Майкъл Конъли
Горящата стая (27)

26

Хипотезата им стана още по-достоверна, след като Гън Чун установи, че карабината „Кимбър“, която бяха донесли, е оръжието, изстреляло куршума, останал забит в гръбнака на Орландо Мерсед цели десет години.

След като оръжието беше обработено за пръстови отпечатъци, Чун изстреля куршум в специалната камера на лабораторията, извади го с мрежа и го сравни под микроскоп с куршума от Мерсед. Оригиналният куршум бе силно повреден, но на Чун му бяха нужни по-малко от десет минути да заяви, че е налице съвпадение и че е готов да заяви това пред съда.

Бош и Чун изстреляха куршуми и от картечницата и пистолета. Хари помоли Чун да пусне профилите на куршумите през базата данни, когато има възможност. Другите две оръжия може и да нямаха нищо общо със случая Мерсед, но трябваше да се проверят. Уилман не ги беше скрил случайно. Оръжията си оставаха висящи въпроси, които трябваше да намерят отговора си.

Самурайският меч също трябваше да се провери и проследи, ако това беше възможно. Но това не беше по специалността на Чун. Бош реши да провери кражбите на мечове и престъпленията, включващи използването на подобни оръжия, веднага щом приключи това разследване и разполага с нужното време.

 

 

Когато се върнаха в Дирекцията на полицията, нямаше на кого да докладват новините. Краудър и Самюълс отдавна си бяха тръгнали. Почти всички други следователи също се бяха разотишли. Бош прибра трите огнестрелни оръжия и меча в шкафа за оръжие в стаята с досиетата. Смяташе на сутринта да проследи картечницата и глока в базата данни на Агенцията за контрол на алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия.

Когато се върна в клетката, Сото четеше последните съобщения от телефона, които им беше оставила Сара Холкомб.

— Някой да се е обаждал и да е казал, че стрелецът е тип на име Дейв Уилман? — попита Бош. — И че го е направил по молба на Чарлз Брусард?

— Иска ти се — отвърна Сото.

Бош седна. Беше уморен. Шофирането напоследък изсмукваше силите му.

— Има ли нещо интересно все пак? — попита след малко.

— Не много. Анонимната дама, която смята, че бившият кмет разполага с всички отговори, е отговорила на позвъняването ми, но Сара го пропуснала и жената оставила съобщение, в което се казва същото — говорете със Зеяс. Този път Сара проверила номера и се оказало, че е на предплатен телефон.

— Нищо изненадващо. Ако не е американска гражданка, няма да има съответните документи и банкова сметка, за да си вземе нормален. Повечето незаконно пребиваващи в града използват телефони еднодневки. Евтини са и могат да се намерят във всяко магазинче.

Сото отново звънеше на номера и държеше слушалката до ухото си, докато продължаваше разговора.

— Честно казано, настоятелността й ме кара да се замисля.

— За какво? Дали бившият кмет е замесен в прострелването на Мерсед ли?

— Не, не това. Прилича ми на изсмукано от пръстите. Но може пък наистина да знае нещо.

— Добре, тогава ти ще попиташ негова чест за това — въз основа на анонимно обаждане. Да видим дали ще си запазиш Медала за храброст след това.

— Знам. Безумно е.

— Не е безумно. Просто е безразсъдно, докато не се появи нещо друго, което да подкрепи подобно твърдение. А не мисля, че това ще стане.

Сото затвори телефона.

— Пак се включи гласова поща.

Бош придърпа стола си до нейния и каза, че иска да смени темата и да обсъдят следващите си ходове. Вече беше задължително да съставят пълни профили на Брусард и Уилман. Използва положението си на старши партньор и избра за себе си Брусард, а на Сото остави Уилман. Каза също, че смята, че е време да идат в Окръжната прокуратура, за да покажат с какво разполагат и какво още е необходимо за повдигането на обвинение. Щеше да се опита да направи това на следващия ден с надеждата да попадне на Джон Люин или друг, за когото ще е сигурен, че става за задачата. Люин винаги търсеше начини да работи със следователите за повдигането на печелившо обвинение. Някои от колегите му на седемнайсетия етаж на Съдебната палата, изглежда, се грижеха повече да търсят причини да не повдигат обвинения.

— Ами Бони Брай? — попита Сото, след като Бош приключи.

— Мисля, че ще трябва да почака — отвърна Бош. — Поне засега. Трябва да използваме инерцията, която натрупахме по случая Мерсед. Освен това трябва да приемем, че Брусард действа против тази инерция. Сто на сто знае, че Мерсед е умрял и че вече разполагаме с куршума. Може вече да ни следи. Така че е най-добре да се посветим изцяло на Мерсед и да действаме бързо.

Сото, изглежда, се разочарова, но прие решението му. Все пак попита:

— Ами ако работя в свободното си време?

Бош се замисли за момент, после каза:

— Никога не бих ти казал да не работиш в свободното си време. Тук наричат подобни неща „случаи хоби“. Но наистина не ми се вижда подходящо за този случай. Знам какво означава той за теб и разбирам, че искаш да продължиш със същото темпо. Да приключиш с откриването на връзката и тъй нататък. Просто искам да съм сигурен, че ще си напълно съсредоточена върху Мерсед.

— Ще бъда, Хари. Обещавам.

— Добре, тогава прави каквото трябва.

 

 

По пътя към дома Бош отново зави по Мълхоланд вместо по Удроу Уилсън, за да мине покрай дома на Чарлз Брусард. Не беше сигурен какво се надява да види. Шансовете да зърне заподозрения — а Бош вече бе стигнал до точката да го смята за заподозрян — бяха почти нулеви. Въпреки това нещо привличаше Бош към бетонната крепост, в която Брусард се криеше толкова дълго от публичното разобличаване и закона.

Когато стигна отбивката с панорамния изглед, вече беше тъмно. Според знаците паркът беше затворен от залез до изгрев-слънце, но там имаше паркирани три коли и хората гледаха към огромния килим от светлини в долината. Бош слезе и погледна надясно по хребета. Предният ръб на бетонната къща стърчеше по-далеч от околните къщи и площадката, на която се намираше. Видя светлини в прозорците от пода до тавана, а далеч надолу, на най-долното ниво, имаше осветен басейн с формата на бъбрек. Никъде не се забелязваше човешко присъствие.

Седна на една пейка и започна да се наслаждава на изгледа като другите туристи на площадката. Мислите му обаче бяха насочени към убийствата и хората, които плащат на други, за да премахнат конкурентите и враговете им. Върховните нарцисисти, които си мислят, че светът се върти единствено около тях. Запита се колко ли други такива има сред безбройните светлини, които сияеха към него през леката мъгла.

Чу някакъв властен глас и се обърна. Един рейнджър осветяваше с фенера си лицата на хората и им казваше, че паркът е затворен и трябва да си тръгват, или ще бъдат глобени. Беше арогантен нахалник и носеше широкопола шапка, която подбиваше авторитета му. Когато приближи да разкара Бош, който единствен не побърза да се изнесе, Хари вдигна значката си и заяви, че работи.

— Въпреки това трябва да напуснете — каза рейнджърът. — Паркът е затворен.

Бош прочете името му на табелката на униформата — Бендър.

— Първо, разкарайте светлината от очите ми. Второ, работя по случай, наблюдавам една къща и това е единственото място, от което мога да я видя. След десет минути се махам.

Бендър насочи фенера си надолу. Май не беше свикнал да не изпълняват нарежданията му.

— Наистина ли ви карат да носите тези шапки? — попита Бош.

Бендър го изгледа за момент и Бош отвърна на погледа му. На светлините отдолу Бош видя, че слепоочията му пулсират.

— Към тази значка върви ли някакво име?

— Разбира се. Бош. От Убийства и обири. Благодаря, че попитахте.

Зачака. „Той е на ход“.

— Десет минути — каза Бендър. — Ще се върна да проверя.

Бош кимна.

— Карате ме да се чувствам по-добре.

Рейнджърът тръгна към стълбите, водещи към паркинга, а Бош отново насочи вниманието си към бетонната крепост. Забеляза, че светлината на басейна е угасена. Стана и отиде до ръба на площадката. Имаше предпазен парапет, стигащ до бедрата. Бош се опря на него и се надвеси, за да получи още по-добър изглед към имението на Брусард. Извади от джоба си малък бинокъл и погледна през него. Така можеше да вижда през някои от осветените прозорци. Видя дневна с големи абстрактни картини на шестметрови стени и кухня, в която работеше жена. Изглежда, вадеше чинии от съдомиялната машина. Имаше тъмна коса, но не можеше да я разгледа добре. Бош предположи, че е Мария Брусард, жената, чиито брачни провинения бяха сложили началото на всичко.

Телефонът му иззвъня и го стресна. Той се изправи, прибра бинокъла и извади телефона. Беше Вирджиния Скинър.

— Първо, благодаря отново за вечерята снощи — каза тя. — Наистина беше много приятна и се забавлявах.

— Аз също. Трябва да го направим отново.

Последва кратка пауза, след което тя продължи:

— Второ, още ли се интересуваш от Чарлз Брусард?

Бош остана загледан към къщата на Брусард за няколко секунди, преди да отговори.

— Защо питаш?

— Ами, днес беше муден ден и преглеждах натрупалите се по бюрото ми боклуци. Нали се сещаш, комюникета, политически покани и така нататък. Гледах какво мога просто да изхвърля и да поразчистя и попаднах на едно комюнике за мероприятие за набиране на средства за предварителната кампания на Зеяс. Брусард е един от организаторите. Събитието ще се състои утре.

— Утре? В неговата къща ли?

— Не, този път в „Бевърли Хилтън“. Дори пише, че Зеяс ще е там, но трябва да приемем, че ще цъфне само колкото да каже няколко думи.

— Трябва ли ти някакъв билет или покана, за да присъстваш?

— За мен не. Аз съм от медиите. Иначе входът е петстотин долара.

— Ти ще ходиш ли?

— Може би не… освен ако… ако ти ще ходиш, мога да дойда и аз.

Бош се замисли. Утре вечер дъщеря му беше на онази операция с алкохола. Мади не искаше Бош да я излага, като отиде с нея, но планът му беше да е там и да наблюдава тайно. Имаше чувството, че сержантът им няма да е толкова бдителен като него, дори от разстояние.

— От колко часа е?

— От седем, в салон „Мърв Грифин“.

— Сигурно ще съм в района, така че може да намина да го видя. Става ли да ти кажа утре?

— Разбира се. Значи още се интересуваш от него?

— Не мога да говоря за случая. Имаме споразумение, нали помниш?

— Разбира се. Няма да пиша нищо, докато не разрешиш. Значи можеш да ми кажеш всичко и да вярваш, че няма да го използвам.

Бош закрачи към стъпалата. Разговорът изведнъж бе станал неловък с точното й обобщение на сделката, която бяха сключили, преди да вечерят. След това не бяха споменали за нея нито веднъж.

— Хари? Чуваш ли ме?

— Да. В момента съм зает с едно нещо. Ще ти се обадя утре и ще ти кажа дали ще ходя на онова чудо.

— Добре, става. Ще се чуем утре.

Бош затвори и прибра телефона. Канеше се да слезе по стълбите към колата, но погледна назад към къщата на Брусард. Този път видя фигура на един от балконите. Върна се до края на площадката и отново извади бинокъла.

На балкона стоеше мъж, облечен в нещо като разтворена роба върху шорти и тениска. В едната му ръка се виждаше смътно пламъче на цигара. Мъжът бе набит и с брада.

И като че ли гледаше право към Бош.

 

 

Мади се беше настанила в трапезарията, на мястото, на което Бош обикновено сядаше да работи. Беше отворила лаптопа си и като че ли пишеше нещо за училище.

— Здрасти, хлапе, какво има за вечеря? — попита той.

Наведе се и я целуна по темето.

— Не знам — отвърна тя. — Твой ред е.

— Не, снощи беше твой ред и се прехвърля за днес заради „Храна на колела“.

— Не, системата не работи така. Много е сложно. Просто трябва да знаеш кои дни са твоите и понеделник е твой ден.

Бош знаеше, че тя е права, защото и преди бяха спорили по този въпрос. Беше обаче изнервен от дистанционната конфронтация с мъжа, който според него бе Чарлз Брусард. Бош беше първият, който се беше обърнал и бе тръгнал към колата си.

— Е, в такъв случай нямам нищо — каза той. — Откъде да поръчам или къде да отида да взема нещо?

— „Покито Мас“?

— Нищо против. Обичайното ли за теб?

— Да.

— Няма да се бавя.

„Покито Мас“ се намираше буквално под къщата им в подножието на хълма. С едно по-добро мятане Бош можеше да улучи покрива на заведението с камък от задната тераса. Понякога от същото място можеше дори да долови ароматите от мексиканския ресторант. Това бе едно от странните противоречия в града. Колкото и близо да изглеждаше нещо, то си оставаше далеч.

Докато чакаше да изпълнят поръчката му, получи обаждане от капитан Краудър.

— Познаваш ли парков рейнджър на име Бендър?

Бош се намръщи.

— Да. Запознахме се тази вечер.

— Е, на него срещата не му е харесала.

— Майтапиш ме, нали? Да не искаш да кажеш, че някакъв идиот с кретенска шапка е подал жалба срещу мен?

— Утре ще трябва да напишеш обяснение с твоята версия на разговора.

— Както кажеш.

— Наистина ли си се подигравал с шапката му?

— Да, капитане, нещо такова.

— Хари, Хари, Хари… много добре знаеш, че тези типове са оперирани от чувство за хумор.

— Човек се учи, докато е жив, капитане.

— А и какво изобщо си правил там?

— Просто се наслаждавах на гледката.

— Е… Не мисля, че ще се стигне до нещо сериозно, но напиши обяснението, нали?

— Добре.

— Нещо ново по Мерсед от последния ни разговор?

Бош още не беше готов да спомене името на Брусард пред началниците и затова го пропусна. Каза обаче:

— Открихме оръжието.

— Какво!? — възкликна Краудър. — Защо не ми каза веднага?

— Нямаше те, когато се върнахме. Щях да ти съобщя утре.

— Къде беше?

— Скрито в къщата на един мъртъв тип.

— Искаш да кажеш, че стрелецът е мъртъв?

— Така изглежда.

— Страхотно. Значи няма да има процес. Можем да приключим с голяма розова панделка още тази седмица.

— Не е точно така, капитане. Ако въпросният тип е бил стрелецът, някой го е натоварил да стреля. И ние искаме него.

Жената зад тезгяха извика номера на Бош. Вечерята му за вкъщи беше готова.

— Знаем ли кой е? — попита Краудър.

— Работим по въпроса — каза Бош. — Утре ще знам повече.

Имаше чувството, че Краудър иска допълнителна информация, но знаеше, че капитанът е директна връзка с десетия етаж на Дирекцията на полицията. Бош не можеше да позволи името на Брусард да започне да циркулира на етаж, на който политиката беше повече от полицейската работа. Накрая Краудър отстъпи.

— Добре, Хари. Утре. Искам да знам всичко, което знаеш.

— Дадено, капитане — отвърна Бош.

Затвори и взе торбата с храната от тезгяха.