Майкъл Конъли
Горящата стая (8)

7

След телефонния разговор Бош седна зад компютъра и започна да пише първия си доклад по случая Мерсед. Беше предимно допълнения, включващи причината за смъртта, и преглед на съществуващите сведения и улики. Работеше от двайсетина минути, когато телефонът на бюрото му иззвъня. Вдигна го, без да поглежда дисплея: предполагаше, че Сото се обажда след сесията с психаря.

— Бош.

— Искам да се регистрирам за наградата.

Бош осъзна, че обаждането е резултат от изявлението на бившия кмет. Докато отговаряше, отвори браузъра си и влезе в сайта на „Лос Анджелис Таймс“.

— В какъв смисъл „да се регистрирате“, сър? Това не е лотария. Разполагате ли с информация, която може да ни помогне?

Естествено, на първата страница на сайта вече имаше материал със снимка на Зеяс от пресконференцията и съобщение за наградата.

— Да, имам информация — заяви обаждащият се. — Стрелецът се казва Хосе. Можете да си го запишете.

— Хосе кой?

— Не знам. Знам само, че е Хосе.

— Откъде знаете?

— Просто знам.

— Значи той е бил стрелецът?

— Точно така.

— Познавате ли този човек? Знаете ли защо го е направил?

— Не, но съм сигурен, че ще разберете всичко, след като го арестувате.

— Къде да го арестувам?

Човекът от другата страна се присмя на въпроса.

— Не знам. Вие сте детективът.

— Добре, сър. Значи казвате, че трябва да намеря и арестувам мъж на име Хосе. Без фамилия, без известен адрес. Знаете ли как изглежда?

— Като мексиканец.

— Добре, сър, благодаря.

Бош тресна телефона и промърмори под нос:

— Кретен!

Телефонът иззвъня отново още преди да е махнал ръката си от слушалката. Той вдигна и каза раздразнено:

— Бош.

— Имам въпрос относно наградата.

Гласът беше друг.

— Какъв е въпросът?

— Ако се предам, ще получа ли парите?

Бош замълча за момент. Инстинктът му подсказваше, че и това обаждане е фишек като предишното.

— Добър въпрос — каза той. — Не виждам защо не. Наградата е за информация, която ще доведе до осъждане на извършител. Мисля, че признанието може да се определи като такава информация. Смятате ли да си признаете?

— Да, смятам.

— Но ще трябва да можем да докажем, че точно вие сте го направили. Не можем просто да приемем думите ви за чиста монета, нали разбирате?

— Разбирам.

— Е, защо го направихте?

— Защото мразя Мариачи гадостите. Това е Америка. Щом си дошъл в Америка, ще свириш американска музика.

— Разбирам. А какво оръжие използвахте?

— Моя „Смит и Уесън“. Добър стрелец съм.

Бош кимна. Инстинктът не го беше подвел.

— Не се и съмнявам. Благодаря за обаждането.

Затвори и изгледа продължително телефона; очакваше да звънне всеки момент. И той го направи, но този път дисплеят показваше, че е вътрешна линия. Той вдигна слушалката.

— Бош.

— Детектив, обажда се Гуен от ТЦ.

От вътрешната телефонна централа. Бош не беше сигурен къде точно в сградата се намира. Операторите поемаха всички обаждания по общите линии като номера на Убийства и обири, обявен в статията в „Таймс“ — и ги прехвърляха към когото е необходимо.

— Слушам те, Гуен.

— В момента ми говорят на испански за наградата за Мерсед. Искате ли да поемете обаждането?

Бош поклати глава. Лавината обаждания, за която бе предупредил Краудър и Самюълс, тепърва започваше да набира сила.

— В момента нямам човек, който да говори испански. Запиши името и телефона и някой ще позвъни по-късно.

— Разбрано.

Бош затвори, този път малко по-внимателно. Влезе в сайта на „La Opinion“, щракна върху Locales и както очакваше, отново видя снимка на Зеяс и материал за случая Мерсед и обещанието за награда. Донякъде се втрещи от скоростта, с която медиите раздухваха новината.

Върна се към доклада и набра скорост. Искаше да се махне от офиса, независимо дали Сото ще се върне скоро, или не. Имаше чувството, че телефонът скоро ще му натежи като воденичен камък на шията. Щеше да се удави в обаждания. Преди да приключи с писането, телефонът иззвъня още веднъж. Отново беше първият обадил се.

— Хей, не ми записахте името за наградата.

— Точно така, сър. Не ми трябва името ви.

— Ами как тогава ще си получа наградата?

— Няма награда. Не и за вас.

— Казвам ви, човекът се казва Хосе. Той го направи.

— Ако арестуваме тип на име Хосе, обадете ми се отново, става ли?

Този път тресна телефона толкова силно, че привлече вниманието на детективите от другите клетки. Не им даде никакви обяснения. Ръката му още беше върху слушалката, когато телефонът иззвъня пак. Бош вдигна и се тросна:

— Да?

— Гуен от телефонната централа…

— О! Да, Гуен, какво има?

— Просто исках да ви кажа, че жената, която говореше на испански, отказа да си даде името и номера.

— Добре, Гуен. Поне това обаждане няма да го мисля. Благодаря ти.

Бош бързо приключи доклада, разпечата го на перфорирана хартия и го прибави към досието. После вдигна телефона, звънна в централата и поиска да говори с Гуен.

— Гуен, детектив Бош е. Излизам по работа, партньорът ми също не е на разположение. Ще бъдеш ли така добра да пренасочваш всички обаждания за случая Мерсед и наградата към лейтенант Самюълс?

— Лейтенант Самюълс. Да, мога.

— Добре. Благодаря ти. Направо можеш да оставиш бележка до второ нареждане всички подобни обаждания да се прехвърлят на лейтенанта.

— Ще го направя, детектив. Хубав ден.

— И на теб, Гуен.

Бош стана и погледна часовника над вратата на отдела. Психарските сесии на Сото обикновено продължаваха около час, с по половин час път в двете посоки. Дори да бе минала през лабораторията да вземе куршума от Гън Чун, вече трябваше да се е върнала. Това го подразни, защото Сото по принцип имаше склонност да изчезва или да губи представа за времето. Трябваше да задвижи нещата, а тя пропускаше екшъна. Не му се искаше да звъни на мобилния й, защото можеше все още да е с доктор Инойос, главния психотерапевт на управлението. Ядоса се, че Сото дори не си беше направила труда да му пусне есемес, че ще се забави. Все пак не беше негова работа да пуска съобщения или да се обажда да я пита къде е.

Взе ключовете и дисковете. На дъската до изхода написа до името си Лаборатория и излезе.

Родригес му беше казал, че с Рохас не са занесли записите от охранителните камери в лабораторията, за да се опитат да изчистят картината. Обясни, че не видели смисъл да го правят, тъй като камерите не били заснели извършителя. Пък и преди десет години специалистите по видеозаписи бяха просто лабораторни плъхове, преглеждащи отново онова, което детективите вече са проучили.

Днес беше различно. Имаше цял отдел за обработка на аудио-визуални записи и специалистите можеха да подобряват звук и картина и често да изкарат информация, която оставаше скрита при повърхностно наблюдение. Последното десетилетие беше станало свидетел на истинска експлозия в използването на видеозаписите в разследването на престъпления. Ел Ей беше град на обществени и частни камери и стандартният протокол вече включваше да се търсят камери в района на местопрестъплението — по същия начин, по който ченгетата чукаха по вратите и издирваха очевидци. Това наложи обособяването на специален отдел за анализ на видеозаписи. Камерите бяха от най-различен вид и бяха необходими сериозни умения, за да измъкнеш целия потенциал от записаните картини и звуци от или около местопрестъплението.

Пътят до лабораторията отне на Бош двайсет минути. По пътя му се обади Сото и му каза, че току-що е приключила сесията с психотерапевта.

— Забави се заради нови участници в престрелка — каза тя. — В момента пътувам за лабораторията да взема куршума.

— Не се безпокой за това — отвърна Бош. — Аз също пътувам натам с видеозаписите. Ще отскоча през Гън и ще взема куршума.

— Мислех си…

Тя не довърши, но Бош разбра какво се канеше да попита.

— Да, прегледах всички материали и в тях няма много — каза той. — Камерата от музикалния магазин е заснела прострелването на Мерсед, но всичко е доста размазано и неясно. Надявам се в лабораторията да успеят да направят нещо по въпроса.

— Добре.

Тонът й не беше особено доволен.

— Ако искаш, мога да изчакам да видиш записите и да ги занеса после.

— Не, не, остави им ги. След това в отдела ли се връщаш?

— Всъщност гледам да съм по-далеч от отдела. Медиите вече раздухаха обещанието за награда на бившия кмет и започнаха да звънят какви ли не хора. Искам да работя по случая, а не да вися на телефона.

Бош влезе на паркинга пред лабораторията и започна да се оглежда за свободно място.

— Ами ако получим достоверно обаждане?

— Мен ако питаш, шансът е едно на милион. Но ако някой наистина иска да издаде стрелеца, ще стигне до нас. Както и да е, успях да уредя всички обаждания да се пренасочват към Самюълс. Кой знае, може пък и да се навие да сложи някой на телефона, за да можем да работим по случая.

— Добре, утре по кое време да уговоря определянето на траекторията на куршума?

Бош беше забравил за това. Сега си помисли, че може би избързват.

— Задръж засега. Да видим какво ще излезе от видеозаписа. Той също може да ни помогне с траекторията.

— Добре. Тогава къде ме искаш?

— Дай ми половин час и ще се срещнем на Мариачи Плаза. Да видим дали медиите са оставили мястото на мира.

— Значи ще мога да отскоча до „Старбъкс“. Искаш ли нещо?

Бош се замисли за нивото кофеин в кръвта си.

— Не, нищо. Ще се видим по-късно.

Паркира и слезе от колата. Докато вървеше към стъклената врата на сградата, телефонът му иззвъня отново. Беше лейтенант Самюълс.

— Бош, къде си, по дяволите?

— Тъкмо влизам в лабораторията. Записал съм го на дъската. Какво става?

— Става това, че телефонът вече пуши от обаждания.

— И какво очакваш от мен, лейтенант? Работя по случая. Трябва да се отбия на две места в лабораторията и после имам среща с партньора си на местопрестъплението. Казах ти, че това с висенето на телефона няма да стане.

— Къде е Лъки Люси?

— В сряда следобед има сеанси с психотерапевта. Нещо читаво от обажданията?

— Откъде да знам, мамка му! Ти си ме насадил, Бош!

— Нищо и никого не съм насаждал. Изобщо не исках да става дума за никакви награди. Знаех, че…

— Няма значение. Ще сложа някой на телефона. От утре сутринта.

Самюълс затвори, без да дочака отговор. Докато прекрачваше прага на лабораторията по криминалистика, Бош се усмихваше.