Кейти Хикман
Диамантът на Венеция (10)

Девета глава

В малките часове на нощта, преди утринната молитва Анета усети, че някой я разтърсва и се опитва да я събуди.

— Какво… Кой…

— Говореше насън, сестро.

— Евфемия, какво правиш тук?

Даже в полусънното си състояние Анета разпозна непогрешимата смрад на спарено и мръсотия, която сподиряше навсякъде малката послушница. За разлика от одеждите на Анета, дрехите на Евфемия, чак до лененото й бельо, идваха от рядко почиствания общ гардероб на манастира.

— Сигур’ пак те гони онзи сън — допълни Евфемия с характерния си акцент на момиче от простолюдието. — Дай да се мушна.

И без да чака покана, тя се покатери при Анета, пъхна се под завивките й и легна с гръб към стената, така че двете се оказаха като две лъжици в кутия. В тъмнината Анета различаваше само силуета на непокритата й глава. Тъмната коса на момичето, която някога беше подстригана почти до голо, растеше наново на пухкави къдрици, придавайки й комичния вид на птиче голишарче.

В съответствие с правилата на манастира вратата към килията на Анета, подобно на вратите на всички хористки, беше оставена отворена. Не се позволяваха никакви ключалки, а коридорът отвън винаги беше осветен от множеството свещи по свещниците в стените. Сестра Виргиния, най-възрастната и най-почитаната от монахините, беше получила задачата да патрулира по коридора на всеки час, за да се увери, че младите не си позволяват никакви своеволия в килиите, но до към втората обиколка след залез-слънце достопочтената монахиня вече спеше толкова непробудно, че както казваше сестра Урсия, би проспала и Деня на Страшния съд благодарение на буренцето вино, което неизменно й правеше компания в килията.

— Пак ли онзи сън, а?

— Не знам — промърмори Анета и усети, че Евфемия гали косата й. — Сигурно това е било.

— Не помниш ли?

— Не, никога не си спомням. Просто се събуждам с онова… особено чувство…

— К’во по-точно?

— Не знам… — втренчена в тъмнината, Анета затърси подходящите думи, за да опише опустошението, което усещаше, нещо, което не бе в състояние да определи с име, нещо мрачно и черно, което я притискаше. — Сякаш… сякаш съм изгубила нещо, което никога повече няма да намеря.

— Вече свърши, тъй че не му мисли повече, а?

— Права си, трябва да се опитам — Анета усещаше как топлината от дребното тяло на послушницата постепенно се пропива в нейното. — Сигурно е от онзи пудинг, дето ядохме снощи — би причинил кошмари на всеки.

— Аз моя го дадох на сестра Катерина, нали я знайш как обича сладичко!

— А аз дадох моя на котката на сестра Маргарета, макар че, Бог ми е свидетел, вече е достатъчно дебела — отвърна с усмивка Анета. — Не спирай, много е приятно! — добави и се протегна, за да се опъне по-удобно върху тънкия манастирски дюшек.

Когато очите й се приспособиха към тъмнината, тя постепенно започна да различава познатите форми в стаята си. Килията на Анета, която тя си беше подсигурила благодарение на парите от зестрата при завръщането си от Константинопол, бяха всъщност две, превърнати в една. Намираше се в далечния край на коридора със спалните на монахините и беше най-голямата в манастира, с изключение на стаята на игуменката. Стените бяха обикновени, варосани, гредите на тавана високи и почернели, но с изключение на тези обичайни за манастирите черти, тя не приличаше почти по нищо на обикновена килия. До стените бяха поставени две красиви ракли, в които тя държеше дрехите си, в ъгъла имаше висок дървен шкаф, в който (слуховете бяха съвсем верни) беше подредила чиниите, чашите и приборите си, както и всичките си запаси от храна и напитки. До прозореца врабчето беше заспало в малката си клетка.

— Много различно ли беше там… онова място… от това, де? — попита колебливо по едно време Евфемия.

Анета се замисли. Откакто се беше върнала във Венеция, беше успяла да държи почти в пълна тайна преживяванията си в харема. В началото не беше нарочно. Шокът от завръщането й в манастира (въпреки че изборът за това беше изцяло неин) не й позволяваше да говори за това. Постепенно обаче започна да си дава сметка за мистериозното излъчване, което беше започнало да я обгражда, и реши да се възползва от него. Но сега — може би беше от съня, а може би, защото в самотни мигове като този малката послушница беше единственото същество тук, наподобяващо приятелка — поривът да сподели с някого стана непреодолим.

— Знаеш ли — осъзна, че започна да говори сега тя, — когато бях в харема на османския султан, цели четири години, там имаше едно момиче, което много приличаше на теб…

— Кое беше то?

— Ами — въздъхна Анета и добави с тъга, — беше англичанка. Наричаха я Кая, но това не беше истинското й име.

От коридора отвън, където някои от монахините държаха личните си курници, осигуряващи им собствени запаси от храна, се чу недоволно кудкудякане.

— Знаеш ли, странно е, но когато бях послушница като теб и спях в стаичките зад кухните, си мислех, че хористките са грандами, щом живеят тук, ала сега… — Анета се усмихна на себе си. — Сега с всичките тези кокошки наоколо имам чувството, че живея на село.

— Шшшт! — сложи пръст на устните си Евфемия. — Старата сестра Вирджиния ще те чуе!

— Сестра Вирджиния ли? Как пък не! Понякога си мисля, че тук човек може да си прави всичко, което поиска!

— Веднъж ми спомена, че на онуй, другото място, де, имало повече правила.

— О, да, правилата бяха много повече! Например никога не трябва да говориш в присъствието на султана без неговото позволение. Същото важи и в присъствието на неговата майка. И стражите са навсякъде.

— Кастрираните ли?

— Да, евнусите. Има както черни, така и бели — поясни Анета, отлично знаейки, че Евфемия изгаря от нетърпение да научи повече за тях.

— Черни мъже, че и кастрирани! — възкликна момичето и Анета усети потръпването му. — Как изглеждаха? — прошепна.

— Мъжете без топки ли? — изсумтя презрително Анета. — Бяха предимно тлъсти, сякаш гърдите им са паднали върху коремите. Бррр! И говореха много странно — допълни с фалцет. — Но въпреки всичко това някои от момичетата ги харесваха. От време на време дори се влюбваха. Едно познато момиче дори се омъжи за такъв, след като напусна харема.

— Напуснала харема ли? Ама нали всички там сте били пленници?

— Да, точно така беше. Но въпреки всичко непрекъснато някоя напускаше. Ако не се справя добре с работата си или ако няма никаква вероятност да привлече вниманието на султана. В такива случаи обикновено ги пускаха да си отидат. Как, според теб, съм се измъкнала от там? Да не мислиш, че съм прескочила стените на двореца, а? — отбеляза с усмивка Анета. — Да, вярно е, че всички бяхме роби — и християнки, и всякакви други. Всяка от нас си имаше своята история как се е озовала в харема. Що се отнася до мен и приятелката ми Кая, ние бяхме пленени от корсари, които нападнаха кораба ни в Адриатическо море. Аз бях с още няколко монахини от „Санта Клара“, пътувахме към един от приятелските ни манастири в Рагуса, сигурно си чувала за него, нали? — Усети как Евфемия кимва и я притисна по-плътно до себе си. — Разрешиха ни да пътуваме на един английски кораб, търговски кораб, чийто капитан единствен се съгласи да спре в Рагуса на път за Константинопол. Когато турските пирати ни нападнаха, изхвърлиха останалите сестри през борда. Корабът се беше ударил в скали и без това щеше да потъне, така че и да искаха, нямаше как да вземат всичките, а към този момент капитанът и екипажът му бяха вече мъртви, но все пак взеха Кая и мен и накрая двете се озовахме в Къщата на щастието — изрецитира Анета с равен, делови глас.

— Робиня сред неверниците! Дева Мария да ни пази от подобна участ! Щяхте да сте по-добре, ако и вие се бяхте удавили, ами да! — набожните думи на Евфемия се удавиха бързо в нескритото вълнение в гласа й.

— По-добре мъртви ли? Глупости! По-добре там, отколкото послушница, ако питаш мен!

— Сестро!

— Така си е! Или дори по-добре от хористка, въпреки всичките ни привилегии! Разбрах, че имало жени, които доброволно избирали този начин на живот — да бъдат продадени в робство с надеждата, че накрая ще се озоват в харема на някой богаташ. Това определено е по-добре, отколкото животът на село. Мисля, че това важи за повечето от нас, нали?

— Може, ама как все пак избяга?

— Не се наложи да бягам, глупаче! Когато вали де султан почина, всички ние бяхме освободени, тоест всичките й лични прислужници…

— Валиде султан ли?

— Това е майката на султана.

— Аха. А после?

— После някои жени избраха да останат, други получиха зестра и бяха омъжени. Там жените, обучени и работили в Къщата на щастието, се ползват с огромно уважение и всеки мъж счита за привилегия да си вземе такава.

— Сестро! — изкиска се Евфемия. — Ти не щеше ли да се омъжиш, а? Що не го направи?

— Какво? Ти да не си луда! — изпепели я с поглед Анета. — Да слугувам на някакъв тлъст паша, така ли? Не и аз, сестро! Когато бях много малка, майка ми се опита да ме продаде на един дебел старец — защото обичал млади девственици, дъртият му пръч мръсен! — Тук Анета изпита удовлетворението да почувства как Евфемия потръпва от ужас, затова продължи, замаяна от собствения си разказ.

— Тогава бях само на десет, Евфемия. Все още дете. Бях по-млада и от теб. Но според нравите в селото ми — достатъчно стара. Още тогава се заклех, че никога през живота си няма да имам нещо общо с мъж, който и да било той! Никога!

— Що? К’во направи?

— Какво направих ли? Ха! Захапах го толкова силно, че никога повече да не си помисли дори да докосне млада куло! — Усети как Евфемия се разтърсва от смях до нея. — А веднъж казах на Кая, че ако султанът се осмели да ме докосне с пръст, ще захапя и него! Мадона! Сега си спомням колко ми се ядоса тя тогава, когато й го казах. Каза, че един ден езикът ми щял да затрие и двете ни… — проточи Анета и спря.

Евфемия я зачака да продължи, а след като чака твърде дълго, я сръга лекичко.

— А онази приятелка? К’во стана с нея, а? Имам предвид оная Кая?

В продължение на няколко секунди Анета не отговори. А после, тихо и приглушено, промърмори:

— Кая ли? Не искам да говоря за нея, разбираш ли?

И с тези думи накара момичето да се чуди дали не е казало нещо с което да я обиди.

Тялото на Анета стана толкова неподвижно, че Евфемия се зачуди дали не е заспала отново. Но Анета си беше съвсем будна, с широко отворени очи, вперени в мрака.

Какво ли се случи с Кая? Не минаваше нито ден, нито час дори и тя да не се запита същото. Накрая се беше отказала от всичко, за да спаси приятелката си, дори от най-ценното си притежание.

По бузата на Анета се търколи самотна сълза. Оставаше един-единствен въпрос, въпрос, на който сигурно никога нямаше да научи отговора — дали диамантът на валиде султан е бил достатъчен, за да спаси Силия Лампри?