Рик Риърдън
Гръцките богове на Пърси Джаксън (10)

Хадес разкрасява дома си

Жал ми е за този тип.

Сериозно говоря.

Хадес е зловещ, но няма съмнение, че е прецакан. Макар да е най-големият син на Рея, минавал за най-малкия, тъй като се вземало под внимание не в какъв ред са се родили децата от стомаха на Кронос, а в зависимост от това кога кого е повърнал. И сякаш казаното дотук не било достатъчно гадно, когато боговете хвърляли зарове, за да си разделят света, на Хадес се паднало най-кофти мястото — Подземното царство.

Сега, вярно е, че Хадес принципно си е мрачен пич, поради което можете да отсъдите, че такава е била съдбата му — да живее под земята. Винаги се мръщел, винаги бил облечен в черно. Черната му коса покривала очите му в стил емо от японска манга. Когато станал господар на Подземното царство, кожата му изгубила цвета си, понеже оставил света на смъртните зад себе си.

Дори другите богове да искали да поддържат връзка с него (а те не искали), телефонната връзка в Подземното царство била лоша, а и нямало интернет. Щом Хадес веднъж потънал там долу, вече не знаел какво става в света над него. Новините идвали само посредством духовете на наскоро починалите, които му съобщавали последните клюки.

Всъщност в древни времена, споменеш ли името на Хадес, трябвало да удариш с юмрук по земята, тъй като това бил единственият начин да привлечеш вниманието му. Все едно викаш:

— Хей, на теб говоря!

А за какво ти е да привличаш вниманието на Хадес? Нямам идея.

Накрая цялото Подземно царство било наречено на бог Хадес и така терминологията напълно се оплела. Подземното царство обаче било по-старо от бога. Когато Хадес взел властта, се наричало още Ереб и било пълна скръб.

Ще започна с водопроводната мрежа. Пет различни реки имало в Подземното царство и нито една не ставала да се ползва за баня или да си измиеш зъбите. Най-приемлива била Кокит, реката на страданието. Тя изглеждала прилично, а тъмносините й води си течали мирно из полята на Ереб, а бреговете й предлагали приятни места за пикник. Ако обаче се приближиш прекалено, ще доловиш воплите на измъчваните души по течението. Защото река Кокит се е образувала от сълзите на прокълнатите. Само да приближиш и ще изпаднеш в депресия. Ако докоснеш водата… повярвай ми, не ти трябва. Няма достатъчно кученца в интернет, които да оправят настроението ти.

Втората река била Флегетон, реката на пламъка. Тя минавала през пещерите на Подземното царство като река от пламък, дълбаела канали в черната вулканична скала, оцветявала всичко в кървавочервено, изпълвала въздуха с пушек и изпарения, докато не паднела като огнен водопад — май трябва да го нарека огнепад — в Тартара. А Тартара е като мазето на мазето.

Та такива неща. Когато завъртал кранчето на топлата вода, заставайки под душа, Хадес бил поливан с огън от Флегетон. Нищо чудно, че постоянно се намирал в лошо настроение.

Река Флегетон нямала да те убие, дори да си смъртен. Да, ще гори като радиоактивни люти чушки, потопени в киселина. Ще ти се иска да си мъртъв. Реката обаче била създадена така, че да държи жертвите си живи, та да страдат завинаги! Яко, нали? Много прокълнати души трябвало да плуват цяла вечност или да заседнат чак до шии в огнена вода. Според някои легенди Флегетон можела да изгори греховете ти и да станеш свободен, стига наистина да съжаляваш за нещата, които си извършил. Ако искаш да изпробваш тази теория, давай и скачай. Аз лично ще се въздържа.

Третата река била Ахерон, реката на болката. Ако сте се досетили, че тя причинявала болка, браво! Ахерон извирала от света на смъртните, близо до храм на мъртвите в Епир. Може би затова духовете идвали там и изпълвали реката със собствената си болка и отчаяние. Ахерон продължавала под земята и се изливала в Ереб, където се превръщала в широко, тъмно блато, причиняващо болка на всеки, имал нещастието да докосне водите й или дори само да чуе течението. След известно разстояние Ахерон се разделяла на две отделни реки — Кокит и Стикс, — които течали в противоположни посоки, докато не се излеят в Тартара.

Четвъртата река ми е най-малко любимата — Лета, реката на забравата. Имал съм опит с амнезията, но това е отделна история. Лета изглеждала безобидна. На повечето места млечнобелите й води си течали спокойно в плиткото каменно корито. Бълбукала си кротко, от което очите натежавали. Мислиш, че без проблем можеш да минеш през реката, но моят съвет е да не пробваш.

Дори една капчица от Лета стига, за да бъде заличена краткосрочната ти памет. Няма да помниш нищо от станалото през последната седмица. Ако изпиеш цяла чаша или прекосиш водите, съзнанието ти ще се окаже напълно изтрито. Няма да помниш името си, откъде идваш, дори, че Ню Йорк Янкис са много по-добри от Бостън Ред Сокс. Последното си е страшничко.

За някои духове на мъртвите обаче, Лета била истинска благословия. По бреговете й винаги имало тълпи от призраци, които пиели от реката, за да забравят предишните си животи. Не може да ти липсва нещо, което не помниш. На някои духове им се разрешава да се преродят в света на живите за нов живот. Ако решите да поемете такъв риск, трябва да пиете от Лета, за да не помните миналия си живот. Защото кой би искал да повтори дванайсет години в училище, след като веднъж ги е избутал?

Макове растели по бреговете на река Лета, ето защо техният нектар имал силата да приспива хората и да притъпява болката им. В нашия свят на това му викаме опиум, към който не трябва да прибягвате, тъй като НАРКОТИЦИТЕ УБИВАТ. Добре, написах го. Продължавам нататък.

Лета се извивала към една тъмна пещера, където живеел Хипнос, богът на съня. Как ли е изглеждала вътре? Никой не я е описал, тъй като вероятно всеки глупак, дръзнал да влезе, заспивал и никога не се пробуждал.

Петата река в Подземното царство била Стикс, реката на омразата. Тя е най-известна от всички, но самото име пречи на развитието на какъвто и да било туризъм.

— Хей, момчета, отиваме напролет до реката на омразата!

— Страхотно!

Стикс преминавала през най-дълбоките и тъмни недра на Подземното царство. Някои легенди твърдят, че била създадена от Тетида, титанката на водата, а я пълнели солените духове на дъното на океана. Стикс опасвала Ереб като ров, който трябва да прекосите, ако искате да влезете в Подземното царство. Според някои истории реката, през която следва да преминете, била Ахерон, но понеже Стикс се явявал неин ръкав, предполагам, че и двете истории са верни.

Течението било тъмно и лениво, забулено в смрадлива мъгла, а водата разяждала човешката плът. Ако смесите сярна киселина с отходна вода и струйка втечнена омраза, ще получите река Стикс. Сега сигурно се чудите — защо му е на някой да слиза в Подземното царство? Не знам. Но още от създаването си хората след смъртта си инстинктивно отивали към Ереб, като леминги, скачащи от ръба, или туристи по Таймс Скуеър. Може да им кажете, че идеята не е добра, но те няма да ви послушат.

Проблемът е, че за душите не съществувал надежден начин да прекосят реката Стикс. Малцина успявали да я преплуват. Други опитвали, но се разтваряли във водата. Мнозина само блуждаели откъм смъртния край на реката, виели и сочели на другата страна:

— Искам да ида натам!

Накрая един предприемчив демон на име Харон решил да отвори малък бизнес. Какво имам предвид, като казвам демон? Не дявол с вила в ръка, опашка и червена кожа. Демоните били безсмъртни духове, нещо като низши богове. Някои приличали на чудовища или смъртни. Сред тях имало и добри, и лоши, а също и такива, които просто си съществували. Та този тип Харон бил син на Никс, богинята на нощта. Той можел да приема различни форми, но през повечето време се появявал, преобразен като грозен старец в дрипава роба, с мазна брада и конусовидна шапка. Ако аз можех да променям формата си, щях да се разхождам като Брад Пит, но Харон явно не се е интересувал от това как изглежда пред призраците.

Той осъзнал, че всички тези духове се мъчели да стигнат Еребос, затова си построил лодка и започнал да прекарва хората. Не безплатно, разбира се. Приемал злато, сребро и повечето кредитни карти. И понеже в Подземното царство нямало закон за защита на потребителя, Харон взимал толкова пари, колкото си искал. Ако някой му се харесвал, можел да го пусне и за дребни монети. Ако не, щял да поиска цяло състояние. Ако пък си имал нещастието да те погребат без пари — лошо! Ще витаеш от смъртната страна на реката Стикс завинаги. Някои от мъртвите дори се връщали при живите, за да ги плашат.

Дори ако преминеш Стикс, ще намериш Ереб в състояние на пълен хаос. На теория, духовете трябвало да се разпределят спрямо това колко добри са били приживе. Ако си падали истински задници, до края на вечността ги очаквали Полята на мъченията с всичките там екстри. Ако са били добри, отивали в Елисейските поля, които са като Рая, Лас Вегас и Дисниленд в едно. Но ако не са били нито добри, нито лоши, ги пращали да витаят в Полята на Асфодел. Всъщност това не било никак ужасно. Просто невероятно, смазващо скучно.

Но само на теория. За нещастие, преди Хадес да вземе властта, в Подземното царство нямало ред. Като в училище, когато се случи ден, в който всички даскали са болни и е пълно със стажанти, непознаващи правилата, вследствие на което децата правят каквото си искат. Прокълнатите души се измъквали от Полята на мъченията в тези на Асфодел, без някой да ги следи. Онези от Асфодел пък отивали да купонясват в Елисейските поля, а благородни, но тъпи духове от последните свършвали в Полята на мъченията, като никой от тях не можел да се измъкне или пък бил прекалено възпитан, за да се оплаче. Освен това духовете невинаги отивали там, където трябвало, понеже преди Хадес да вземе властта, те съдели за Отвъдното, докато си още жив. Как е ставало? Идея си нямам. Явно трима съдии те интервюирали точно преди да умреш и решавали дали си за Полята на мъченията, за Елисейските или тези на Асфодел. Не ме питайте откъде съдиите знаели, че ще умреш. Вероятно боговете ги осведомявали. А може би съдиите викали на случайни хора:

— Хей, ти, я ела тук! Време ти е да пукнеш!

Така или иначе, съдиите слушали какво им казваш и решавали вечната ти съдба. Сещате се какво е станало. Хората лъжели, подкупвали съдиите, идвали с най-хубавите си дрехи, ласкаели ги и съдиите решавали, че са добри. Викали свидетели, които да заявяват:

— Този тип е страхотен, не е измъчвал почти никого!

Такива неща. По този начин много зли хора се докопали с измама до Елисейските поля, а други, които били добри, но не се мазнели, си оставали в тези на Мъчението.

Схващате идеята. Нещата в Подземното царство били с главата надолу. Когато Хадес поел контрола, се огледал и казал:

— Не, така няма да стане!

Затова отишъл на Олимп и обяснил ситуацията на Зевс. Това, че се нуждаел от неговото одобрение, за да предприеме реформи, дразнело Хадес, но той знаел, че трябвало да има подкрепа отгоре за всяка промяна в задгробния живот, особено що се отнася до хората. На последните боговете гледали като на обща собственост.

Зевс го изслушал и се намръщил замислен:

— Какво предлагаш тогава?

— Ами — отвърнал Хадес, — можем да запазим съдиите, но…

— Публиката ще гласува — предположил Зевс, — в края на всеки сезон победителят ще печели наградата за Елисейски идол!

— Ами не — отвърнал Хадес, — мислех съдиите да са духове на мъртви, а не живи. А всяка душа на смъртен ще бъде съдена чак след като влезе в Подземното царство?

— Значи се отказваш от риалити формата? Жалко.

Хадес опитал да запази спокойствие.

— Ако съдиите са духове под моя власт, няма как да им повлияят. Душите, които идват в съда, ще бъдат редуцирани до есенцията си. Няма да могат да разчитат на външен вид и хубави дрехи, няма да могат да подкупват съдиите или да водят свидетели. И добрите, и лошите им дела ще бъдат показани пред всички, тъй като съдиите буквално ще виждат през тях. Няма да могат да лъжат.

— Това ми харесва — рекъл Зевс, — кои ще са съдиите?

— Най-добре да са трима починали царе от горната земя — отвърнал Хадес. — Царете имат опит в даването на присъди.

— Хубаво — одобрил Зевс, — стига царете да са мои синове. Съгласен?

Хадес скръцнал със зъби. Не искал брат му да си вре носа във всичко, но тъй като повечето гръцки царе били негови синове, изборът пак бил богат.

— Съгласен съм.

Зевс кимнал.

— А как ще провериш дали присъдите се изпълняват и дали душите отиват, където трябва?

— Не се безпокой — усмихнал се студено Хадес, — погрижил съм се за това.

Когато се върнал в Ереб, Хадес назначил трима смъртни царе, всичките синове на Зевс, като негови мъртви съдии — Минос, Аякс и Радамант. След това събрал трите Еринии — духовете на отмъщението, образували се от кръвта на Уран преди много векове. Хадес ги наел за свои палачи. Това била добра идея, тъй като никой не смеел да се опълчи на демонична бабичка с лош дъх и държаща камшик. Като повечето демони, Ериниите можели да приемат различни форми, но обикновено се появявали като грозни старици с дълги чорлави коси, с черни парцаливи роби и огромни прилепови криле. Огнените камшици причинявали ужасна болка на живите и на мъртвите. Можели и да летят, ставайки невидими, така че никога не знаеш дали няма да те връхлетят. Хадес ги използвал, за да държи под контрол мъртвите. Понякога оставал Ериниите да вилнеят и да измислят нови наказания за живи хора, извършили ужасни престъпления — убийство на роднина например, оскверняване на храм или пускане на естрадна музика на купон.

Другото подобрение, което Хадес въвел в Подземното царство, било, че за духовете на мъртвите станало по-лесно да стигнат Ереб. Убедил Хермес, бога вестоносец, да търси изгубени души откъм смъртната страна на Стикс. Ако Хермес видел объркани души, ги насочвал в правилната посока и им давал карта, направена в някои от супермаркетите на Подземното царство. Веднъж щом духовете на мъртвите стигнели до река Стикс, демонът Хирон ги пренасял срещу стандартната такса от един сребърен обол. Хадес го убедил (тоест заплашил) да таксува всички на една цена. Пак той разпространил и слуха, че ако смъртните не били погребвани както трябва, нямало да ги пуснат в Подземното царство. Щом починеш, семейството ти можело да предложи дар на боговете. Трябвало да те погребат както подобава и да поставят обол под езика ти, за да платиш на Харон. Ако не разполагаш с монета, завинаги ще витаеш в света на смъртните като дух, което е колкото безсмислено, толкова и скучно. Как Хадес е разпространил слуха сред смъртните? Имал армия от чернокрили демони на съня, наречени онейрои. Те посещавали смъртните, докато спят, като им носели видения или кошмари. Спохождал ли ви е сън, в който падате и се събуждате изненадани? Онейроите си играят с вас. Вероятно са ви хванали и пуснали отвисоко, просто защото могат. Следващият път, когато ви се случи, ударете с юмрук по земята и извикайте:

— Хадес, кажи на тъпите си демони да се махат!

Хадес въвел и още едно подобрение, касаещо този път сигурността на Ереб. Отишъл в кучкарника на Тартар и взел най-голямото и страшно куче, което можете да си представите — звяр на име Цербер, кръстоска между питбул, ротвайлер и мамут. Цербер имал три глави, така че ако си смъртен герой, който се опитва да влезе в царството на Хадес, или мъртвец, целящ да се измъкне, съществува троен шанс да те забележат и хванат. Освен остри нокти и зъби, Цербер имал и грива от змии и змийска опашка. Не мога да потвърдя всичко това. Виждал съм Цербер само веднъж. Беше тъмно и аз се съсредоточавах главно върху това да не се разплача или подмокря от ужас. Както и да е. Щом духовете на починалите минели през портите, били разпределяни от тримата съдии царе и пращани където трябва. Както казах, повечето хора не правели нищо особено в живота си, добро или лошо, заради което отивали в Асфодел. Съществували само като тънки сенки, които цвърчали като прилепи и се носели безцелно насам-натам в опит да си спомнят какви са били и какво са правели — като учители по време на първия час, преди още да са си изпили кафето.

Ако си водел добър живот, мястото ти било в Елисейските поля. Определено най-приятното място в мрачното Подземно царство. Там си щял да получиш имение, безплатни храни и напитки, а също и петзвездно обслужване. Можел си да се виждаш и с други добри хора и да си почиваш цяла вечност. А ако в Елисейските поля станело скучно, винаги съществувала опцията да пиеш от реката Лета и да се преродиш за нов живот. Някои души били толкова добри, че успявали да изкарат три благочестиви живота един след друг. Ако си сред тях, те очаквали Островите на блажените по средата на Елисейските поля, които са нещо като Карибите. Малцина обаче имали такъв късмет. Било като да спечелиш на тото.

Ако си живял като зъл човек, си си навличал специално отношение — да те пържат в катран, да ти дерат кожата, да те преследват гладни демони из полета от натрошено стъкло или да падаш върху гигантски бръснач в езеро от лимонов сок. Познати неща. Повечето наказания били банални, но ако си успеел да ядосаш Хадес истински, винаги можел да измисли нещо ново и интригуващо, с което да измъчва безсмъртната ти душа.

Примери искате?

Да започнем с Тантал. Този бил истински сбърканяк. Гръцки цар, син на Зевс, естествено, когото поканили да пие нектар и да яде амброзия с боговете на Олимп. Голяма чест, мислите? Така е, но на Тантал му се видяло малко.

— Охо — казал той след вечеря и се потупал по корема, — това е много добро! Може ли да го споделя с приятелчетата у дома?

— В мое име, не! — проклел Зевс. — Абсолютно не! Амброзията и нектарът са редки и вълшебни! Не може да ги споделяш с кого да е?

— О — насилил се да се усмихне Тантал, — разбира се. Виждам как стоят нещата. Ами тогава защо не дойдете на вечеря при мен?

Тантал трябвало да забрави. Би следвало да се сети какво е станало с Прометей, когато опитал да открадне нещо от боговете, за да го даде на хората. Тантал обаче бил ядосан и обиден. Боговете не му вярвали. Не искали да го направят известен като човека, донесъл амброзия на земята. А колкото повече мислел за това, толкова повече се ядосвал. Поканил боговете да пируват в дома му, но когато се върнал, решил да им сервира най-обидния обяд, за който можел да се сети. Но не бил сигурен какво да бъде. Седял си в кухнята, гледал празните съдове и тогава влязъл сина му Пелопс.

— Какво има за вечеря, тате? — попитал Пелопс.

Тантал не харесвал сина си. Не знаел защо. Може би Тантал подозирал, че момчето един ден ще му вземе царството. Гръцките владетели винаги се страхували от такива неща. Но Тантал му се усмихнал злокобно и взел един касапски нож.

— Интересно е, че питаш…

Същата нощ боговете дошли на гости в двореца на Тантал. Сервирали им сочно печено.

— От какво е месото? — попитала Деметра, след като хапнала малко. — Има вкус на пилешко.

Тантал смятал да изчака, докато боговете се нахранят, но не успял да се сдържи и се разхилил лудешки.

— Нищо… стара семейна рецепта.

Зевс се намръщил и свалил лъжицата си.

— Тантале… какво си сторил?

Хера избутала паницата си.

— И къде е синът ти Пелопс?

— Всъщност — казал Тантал — опекох него. Изненада, идиоти! Ахахахаха!

Честно казано, не знам какво е очаквал. Дали е смятал, че боговете ще се разсмеят и ще го потупат по гърба. О, Тантале, стари шегаджийо, това беше добро!

Олимпийците били отвратени. И бездруго страдали от посттравматичен стрес, задето навремето баща им Кронос ги бил глътнал. Зевс извадил мълнията си, направил Тантал на пепел и предал душата му на Хадес.

— За този искам специално наказание — казал Зевс, — нещо, което да включва храна.

Хадес с радост се подчинил. Потопил Тантал до кръста в басейн с прясна вода, а краката му били хванати на дъното като в цимент. Над главата на Тантал висели клоните на вълшебно дърво, по което растели прекрасни плодове. Наказанието на Тантал било да остане там завинаги.

Това не е толкова лошо, казал си той.

После огладнял. Опитал да си откъсне ябълка, но клоните се отдръпнали, така че да не може да ги достигне. След това пробвал да си вземе манго. Не станало. Опитал да скочи, но краката му били като запоени. Престорил се на заспал, за да изненада прасковите. Без резултат. Всеки път Тантал бил сигурен, че ще си откъсне плод, но никога не успявал. Когато ожаднявал, се навеждал да загребе вода с шепи, но щом ръцете му стигнели до устните, водата изчезвала, а шепите му оставали напълно сухи. Навеждал се, за да лочи като животно, но цялата повърхност се отдръпвала от него. Каквото и да опитвал, не успявал да стигне нито капка. Ставал все по-гладен и жаден, а храната и водата били толкова близо… оттам идва и изразът танталови мъки. От тях страдате, когато ви се случи истински да искате нещо, но да не можете да го постигнете.

Каква е поуката от тази история? Може би да не вземе да ти хрумне да накълцаш сина си и да нахраниш с него гостите си. На мен ми звучи логично, за вас не знам.

Друг тип, върху когото тегнело специално проклятие, бил Сизиф. С такова име е нормално да имаш ядове, но той поне не направил децата си на яхния. Проблемът на Сизиф бил, че не искал да умре.

Разбирам го. Всяка сутрин се будя и си мисля — знаеш ли кое би било много яко? Никога да не умра.

Сизиф обаче прекалил. Един ден Смъртта се явила на вратата на дома му. Става дума за Танатос, бога на смъртта, онзи с косата, един от любимите пратеници на Хадес. Сизиф отворил вратата и видял едър мъж с черни криле.

— Добър ден — казал Танатос и проверил списъка си, — имам доставка за Сизиф, болезнена смърт, трябва ми подписът. Вие ли сте Сизиф?

— Ами да — опитал да скрие паниката си Сизиф, — влезте, не се притеснявайте. Само да си взема химикалка.

Танатос минал през ниския праг, а Сизиф грабнал най-близкия тежък предмет — каменно чукало, с което мелил брашното си — и халосал бога на смъртта по главата. Танатос подбелил очи и рухнал в несвяст. Сизиф го вързал, запушил му устата и го прибрал под леглото си. Когато госпожа Сизиф се върнала у дома, попитала:

— Защо изпод кревата се подава огромно черно крило?

Сизиф разказал за случилото се. Жена му не била доволна.

— Ще стане много лошо и за двама ни — рекла тя, — трябваше да си умреш като нормален човек.

— И аз те обичам — промърморил Сизиф, — всичко ще е наред, ще видиш.

Обаче не било. Без Танатос хората спрели да умират. Първоначално никой не възразил. Ти би ли, ако ти е писано да умреш и ти се размине?

Тогава обаче между два гръцки града избухнала люта битка и богът на войната Арес надушил, че нещо не е наред. Надвесил се над бойното поле, както правел винаги, готов за предстоящия вълнуващ ден на голямото клане. Когато обаче двете армии се сблъскали, не паднал нито един войник. Продължили да се кълцат на ситно, нещата станали доста гадни, пръскала кръв, хвърчали черва, но никой не умирал.

— Къде е Смъртта? — разкрещял се Арес. — Това изобщо не е забавно!

Отлетял от бойното поле и започнал да разпитва.

— Прощавайте, да сте виждали Смъртта? Едър тип с тежки черни криле? Обича да взима души?

Най-после някой казал, че бил забелязал такъв човек пред дома на стария Сизиф. Арес съборил вратата на дома му, блъснал стареца настрана и забелязал лявото крило на Танатос да се подава изпод леглото. След това измъкнал бога на смъртта, изтупал го от прахта и срязал въжетата му. После двамата богове се вторачили в Сизиф.

Той отстъпил в ъгъла:

— Вижте, момчета, мога да обясня…

БУМ!

Арес и Танатос го изпарили с двойна доза божествена ярост. Когато душата на Сизиф си намерила пътя до Подземното царство, той някак си успял да си спечели аудиенция при самия Хадес.

Старецът се поклонил пред трона на бога.

— Господарю Хадес, зная, че сторих нещо ужасно и съм готов да посрещна наказанието си. Но жена ми не ме погреба както трябва! Как да се насладя на вечното проклятие, като знам, че съпругата ми не е извършила подобаващо жертвоприношенията! Моля, позволете ми да се върна на горния свят и да й се скарам! После веднага идвам обратно тук!

Хадес се намръщил. Естествено, че бил подозрителен, но винаги бил убеден, че духовете не могат да лъжат. (Бъркал.) Освен това историята на Сизиф го разгневила. Хадес мразел хората не бъдат погребвани както трябва. А жертвоприношенията към боговете били дори още по-важни!

— Хубаво — казал Хадес, — върви и се скарай на жена си, но не се мотай. Приготвил съм ти специално наказание, когато се върнеш.

— Нямам търпение! — отвърнал Сизиф.

Така духът се върнал в горния свят. Намерил изпарените си останки и някак ги събрал обратно в нормално тяло. Можете да си представите колко изненадана била жена му, когато Сизиф се появил през главния вход, по-жив от всякога.

— Прибрах се, скъпа!

След като жена му се свестила, Сизиф й разказал колко хитро бил измамил Смъртта. Отново. Тя не се зарадвала.

— Не би могъл да излъжеш Хадес — предупредила го тя, — това няма да свърши добре.

— Вече са ме зачислили в Полята на мъченията — рекъл Сизиф, — какво толкова имам да губя. Освен това Хадес е зает, хиляди души минават през главата му всеки ден. Дори няма да разбере кога съм си тръгнал.

Години наред планът на Сизиф давал резултат. Снишавал се, винаги си стоял у дома, а когато излизал, носел фалшива брада. Хадес бил зает. Бил забравил за Сизиф, докато един ден Танатос не попитал:

— Хей, какво стана с оня нещастник, който ме натика под леглото си?

— Ами — намръщил се Хадес, — хммм…

Този път Хадес изпратил вестоносеца Хермес да намери Сизиф. Хермес носел шлем и не можело така лесно да го халосаш по главата. Той изтеглил Сизиф обратно до Подземното царство и го хвърлил в краката на Хадес.

— Лъжеш ме, така ли? Имам нещо специално за теб!

Отвел Сизиф в средата на Полята на Мъченията, на един пуст хълм, висок десетки метра и с толкова стръмни страни, че били идеални за скейтборд. На дъното на хълма имало голяма кръгла скала с размерите на малка лека кола.

— Хайде сега да те видим — рекъл Хадес. — Успееш ли да избуташ скалата до върха на хълма, ще те пусна. Наказанието ти ще бъде отменено.

Сизиф въздъхнал облекчено. Очаквал нещо много по-лошо. Наистина скалата изглеждала тежка и нямало да бъде лесно да я избута до върха, но поне не било невъзможно.

— Благодаря ви, господарю Хадес — казал Сизиф, — толкова сте милостив.

— Наистина — тъмните очи на бога блеснали, — толкова съм милостив…

Хадес изчезнал в облак мрак, а Сизиф запретнал ръкави. За нещастие, скоро узнал, че тая работа е невъзможна. Да избута скалата догоре, му отнемало цялата сила, а щом достигнел върха, я изтървавал. Каквото и да опитвал, скалата падала обратно долу. А понякога минавала и през него. Всеки път, когато решавал да поспре и да си почине, една от Ериниите идвала и го бичувала, за да се размърда отново. Сизиф бил обречен да бута цяла вечност скалата, без никога да стигне върха.

Още един хубав завършек! Арес, богът на войната, отново можел да се наслаждава на кланета. Госпожа Сизиф — да си почине, а богът на смъртта Танатос решил да прескочи момента с подписите. Оттогава насам просто идвал невидим и взимал душите на хората без предупреждение. Затова, ако смятате да живеете вечно, като измамите бога на смъртта и го бутнете под леглото, късметът ви няма да проработи.

По този начин Хадес организирал Подземното царство. Построил черния си дворец в края на Полята на Асфодел, а след като се оженил за Персефона, малко или много се установил и бил толкова щастлив, колкото можел да бъде един бог на Отвъдното. Създал си за лична употреба стадо черен добитък, за да има пресни пържоли и мляко, а след това назначил демонка на име Меноета да гледа кравите. Освен това засадил леха с вълшебни нарове в чест на жена си.

Боговете на Олимп рядко идвали, освен Хермес, който доставял съобщения и души. Ако обаче посетите тронната зала на Хадес в някой случаен ден, може да заварите Танатос или Ериниите, или тримата съдии. Често най-добрите музиканти и художници от Елисейските поля били призовавани да веселят царя.

Дали Персефона и Хадес са живеели като щастлива двойка? Трудно е да се каже. Старите митове не отговарят еднозначно на въпроса дали са имали деца, или не. Явно Персефона е родила дъщеря на име Мелиноя, демон, който контролирал призраците и кошмарите, но дали Хадес е бащата, историята мълчи. Някои твърдят, че е Зевс, маскиран като Хадес, което направо чупи гадометъра.

Няколко поеми съобщават за Макария, дъщеря на Хадес и Персефона, богиня на мирните благословени смърти, а не на ужасните, болезнени и отвратителни такива. Но и за нея няма митове.

Така или иначе, Хадес невинаги бил верен на Персефона. Все пак бил със статут на бог. Да не би да сте очаквали друго?

Един ден Хадес посетил титана Океан на дъното на морето. Не знам какво е търсел там. Може би е проверявал солените извори, които пълнели реката Стикс. Докато обикалял, попаднал на прекрасна океанска нимфа на име Левка, една от дъщерите на Океан. Била толкова висока, бледа и красива, че нямало как да не му направи впечатление. В края на визитата си Хадес я отвлякъл, отвеждайки я в Подземното царство. Това бил само флирт, моментна лудост, но можете да се досетите как е реагирала Персефона, когато видяла, че съпругът й си е взел момиче за сувенир.

— Или тя ще си върви, или аз! — излаяла Персефона. — И не я пращай обратно в океана! Тя задигна мъжа ми! Трябва да умре!

— Ами добре — отвърнал Хадес, — става. Разбира се, миличка! Какво съм си мислел и аз!

Хадес изтичал до Полята на Асфодел, където Левка го чакала.

— Е? — попитала тя. — Отвлече ме и ме доведе чак тук. Какво ще правиш с мен?

— Всъщност тая работа няма да я бъде — обяснил Хадес, — жена ми не одобрява.

— Каква изненада — промърморила Левка. — Отведи ме у дома.

— Не мога — оплакал се Хадес, — Персефона иска смъртта ти.

Левка пребледняла още повече.

— Не може така! Ти ме отвлече!

— Няма проблем — успокоил я Хадес, — хрумна ми идея. Вместо да те убия, ще те превърна в нещо. Да кажем в растение. Така ще живееш вечно, а аз винаги ще те помня.

— Каква ужасна идея!

— А може би дърво? — попитал Хадес.

— Не.

— Високо, бяло дърво — решил Хадес, — красиво като теб.

— Аз…

ПУФ!

Така Левка станала първата топола, а Хадес прегърнал ствола й.

— Благодаря за разбирането. Никога няма да те забравя.

Тополите бързо се умножили и накрая Полята на Асфодел се изпълнили с тях — малко красота във вечния мрак. Тополата станала и свещено дърво на Хадес. Покрай реките на Подземното царство стволовете на дърветата били особено дебели, може би защото Левка помнела, че идва от морето и се мъчела да стигне обратно там. Късмет в начинанието.

След проваления си романс с тополовото момиче Хадес се депресирал още повече. Един ден решил да се поразходи край Кокит, Реката на Риданията. Доста странна хрумка, в случай че искаш да се ободриш. Хадес обаче видял хубава млада жена в светлозелена рокля, която седяла край водата. Ароматът й го лъхнал като подземен бриз — сладък, фин парфюм, който не можел да се сравни с нищо, което бил надушвал досега. Отишъл до нея и я зазяпал удивен. Тъмен, тих и ужасен, Хадес имал навика да изненадва хората, та когато момичето го забелязало, потреперило.

— Какво искаш? — попитало то.

— Ами… — Хадес се затруднил. Очите на жената били зелени като роклята й. — Ухаеш хубаво. Аз съм Хадес. Ти коя си?

— Минта, разбира се — сбърчило нос момичето, — дъщеря на реката Кокит.

Хадес се намръщил.

— Реките в Подземното царство си имат наяди? Че аз защо не знам?

— Може би, защото не се гордеят с това — промърморила Минта. — Не е лесно да си природен дух на ридаеща река. По-леко е на горната земя, където бих могла да се радвам на слънцето и свежия бриз.

— Ще те отведа горе — обещал Хадес, — само ме целуни и ще видиш горната земя.

— Че защо ти е да го правиш? — повдигнала вежди Минта.

— Обичам те — отвърнал глуповато Хадес. Рядко му се случвало да срещне красива жена, освен това било пролет и Персефона се намирала в света на смъртните, при майка си. Затова Хадес се почувствал самотен.

Минта се изправила. Не знаела какво да мисли за този тъмен бог, но й се ходело до горната земя.

— Става.

Целунала го. Хадес я прегърнал и заедно минали през сенките.

Появили се от страната на един хълм до гръцкия град Пилос.

Минта ахнала, когато видяла синьото небе, слънцето и безкрайните зелени хълмове. Усмихнала се и прегърнала Хадес. За около двайсет секунди били много влюбени. Ароматът на Минта действал хипнотично. Но после нещо се променило и Хадес се напрегнал. Може би чистият въздух прояснил съзнанието му.

— Но какво правя аз? — изплакал той и избутал Минта настрани. — Сега е пролет! Жена ми е някъде тук, кара растенията да цъфтят и други такива. Ще ни намери!

— На кого му пука? — попитала Минта. — Нали каза, че ме обичаш?

— Аз… аз…

Зелените очи на Минта били страхотни. Била много хубава и ухаела прекрасно. Хадес обаче разбрал, че за любовта им няма надежда. Спомнил си убийствения поглед на Персефона, когато чула за Левка.

— Трябва да се прибирам в Еребос — казал Хадес. — Наслаждавай се на горната земя.

— Ще се върнеш, нали? — настояла Минта.

— Ами… — Хадес се уплашил и потънал в сенките.

Минта трябвало да го забрави. Важното било, че се намирала в света на живите! Можела да си намери нова река, в която завинаги да живее сред красивите гори и хълмове на Гърция.

Но, уви. Разгневила се, задето била зарязана насред хълмовете. Разбрала, че върти бог Хадес на малкото си пръстче, без дори да се старае. Явно била наистина красива. И ухаела прекрасно. Заслужавала да бъде царица.

— Хадес ме обича! — извикала тя на вятъра. — Ще се върне за мен и ще ме направи царица на Подземното царство! По-красива съм от Персефона, по-очарователна, ухая по-добре и…

Хълмовете изтътнали. Треви и цветя се завъртели във вихрушка от листа. Богиня Персефона се явила преобразена като петнайсетметров колос. Тогава Минта осъзнала, че е допуснала грешка.

— ТИ ЛИ СИ ПО-ХУБАВА ОТ МЕН, МА? — креснала Персефона. — КАК ПЪК НЕ? УХАЕШ ПРИЯТНО, ОБАЧЕ МОЖЕ И ДА НАМЕРЯ МЯСТО ЗА ТЕБ В ГРАДИНАТА СИ!

Персефона вдигнала гигантския си, обут в сандал крак и сплескала Минта. След като я размазала, по хълма се появили малки зелени растения. Техните листа ухаели прекрасно, ако ги смачкаш. Персефона ги нарекла ментови листа, а хълмът край Пилос, където поникнали, бил кръстен на Минта.

Та следващия път, когато си купите шоколад с мента, благодарете на Персефона. Е, може и да ви е неприятно, че ядете останките от смачканата нимфа.

След тази история Хадес нямал много други връзки. Стоял си в двореца и си гледал работата. Понякога смъртните герои му досаждали. Появявали се тук и там, настоявали за разни неща. Един искал да вземе кучето му Цербер; друг — да върне любимата му; трети пък планирал да отвлече Персефона. Някой път може и да ви разкажа за тези неща, но от толкова Подземно царство ме хвана клаустрофобия. Трябва ми свеж въздух. Да отскочим до Средиземно море и да се запознаем с баща ми — единствения и неповторим Посейдон.