Рик Риърдън
Гръцките богове на Пърси Джаксън (20)

Дионис завладява света с освежителна напитка

Оставих този пич за накрая, понеже вероятно ще ме превърне в делфин, ако кажа нещо лошо за него. А пък аз не знам дали мога да кажа нещо хубаво.

Засега нищо не е станало… добре, продължавам.

Преди известно време ви посветих в историята за принцеса Семела, която се изпарила, докато била бременна с детето на Зевс. Той трябвало да го спаси, като го зашие в дясното си бедро, и да го опази живо.

Знам, знам. Такова е ежедневието на боговете.

Няколко месеца по-късно бебето пораснало и на Зевс му станало неудобно с този „бременен“ крак. Затова решил, че е време да роди. Махнал шевовете и хлапето изскочило отвътре живо и здраво.

Зевс го повил, но не знаел как се отглеждат бебета, затова викнал Хермес.

— Хей — казал Зевс, — отведи това дете в света на смъртните. Мисля, че Семела имаше сестра. Намери я и заповядай да се грижи за хлапето, докато порасне.

— Разбрано, шефе — Хермес взел бебето и го огледал. — Бог ли е, или герой?

— Знам ли и аз — отвърнал Зевс, — ще изчакаме и ще видим. Не искам обаче да сменям пелени.

— Разбирам те. Как се казва?

Бебето се разплакало.

— Засега — решил Зевс — ще го наричаме Бакхус.

— Шумният, а — ухилил се Хермес, — харесва ми.

— И още нещо. Хера ще го търси. Не успя да го порази в бедрото ми, но сега ще разбере, че подутината я няма.

— Да, личеше си.

— Нека лелята на Бакхус го отгледа като момиче, поне за известно време. Това може да заблуди Хера.

Хермес се намръщил. Не виждал как отглеждането на бебето като момиче можело да помогне. Хера не била глупачка, но пък и Хермес бил достатъчно умен, че да не спори с шефа.

— Ясно — казал той, — тръгвам!

Хермес лесно намерил лелята на бебето Ино и чичото Атамас. Те се съгласили да приемат Бакхус и да го отгледат заедно с другите си деца. Момчето пораснало с нормална човешка скорост, а не бързо като бог. Всички решили, че е герой, но това само притеснило Зевс още повече, защото Хера можела да го разкъса.

По негово желание Ино и Атамас обличали Бакхус като момиче, за да скрият самоличността му, поради което през първите години от живота си Бакхус бил объркан. Не знаел защо доведените му родители на него самия му говорят в мъжки род, а пред околните — в женски. Първоначално смятал, че подходът към всички деца бил подобен.

Когато бил на три години, Хера нанесла удар. Някак си установила къде живее бебето и слязла от Олимп, решена да отмъсти. По това време Зевс узнал какво става, но имал само няколко секунди да действа. Успял да превърне Бакхус в козел, така че Хера да не го забележи. Приемните му родители обаче нямали този късмет. Хера ги открила и ги поразила е ужасна лудост.

Чичо Атамас помислил първородния си син Леаркос за елен и го прострелял с лък и стрела. Леля Ино пък сметнала, че малкият й син Меликерт се нуждаел от истинска, ама истинска гореща баня и го удавила в котел с вряла вода. След това Ино и Атамас осъзнали какво са сторили, скочили в отчаянието си от една скала и загинали.

Тази Хера и нейните семейни ценности!

Зевс успял да си вземе Бакхус и да го превърне отново в дете, но той не забравил преживяното и научил, че лудостта можела да се използва като оръжие. А също и че козите са добри. Всъщност козата станала едно от свещените му животни. Запомнил още, че не можеш да скриеш самоличността си като просто облечеш различни дрехи. По-късно станал покровител на хората, които не били сигурни в пола си, понеже Дионис добре ги разбирал.

Така или иначе, Зевс тръгнал да търси нови приемни родители. За голяма негова изненада малко хора проявявали интерес особено след новините за това, което Хера сторила на Ино и Атамас. Накрая Зевс отлетял до планината Ниса в Централна Гърция и убедил тамошните нимфи да отгледат Бакхус. Обещал им да ги направи безсмъртни, ако изпълнят волята му, а такова предложение не се отказвало. Младият Бакхус станал божествения син на Зевс от Ниса, което било съкратено на Диос (бог) от Ниса, което накрая се наложило като новото му име — Дионис, макар още да го наричали Бакхус, Шумния, особено след като бил ял боб или зеле. Прави сте, не ви трябваше да знаете това.

Дионис израснал в планината Ниса с нимфите като приемни майки и сатирите като приемни бащи. Сатирите били диви и непредвидими — не искам да обидя приятелите си сатири, — затова не било изненадващо, че Дионис израснал доста шантав.

Понякога си играел със смъртните хлапета в близките ферми и станал известен с магиите, които прилагал на растенията. Скоро открил, че може да прави сок от всякакви растения — маслини, листа, кора, корени, всичко. Кипарисов сок? Няма проблеми. Фреш от копър? Вкуснотия!

Другите деца го предизвиквали:

— Ха на бас, че не можеш да направиш сок от онзи трънак!

Дионис взимал камък, смачквал няколко клони и златна течност потичала от раненото растение. Дионис я събирал в чаши, добавял известно количество вода, поставял малки чадърчета и, воала, имало коктейли от тръни за всички.

Забавен номер, но никоя от първите рецепти на Дионис не привлякла вниманието. Фрешът от копър си останал непопулярен.

Един ден Дионис се разхождал в гората е най-добрия си приятел, млад сатир на име Ампелос. На около шест метра над главите си двамата забелязали дебела лоза, увита около клона на брезово дърво. Дионис замръзнал.

— Какво има? — попитал Ампелос.

— Онази лоза горе — попитал Дионис, — какво е това растение?

Ампелос се намръщил. Лозницата му се сторила най-обикновена — дебела и мъхната, с плътни зелени листа, без да се забелязват цветчета или плодове.

— Не е бръшлян, нито пък орлови нокти. Не знам. Не съм виждал такава. Да вървим!

Дионис обаче бил като омагьосан. В това растение имало нещо значимо, което можело да промени света.

— Трябва да го огледам по-внимателно.

Дионис опитал да се покатери по брезата, но не бил умел в тези неща и паднал по задник в листата. Ампелос се разсмял.

— Щом е важно за теб, ще го взема. Остави катеренето на сатирите.

Внезапно Дионис почувствал да го залива хлад. Не желаел Ампелос да се качва горе, но, от друга страна, искал тази лоза.

— Внимавай — казал той.

— Катерил съм се по много по-високи дървета — завъртял очи Ампелос.

Младият сатир се изкачил нагоре по ствола и скоро докоснал брезовия клон.

— Лесна работа — дръпнал лозата от клона и подал края й на Дионис като въже, — хвана ли я?

Дионис се протегнал и хванал лозата.

Какво е станало после, не е ясно. Може би Дионис бил дръпнал лозата твърде силно. Може пък Ампелос да се е бил протегнал прекалено ниско. Така или иначе, сатирът загубил равновесие и паднал, оплетен в лозата.

Шест метра не са чак толкова много, но било достатъчно. С ужасен пукот Ампелос ударил главата си в скалата. Дионис извикал от ужас. Прегърнал приятеля си, но очите на младия сатир вече били помътнели и празни. Не дишал. Лепкава кръв напоила косите му и изцапала листата на лозата.

Ампелос починал.

Дионис заплакал. Ако не бил държал толкова на тази глупава лоза, приятелят му още щял да бъде жив. Тъгата му се смесила с гняв. Погледнал кръвта на сатира по зелените листа и изръмжал:

— Ще си платиш за това, смотано растение такова. За да ме компенсираш за тази толкова горчива загуба, ще трябва да даваш занапред най-сладкия плод. Разбра ли, ЩЕ ДАВАШ ПЛОД!

Лозата потреперила. Тялото на Ампелос се разпаднало в мъгла. Кръвта на сатира напоила растението и по него се появили малки плодчета, които веднага почервенели.

Така Дионис създал първото грозде.

Избърсал сълзите си. Трябвало да направи така, че смъртта на приятеля му да не бъде напразна. Щял да се научи да използва това ново растение.

Гроздето изглеждало сочно, затова Дионис откъснал няколко чепки. Отнесъл ги до близкото корито, където намерил два големи плоски камъка. Смачкал гроздето между тях и така създал първата винарска преса.

Дионис събрал сока в чашата за пиене, която винаги държал на колана си. Вдигнал течността на слънцето и направил магия, докато гроздовият сок не ферментирал в нещо друго. Нещо ново.

Опитал и вкусовите му рецептори почти експлодирали.

— Това — обявил той — е добро.

Дионис го нарекъл вино. Направил достатъчно от него, за да напълни манерката си, след което погледнал със съжаление към мястото, където Ампелос бил починал. Гроздето зреело като полудяло, лозята се разпрострели из цялата гора, давайки още и още плод.

Дионис кимнал доволен. Ако станела неговата, целият свят щял да се покрие с грозде в чест на Ампелос.

Върнал се в пещерата в планината Ниса, където живеел. Показал откритието си на една от доведените си майки, нимфа на име Амброзия. Мда, нарекли я на храната на боговете. Не знам защо. Поне не са я кръстили Бисквитка.

Амброзия отпила от виното и очите й се изцъклили.

— Това е страхотно! Къде е Ампелос?

— О — свел глава Дионис, — почина, падайки от едно дърво.

— Това е ужасно! — Амброзия отпила отново от виното. — Това обаче е много добро!

После споделила виното с всичките си приятелки нимфи. Сатирите дошли да видят за какво е целият този хилеж. Скоро цялата планина се превърнала в терен за купони с песни, танци, факли и много вино. Дионис не спирал да прави още от напитката и да я дава на останалите, но дори той не смогвал на търсенето. Накрая научил сатирите и нимфите да си я приготвят сами. До края на нощта всички в планината станали майстори винари.

Сатирите бързо открили, че ако пиели прекалено много вино, се напиват. Не виждали добре, не могли да мислят, нито да вървят в права линия. Но това им се сторило забавно и продължили да пият. Един от по-старите сатири, Силен, прегърнал Дионис през раменете.

— Човече, ти си направо бог! Сериозно! Богът на… какво е това нещо?

— Вино — отвърнал Дионис.

— Богът на виното! — хлъцнал Силен. — Има ли още?

Сега, деца, трябва да ви напомня, че виното е за възрастни! То има ужасен вкус и проваля живота на човека! Не го опитвайте, докато не станете на четирийсет!

Но, Пърси, ще кажете вие, сатирите са си прекарвали добре, пиейки вино?

Така звучи наистина, но те могат да бъдат доста глупави. Да ме прощава Гроувър. Освен това не сте видели сатирите на следващата сутрин, когато ги мъчел махмурлук, главоболие и им идело да си повърнат червата.

Въпреки това нимфите и сатирите били толкова впечатлени, та решили, че Дионис наистина ще да е бил бог. Откритието му било уникално. Сигурно си мислите — вино. Какво толкова. Как може това да е достатъчно, че да издигне Дионис в ранг бог? Ако бях изобретил салатата от риба тон, и аз ли щях да бъда бог?

Виното обаче било нещо съвсем ново.

Наистина, човек пие основно вода, но водата може и да те убие. Особено в градовете, където е пълна с бактерии и с това, което хората пускат в нея след ядене… не искам да влизам в детайли. Водата била гадна. Никой още не бил измислил лимонадата, нито дори чая и кафето, затова трябвало да се задоволиш с вода или мляко. А и млякото трябвало да го пиеш бързо, тъй като хората нямали хладилници и се вкисвало.

Тогава се появил Дионис и измислил виното. То не се разваляло, докато е в бутилка. Понякога дори ставало по-добро на вкус, ако престои няколко години. Можело да се разрежда с вода, за да не е толкова силно, но алкохолът убивал бактериите и паразитите, затова виното било по-безопасно за пиене от водата. Имало начин да го подсладиш или да промениш вкуса му, използвайки различни видове грозде.

Станало напитка №1 в Древна Гърция.

И не само това. Пийнеш малко и ето че ти стане по-ведро. Ако пийнеш повечко, започваш да се замайваш. Яко. Някои дори твърдели, че виждали боговете, след като обърнели достатъчно чаши вино.

Отново — не опитвайте това вкъщи. Ако се напиете, няма да видите гръцките богове, а само тоалетната, и то отблизо. Докато повръщате.

Скоро мълвата за новата напитка се разнесла. Нимфите и сатирите от планината Ниса обиколили страната и разказали на всички колко невероятно било виното, както и богът, който бил изнамерил напитката — Дионис. Започнали да я предлагат в близост до пътищата. Всеки получавал саксийка с лозичка, инструкции как да си направи винарска преса и безплатен телефонен номер за помощ по всяко време на денонощието.

Дионис станал известен. Дори обикновените смъртни се събирали в планината Ниса, за да се включат в перфектния купон. Наистина, напивали се и полудявали, но не било само с цел да се забавляват. Последователите на Дионис се чувствали някак религиозни. Те се наричали бакхи — служители на Бакхус. За тях купонът означавал това, което за християните означава да идат на църква. Вярвали, че така се приближавали до боговете, тъй като Дионис бил предопределен да е дванайсетият Олимпиец.

Какво мислел Дионис за всичко това?

Бил изнервен. Все още бил млад и неуверен. Не знаел дали наистина е бог. От друга страна, се радвал, че хората харесват новата му напитка. Разпространявайки знанието за виното, се светнал, че прави добро на света и това му помогнало да преодолее болката от всичко преживяно — смъртта на майка му преди раждането, лудостта на приемните му родители, причинена от Хера, и, разбира се, гибелта на най-добрия му приятел Ампелос в гората.

Един ден последователите му се събрали около него и им хрумнала следната идея.

— Да разпространим словото Дионисиево — рекъл един от сатирите, — трябва да идем до най-близкия голям град и да привлечем царя на наша страна. Ще станеш техен покровител. Ще ти построят храм и славата ти ще се разнесе още по-бързо!

Най-близкият цар се казвал Ликург. Той владеел град в подножието на планината Ниса. Сатирите предложили да започнат оттам, за да подкрепят местния бизнес и инфраструктурата.

Дионис не бил сигурен, че е готов за такова нещо, но последователите му се ентусиазирали и не приели „Не“ като отговор.

— Страхотна идея! — обещали му те.

Както Дионис скоро научил, идеята била ужасна.

Ликург се оказал зъл.

Той обичал да бие с камшик беззащитни животни като кучета, коне, хамстери и всичко останало, което се изпречело на пътя му. Всъщност имал специален камшик, направен с тази цел. Три метра черна кожа, обкована с железни шипове и назъбени парчета стъкло.

Ако не намерел хамстери, налагал слугите. Понякога биел и поданиците си, когато идвали да го молят за услуга.

— Господарю, АУ! Съседът ми уби коня и ОУ! Искам да ми плати за щетите! АУ! ОУ!

Но Дионис и последователите му не знаели това. Прекарвали цялото си време в тържества в планината Ниса. Влезли в града като на парад — раздавали безплатно грозде, чаши с вино, свирели на цимбали, пеели песни и се бутали в местните. Дионис забелязал колко нервни изглеждали те. Мнозина носели белези от камшици. Дионис не харесал това. Последователите му го почитали като бог и пеели хвалебствия в негова чест, танцувайки около него. Облекли го в красива пурпурна роба и поставили корона от бръшлянени листа на главата му. Предполагало се, че той бил най-новият олимпиец, господар на виното и купоните. Ако му хрумнело да избяга, щял да развали ефекта.

Така стигнали до царския дворец.

Ликург рядко посрещал стотици весели нимфи и сатири в дома си. За няколко мига бил прекалено изненадан, та да реагира.

Дионис приближил трона и си припомнил какво искал да каже.

— Царю Ликург — рекъл той, — аз съм Дионис, богът на виното. Това са моите последователи.

Царят се загледал в него. Момчето изглеждало на четиринайсет или петнайсет, с дълга тъмна коса и красиво лице. Приличало на момиче, помислил си Ликург.

— Бог, а — попитал царят. — Виждам аз. И какво представлява виното?

Последователите на Дионис вдигнали чаши за наздравица, а някои поставили грозде и бутилки вино на стълбите на трона.

— Виното е нова напитка — обяснил Дионис, — но и нещо много повече от това. То е религиозно преживяване.

Дионис започнал да обяснява и другите достойнства на виното, но Ликург вдигнал ръка.

— Защо си тук? — попитал той. — Какво искаш от мен?

— Искаме да споделим знанието си за виното — казал Дионис. — Ако хората ти научат как да отглеждат грозде и да правят вино, царството ще процъфти. Освен това ще бъда покровител на града. Единственото, което искам в замяна, е храм.

Ликург свил устни. Отдавна никой не го бил разсмивал.

— Храм значи. Това ли е всичко?

— Ами да — запристъпвал от крак на крак Дионис.

— Е, млади боже, аз също изобретих нещо. Не знам дали ще те зарадва. Новият ми и подобрен модел на камшик за ХОРА, КОИТО МИ ГУБЯТ ВРЕМЕТО!

Цар Ликург завъртял въпросния камшик и започнал да бие с всичка сила всекиго, когото сварел.

Последователите на Дионис се пръснали. Не очаквали битка и нямало как да се бранят, държейки грозде и чаши. Повечето носели прости туники и камшикът ги ранил лошо. На приемната майка на Дионис — Амброзия, й бил нанесен удар в лицето и тя паднала мъртва в краката на сина си.

— НЕЕЕ! — завил Дионис.

Дворцовите стражи надошли от всички страни, обкръжили сатирите и нимфите, след което ги арестували.

Дионис избягал, преследван от стражите. Почти бил хванат, но скочил от един балкон в океана, където нереидата Тетида дошла да го спаси. Позволила на Дионис да диша под водата и да превържат раните му, докато чакала войниците на царя да се откажат от търсенето.

Дионис се разплакал в ръцете на нимфата.

— Нищо не мога да свърша като хората, Тетида! Всеки, който ми стане близък, страда или умира заради това, че е повярвал в мен!

— Не се предавай, Дионис — погалила го Тетида, за да го успокои, — ще станеш бог, но не бива да позволяваш на жестоки смъртни да застават на пътя ти. Върни се при Ликург и му дай да се разбере, че не може да се отнася така с теб.

— Той има камшик!

— И ти имаш оръжия.

Дионис помислил за това. Пламък се разпалил в стомаха му, както при първата чаша вино.

— Права си, разбира се. Благодаря ти, Тетида.

— Смачкай ги, шампионе.

Дионис излязъл от морето и се запътил към двореца на Ликург. Тогава ли се е превърнал от герой в истински бог? Никой не знае със сигурност. Еволюцията била постепенен процес. Но той определено станал по-силен, а и последователите му се умножили. Когато решил да се изправи срещу Ликург, осъзнал, че за първи път вярва в себе си така, както било присъщо на бакхите.

Цар Ликург седял в трона си и разговарял с първородния си син — принц Дриас, който току-що бил пристигнал и се чудел защо има толкова мъртви нимфи и сатири на пода.

Дионис нахлул вътре целия подгизнал и с блясък в погледа, който не предвещавал нищо добро. Ликург се изненадал, още повече че го виждал повторно.

— Пак ли ти? — попитал царят. — Всичките ти последователи са мъртви или са в затвора? Към тях ли искаш да се присъединиш?

— Ще пуснеш последователите ми веднага — казал Дионис.

— Или какво? — изсмял се Ликург.

— Или всичко в царството ти ще изсъхне. Никъде нищо повече няма да поникне, нито да израсте. Един плод няма да се роди повече.

— Ха! Това ли е всичко, богчето ми?

— Не — студено отвърнал Дионис, — също така ти ще полудееш. Още ли смяташ да ми откажеш, Ликург?

— Отказвам! — ухилил се царят. — Та кога казваш ще полуд… аааа!

Ликург се превил на две, след което се изправил и изпищял с фалцетен глас.

— Татко! — хванал го синът му Дриас за ръката. — Добре ли си?

Ликург погледнал към принца, но видял само преплетени лозя. Царят отстъпил ужасен назад.

— Грозде! Навсякъде! Лозята ни завладяват!

Сграбчил една двойна брадва от най-близкия страж и съсякъл лозата.

— Татко! — оплакала се тя.

— Мри, грозде! — Ликург не спрял да размахва брадвата, докато писъците не престанали. Лозата лежала насечена в краката му.

После погледът на царя се прояснил и той видял какво всъщност е сторил. Ликург изплакал и паднал на колене.

Кръвта на мъртвия му син блестяла върху острието на брадвата.

Дионис с нищо не показвал, че съжалява. Все пак Хера го била научила как да използва лудостта, за да наказва враговете си. Следвал най-добрите… или най-злите, в зависимост от гледната точка.

— Това е цената за твоето неподчинение, Ликург — рекъл богът на виното. — Докато не освободиш последователите ми и не ме признаеш за бог, цялото ти царство ще страда.

— Убийте го! — креснал владетелят.

Стражите се втурнали напред, но Дионис ги спрял само с поглед и те отстъпили. Видели силата и божия гняв в очите му.

— Царят ви никога няма да ми се поклони — казал той, — поради което земята ви ще страда, докато той… е на власт. Помислете за това.

После си излязъл от двореца.

През следващите няколко дни земята изсъхнала. И в града, и в полето всички растения повехнали. Плодовете изгнили. Хлябът мухлясал. Водата в кладенците станала топла и мръсна. Нищо не растяло по нивите. Хората гладували.

Накрая, след две мъчителни седмици, царските стражи нахлули в двореца и хванали Ликург. Никой не възразил. А и на никого царят не се харесвал особено. Стражите го завлекли на градския площад, без да му обръщат внимание, че ритал и крещял. Вързали го за четири коня, след което ги пришпорили в различни посоки.

Мда, царят умрял гадно.

Хората от града пуснали последователите на Дионис. Растенията веднага започнали да поникват. Цветята отново разцъфнали. Лози покрили дворцовите стени и дали сочен плод.

Местните се научили да правят вино и построили първия храм на Дионис. А така и той спечелил първата си победа.

След това решил да организира турне. Събрал последователите си, за да направят Голямата Обиколка на Дионис „Вино и Лудост“. Господин Д не си го признава, но още има непродадени ризки в гардероба си, малък размер.

В някои градове приели армията пияни бакхи на Дионис без съпротива. Когато нещата се случвали по този начин, всичко било наред. Имало само усмивки. Градът получавал безплатно вино, а също и познания как се прави то. Бакхите вдигали щури купони, всички почитали Дионис, а на следващата сутрин турнето продължавало. Ентусиастите оставали зад гърба си потрошени чаши, смачкани шапки и хора с махмурлук.

Но не всички харесвали новия бог и последователите му. Цар Пентей от Тива нямал доверие на Дионис. Армията пияници, начело с бога, изглеждали опасни и неконтролируеми. Пентей обаче бил чул какво е станало с Ликург, затова се държал учтиво, когато Дионис дошъл на посещение.

— Може ли да помисля върху предложението? — попитал царят.

— Няма проблем — поклонил се Дионис, — ние ще сме в горите на изток, където ще извършваме нашите мистерии. Бих те поканил, но… — Богът се усмихнал загадъчно: — Те са затворени за неверници. Но повярвай, изпускаш луд купон. Ще се върна утре, за да получа отговора ти.

Армията напуснала мирно и си устроила лагер в гората.

Цар Пентей изгарял от любопитство. Какво искал този нов бог? Тайни оръжия ли имал? Защо мистериите му били забранени за външни лица?

Шпионите на царя докладвали, че много от гражданите вече били приели поканата на Дионис, без да чакат разрешението на царя. Стотици планирали да се измъкнат от града и да се присъединят към мистериите в гората.

— Трябва да разбера каква е заплахата — изръмжал Пентей. — На доклади нямам вяра. Прекалено много от хората ми вече почитат този нов бог! Трябва да посетя лично храма на Дионис.

Стражите го предупредили, че това не е добра идея, но царят не ги послушал. Маскирал се като нинджа, намазал лицето си с пепел и мас и се измъкнал от града. Когато стигнал до края на Дионисиевия лагер, Пентей се покатерил на едно дърво и със смесица от възхищение и ужас започнал да наблюдава мистериите.

С напредъка на армията в Гърция тържествата на бакхите ставали все по-свирепи. Някои от смъртните, нимфите и сатирите просто пиели вино и слушали музика. Други разигравали пиеси, тъй като Дионис станал покровител на театъра. Но трети били много по-луди. Те издигали огромни клади и ги прескачали за забавление. Имало и участници, които се напивали и се борели до смърт. Други… оставям на въображението ви. Аз лично не съм присъствал на мистериите на господин Ди. Ако отида, майка ми ще ме накаже за цяла вечност. Но вършели безумни неща.

Най-верните последователки на Дионис били нимфи, наричани менади. По време на мистериите те изпадали в такава лудост, че не изпитвали болка и нямали никакъв самоконтрол. Правели каквото им скимнело. Човек трябвало много да внимава, когато менадите били наоколо, тъй като те можели от суперщастливи за около миг да станат супергневни. Били силни и свирепи… представете си Хълк с остри като бръснач нокти, но въплътен в трийсет женски, и вече имате идея за какво става дума. Били телохранителки на Дионис и нещо като наказателна армия, така че никой повече да не посмее да вдигне камшик срещу бога.

Тази нощ танцували около Дионис, докато той седял на импровизирания си дървен трон, пиел вино и вдигал наздравици в чест на последователите си. Носел обичайните дрехи — пурпурна роба и венец от дъбови листа. Символ на силата му бил специалният скиптър, наречен тирс, който завършвал с шишарка, оплетена в лоза. И ако това не ви звучи страшно, явно не са ви удряли с шишарка по главата.

Та така. Пентей наблюдавал мистериите горе от дървото. Започнал да подозира, че този нов бог Дионис е много по-могъщ, отколкото предполагал. Стотици от съгражданите на Пентей танцували в тълпата. Тогава видял една старица, която бъбрела с няколко сатири край кладата, и сърцето му натежало в гърдите.

— Мамо? — изплакал той.

Не изрекъл думите много високо, но богът усетил присъствието му. Дионис се изправил в другия край на сечището, изпил чашата с вино и отишъл до дървото. Пентей не смеел да помръдне. Знаел, че ако опита да избяга, нямало да стигне доникъде.

Дионис скочил и хванал един голям, тежък клон. Човек трудно можел да извие такъв, но той го направил без проблем. Цар Пентей бил напълно разкрит.

Музиката заглъхнала. Стотици бакхи се загледали в шпионина на дървото.

— Я виж ти — казал Дионис, — царят осквернява мистериите ни с присъствието си.

Той се обърнал към менадите и останалите пируващи.

— Как постъпваме с богохулците, приятели? Покажете му!

Тълпата обкръжила дървото. Свалила Пентей и буквално го разкъсала на части. Участвала дори родната майка на царя, съпричастна на всеобщата лудост по време на тържеството.

С други думи, вино, танци, песни, понякога кърваво убийство. Дионис знаел как да прави шоу.

След този инцидент владетелите на малко градове застанали на пътя му. Дионис имал малък проблем в Атина, но след като обяснил ситуацията (и подлудил доста от жените в града), бил приет и дори се сдобил с годишен фестивал. Дионис пътувал до Египет и Сирия, за да разнесе благата вест за създаването на виното. Наистина тук-там се сблъсквал с проблеми, но ако седна да ви разказвам за всеки път, когато Дионис карал някой цар да полудее или пък го одирал жив, ще си стоим на тази история цял ден.

Забавленията не спирали!

Хера обаче направила един последен опит да го унищожи. Отделила Дионис от армията му и го подлудила. Но Дионис се почувствал по-добре. Яхнал говорещо магаре и стигнал до Додонския оракул, където Зевс го изцерил. Това е дълга история и въобще не питайте откъде се е взело въпросното говорещо магаре.

Един ден Дионис се оженил. Но това станало, след като го пленили пирати.

Предишната нощ бакхите били вдигнали щур купон на брега на Италия. На следващата сутрин Дионис се събудил с тежък махмурлук. Докато останалите в лагера спели, той стигнал с клатушкане до плажа, търсейки тоалетна.

Да, боговете ходят до тоалетна. Поне така мисля. Давай да продължаваме с историята.

Трябвало да върви. Дълго време, след като си свършил работата, стоял загледан в океана. Накрая на хоризонта се появил кораб. Когато приближил, черните му платна се издули и черен флаг се развял от върха на мачтата. Докато Дионис наблюдавал, корабът пуснал котва и на брега доплувала лодка. Половин дузина грозници слезли от нея и приближили с ръмжене. Единият дори извадил меч.

— Леле! — ухилил се Дионис. — Вие да не сте пирати?

Дионис бил чувал за пиратите, но не бил срещал такива.

Много се развълнувал.

Пиратите се спогледали, леко объркани.

— Точно така, сухоземно такова — казал онзи с меча. — Аз съм капитанът на тези стари морски вълци. А ти трябва да си богат млад принц, затова те взимаме за заложник!

Трябва да си припомня пиратския жаргон, за да пресъздам случилото се по-добре. Но отдавна не съм гледал „Карибски пирати“.

— Страхотно — плеснал с ръце Дионис и се загледал в пясъчните дюни, — армията ми още спи. Мога да отделя няколко часа, докато хората ми се събудят.

Капитанът присвил очи, като чул, че Дионис има армия, но не можел да види нито един войник през дюните, затова решил, че младият принц блъфира. Дионис определено изглеждал богат. Бедните хора не се обличали с пурпурни роби и не носели корони от дъбови листа. Нямали красиви ръце с поддържан маникюр, дълги черни коси и бели зъби.

Всъщност до този момент капитанът не бил виждал толкова хубаво момче.

— Мърдай, тогава — наредил капитанът. — Скачай в лодката!

— Супер — затичал се Дионис към лодката. — Нали ще видя и кораба? Мога ли да се покатеря на планка?

Пиратите качили Дионис на кораба и отплували. Опитали да го вържат, но каквото и да правели, въжетата падали. Капитанът го попитал кой е баща му и дали могат да поискат откуп.

— Хмм — отвърнал Дионис, докато разглеждал такелажа. — Баща ми е Зевс.

Това много притеснило пиратите и накрая навигаторът не издържал.

— Не виждате ли, че е бог? Няма смъртен, който да е толкова… красив.

— Благодаря — светнал Дионис. — Тайната ми е следната: Вино и тържества всеки ден!

— Да го върнем на брега и да го пуснем — намръщил се навигаторът. — Тази работа няма да приключи добре.

— Глупости — креснал капитанът. — Той е наш затворник и ще го задържим!

— Хора, обичам ви — казал Дионис, — но ми се доспа от толкова приказки. Ще дремна малко, после може да измием палубата или нещо подобно.

Дионис се свил върху въжетата и захъркал. Тъй като пиратите не могли да го вържат, го оставили да спи.

Когато се събудил, слънцето било високо в небето.

— Момчета — изправил се Дионис и потъркал очи, за да се разсъни. — Ама то станало късно. Армията ми ще се притесни. Хайде да се връщаме.

— Да се върнем — изсмял се капитанът. — Ти си наш пленник и понеже отказваш да кажеш кой е истинският ти баща, ще те отведем в Крит, за да те продадем в робство!

На Дионис взело да му омръзва от пиратите. Освен това след сън винаги бил с изопнати нерви.

— Нали ти казах, че баща ми е Зевс. Сега обръщай кораба!

— Или какво — попитал капитанът. — Ще стана жертва на хубостта ти ли?

Корабът се разклатил. Лози поникнали от палубата и плъзнали нагоре по мачтата. Пиратите извикали ужасени, след като лозите покрили платната и се спуснали надолу по такелажа. Екипажът започнал да търчи напред-назад панически. Пиратите стъпвали върху поникналото грозде и се подхлъзвали.

— Спокойно — извикал капитанът. — Това са само растения!

След което изръмжал на Дионис.

— Не си струваш проблемите, млади принце. Време е да умреш!

Капитанът приближил с меча си.

До този момент Дионис не бил променял формата си, затова сега се изумил, установявайки, че можел да го направи. Внезапно капитанът се оказал очи в очи е тристакилограмова мечка.

Мечката Дионис изревала срещу капитана, който изтървал меча си и хукнал да бяга, обаче се подхлъзнал на някакво гроздово зрънце. Останалите изтичали към носа, но там ги очаквал озверял тигър, който ръмжал, готов за нападение. Всичко това било само илюзия, но пиратите се ужасили. Накъдето и да се обърнели, ги дебнел хищен фантом — лъв, леопард, дори Йети. Каквото се сетите.

Накрая пиратите скочили зад борда. Дионис преценил, че океанът е подобаващо за тях място, затова ги превърнал в делфини и те отплавали. Ако видите делфин с превръзка на окото, който се преструва на Джони Деп, ще знаете откъде е.

Останал единствено навигаторът на кораба, който бил прекалено уплашен, за да помръдне.

— Само ти позна, че съм бог — усмихнал му се Дионис, — харесваш ми!

Навигаторът изхленчил.

— Можеш ли да ме върнеш? — попитал Дионис.

— Г-г-господарю — едва успял да каже навигаторът, — бих то сторил, но без екипаж не мога да стигна далеч. А и лозниците по такелажа.

— Мда — почесал се Дионис, — съжалявам за това.

Богът се загледал към водата. На около километър и половина на изток забелязал малък остров.

— А там?

— Това е Наксос, господарю. Мисля, че…

— Идеално. Свали ме там, аз ще намеря начин да стигна до армията си.

Така Дионис се добрал до остров Наксос, на който живеела само една красива млада дама. Дионис я заварил да ридае край един поток в гората. Звучала толкова тъжна, че Дионис седнал до нея и я хванал за ръката.

— Какво е станало, миличка?

Тя дори не била изненадана, сякаш вече нищо не я интересувало.

— Гаджето ми ме заряза — казала тя.

Сърцето на Дионис се свило. Въпреки подпухналите си от плач очи и рошавата коса, била изумително хубава.

— Кой на тази земя може да е толкова тъп, че да те изостави? — попитал Дионис.

— Казва се… Тезей — отвърнало момичето. — Аз, между другото, съм принцеса Ариадна.

Разказала на Дионис тъжната си история. Как била помогнала на красивия и снажен Тезей да се измъкне от лабиринта на баща си, известен между другото като Лабиринта. Тезей пък убил Минотавъра и прочее. Това обаче е друга история, подходяща за друга книга. В края на краищата Тезей обещал да отведе Ариадна у дома си в Атина. По пътя спрял на остров Наксос да си налее прясна вода, зарязал я на плажа и отплувал.

А ти си мислеше, че да скъсат с теб със съобщение, е гадно.

Дионис побеснял. Ако Тезей се намирал някъде наоколо, богът щял да го превърне в чепка грозде и да го стъпче.

Богът успокоил Ариадна. Призовал да се появи храна и вино и се заприказвали. Дионис бил добра компания. След известно време Ариадна успяла да се усмихне. Дори се разсмяла, когато Дионис й разказал за пиратите.

Явно имала странно чувство за хумор.

Двамата бързо се влюбили.

— Ще те отведа с мен, миличка — обещал Дионис, — никога няма да те оставя. Когато се кача на трона си в Олимп, ще бъдеш моя царица за вечностни времена.

Дионис спазил обещанието си. Събрал се с Ариадна и когато накрая бил признат за бог и станал дванайсетият олимпиец, направил Ариадна своя безсмъртна съпруга. Наистина, от време на време флиртувал със смъртните. В крайна сметка бил бог. Но според старогръцките стандарти живели щастливо.

В последното си голямо приключение на земята Дионис се впуснал, когато опитал да завладее Индия.

Защо?

А защо не?

Пресякъл цялото Средиземноморие и навлязъл в Египет и Сирия, но когато опитал да проникне още по на Изток, го срещали гневни местни хора. Може би защото в Месопотамия били измислили бирата и не искали конкуренция.

Така или иначе, той направил последен опит да разшири влиянието си. За гърците Индия била краят на света, затова Дионис решил да я завладее и да научи индийците да правят вино, след което да се прибере вкъщи. По възможност за вечеря.

Пияните му последователи достигнали хиляди. Според някои източници самият Херкулес се бил присъединил към експедицията и с Дионис се надпивали по пътя. Други разказват, че близнаците на Хефест — Кабейроите — били влезли в битка с механична колесница и смело се борили. Но проявили прекомерна дързост, така че били обкръжени от враговете. Тогава самият Хефест слязъл долу, стрелял с огнехвъргачка по тях и измъквал хлапетата си.

Дионис летял начело на армията в златна колесница, теглена от два кентавъра. В Сирия много градове се предали по пътя му. Пияният му взвод стигнал чак до река Ефрат. Хората му построили мост, който да ги пренесе от другата страна — това е първият път, когато гърците стигали толкова далеч.

Мостът вече не е там. Какво очаквахте? Бил направен от пияници. Вероятно е паднал след седмица.

Всичко вървяло добре, докато армията не стигнала Индия. Тези индийци се оказали свирепи воини. Притежавали своя магия, свои богове, свои тайни оръжия. Свещените им мъже, брамините, седели по полята и изглеждали мирни. Тогава армията на Дионис нападала, решавайки, че врагът се е предал. Но щом гърците се приближили, индийците пуснали ракети срещу тях — ослепителни огнени експлозии, които предизвикали паника сред воините.

След няколко тежки битки Дионис стигнал реката Ганг, най-свещеното място в Индия. Нападнал една последна крепост — огромен замък на хълм, висок колкото Акропола в Атина. Кентаврите и сатирите атакували фронтално. Покатерили се на скалите, но индийците им отвърнали с такива експлозии, че първите редици просто се изпарили. Според легендата още можеш да видиш силуетите на сатирите и кентаврите, отпечатали се в скалите, където се случила битката.

Тогава Дионис решил, че е постигнал достатъчно. Проникнали в Индия. Разпространили виното. Дионис си прибрал няколко екзотични котки — тигри и леопарди. Леопардът дори станал негово свещено животно, откъдето тръгва злощастната мода да се носи леопардова кожа. Армията му заграбила много съкровища, срещнали по пътя нови и интересни хора, повечето от тях избили и си изкарали добре.

Дионис издигнал две колони на брега на Ганг, за да докаже, че е бил там. Сбогувал се сърдечно с индийците и се върнал в Гърция. Оставил много съкровища на Делфийския оракул, за да почете боговете. За дълго време в съкровищницата се съхранявала голяма сребърна купа, на която пишело:

ИНДИЙСКИ СВЕЩЕН СЪД, ВЗЕТ ОТ ДИОНИС, СИН НА ЗЕВС И СЕМЕЛА

Един от старогръцките автори го бил видял. Не си измислям.

Така или иначе, Дионис най-после се възнесъл на Олимп и станал последният от важните богове. Пускайте драматична музика и финалните надписи.

Камерата се отдалечава от тронната зала на Олимп, където дванайсет богове се въртят на своите тронове на колелца. И… КРАЙ!

Ох, справихме се.

Дванайсет олимпийци — събрахме цялата колекция, плюс няколко бонуса в лицето на Персефона и Хадес.

А сега, ако ме извините, отивам да спя. Чувствам се като след Дионисиева мистерия и имам главоболие.