Майкъл Конъли
Горящата стая (14)

13

Единственото, за което Бош съжаляваше относно решението си да грабне пушката и да тръгне към бандитите, за да ги заплаши, беше, че това им струваше почти час обяснения и чакане, докато патрулите изпълваха района и се мъчеха да открият колата. След като официално се установи, че тя е изчезнала, Бош и Сото можеха да продължат по пътя си. Но нито пъплещият трафик обратно към центъра, нито представлението, което бе изнесъл с пушката, можеха да затлачат прилива на сили, който чувстваше.

Анализът на видеозаписите и установяването, че Охеда е в Тълса — дори информацията да беше отпреди десет години, — определено даваше тласък на разследването. Бош беше сигурен, че ако тромпетистът е заминал за Оклахома след стрелбата, ще успеят да открият дирята му. Планът беше да потвърдят местоположението му и после да отидат там и да говорят лично с него. Макар Охеда да не беше заподозрян в стрелбата, беше сигурно, че знае повече, отколкото е разкрил. Че е оставил първоначалното разследване да продължи в погрешна посока — случайно улично насилие, — докато за стрелбата вероятно е имало съвсем друг мотив. Ако Охеда наистина пазеше тази тайна, въпросът не можеше да се реши с разговор по телефона или обръщане към полицията на Оклахома с молба за услуга. Бош каза на Сото, че ще се наложи да убедят Краудър да ги командирова в Тълса, за да проведат разпита лично.

— Ходил ли си там? — попита Сото.

— В Тълса ли? Само съм кацал и излитал. Преди пет години имах случай с един тип, който живееше в малко градче северно от Тълса. Едно от онези, които по-късно бяха затрити от торнадо. Смешна история. Имам предвид сега. Тогава бях доста вкиснат и това промени начина, по който работехме с другите отдели.

— Какво е станало?

Той й разказа историята. Тя започваше със стара ДНК проба от 1990 г., свързана с нахлуване в дом, обир, изнасилване и убийство. Пробата беше на петдесет и осем годишен бивш затворник, Франк Томлинсън, чиято криминална биография започваше още от честите посещения в педагогическата стая. Томлинсън отдавна беше изчезнал от радара и никой не знаеше къде е, след като беше пуснат на изпитателен срок през 2006 г. Той обаче още имаше семейство в Ел Ей, така че Бош и тогавашният му партньор Дейв Чу измислиха план. Първо поискаха съдебно разрешение да подслушват телефона на възрастната майка на Томлинсън и на брат му. След това Бош почука на вратите им и ги попита за заподозрения, като намекваше, че трябва да говори с Томлинсън за едно убийство от 1990 г. Междувременно Чу беше в станцията и дебнеше за обаждания от домовете им след посещението на Бош.

Както и се очакваше, братът се обади на Томлинсън и го предупреди за полицейското посещение. Обаждането беше проследено до клетка на мобилен оператор, разположена в малкото градче Бийкън, Оклахома. Бош се свърза с тамошното полицейско управление и разговаря със сержант Хейдън, който погледна пратената по имейла снимка на Томлинсън и го идентифицира като Том Фрейзиър, един от двамата таксиметрови шофьори в селището. Бош се поинтересува дали управлението има достатъчно хора да държат под око Фрейзиър/Томлинсън, докато двамата с Чу дойдат на следващия ден. Тревожеше се, че обаждането може да подплаши заподозрения и той да изчезне отново. Хейдън отвърна, че наблюдението няма да е проблем, но предложи направо да арестува Томлинсън и да го задържи в градския арест. Бош отказа, защото искаха да проведат уж непринуден предварителен разговор със заподозрения, преди да бъде арестуван и да се възползва от законната адвокатска защита.

Хейдън се съгласи да не се меси и каза на Бош да му прати информация за полета им до Тълса. Обеща да вземе Бош и Чу от летището и да ги закара направо до къщата на заподозрения, който щял да си е у дома, защото работел нощна смяна.

Едва когато стигна в Бийкън, Бош откри, че градчето е толкова малко, че полицейското управление се състои само от четирима полицаи, тоест по един дежурен във всеки един момент. Когато Хейдън бе отишъл до Тълса да вземе детективите от Ел Ей, беше оставил Томлинсън без наблюдение. Заподозреният се бе възползвал от момента и се беше измъкнал. Отдавна беше изчезнал, когато Бош и Чу стигнаха ранчото, в което живееше — и което Хейдън бе наблюдавал, докато не бе дошло време да потегли за летището.

— Майтапиш се — каза Сото.

— Де да беше така — отвърна Бош.

— В крайна сметка пипна ли този… Томлинсън?

— Накрая да. Опита се да направи същото — да започне от нулата в някакво затънтено градче с мижава полиция в Минесота. Само че този път шефът на полицията беше бивше ченге от Ел Ей и редовно проверяваше всички обяви за издирване, които се появяваха на бюрото му. Разпозна Томлинсън и го арестува. Миналата година.

— Е, поне накрая са го спипали.

— Да, но онзи гаф в Оклахома му осигури още четири години свобода. Смешна история, докато не се замислиш за това по-сериозно.

Телефонът на Бош завибрира и той погледна дисплея. Търсеха го от Историческото дружество. Секретарката на директора му каза, че исканите материали са извадени от хранилището и може да ги вземе. Бош каза, че тръгват веднага.

 

 

Когато се прибраха, отделът беше почти празен. Сото носеше регистрационната книга на хотела, която бяха взели от Историческото дружество — по пътя се бяха разбрали тя да прегледа имената. Сото вече беше погледнала кой е бил регистриран в стая 212 в деня на инцидента Мерсед — стаята, от която предполагаха, че е било стреляно. Като гост беше записан Родолфо Мартин. Но Сото трябваше да пусне имената на всички гости от книгата през различните бази данни, да провери за криминални досиета, псевдоними и всичко друго, което би могло да представлява някакъв интерес.

Тя незабавно се залови за работа, а Бош се опита да хване капитана, преди да си е тръгнал. Надяваше се да получи одобрение за командировка, за да резервира билети до Тълса. Когато влезе в кабинета, Краудър вече беше станал и си обличаше сакото.

— Хари, направо ме разби — каза капитанът.

Това беше нормалният му поздрав, когато при него влизаше детектив, без да е викан.

— Работим по въпроса, капитане. Май имаме следа към ключов свидетел в Тълса и…

— Какъв свидетел?

— Един от бандата на жертвата. Излязоха някои неща и наистина трябва да говорим с него. Лично.

— Какво му е на телефонния разговор?

— Той не е от най-приказливите. Смятаме, че знае нещо, което преди е премълчал. Пред предишните следователи. Освен това се е изнесъл от града веднага след стрелбата.

— Тези Мариачи нали са скитници? Отиват там, където има работа, нали?

— Така е, но ако си Мариачи, няма да оставиш Лос Анджелис и да отидеш в Тълса. Работата е тук.

Краудър оправи сакото си и седна отново зад бюрото, за да продължи разговора.

— Може пък да е единственият Мариачи в Тълса.

Бош го изгледа неразбиращо за момент.

— Да не искаш да кажеш, че не можем да отидем, капитане?

— Опасен ли е?

Бош кимна. Не защото смяташе Охеда за опасен, а защото едва сега разбра защо Краудър е против пътуването до Тълса. Тревожеше се за пътните разходи. Преди две седмици беше пуснал меморандум, в който се казваше, че пътуванията през последните два месеца от годината ще се разглеждат и одобряват според приоритета, защото бюджетът бил изчерпан по-рано от очакваното. Подобни меморандуми вбесяваха страшно Бош. Все едно да сложиш плаваща цена на залавянето на убийци.

Краудър питаше дали разговорът с Охеда може да е опасен, защото знаеше, че ако изпрати само един детектив, ще намали командировъчните наполовина.

— Няма да се получи — каза Бош.

— Кое няма да се получи? — попита Краудър.

— Да пратиш само един от нас. Ако решиш да действаш така, ще трябва да пратиш Сото, защото не знаем дали онзи тип знае английски. Тя е добра, вече мога да го кажа. Но не знам дали наистина искаш да я пратиш сама, след като постъпи тук само преди месец.

— Прав си, но…

— Тя трябва да иде и аз също трябва да ида. Смятаме, че тъкмо този тип може да е бил набелязаната мишена.

Краудър мълчеше. Не каза нищо и Бош предположи, че размишлява дали да не откаже пътуването и да му нареди да се оправя по телефона.

— Чу ме, нали? Смятаме, че куршумът може да е бил предназначен за онзи тип в Тълса.

— Да, чух те. Пропусна, че само мислиш, че той е в Тълса. Със същия успех може да е и в Тимбукту.

— Така е. Но ако е в Тимбукту, ще хванем дирята му в Тълса.

Това беше посрещнато с нова порция мълчание.

— Виж, капитане, горе на десетия етаж трябва да има някои неофициални фондове — каза накрая Бош. — Така де, Малинс много се интересува от случая. Така че нека вложи малко средства… Или пък да се обърнем към бившия кмет, нали е готов да пръска пари за награди.

Краудър му направи знак да се успокои.

— Не искаме да се обръщаме към бившия кмет. И без това той вече ни създаде достатъчно неприятности.

А после бързо взе решение и смени позицията си.

— Добре. Виж, не се безпокой за парите. Те са мой проблем. Кога искаш да тръгнете?

Бош също отговори бързо с надеждата да сключи сделката и да се разкара от отдела преди капитанът да е размислил.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Имаме информация, че работи в бар. Искам да сме там утре. Ако наистина работи в бара, сигурно ще е там — петък е ден за плащане и началото на уикенда.

— Добре, действай според този план. До утре сутринта ще знам откъде ще дойдат парите.

— Благодаря, капитане.

Бош се върна в клетката. Видя, че столът му е придърпан до бюрото на Сото и е зает от Сара Холкомб, която Самюълс беше сложил на телефона, за да отговаря на лавината обаждания за наградата.

— Попаднахме ли на нещо свястно? — попита той, докато влизаше в тясното пространство.

Холкомб веднага понечи да стане от отмъкнатия стол, но Бош сложи ръка на рамото й.

— Спокойно, седи си. Отивам до машината.

— Сигурен ли си?

— Да. Някоя от вас да иска кафе?

И двете отказаха.

— Е, реши ли ни случая, Холкомб? Някой да си е признал?

— Не точно.

Сото му подаде лист със записано обаждане и каза:

— Това обаче е интересно.

Бош взе листа и прочете обобщението на Холкомб:

Лицето каза, че стрелбата по Мерсед е свързана с пожара Бони Брай през 1993 г. Мерсед е знаел кой е причинителят и като такъв представлявал заплаха.

Бош обърна страницата да види дали няма още нещо. Беше празна. Върна листа на Сото, която беше обърнала стола си към него и го гледаше. Знаеше, че обаждането е било от него.

— Анонимно, предполагам — отбеляза той.

— Да — каза Холкомб. — От уличен телефон в Юниън Стейшън. Проверих номера.

Бош я погледна над листа. Беше изненадан, че е проявила инициативата да провери номера. Но пък тъкмо това беше причината той да е достатъчно предпазлив, за да използва уличен телефон.

— Май ще трябва да проучим — каза Бош. — Деветдесет и трета… тази година май беше на Уитейкър и Дюбоз. Трябва да поговорим с тях, да видим дали името им говори нещо. Струва ми се малко съмнително, но можем да прегледаме досието на Бони Брай. Да проверим имената.

— Искаш ли аз да го направя? — с готовност попита Холкомб.

— Не, ние ще поговорим с тях — отвърна Бош. — Просто не се вживявай толкова много в тези обаждания. Хората си преследват целите, нали така?

— Знам — каза Холкомб. — Някои изобщо не си правят труда да го крият.

— Нещо друго, което поне да намирисва на достоверно?

На бюрото имаше цяла купчина описания на обаждания.

— Не бих казала — отвърна Холкомб. — Просто давах на Люси скучнотиите.

Имаше предвид клипборда, на който беше събрала всяко обаждане в един ред.

— Да видим — каза тя. — Някакъв тип ни посъветва да говорим със Сънливкото, който живеел в района и знаел за всички престрелки с участието на Уайт Фенс.

— Сънливкото — повтори Бош. — Добре.

Холкомб продължи по списъка.

— Една жена твърди, че кметът знае всичко за стрелбата. Предполагам, че иска да каже бившия кмет, но не я поправих. Това обаждане беше записано през нощта. Анонимно. Жена със силен испански акцент.

— Става — обади се Сото. — Да натопиш човека, който предлага наградата.

— Трябва да признаеш, че мотивът си го бива. — Бош се усмихна. — Зеяс поръчва прострелването и парализирането на Мерсед, за да го използва в предизборната си кампания.

— Страхотен план — съгласи се Сото. — И е проработил без грешка.

— Какво друго? — попита Бош.

— Няколко обаждания със съвети да се насочим към расистките групи — каза Холкомб. — Още няколко, според които зад стрелбата със сигурност стоят наркокартели. Един твърди, че стрелецът бил някой си Феликс, който бил ядосан, защото наел някакви Мариачи от площада и те свирели отвратително. А, освен това се обади някакъв, който беше сигурен, че ставало дума за мексиканската мафия, само дето не беше сигурен защо.

— Иначе казано, заливат ни с помощ — отбеляза Бош.

— И още как — отвърна Холкомб. — Пропускам обажданията от расисти, които твърдят, че Мерсед си е получил точно каквото заслужава, защото е мексиканец.

При публично обявена награда всичко това можеше да се очаква. Обаждаха се какви ли не побъркани. Това изобщо не изненадваше Бош и никое от обажданията не заслужаваше повторно внимание, с изключение на информацията за връзката с Бони Брай. Бош благодари на Холкомб за съвършената работа и отиде да си вземе кафе от машината на първия етаж.

Когато се върна, Холкомб я нямаше. Бош и Сото поговориха и той й каза на сутринта да дойде на работа с багаж, защото най-вероятно ще заминат за Тълса да намерят и разпитат Охеда.

— Може да има проблем — каза тя.

— Какъв?

— Проверих в интернет и наистина намерих бар „Ел Чиуауа“, но когато се обадих и попитах…

— Обадила си се?

— Да. Нали каза, че трябва да се опитаме да потвърдим, че е там.

— Да, но не като му се обадим директно. Това може да го подплаши.

— Е, не говорих директно с него, нито индиректно. Звъннах, попитах дали е там и мъжът, който ми вдигна, каза, че нямат служител на име Охеда.

— Може да е напуснал. Минали са десет години.

— Попитах и това. Дали някога е работил някой с такова име. Онзи каза, че никога не е чувал за такъв човек. И че е в бара от десет години.

Бош се замисли върху информацията, като я съпостави с тази от Кабрал. Акордеонистът изглеждаше честен и сигурен в онова, което им казва.

— Въпреки това отиваме — отсече накрая. — Утре. Надявам се да не си имала планове за вечерта.

Тя поклати глава. Бош знаеше, че Сото няма приятел, а сега вече знаеше и че посвещава по-голямата част от свободното си време на случая Бони Брай.

— Е, да се обадя ли на полицията в Тълса и да ги питам дали не им е известен някой си Охеда?

— Не, такива неща никога не се правят. Нали помниш какво ти разказах за Бийкън? Не даваш информация на местните, освен ако не се налага.

Засрамената Сото смени темата и попита:

— Как ще се оправим с Уитейкър и Дюбоз?

— Ти се заеми. Ако го направя аз, може да си помислят, че има нещо. Просто ги дръж настрана. Кажи им, че сме получили обаждане и ги молим да погледнем в досието.

— Ами ако видят името ми в докладите? В списъка на свидетелите. Тогава ме разпитаха.

Бош поклати глава.

— Те не работят така. Не четат докладите. Търсят само научни доказателства в случаите. Не си помръдват задниците, ако няма наука.

Сото кимна, но изглеждаше угрижена.

— Какво? — попита Бош.

— Увери ли се, че около кабините няма камери, когато се обади?

Въпросът й за момент го смрази. Не беше проявил чак такава предпазливост.

— Изобщо не погледнах — каза накрая. — Но от това обаждане няма да излезе нищо, така че няма причина някой да проверява записите от камерите.

— Е, не очаквахме, че и Холкомб ще седи на телефона — рече Сото. — Но тя го направи. Не искам да си навлечеш неприятности.

— Няма, не се безпокой.

— Просто се носят слухове, че управлението не иска да плаща сумите за отложено пенсиониране. Че търсят всякакъв повод да разкарат човека преди изтичането на договора му, за да икономисат пари.

— Ти пък откъде си чула такива неща? Остават ти поне двайсет години преди изобщо да се замислиш за отлагане на пенсионирането.

— От „Блу Лайн“. В изданието от миналия месец има писма от полицаи, в които се казват такива неща.

Бош кимна. Беше чувал същите слухове. Програмата за отсрочено пенсиониране беше започнала с най-добри намерения. Планът бе опитните служители и детективи да продължат да работят за управлението, вместо да приложат уменията си другаде, когато наберат достатъчно трудов стаж за максимални пенсии. Като резултат можеха да спестяват пенсиите си и да започнат отново с пълна заплата, втора пенсия и доста добри доходи. Но след това се намеси политиката и бюрокрацията и програмата започна да се предлага на всеки, който приближаваше двайсет и пет години в системата, независимо от длъжността и уменията му. Сега твърде много хора бяха в ПОП и програмата беше изправена пред реалната заплаха от банкрут. Управлението търсеше начини да избегне това, като се стигаше и до отстраняване на служители преди изтичането на петгодишните им договори.

— Това не ме притеснява — каза той. — В момента ме тревожиш единствено ти. Искам да съм сигурен, че си готова да продължиш напред, докато съм тук.

Сото го погледна и се опита да скрие усмивката си.

— Ще бъда готова.

— Добре — каза той.

 

 

Вечерта дъщерята на Бош си беше у дома — рядкост напоследък. Покрай срещите на клуба в полицията, различните й занимания и почасовата й работа като доброволец, разнасящ храна на възрастни и болни хора по домовете, напоследък тя сякаш използваше къщата само за преспиване. Това тормозеше Бош, защото той си даваше сметка, че времето му с нея е ограничено, но в същото време знаеше, че тя се занимава с неща, които иска. Освен това всичките й дейности се брояха като обществена служба в училището й и щяха да й помогнат при кандидатстването в колеж. Беше хвърлила око на щатския университет в Лос Анджелис, където имаше много добри програми по наказателно право и криминалистика. Бош беше доволен от избора й, защото щеше да си остане в града. Освен това училището се намираше на същото място като лабораторията, което щеше да му даде възможност да я вижда от време на време през последните месеци от работата си.

Прекараха вечерта в приготвяне на стек от риба меч и разговори за задачите на Изследователите за следващия вторник. Мади и останалите в групата й щяха да участват в прикрита операция, при която щяха да им сложат подслушвателни устройства и да ги пратят в различни магазини в Холивуд, за да видят дали ще им продадат алкохол. Мади беше много развълнувана, пък и задачата бе относително безопасна, както обикновено при операциите под прикритие. Бош обаче искаше да е сигурен, че тя разбира, че при всяка операция винаги има вероятност нещата да се оплескат. Тя не биваше да разчита на полицая под прикритие, който ще влезе в магазина преди нея, нито на чакащите наблизо патрули. Трябваше през цялото време да си отваря очите на четири.

— Да, татко, ще си ги отварям — каза тя.

През последните месеци беше усъвършенствала пренебрежителния тон в стил „това вече го знам“, когато говореше с него на почти всяка тема.

— От повторението няма нищо лошо — каза Бош. — Искаш ли да дойда и аз?

— Не, ще се притеснявам!

Каза го така, сякаш й бе предложил да отиде с нея на първата й среща.

— Добре, добре, просто питам.

Бяха на задната тераса и Бош печеше рибата на малък газов грил. Обърна стековете и смени темата.

— Надявам се да се върна до неделя следобед. Може да вечеряме заедно.

Вече й беше казал за пътуването до Тълса. Тя бе свикнала с честите му командировки и винаги се оправяше добре сама.

— В неделя имам ХК — отвърна тя. — Съжалявам.

„Храна на колела“. Работата й като доброволец за организацията доста беше орязала моментите, които Бош най-много се радваше да прекарва с нея — в хранене и разговори.

— Ще взема и аз да се запиша в това. Май така ще имам повече възможности да те виждам вечер.

— Татко, знаеш, че трябва да го правя. Искам да вляза в университета и да получа някаква стипендия. Всичко това ще помогне.

— Знам, миличка, знам. Гледай ме само, мърморя и се оплаквам, а аз съм онзи, който отива в Тълса.

Избута с вилица стековете в една чиния. Вечерята беше готова.

— Трябва да идеш — каза тя. — Не са ти останали много случаи.

Бош кимна. Права беше.

На влизане в трапезарията тя му каза, че мисли да си сложи халка на носа за уикенда, така че да изглежда по-достоверно на операцията под прикритие.

Бош успя да не изпусне чинията.

— Да не искаш да кажеш, че ще си продупчиш дупка в носа там, където не би трябвало да има дупки?

— Да, мисля, че ще е готино. Не е нужно да оставам с нея. Не са трайни като татуировките.

Храната ухаеше чудесно, но Бош не беше сигурен, че още е гладен.