Майкъл Конъли
Горящата стая (16)

15

Пътният протокол на Неприключени следствия изискваше детективите да се обаждат в местната полиция и да обясняват защо са в града и къде смятат да ходят. Обикновено това бе проста проява на любезност и детективите от Лос Анджелис бяха оставяни да си вършат работа. Често местните предпочитаха или изискваха да им прикачат някой от своите. А понякога посетителите от Ел Ей се нуждаеха от помощ при откриването на някого или при арест. Бош сподели със Сото опита си, че предварителното обаждане за предстоящо пристигане може да създаде проблеми.

Понякога местните се престараваха и започваха да проучват целите, което неизбежно ги подплашваше или предупреждаваше. Имаше и случаи, когато местните просто излизаха и спипваха заподозрения, с което лишаваха Бош от възможността да го разпита преди официалното му арестуване и привличане на адвокат. Винаги съществуваше и вероятност, макар и не много голяма, заподозреният да е свързан по някакъв начин с полицая от другата страна на телефонната линия. Веднъж Бош се беше обадил на детектив от Сейнт Луис, докато се готвеше да отиде там да арестува заподозрян в убийство. Изобщо не подозираше, че разговаря с човек, който се оказа свързан чрез брак със заподозрения. Бош научи за връзката едва когато отиде на място и откри, че целта му е избягала предишната нощ.

— Никога не повторих тази грешка — каза Бош на Сото. — Сега винаги се появявам неочаквано.

Стигнаха в централата на полицейското управление малко преди осем вечерта. Първо се бяха регистрирали в един близък хотел, защото не беше ясно какво ще им поднесе нощта, а Бош не искаше да губят резервацията, ако стигнат в хотела след полунощ.

Униформеният полицай на рецепцията не се впечатли особено от значките им, но се съгласи да звънне в детективското бюро и да пита дали Чайлдърс е налице.

Чайлдърс беше в управлението и каза на полицая да ги изпрати горе.

Качиха се с асансьора. Пред входа на детективското бюро имаше втора рецепция. Нямаше никого и трябваше да изчакат известно време, докато от вратата зад рецепцията не излезе човек. Първите му думи бяха:

— Как е Рик Джаксън?

— Наскоро се пенсионира — отвърна Бош. — И най-вероятно се е отдал на голфа.

— Надявам се.

Детективът протегна ръка над плота.

— Рики Чайлдърс. Сложиха ме да въртя това място нощем.

Ръкуваха се и Бош му даде значката си, вместо само да я размаха, както беше направил долу. Сото направи същото. Това бе проява на уважение.

— Обадихте ли се предварително? — попита Чайлдърс. — Капитанът не ми спомена нищо.

— Не, направо дойдохме — каза Бош. — Сутринта научихме за един тип, с когото трябва да поговорим, и веднага скочихме в самолета. Нямахме възможност да се обадим предварително.

Чайлдърс кимна, но Бош не беше сигурен, че е повярвал на историята. Приличаше на способен и опитен човек. На около четирийсет и пет, в добра форма, с дълги мустаци, които се спускаха от двете страни на устата му. Като цяло създаваше впечатление за стрелец от Стария запад и Бош подозираше, че много добре си дава сметка за това и поддържа имиджа си. Нямаше сако и носеше пистолета си в кобур под мишницата. Това също допринасяше за картината.

— За кого става въпрос? — попита Чайлдърс.

— Свидетел по случая, върху който работим — каза Бош. — Убийство. Трябва да говорим отново с него, защото стигнахме до заключението, че може и да не ни е казал всичко, което знае.

— Спестил ви е това-онова, а? — рече Чайлдърс. — Лошо. Този приятел има ли си име?

— Анхел Охеда — каза Сото. — На трийсет и девет и според нас е тук от девет или десет години.

И даде на Чайлдърс лист с номера на последната известна шофьорска книжка на Охеда.

— Девет или десет години? — повтори Чайлдърс. — Значи работите по стар случай, а?

— Нещо такова — отвърна Бош. — Според информацията ни въпросният човек е дошъл тук да работи в бар на име „Ел Чиуауа“. Знаете ли за подобно заведение?

— Че как. На Гарнет в Източна Тълса. В Малко Мексико.

— Що за място е?

— Бунище с маса за билярд. По няколко пъти седмично минава патрул, за да укротява атмосферата. Та значи въпросният тип работи там?

— Информацията ни е от близо десет години. Просто отправна точка.

— Ако искате, ще ви заведа. Но първо да идем в отдела и да видим дали нямаме нещо за въпросния господин Охеда.

Работата по стари случаи беше отвеждала Бош в куп детективски бюра из цялата страна. Всички си приличаха. Бюрото на Тълса спокойно можеше да се намира в Сиатъл, Балтимор или Тампа. Сгъчкани работни места, картотеки покрай стените, обяви за издирване на всяка стена и врата. Заради късния час помещението беше почти пусто. Бош видя цивилно ченге на едно бюро и детектив на друго. Чайлдърс ги поведе към собствената си клетка и каза:

— Сядайте.

Всички седнаха и Чайлдърс изключи часовника радио, от който свиреше тиха музика. Май беше Ханк Уилямс младши.

— Да видим с какво разполагаме за този приятел — каза Чайлдърс.

Погледна листа с номера на шофьорската книжка и въведе информацията в компютъра си. Бош предположи, че търси някаква вътрешна база данни, която може да му каже дали Охеда не се е сблъсквал по някакъв начин с полицията на Тълса. Сото вече беше проверила националните бази, преди да тръгнат от Ел Ей, но без резултат.

Чайлдърс пусна търсенето и вдигна ръце, сякаш току-що е направил някакъв фокус. След секунди в горната част на екрана се появи надпис.

Няма намерени резултати.

— По дяволите — изруга Чайлдърс. — Ако е работил в „Чиуауа“, няма начин да не е бил свидетел, жертва, да е пуснал сигнал или нещо подобно. Сигурни ли сте, че информацията ви е читава?

— Била е, преди десетина години — каза Бош. — Може да си е сменил името. Какво излиза, ако потърсите „Ел Чиуауа“?

— Разполагате ли с цялата нощ?

Чайлдърс въведе името на бара и този път надписът обяви, че са намерени 972 резултата.

— И това е само за последните седем години — каза той. — Преди това всичко беше на хартия. Искате ли да прегледате всичко това? На ваше разположение е.

Бош се замисли как да използват най-добре времето си и как да стеснят търсенето. Сото го изпревари.

— Предлагам просто да отидем и да огледаме — каза тя. — Да видим дали още не е там. Нали затова дойдохме.

— Звучи ми добре — рече Чайлдърс.

Бош кимна.

 

 

Чайлдърс караше. Малко Мексико се намираше на двайсет минути път източно от центъра. Беше тъмно, но улиците бяха добре осветени и Бош не видя онова, което очакваше. Пътищата бяха с широки тревни ивици в средата. Покрай тях имаше къщи, църкви и фирми. Имаше и затворени фирми. Видя една полицейска кола, спряла при закрита бензиностанция. Трябваше да се оглежда дълго и внимателно, за да види някакви графити.

— Това значи е испанският ви квартал — рече той.

— Това е — съгласи се Чайлдърс.

Бош беше на задната седалка, а Сото бе заела мястото до шофьора. Това щеше да му позволи да седи до Охеда, ако го открият и го отведат в управлението за разпит.

Отначало Чайлдърс мина бавно покрай „Ел Чиуауа“. Мястото приличаше на бивша „Пица Хът“. Покривът още беше червен, но прозорците бяха боядисани и по тях бяха закрепени изрисувани на ръка шперплати, рекламиращи cherveza, chicharones и desportes. Осветен знак на един стълб оповестяваше името на бара заедно с рисунка на породата куче, кръстена на мексиканския щат, озъбено и с боксьорски ръкавици на предните лапи.

Беше почти десет вечерта и паркингът бе пълен. Няколко души се мотаеха отвън с бутилки в ръце и пушеха.

— Това е нарушение — каза Чайлдърс. — Законът забранява да се излиза с отворени бутилки.

— Добре — каза Бош. — Можем да го използваме.

След като отминаха, Чайлдърс отби и спря. Погледна в огледалото към Бош, защото знаеше, че той е главният в екипа, и попита:

— Какъв е планът?

Бош се замисли за момент.

— Минахме една косатка при старата бензиностанция — каза той. — Можем ли да я извикаме?

— Косатка ли? — не разбра Чайлдърс.

— Патрулната кола. Черно и бяло. Човекът вътре май пишеше доклади.

— Косатка. Харесва ми. Да, мога да го извикам.

— Добре, ще го направим. После ще влезем и ще се огледаме. Ако видим нашия човек, униформеният ще го извика да излезе навън, защото се пие на обществено място. Ако номерът мине, ще го приберем в колата и двамата с Люси поемаме нещата нататък. Няма да споменаваме Ел Ей и ще използваме вашите значки.

Чайлдърс кимна.

— Звучи добре.

Взе радиостанцията и се свърза с диспечера да прати патрулната кола при тях. После се изключи и остави микрофона.

— Очаква ли се нещата да загрубеят? — попита Бош.

— Би трябвало всичко да мине спокойно — отвърна Чайлдърс. — Но вътре няма много жени. Детектив Сото може да ги накара да… хм, ако ме разбирате какво искам да кажа.

— Ще се оправя — каза Сото. — Не съм дошла, за да чакам в колата.

Тонът й не предразполагаше към дебати.

— Нищо против — каза Чайлдърс.

Изчакаха десет минути, докато патрулната кола се появи. Чайлдърс примигна с фаровете и колата пресече отсрещното платно и спря до тях. Патрулният беше сам — типично за общините с орязан бюджет. Чайлдърс познаваше полицая, но не си направи труда да представи Бош и Сото — каза само, че са от Лос Анджелис. Сподели плана на Бош и полицаят каза, че е готов.

Чайлдърс обърна и последваха патрулната кола до бара. На паркинга нямаше свободни места. Завиха около бара и спряха до вратата, където няколко мъже пиеха и пушеха. Повечето вероятно вече бяха отнасяли санкции за пиене навън, защото щом видяха патрулката, се заблъскаха да влязат вътре.

Четиримата слязоха от колите и тръгнаха към вратата. Бош чу гърмящата в бара музика. Застана отляво на Сото, защото беше левичар. Това беше обичайният начин да приближават врата, зад която не знаеха на какво ще попаднат. Така бяха в най-голяма безопасност — покриваха и двете страни.

Униформеният полицай беше поне метър и деветдесет, доста добре сложен. Гръдната му обиколка се подчертаваше от бронежилетката под униформата. Влезе пръв и започна да проправя път през тълпата. Както се очакваше, Сото привлече погледите на публиката. Това бе добре дошло за Бош и той започна да оглежда лицата — търсеше лице, което да наподобява десетгодишната снимка от шофьорската книжка на Анхел Охеда от Калифорния.

Извади късмет. Почти незабавно видя зад бара в десния край на помещението мъж, който приличаше на Охеда. На пръв поглед беше един от тримата бармани, само че не вземаше поръчки и не отваряше бутилки бира. Стоеше до касовия апарат и гледаше претъпканото помещение. След миг погледът му се спря върху Бош и регистрира бялото лице в морето от кафяви. Бош моментално разбра, че вероятно е разпознат като ченге. Съмняваше се обаче, че Охеда — ако наистина беше той — ще го разпознае като ченге от Ел Ей.

Бош и Сото вече не вървяха един до друг. Пътеката през тълпата бе твърде тясна и се наложи да преминат в колона. Сото бе много по-дребна от Бош и нищо не виждаше от посетителите. От тонколоните гърмеше електронна музика с латино ритми. Високо по стените и над бара имаше екрани, показващи европейски футбол и бокс. Долавяше се характерната воня на марихуана.

Бош се наведе напред и почти извика в ухото на Сото:

— Тук е. Зад бара. Кажи на Чайлдърс.

Думите му бяха предадени напред по колоната и когато малката група стигна до бара, патрулният полицай вече беше получил инструкциите си. Даде знак на мъжа до касовия апарат да приближи и му каза, че трябва да излезе навън. Човекът се поколеба и посочи тълпата, сякаш искаше да покаже, че трябва да остане и да се грижи за работата. Едрото ченге се надвеси още повече над бара и каза нещо, което явно прозвуча доста убедително. Мъжът вдигна дъската и излезе, като даде някакъв знак на барманите. Полицаят го насочи към вратата, през която бяха влезли, и всички отново пресякоха заведението и излязоха.

Щом се озоваха навън, мъжът веднага стана настъпателен и насочи протестите си към униформения, сякаш не знаеше, че цивилните винаги са главните.

— Защо ме тормозите? Имам си работа.

— Господине, успокойте се — каза униформеният. — Има проблем, който трябва да…

— Какъв проблем? Няма никакъв проблем.

Бош беше сигурен, че това е Охеда, и остана доволен, че знае английски.

— Кевин, нека аз поговоря с човека — каза Чайлдърс.

Полицаят отстъпи и Чайлдърс застана на мястото му, като почти завря лице в лицето на бармана.

— Как се казвате, господине?

— Защо? Защо да ви казвам името си?

— Защото имаме сериозен проблем, господине. И ако не ни сътрудничите, ще стане още по-сериозен. И тъй, как се казвате?

— Франциско Бернал. Ясно?

— Имате ли документи, Франциско Бернал? Шофьорска книжка например?

— Не съм шофьор. Живея зад бара.

— Браво на вас. Тогава зелена карта? Или паспорт?

Мъжът погледна Сото, сякаш се отвращаваше, че тя участва в този произвол. После извади портфейла си и измъкна от него сгънат лист. Връчи го на Чайлдърс, който го отвори и го прегледа набързо, преди да го предаде на Бош. После се дръпна, за да може Бош да поеме нещата нататък.

Бош погледна документа и патрулният полицай му помогна, като насочи фенерчето си към него. Беше фотокопие на карта за постоянно пребиваване, идентифицираща мъжа като Франциско Бернал. Технически погледнато, всеки притежател на зелена карта трябваше да я носи винаги със себе си. Но в действителност картата беше безценна и трудно можеше да се смени, ако бъде изгубена или открадната. Повечето хора носеха фотокопия и държаха оригиналите заключени на сигурно място. Копията обикновено се приемаха при повърхностни полицейски проверки, но Бош знаеше също, че е по-лесно да се направи фалшиво фотокопие, отколкото да се фалшифицира зелена карта.

Докато изучаваше документа, неколцина от клиентите излязоха да видят какво става. Чайлдърс тръгна агресивно към тях, посочи им вратата и им нареди да се прибират. Те побързаха да се подчинят.

Бош вдигна очи от документа и погледна мъжа, за когото още смяташе, че е Анхел Охеда.

— Знаете, че сте в нарушение, когато не носите оригинала, нали?

Мъжът поклати раздразнено глава.

— Това са глупости!

Бош пристъпи към него, връчи му сгънатия лист, който той беше донесъл, и попита:

— И това ли е глупост?

Мъжът дръпна листа от ръката му и го отвори. Беше копие на калифорнийската шофьорска книжка със старата снимка. Бош видя мимолетната промяна в очите на бармана. Наистина беше Охеда.

— Току-що излъгахте полицай — каза Бош. — Показвате фалшив имиграционен документ за самоличност. Знаете ли в каква неприятност се забъркахте?

Отстъпи крачка назад, кимна на патрулния полицай и каза:

— Закопчай го, Кевин.