето — отговори Пол. Перспективата за още една нощ като последната накара стомаха му да се преобърне. Но Франческо като че ли не го беше чул.

— Знам най-доброто място за това. Един мой познат, наричат го Кавалера, наскоро си отвори малко ридото. Познаваш ли Кавалера?

— Не, не мисля, че съм имал честта.

Когато забеляза колебанието на Пол, Франческо започна да го убеждава:

— Уверявам те, заведението е много порядъчно, не е като някое от онези нови казини. Кавалера пуска всички новодошли, стига да му бъдат съответно представени и при положение че имат добра репутация. Хайде, ела! — ухили се той и показа почернелите си зъби. — Аз ще те представя пред него. След толкова много години това е най-малкото, което мога да направя за теб.

А Пол в момента се тревожеше само за две неща. Едното беше каква част от този разговор е чул Карю, който все още го чакаше в сенките на малката уличка, а другото — как да се отърве от Франческо. В някогашния му приятел имаше нещо особено, нещо трескаво, почти животинско, което не беше все още в състояние да определи. С Карю по-късно щеше да се оправи, но измъкването от Франческо нямаше да бъде толкова лесно. Беше дал дума на Амброуз относно хазарта, но не пречеше да пийне малко вино с Франческо, съвсем мъничко. А след това щеше да си тръгне учтиво.

— Заради теб, стари ми приятелю! — изрече, изведнъж възвърнал настроението си. — По една чашка, за доброто старо време!

Само една чашка в новото ридото. Какво толкова ще навреди?

 

Четиринадесета глава

 

Новото ридото се намираше над винарна на Кале дел Астролоджо, точно зад Канале Гранде.

Преди много години, когато беше млад и представляваше Парвиш във Венеция, Пол беше влизал в десетки подобни места от този вид — временни бърлоги за хазарт, намиращи се в стаички над ханове или магазини, в които мъжете играеха карти и всякакви игри на късмета, често губейки огромни суми пари. Затова изобщо не беше изненадан, когато Франческо го поведе към задната част на пустата винарна, където една вратичка зад тезгяха разкриваше тесни стъпала.

Следван от Пол и Карю, Франческо тръгна по стъпалата, на чиито горен край имаше голяма стая. Веднага стана ясно, че осветената от лунната светлина стая е съвсем празна — но в очуканата ламперия в далечния й край единично стъпало отвеждаше към друга вратичка. Тази вратичка беше толкова малка, че първоначално Пол не можеше да повярва, че води, където и да било, освен в някакъв килер или в най-добрия случай към таванско помещение. Но когато Франческо почука по странен начин, вратичката се отвори безшумно (очевидно пантите й бяха добре смазани) и тримата пристъпиха под повдигналия се трегер, озовавайки се в нещо като преддверие, дълго не повече от метър — два, в края на което имаше пак врата, но този път доста по-голяма — таен вход, който водеше от първия етаж на винарната в нещо, което Пол моментално разпозна като съседната къща. Когато тримата застанаха един до друг пред втората врата, Франческо кимна към Карю, с което за първи път даде знак, че го е забелязал, и попита:

— Слугата ти може ли да си държи езика зад зъбите?

— Да, гарантирам за него — кимна Пол. — Но какво е това, Франческо? Къде се намираме?

От другата страна на вратата не се долавяше никакъв звук. Всъщност мястото беше толкова призрачно тихо, че за един налудничав миг Пол си помисли, че това може би не е никакво ридото. Натъпкани в малкото преддверие, двамата с Карю бяха като два плъха в капан. Пол усети, че пулсът му се ускорява. Беше повече от ясно, че са съвсем сами в това чудато място.

Но точно когато се питаше как е могъл да сглупи толкова, че да се съгласи да дойде тук, той чу в ухото си гласа на Франческо:

— Питаш ме какво е това, така ли? Това, приятелю, не прилича на никое друго ридото по света!

Още докато изговаряше тези думи, втората врата се отвори безшумно, точно като първата, но този път тримата бяха заслепени от светлината на множество свещи.

Намираха се на прага на приемната зала на някаква голяма къща или палацо. Стените бяха покрити с рисувана ламперия, прозорците бяха закрити от тежки завеси от най-разкошното кадифе с пискюли, а от тавана висеше огромен полилей, изработен от най-финото муранско стъкло. Ала най-странното за това тихо място беше, че цялата зала беше претъпкана с хора.

Мъже и жени, някои от тях маскирани, стояха на групи или се движеха безшумно между няколкото маси. Пол прецени мъжете като смесица от млади благородници и търговци, а жените — почти изцяло куртизанки, с начервени устни и бузи, както беше странният обичай в този град.

Въпреки изолираността на стаята, тези жени бяха облечени по последна мода — с рокли от твърд брокат в ярки цветове, спускащи се на елегантни гънки от подплънките върху стомаха, с толкова изрязани на деколтето корсажи, че гърдите им се разкриваха чак до зърната, но пък със замайващо високи яки, изработени от колосана венецианска дантела, толкова фина, че беше почти прозрачна, разтваряща се зад главите им на къдрички като паунова опашка. Косите им бяха разделени по средата и събрани от двете страни на главата в две странни, подобни на рога кокчета. Една от тях Пол разпозна като приятелка на Констанца. Когато го видя, тя целуна ветрилото си и го размаха закачливо в неговата посока.

Всяка от масите беше покрита с дебела кадифена покривка и около всяка от тях бяха насядали по четири или повече играчи, внимателно маскирани. Начело на всяка от масите имаше по един мъж, който раздаваше картите. До него имаше две свещи, няколко тестета карти и две чаши — едната пълна със златни дукати, другата със сребро. Зяпачите се събираха на групи зад играчите, гледаха известно време играта, а после се преместваха на съседната маса. От време на време се чуваше приглушен шепот или покашляне, чукване на две чаши, тихото шумолене на дамска рокля по дървения под — но като се изключат тези неволни шумове, залата бе изпълнена от абсолютна тишина, която само подсилваше странната, подобна на сън атмосфера.

Към тях приближи слуга с поднос, върху който бяха подредени чаши вино. Пол си взе една и последва Франческо. На места стълпотворението беше толкова голямо, че им се налагаше да разбутват хората, за да се промушат между тях. На всяка от масите се играеше различна игра — на една примеро, на друга бесано. От количеството златни и сребърни монети върху кадифените покривки Пол веднага схвана, че тук се играе с невероятно високи залози.

В центъра на залата се играеше игра, която беше привлякла значително количество зяпачи, и макар че Франческо изглеждаше твърдо решен да не спира, Пол спря за момент, за да погледа. На тази маса имаше четирима играчи, но очите на всички бяха приковани само в един. Маската му показваше усмихнато лице, но от целенасочената модерност на дрехите му и от слабото му тяло Пол предположи, че това е младеж на не повече от осемнайсет-деветнайсет години. Настървените погледи на зяпачите пък му подсказаха, че залогът тук се е вдигнал изключително много, но въпреки този факт младежът играеше с невероятно безразличие и добре тренирано безгрижие, като че ли изплъзващото се между пръстите му богатство за него не беше нищо повече от парченца цветно стъкло.

Пол се загледа като хипнотизиран в масата. Пресуши чашата си и изобщо не забеляза кога някакъв слуга му я замени с пълна. Беше се заклел, че няма да играе, и в този момент той изобщо не се съмняваше в умението си да държи на думата си, но въпреки това се изпълни със съжаление, когато усети как Франческо го бутва по ръката и го отвежда през тълпите към нова, по-малка стая в другия край на голямата зала.

Но това не беше стая, както бе предположил Пол, а преддверие, от другата страна, на което се виждаше тежка завеса от черно кадифе, бродирано със златна нишка. Точно когато се канеше да последва Франческо през вратата, той усети върху рамото си нечия ръка.

— Синьор Пиндар?

— Кой пита?

Пол се обърна и зърна пред себе си смугъл човек с белези от шарка по лицето или нещо друго, но вдълбано и в двете бузи.

— Кавалер Мемо, на вашите услуги! — кимна мъжът и дари Пол с усмивка, която не достигна до очите му.

Мемо ли? Нещо подразни паметта на Пол. Къде беше чувал това име?

— Кавалере! — кимна все пак учтиво той и се поклони.

— Добре сте ни дошъл! Моля! — направи той знак с ръка към стаята пред тях. — За нас е чест да ви приемем сред нас!

— Благодаря, но аз не играя хазарт.

— Простете, но аз чух точно обратното, синьор Пиндар!

— В такъв случай дълбоко съжалявам, че са ви осведомили погрешно, кавалер Мемо — изрече Пол и докато произнасяше името му за втори път, най-сетне си спомни. Мемо. Разбира се! Нали Констанца му беше говорила за някого си, наречен Дзуане Мемо? Точно така!

— Както кажете — разпери Кавалера пръсти с длани нагоре, жест, който означаваше, че за него няма никакво значение дали информацията е вярна или погрешна. После кимна по посока на завесите от черно кадифе и добави: — Но трябва да знаете, че това е стаята, където се играят нашите… — поколеба се, като че ли подбираше внимателно думите си, — да кажем, нашите най-интересни игри. Но няма значение. Малко вино, преди да си тръгнете?

В преддверието имаше масичка, върху която бяха поставени няколко гарафи с вино. Мемо отиде до масичката и се върна с една гарафа. Пол поднесе чашата си. Знаеше, че не трябва да изглежда твърде заинтригуван.

— За какво играят? — попита небрежно.

— Играят за възможността да вземат участие в още по-голяма игра — отговори с усмивка Мемо и, както и преди, усмивката не достигна до очите му. — Но мисля, че е добре да внимавам какво казвам, защото като нищо бих могъл да събудя любителя на хазарта у вас! — след тези думи се обърна, за да върне гарафата на масичката.

— Както вече казах, аз сложих край на игрите — повтори Пол. Но този път думите заседнаха в гърлото му. Започна да го изпълва едно познато чувство на безпокойство. — Но все пак съм любопитен да науча едно — това онази игра ли е, за която чувам да се говори, играта за „Синевата на султана“?

Все още застанал до масичката, Мемо не се обърна. Колебанието му продължи не повече от частица от секундата.

— „Синевата на султана“ ли? — възкликна.

— Чух, че имало диамант, наречен „Синевата на султана“, който щял да бъде наградата за някаква голяма игра.

— И от кого чухте това, ако смея да запитам?

Капачката на гарафата изтрака тихичко в гърлото на съда.

Да му каже ли за Констанца? Някакво шесто чувство накара Пол да си замълчи.

— Мислех, че всеки търговец по Риалто го знае — отговори той, колкото му бе възможно по-небрежно. — Един мой познат бижутер ми каза, че мъжът, който донесъл диаманта във Венеция, го изгубил на карти, преди да успее да му намери купувач. Затова предположих, че става въпрос за него.

Мемо наистина ли кимна едва забележимо на Франческо? Пол не можеше да бъде сигурен в това, което му се стори, че забеляза, защото точно в този момент се появи слуга и прошепна нещо в ухото на Мемо.

— Извинете ме, господа, няма да се бавя.

В преддверието се появи друг мъж — маскиран играч от главния салон. Мемо дръпна черните завеси и го покани вътре, като след това старателно ги върна на мястото им.

В този момент откъм прага се дочу тихо покашляне. Пол вдигна глава и с изненада установи, че там стои Карю — разговорът с Кавалера го беше погълнал дотолкова, че почти беше забравил за помощника си.

— Какво? — изгледа го нетърпеливо Пол. — Какво правиш още тук, за бога?

— Чакам ви, сир — изрече Карю с добре отработена учтивост. — Чакам ви, за да ви придружа до дома.

Пол се обърна отново към Франческо, напълно забравил за желанието си да избяга от това ридото и от лапите на стария си приятел.

— Вярно ли е? — попита. — Имам предвид за диаманта?

— Да, вярно е — промърмори Франческо, отпуснат на един стол, и пресуши чашата си с вино.

— Чух, че го е донесъл някакъв мъж от Константинопол — занарежда Пол, като с изненада установи, че всъщност е запомнил много добре разказаното от Просперо. „Синевата на султана“, магическият камък. Сто карата лунна светлина.

— Не знам с точност. Но пък изобщо не приличаше на турчин. Приличаше по-скоро на избягал роб. Макар че сега, като се замисля, имаше разни слухове… — не довърши Франческо.

— Слухове за какво?

— Че някога бил работил при майката на султана.

— Майката на султана ли? Да не би да имаш предвид старата кралица? — разгорещи се внезапно Пиндар. — Онази, която почина миналата година?

— Да, така мисля. Наричаха я някак особено, но не си спомням…

— Валиде?

— Да, точно така — валиде султан!

— А диамантът… — започна Пол и нервно прокара пръсти през косата си — ти виждал ли си го?

— Да — отговори Франческо и хвърли уплашен поглед към завесите. — Да, виждал съм го.

Пол проследи погледа му.

— Какво, да не би да е там? — Мисълта за диаманта, за неговата близост, мисълта, че този диамант може да бъде спечелен на игра на карти, започваше да го изпълва с почти нетърпима възбуда. Но не, не трябва! Дори не трябва да си помисля за това! Бе дал дума! Пол усети, че ларинксът му се свива, като че ли някой го бе стиснал за гърлото. — Там е, нали?

— Да — кимна Франческо.

По причини, които и двамата не разбираха, разговорът им беше преминал в шепот. Откъм прага отново долетя покашляне. Божичко, ама Карю още ли е тук? Това беше една от големите загадки в живота — защо Карю е винаги до теб, когато не го искаш, а когато ти трябва, го няма никакъв? Пол предпочете да го игнорира и отново се обърна към Франческо.

— Кавалера дали ще ми позволи да го видя?

Незнайно защо, но виждането на този диамант изведнъж бе придобило огромно значение в съзнанието на Пол Пиндар.

— Той е за високите залози, най-високите, правени някога във Венеция — промърмори Франческо. Дори под светлината на свещите лицето му изглеждаше пепеляво от умора. — Не мисля, че разбираш какво означава това. Цели състояния ще сменят напълно собствениците си, ще бъдат изгубени завинаги от някого. Властите вече се опитват да затворят това ридото, но ако надушат за това… Дзуане го грози съд, а нищо чудно и изгнание!

Ушите на Пол изведнъж започнаха да бучат.

— Но да предположим, че реша да играя? — вече не му пукаше дали Карю ще го чуе или не. — Тогава ще ми позволи ли да го видя?

Франческо поклати глава и отсече:

— Той никога няма да ти позволи да играеш — или поне не и в тази игра!

— Защо не? — Дланите на Пол се изпотиха, сърцето му заби като лудо.

— Не бъди глупак, Пиндар, ти вече изгуби цяло състояние! Всички го знаят! — възкликна Франческо и се разтрепери. Пол сложи ръка върху рамото му, но той се дръпна нетърпеливо и отсече: — Махай се! Върви си у дома, докато все още можеш! Ето, слугата ти те чака!

По сигнал на Франческо, Карю пристъпи в стаичката и се опита да хване Пол под ръка, но опиянен от изпитото вино, той го отблъсна грубо и изръмжа:

— Моля те, Франческо! Не можеш ли да говориш с него? Моля те, говори с Мемо за мен!

И отново го сграбчи за рамото. Франческо се канеше пак да се дръпне от него, но накрая като че ли се смили и изрече:

— Ако ти позволя да видиш диаманта, ще се махнеш ли оттук?

— Да!

Франческо го изгледа неуверено и попита:

— Имам ли думата ти?

— Имаш я!

— Обещаваш наистина и в името на честта си?

— Наистина и в името на честта си! За бога, Франческо, какво още искаш?

— Тогава ела с мен!

Франческо му направи знак с ръка да се приближи към спуснатите кадифени завеси и безмълвно ги дръпна.

Следван плътно от Карю, Пол пристъпи в тайната стаичка. Озова се в помещение с формата на октагон. В осмоъгълната стая прозорци липсваха, така че играещите тук очевидно нямаха никаква представа дали е нощ или ден. Вместо прозорци на всяка от стените от пода до тавана беше поставено по едно огромно огледало, в което се отразяваше светлината от свещниците, прикрепени към огледалата. Ефектът беше невероятен — помещението изглеждаше малко и подобно на утроба, една великолепна кутийка за бижута.

В средата имаше маса, около която бяха насядали играчите — двама мъже и една жена. Четвъртият играч, дълбоко заспал, лежеше на пода завит с пелерината си. Масата беше изработена от толкова тъмно дърво, че изглеждаше почти черна. Беше богато инкрустирана със седеф. Столовете бяха същите.

Дзуане Мемо стоеше с гръб към играчите. Когато чу влизането на Пол, се обърна, но вместо неудоволствие, каквото очакваше да види Пол, Мемо безмълвно кимна в знак на съгласие. Маскираният мъж, който го беше придружил вътре, стоеше встрани и наблюдаваше играта на масата. За разлика от основния салон, където цареше почти пълна тишина, в тази стая разговорите очевидно бяха позволени, макар и с приглушени гласове.

— Гледай! — прошепна Франческо в ухото на Пол. — Наблюдавай Мемо!

От шкафа зад себе си Мемо извади малка торбичка — приличаше на дамски джоб и беше направена от розово кадифе, избродирано със сребърен брокат. Отвори торбичката, тръсна я лекичко и в дланта на другата му ръка се претърколи кръгъл предмет с размерите на детски юмрук.

— Значи в крайна сметка е вярно! — дочу Пол възторжения шепот на мъжа с маската.

— Вие какво очаквахте? — изгледа го свъсено Мемо. — Това е „Синевата на султана“! Разбира се, че е вярно!

Хвана диаманта между палеца и показалеца си и го вдигна така, че всички да го видят. Играчите спряха играта си и в стаята се възцари напрегната тишина. Камъкът проблясваше ослепително под светлината на свещите, син огън и син лед едновременно, отразяван стотици пъти в огледалата по стените. Колкото мистериозен и красив, толкова и рядък, за Пол той беше като предмет от някакъв друг свят.

Маскираният се приведе, за да го огледа отблизо.

— Като че ли на него е написано нещо!

— Да, има надпис. Казаха ми, че бил на езика на могулите.

— Какво по-точно пише?

— Кой да ти каже? — усмихна се Мемо. — Досега не съм срещал играч, който говори този език.

Обърна се и тъкмо се канеше да върне диаманта в шкафа, когато Пол се обади от вратата.

— Може ли да опита

Същото странно бучене в ушите му.

Мемо го погледна въпросително, като че ли не го беше разбрал.

— Казах, може ли да опитам да го преведа?

За момент Мемо се поколеба, но после, с изненадващ, елегантен жест му поднесе камъка.

— Разбира се, синьор Пиндар! Неочаквано, наистина, но нямах представа, че сред нас имаме толкова учен човек!

Пол се приближи и пое диаманта от ръката му. По пръстите му преминаха леки тръпки, сякаш камъкът беше жив. Почувства размерите и теглото му, усети как той пасва перфектно в юмрука му, като че ли ръката му беше ръкавица, специално пригодена за този камък. После вдигна диаманта към светлината на свещите, както бе видял да прави Мемо, и видя как проблесна със странен, блед огън. От толкова близко разстояние вече виждаше съвсем ясно изумителното майсторство, с което беше шлифован камъка, както и факта, че една от фасетките, откъм горната му страна беше по-голяма от останалите. И там, със съвсем миниатюрни букви, беше издълбан надпис — точно както беше казал Просперо.

Бавно, но сигурно той разчете думите и усети как косъмчетата на тила му настръхват.

— Е, какво пише?

— Пише „A’az ma yutlab“.

— И какво ще рече това?

— Означава „Желанието на моето сърце“.

Камъкът сбъдваше желанието на сърцето на онзи, който го притежаваше.

И в този миг Пол осъзна, че трябва да притежава този камък, независимо какво щеше да му струва това.