Майкъл Конъли
Горящата стая (3)

2

Бош взе асансьора до партера. През последните няколко години окръгът беше похарчил трийсет милиона за обновяване на патологията, но асансьорите пъплеха едва-едва, както винаги.

Намери Лусия Сото на товарната рампа отзад, облегната на една количка. Гледаше телефона си. Беше дребна, с хубавка фигура, и тежеше най-много петдесет килограма. Беше със стилен костюм от онези, които бяха на мода при жените детективи. Позволяваше й да носи пистолета си на кръста вместо в чанта и създаваше впечатление за сила и авторитет по начин, недостижим за каквато и да било рокля. Този беше тъмнокафяв и тя го носеше с кремава блуза. Отиваше на гладката й кафява кожа.

Лусия погледна приближаващия се Бош и се изправи забързано като хлапе, хванато да прави нещо нередно.

— Готово — каза Бош.

И й подаде найлоновото пликче с куршума. Сото го взе и погледна парчето метал през найлона. Двама санитари приближиха зад нея и подкараха празната количка към вратата на крилото, известно като Голямата крипта. Беше добавено наскоро към комплекса и представляваше хладилен склад с размерите на „Мейфеър“: тук се съхраняваха всички трупове, докато им дойде редът за аутопсия.

— Голям е — каза Сото.

Бош кимна.

— И дълъг. Според мен е от карабина.

— И изглежда в доста лоша форма — каза Сото. — Заприличал е на гъба.

Върна му пликчето и Бош го прибра в джоба на сакото си и каза:

— Мисля, че имаме достатъчно материали за сравнение. Достатъчно, за да извадим късмет.

Санитарите зад Сото отвориха вратата на Голямата крипта, за да вкарат количката. През рампата лъхна студен въздух, носеше неприятна миризма на химикали. Сото се обърна и погледна огромното хладилно помещение. Редици и редици тела, поставени по четири едно над друго на рафтове от неръждаема стомана. Мъртвите бяха покрити с непрозрачни найлони, краката им стърчаха, етикетите на пръстите им се полюшваха от предизвиканото от вентилаторите течение.

Сото бързо се извърна. Беше пребледняла.

— Добре ли си? — попита я Бош.

— Нищо ми няма — бързо отвърна тя. — Просто…

— Всъщност това е сериозно подобрение. Навремето нареждаха телата в коридорите. Понякога след особено натоварен уикенд ги натрупваха едно върху друго. И ставаше доста миризливо.

Тя вдигна ръка, за да спре по-нататъшните му обяснения.

— Моля те, приключихме ли?

— Приключихме.

Той тръгна и Сото го последва. Обикновено вървеше зад него и той не знаеше дали това е израз на някакво уважение към възрастта и ранга му, или нещо друго, може би проблем със самочувствието. Насочи се към стъпалата в края на рампата. Така се стигаше по-бързо до паркинга за посетители.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Ще занесем куршума в оръжейния отдел — каза Бош. — Като стана въпрос за късмет, днес е сряда на отворените врати. После ще идем да вземем досието и доказателствата от Холенбек. И поемаме нещата.

— Ясно.

Слязоха по стълбите и продължиха през паркинга за служители. Онзи за посетителите се намираше отстрани на сградата.

— Обади ли се? — попита Бош.

— Какво? — не разбра Сото.

— Каза, че трябва да се обадиш по телефона.

— О. Да, обадих се. Извинявай.

— Няма защо.

Бош подозираше, че не е имало никакво обаждане и че Сото е искала да пропусне аутопсията, защото никога досега не е виждала изтърбушено човешко тяло. Беше нова не само в Неприключени следствия, но и в разследването на убийства. Това беше третият й случай с Бош и единственият, при който мъртвият беше достатъчно пресен за аутопсия. При постъпването си в отдела сигурно не беше предполагала, че ще присъства на аутопсии, щом ще работи по стари случаи. Гледките и миризмите обикновено са най-трудните неща, с които се свиква при разследването на убийство. Старите случаи обикновено елиминират и едното, и другото.

През последните години престъпността в Лос Анджелис бе намаляла значително, като най-голямата промяна беше в броя на убийствата. Това бе довело до промяна в приоритетите и практиките на разследване в ЛАПУ и Управлението бе наблегнало на разрешаването на стари случаи. През последните петдесет години в архивите се бяха натрупали над десет хиляди неразкрити убийства и имаше предостатъчно работа. Отдел „Неприключени следствия“ почти бе утроил състава си през последната година и сега си имаше собствен команден щаб с капитан и двама лейтенанти. Бяха привлечени мнозина опитни детективи от Специални убийства и от други елитни отдели в рамките на отдел „Убийства и обири“. Наред с тях постъпиха и млади детективи с малко или никакъв опит в разследването. Според философията, спусната от десетия етаж от КНП (кабинета на началника на полицията), времената бяха нови, с нови технологии и нов подход към нещата. Макар че в разследването нищо не може да се сравнява с богатия опит, няма нищо лошо той да се комбинира с нови и различни гледни точки.

Тези нови детективи — „модното звено“, както презрително ги наричаха някои — бяха избрани за Неприключени следствия по най-различни причини, вариращи от политически връзки, особени умения и прозорливост до награди за героизъм при изпълнение на служебните задължения. Един от тях беше работил като компютърен специалист във верига болници, преди да стане ченге, и бе изиграл основна роля в разкриването на убийство на пациент чрез компютризирана система за отпускане на рецепти. Друг беше учил химия като стипендиант на „Роудс“. Имаше дори детектив, който преди беше работил като следовател в Националната полиция на Хаити.

Сото бе само на двайсет и осем и беше в системата от по-малко от пет години. Беше „чист пагон“ и се изстреля до детектив благодарение на две предимства: беше от мексикански произход и говореше еднакво добре английски и испански. Освен това бе стигнала до детективския ранг по по-традиционен начин — превърна се в медийна сензация след престрелка с въоръжени грабители на магазин за алкохол в Пико-Юнион. Партньорът й бил улучен смъртоносно, но Сото успяла да свали двама от престъпниците и задържала другите двама на мушка, докато не пристигнал специалният екип да приключи със задържането. Стрелците се оказали членове на 13-а улица, една от най-свирепите банди в града, и героизмът на Сото моментално бе разгласен от вестници, уебсайтове и телевизии. По-късно шефът на полицията Грегъри Малинс я удостои с Медала за храброст на управлението. Партньорът й също бе награден, посмъртно.

Новият началник на Неприключени следствия капитан Джордж Краудър беше решил, че най-добрият начин да се справи с притока на свежа кръв в отдела е да раздели всички стари партньори и да прикачи към всеки опитен детектив по един неопитен. Бош беше най-възрастният и с най-много години в отдела, поради което му се падна най-младият детектив — Сото.

— Хари, ти си стар професионалист — беше му обяснил Краудър. — Искам да наглеждаш новобранката.

Макар че не си падаше особено да му напомнят за възрастта и положението му, Бош остана доволен от назначението. Започваше последната си година в управлението и часовникът отброяваше оставащото му време до пенсия. Всеки ден, през който оставаше на работа, беше златен. Часовете бяха безценни като диаманти. Мислеше си, че е хубаво, че приключва нещата по този начин — като обучава неопитен детектив и му предава онова, което може да предаде. Когато Краудър му каза, че новият му партньор ще е Лусия Сото, Бош бе доволен. Като всички други в управлението беше чул за изявата й в онази престрелка. Знаеше какво е да убиеш някого при изпълнение на служебните си задължения, както и какво е да изгубиш партньор. Разбираше смесицата от мъка и вина, която несъмнено изпитваше Сото. Помисли си, че двамата ще се сработят добре и че ще може да я направи сериозен следовател.

Работата в екип със Сото имаше и един чудесен бонус. Нямаше да му се налага да дели една хотелска стая с нея, когато са в командировка. Това беше важен момент. Разследването на неприключени следствия включваше доста пътуване. Често онези, които си мислеха, че им се е разминало, напускаха града с надеждата, че с отдалечаването си от престъпленията ще останат далеч и от ръката на полицията. Сега Бош с нетърпение очакваше да приключи времето си в управлението, без да му се налага да дели тоалетна или да търпи хъркането и другите емисии на партньора си в тясна двойна стая на някой „Холидей Ин“.

Макар че Сото не се беше поколебала да извади пистолет срещу превъзхождащ я числено противник в испанския квартал, присъствието на аутопсии беше нещо различно. Сутринта, когато Бош й каза, че трябва да отидат при съдебния лекар, тя не изглеждаше особено щастлива. Първият й въпрос бе дали е задължително и двамата разследващи да присъстват на дисекцията. При повечето стари случаи трупът отдавна беше в земята и единствената дисекция беше анализът на стари архиви и улики. Отдел „Неприключени следствия“ позволяваше на Сото да работи по най-важните случаи — убийствата, — без да й се налага да ходи на аутопсии, пък и на местопрестъпления.

Или поне така изглеждаше до тази сутрин, когато Краудър се обади на Бош у дома.

Попита го дали е чел „Лос Анджелис Таймс“ и Бош отговори, че не си го купува. По този начин спазваше старата традиция на презрение между правоприлагащите органи и медиите.

Тогава капитанът започна да му преразказва статията от първата страница, която щеше да стане нов случай за Бош и Сото. Докато слушаше, Бош отвори лаптопа си и влезе в сайта на вестника, където историята също се радваше на голямо внимание.

Вестникът съобщаваше, че Орландо Мерсед е умрял. Десет години преди това Мерсед се бе прочул в Лос Анджелис като неволна жертва на стрелба на Мариачи Плаза в Бойл Хайтс. Парчето метал, улучило корема му, долетяло до площада от района на Плезънт Авеню и се смятало, че бил заблуден куршум от престрелка между банди.

Инцидентът станал в четири следобед в събота. По онова време Мерсед бил на трийсет и една и участвал в Мариачи група, в която свирел на вихуела — петструнен инструмент, подобен на китарата, на който се крепи традиционната мексиканска музика. Той и тримата му приятели били една от няколкото Мариачи, чакащи работа на площада — изпълнение в ресторант, участие в quinceanera парти^[1] или може би на някоя сватба в последния момент. Мерсед бил едър, с голям корем, и долетелият изневиделица куршум направил на трески махагоновия му инструмент, пронизал шкембето му и се забил в прешлена.

Мерсед би станал просто поредната жертва в град, в който средствата за масова информация споменават нещо и продължават с пълна скорост напред — трийсетсекунден репортаж в новините на английски, съобщение от четири абзаца в „Таймс“ и малко повече внимание в испанските медии.

Но един прост каприз на съдбата променил това. Три месеца по-рано бандата на Мерсед „Лос Рейес Халиско“ свирила на сватбата на градския съветник Армандо Зеяс, а по време на инцидента Зеяс бе участвал в надпреварата за кметското място.

Мерсед бе оживял. Куршумът бе увредил гръбначния му стълб и го бе направил параплегик^[2] и кауза едновременно. В разгара на предизборната кампания Зеяс го изкарваше на сцената в инвалидния стол на всичките си речи и политически изяви. Използваше Мерсед като символ на пренебрежението към жителите на Източен Лос Анджелис. По онова време престъпността беше висока, а полицейската активност ниска — още не бяха заловили стрелеца. Бандите вилнееха безнаказано, основни услуги и дълго планирани проекти като продължаването на линията на метрото се спъваха. Зеяс обещаваше да е кметът, който ще промени това, и използва Мерсед и Източен Ел Ей, за да изгради основа и стратегия, които го отделяха от тълпата претенденти за поста. Излезе победител в предварителната надпревара и с лекота спечели изборите. През цялото време Мерсед беше до него, седнал в инвалидната си количка, облечен в своя charro костюм и понякога дори с окървавената риза, която носил по време на стрелбата.

Зеяс изкара два мандата. Източен Ел Ей получи засилено внимание от градската управа и полицията. Престъпността намаля. Метрото беше прокарано — имаше дори спирка на Мариачи Плаза — и кметът се наслаждаваше на бляскавите си успехи. Но онзи, който бе прострелял Орландо Мерсед, така и не беше заловен, а с времето куршумът постепенно вземаше своето от тялото. Инфекциите довели до много хоспитализации и операции. Първо изгубил единия си крак, после другия. Към раните се добавила и обидата — простил се и с ръката, която навремето изтръгвала мексиканските ритми от струните на инструмента му.

И накрая Орландо Мерсед бе умрял.

— Сега топката е в нашата половина — каза Краудър на Бош. — Не ми пука какво пише в проклетия вестник. Ние трябва да решим дали става въпрос за убийство. Ако смъртта му може да се припише медицински към онази стрелба преди десет години, започваме разследване и ти и Лъки^[3] Люси поемате случая.

— Ясно.

— Резултатът от аутопсията трябва да е убийство, иначе цялата работа умира с Мерсед.

— Разбрано.

Бош вече никога не отказваше случай, защото знаеше, че са му на свършване. Въпреки това се зачуди защо Краудър дава разследването на Мерсед точно на него и Сото. От самото начало знаеше, че се предполага, че куршумът е долетял от някаква престрелка между банди. Това означаваше, че новото разследване ще се съсредоточи най-вече върху Уайт Фенс и другите банди, действащи в Бойл Хайтс. Като цяло се очертаваше испаноезичен случай и докато Сото нямаше да има никакви проблеми с езика, същото не можеше да се каже за Бош. Знаеше как да си поръча тако и можеше да нареди на заподозрян да падне на колене и да си сложи ръцете на тила, но провеждането на разговори и дори разпити на испански беше извън пределите на уменията му. Това щеше да се падне на Сото, а доколкото можеше да прецени, тя все още не беше достатъчно отракана. В отдела имаше още поне два екипа с испаноговорещи, които имаха по-голям опит като следователи. Краудър би трябвало да се спре на някой от тях.

Фактът, че капитанът не беше направил очевидния и правилен избор, събуди подозренията на Бош. От една страна, директивата със случая да бъдат натоварени Бош и Сото можеше да е дошла от КНП. Разследването щеше да предизвика интереса на журналистите и включването на ченгето герой Сото в случая можеше да спомогне за позитивно медийно отразяване. По-мрачната алтернатива бе, че може би Краудър желае провала на екипа Бош-Сото и така публично да минира решението на началника на полицията да скъса с традицията и опита при формирането на новия отдел „Неприключени следствия“. Изборът на млади и неопитни новобранци пред детективи ветерани, чакащи свободни места в УО, не се нравеше много на служителите. Може би Краудър беше решил да злепостави началника заради постъпката му.

Докато излизаха на паркинга за посетители, Бош се опита да пропъди спекулациите за мотивите. Замисли се за задачите за деня и си даде сметка, че се намират на не повече от километър и половина от участъка Холенбек и още по-близо до Мариачи Плаза. Можеха да слязат по Мишън до Първа улица и после да минат под 101. Десет минути най-много. Реши да обърне реда на спирките, които бе казал на Сото.

На половината път до колата Бош чу някой зад тях да вика Сото. Обърна се и видя някаква жена да пресича паркинга за служители — държеше безжичен микрофон. Зад нея операторът с камерата се опитваше да не изостава, докато се промъкваше между автомобилите.

Бош изруга.

Огледа се, за да види дали няма и други. Някой — може би Корасон — беше подшушнал на медиите.

Жената му изглеждаше позната, но не можеше да си спомни от кое предаване или пресконференция. Тя обаче определено не го познаваше, защото се насочи право към Сото, вдигнала микрофона. Сото беше по-известното лице за медиите. Поне в най-новата история.

— Детектив Сото, Кати Аштън от Пети канал, помните ли ме?

— Ъ-ъ-ъ, мисля, че…

— Смъртта на Орландо Мерсед официално ли е определена като убийство?

— Още не — побърза да се намеси Бош, макар да бе извън обектива.

Камерата и репортерката се обърнаха към него. Бош изобщо не искаше да се появява в новините, но трябваше да си осигури няколко стъпки преднина пред медиите.

— Патолозите преглеждат медицинското досие на господин Мерсед и ще решат на тази база. Надяваме се скоро да научим заключението им.

— Това ще доведе ли до подновяване на разследването за стрелбата по господин Мерсед?

— Случаят още не е приключен и това е единственото, което мога да ви кажа засега.

Без нито дума повече Аштън се завъртя на деветдесет градуса и тикна микрофона под носа на Сото.

— Детектив Сото, бяхте наградена с Медала за храброст за престрелката в Пико-Юнион. Да не би сега да се целите в онзи, който е прострелял Орландо Мерсед?

За момент Сото се смути, но бързо се окопити.

— Не се целя в никого.

Бош избута оператора, който се беше обърнал да снима над лявото рамо на репортерката, стигна до Сото и я поведе към колата.

— Това е всичко — каза той. — Без повече коментари. Обадете се в медийния отдел, ако имате още въпроси.

Бързо тръгнаха към колата и Бош седна зад волана.

— Добър отговор — каза, докато завърташе ключа на запалването.

— Какво искаш да кажеш? — не разбра Сото.

— Отговорът за целенето в стрелеца на Мерсед.

— О.

Излязоха на Мишън и поеха на юг. Когато се отдалечиха на няколко преки от патологията, Бош отби и спря. Обърна се към Сото и протегна ръка.

— Дай да ти видя телефона.

— Какво?

— Дай да ти видя телефона. Каза, че трябва да се обадиш, когато влязох за аутопсията. Искам да видя дали не си се обадила на репортерката. Не мога да работя с партньор, който пуска информация на медиите.

— Не, Хари, не съм й се обаждала.

— Добре, тогава дай да ти видя телефона.

Възмутената Сото му даде телефона си. Беше айфон, същият като на Хари. Той отвори списъка с обажданията. Сото не се беше обаждала на никого от предишната вечер. И последният й разговор беше с Бош тази сутрин, когато й каза за случая.

— Есемес ли й прати?

Отвори приложението и видя, че последното съобщение е до някоя си Адриана. На испански. Обърна телефона към нея.

— Кой е това? И какво пише?

— Моя приятелка. Виж, не исках да влизам в стаята, ясно?

Бош я погледна.

— Каква стая? Какви ги…

— Залата за аутопсии. Не исках да гледам.

— Значи си ме излъгала?

— Извинявай, Хари. Притеснявам се. Мисля, че не мога да го понеса.

Бош й върна телефона.

— Просто не ме лъжи, Лусия.

Погледна в огледалото и потегли. Мълчаха, докато не стигнаха до Първа улица. Бош мина в лявото платно и Сото се сети, че не отиват да занесат куршума в Областната лаборатория по криминалистика.

— Къде отиваме?

— Така и така сме в квартала. Реших да хвърлим едно око на Мариачи Плаза, а после да идем до Холенбек за досието.

— Ясно. А куршумът?

— След това. Това с престрелката ли е свързано? Нежеланието ти да присъстваш на аутопсии?

— Не. Тоест, не зная. Просто не исках да гледам.

Бош реши засега да я остави на мира. След две минути вече приближаваха Мариачи Плаза и той видя два телевизионни микробуса: бяха издигнали антените си в готовност за включване на живо.

— Направо са се нахвърлили върху новината — каза Бош. — Ще се върнем по-късно.

Продължи нататък. След по-малко от километър стигнаха до участъка Холенбек. Чисто нов и модерен, с наклонени стъклени панели, създаващи фасада, която отразяваше слънцето под всевъзможни ъгли. Приличаше повече на корпоративен офис, отколкото на полицейски участък. Бош спря на паркинга за посетители, изключи двигателя и каза:

— Ще е приятно.

— Какво искаш да кажеш? — попита Сото.

— Ще видиш.