Майкъл Конъли
Горящата стая (7)

6

Бош можеше да каже много за детективите и работата им по случаите по досиетата, които са оставили. Пълните и подробни обобщения, четливите бележки и логично подредените доклади бяха все белези на добре проведено разследване. Бош знаеше също, че при повечето детективски екипи има разделение на труда. Често единият следовател поемаше бумащината, защото имаше усет към писаното слово или просто защото така му допадаше. Беше просто като разделянето на мозък и мускул. В своите екипи Бош винаги бе предпочитал да избягва бумащината. Но не му се получаваше винаги и той задължително обръщаше внимание на детайлите, когато му се налагаше да поеме ролята на пишещия.

При двойката Рохас-Родригес явно Родригес се беше занимавал с писането. Подписът му се мъдреше на почти всички документи и това хвърляше светлина върху негодуванието му, че са им отмъкнали случая. Обобщенията му бяха стегнати и завършени. Никакви полицейски жаргони или подход в стил „само фактите, госпожо“. Обобщенията на свидетелските показания успяваха да представят личността на човека наред със самите показания и това беше от голяма полза за Бош. Документацията го накара да осъзнае, че е преценил неправилно Родригес и Рохас при срещата им в Холенбек. Родригес беше ядосан, защото му пукаше за случая, докато партньорът му Рохас не изпитваше такава дълбока връзка с разследването. Иначе казано, Бош трябваше да намери начин да се свърже с Родригес и да преодолее гнева му. Той беше човекът, към когото следваше да се обърне при нужда.

Основните факти по случая бяха изложени на първите страници на синя папка, която едва сега щеше да се нарече досие на убийство. Докладът за инцидента от 11 април 2004 г. включваше кой, какво, кога и къде и беше основният документ в случая.

Орландо Мерсед и тримата му колеги от групата имали изпълнение по-рано през деня — петнайсети рожден ден на момиче, организиран от родителите му на острова в средата на езерото в Ехо Парк. Било събота, най-натовареният ден за музикантите, така че бандата се върнала с микробуса си на Мариачи Плаза с надеждата да си намери втора работа за вечерта. Площадът бил пълен с други надяващи се да намерят клиенти Мариачи. Четиримата от „Лос Рейес Халиско“ си намерили свободна маса за пикник на източната страна на площада. Четиримата свирели с инструментите си и правели традиционни надсвирвания с други групи. Какофонията била толкова силна, че малцина чули изстрела. Според онези, които го чули, той дошъл от западната страна на триъгълния площад, откъм Бойл Авеню. Родригес беше отбелязал в доклада си, че според показанията на очевидците Мерсед седял върху бетонната маса с крака на пейката. Останалите от бандата не чули изстрела и не забелязали, че е прострелян, докато той не се проснал от масата на земята. Един от музикантите се обадил на 911 в 16:11 ч.

Тъй като някои чули изстрела, а други не, докладите описваха сцената на площада като хаотична. Онези, които чули изстрела или видели как Мерсед пада, се паникьосали и побягнали. Другите се объркали. Едни хукнали след спасяващите се, някои се въртели и се чудели какво става. При разследването не бил открит никой, който да е видял стрелец от автомобил или движещ се пеша. Очевидците не видели и камерите не записали човек, който да бяга от сцената, но мнозина посочили, че изстрелът е дошъл откъм Бойл Авеню.

Северно Бойл Авеню беше главната улица през Бойл Хайтс и пресичаше територия, контролирана от голямата и брутална улична банда испаноговорещи Уайт Фенс. Името им идваше от бялата ограда около църквата „Ла Пурисима“. Корените на бандата можеха да се проследят до един църковен клуб за мъже от 30-те години на миналия век. През десетилетията името се развило и се превърнало в символ на разделителна линия между белия англоговорещ елит на града и испанската популация на Източен Лос Анджелис. Граница между богаташите и онези, които чистели къщите и косели дворовете им. Като се остави настрана етническата гордост и солидарност, бандата станала една от най-жестоките и страшните в града, като често нейни жертви ставали и испаноезични. Графити с инициалите им можеха да се видят почти на всяка стена и повърхност на Мариачи Плаза. Отделът за борба с организираната престъпност към ЛАПУ подозираше, че бандата редовно прибирала „такса“ от музикантите, дошли на площада да търсят работа.

Първоначално разследването на Родригес и Рохас се насочило именно към Уайт Фенс. От Бойл Авеню се отделяше Плезънт Авеню, което бележеше задната граница на площада. Там живееха неколцина от най-закоравелите членове на бандата. Макар че колегите на Орландо Мерсед казали на следователите, че не са имали пререкания с Уайт Фенс, нито са им събирали такса, в началния етап на разследването Рохас и Родригес насочили вниманието си към гангстерите от Плезънт Авеню. Неколцина членове на бандата били задържани и разпитани през дните след инцидента. Никой не казал нищо, което да уличи бандата или да насочи детективите към друг възможен мотив за стрелбата.

На Бойл и Плезънт не били намерени гилзи и точното местоположение на стрелеца така и не било определено. Бош беше поразен, че при стрелба през площад с над петдесет души на него няма нито един достоверен очевидец. Толкова голям беше страхът от Уайт Фенс.

Рохас и Родригес проучили и миналото на жертвата, за да определят дали не е имало някаква конкретна причина за прострелването на Орландо Мерсед. Не открили нищо, което да събуди подозренията им. Изглеждало, а по-късно и било обявено на широката публика, че Мерсед е случайна и съвсем невинна жертва.

Не след дълго разследването се свело до проследяване на телефонни сигнали. Нито един от тях не дал резултат. Така и не бил съставен списък на заподозрени, но от броя на докладите в досието беше ясно, че детективите са насочили вниманието си най-вече към един тартор второ поколение на Уайт Фенс, С. Б. Галардо. Инициалите скриваха името Серко Бланка. Бил кръстен от баща си на бандата, към която принадлежал.

Рохас и Родригес приложили към Галардо рутинната стратегия — да го приберат заради малко провинение и да го изпотят, докато не стигнат до нещо по-голямо. Били убедени, че Галардо знаел кой е стрелял по Мариачи Плаза дори и да не е станало лично по негово нареждане. Знаели, че Галардо върти автосервиз параван, зад който членове на бандата разфасовали крадени коли и ги продавали из Щатите и в Мексико на части и скрап. Родригес и Рохас заедно с детективи от отдел „Автомобилни кражби“ нахлули в „Ел Пуенте Ауто“ на Първа улица десет дни след стрелбата. Галардо бил арестуван за кражби и притежание на крадено имущество, след като проверката на серийните номера на различни части в сервиза му доказала, че са свързани с откраднати коли от Уестсайд и долината Сан Фернандо.

Но типът, кръстен на бандата си, не се пречупил. Въпреки продължилите няколко часа разпити във връзка с прострелването на Мерсед Галардо отказал да признае, че е замесен по какъвто и да било начин. После съвсем отказал да говори пред детективите и накрая се признал за виновен за една-единствена кражба на кола и прекарал половин година в затвора „Уейсайд Онър Ранчо“.

В заключението си за С. Б. Галардо Родригес отбелязваше, че той си остава един от основните заподозрени в инцидента с Мерсед. В доклада се изказваше предположението, че мотивът зад стрелбата бил музикантите на Мариачи Плаза да бъдат сплашени, за да плащат с по-голяма готовност таксата за защита. Според тази теория Мерсед бил случайна жертва на изстрелян напосоки куршум. Детективите от Холенбек бяха разговаряли с Галардо за последен път преди две години, когато бил прибран в „Сан Куентин“ за опит за убийство. Както и преди, Галардо не им казал нищо.

Бош приключи с прегледа на двете папки преди Сото да се върне от срещата си в Китайския квартал. Продължи с дисковете, като ги пусна на лаптопа си. Започна със записите на изпълненията. Няколко минути гледа как групата свири на различни забавления на открито и закрито. Съсредоточи се най-вече върху Орландо Мерсед, гледаше го как свири и как държи инструмента си. Само в един случай свиреше седнал, но това беше на някаква сватба и за четиримата музиканти имаше столове на сцената. Бош забеляза, че Мерсед не опира инструмента на бедрото си. Държеше го по-високо, опрян на обемистото му шкембе. Това трябваше да се има предвид при опита да се възстанови траекторията на куршума, който го беше улучил. Как свиреше седнал и как държеше инструмента си бяха две от основните неща.

Едно от изпълненията на „Лос Рейес Халиско“ беше от деня на стрелбата — по време на рождения ден в Ехо Парк. Бош бе превъртял набързо повечето други записи, но изгледа този внимателно с надеждата да забележи нещо, което може да му даде идея за случилото се няколко часа по-късно. Разбира се, знаеше, че Рохас и Родригес също са гледали внимателно записа, но въпреки това го направи. Беше уверен в себе си като следовател и смяташе, че вижда неща, които другите не забелязват. Знаеше, че това е егоистично, но здравото его беше задължително в неговата работа. Трябва да вярваш, че си по-умен, по-корав, по-дързък и по-як от човека срещу тебе. А когато работиш по стари случаи, трябва да вярваш същото за детективите, които са разследвали преди теб. В противен случай с теб е свършено. Именно това усещане за мисия искаше да втълпи на Сото през последната година от кариерата си.

Видеото от Ехо Парк показваше щастливо семейство, празнуващо quinceanera на дъщеря им. Имаше много приятели и роднини, масите за пикник бяха отрупани с традиционни храни и подаръци. Момичето в центъра на вниманието беше с бяла рокля и тиара, на която беше изписано числото 15. Имаше си почетна свита от шест други момичета. Хората танцуваха, а групата свиреше песни, които явно бяха традиционни за празненството. В един момент родителите на момичето изпълниха две културни традиции — майката връчи на дъщеря си „последната кукла“, символизираща края на детството, а баща й смени сандалите й с обувки на високи токчета, символизиращи началото на зрелостта.

Видеото беше запечатало толкова много любов и горчивина, че Бош за момент забрави за случая и мислите му се насочиха към собствената му дъщеря. Винаги изпитваше вина, когато си помислеше за нея. Бош беше самотен родител, но най-вече отсъстващ родител заради дългите часове на работа. Дъщеря му сега беше на седемнайсет и не бе имала парти за шестнайсетия си рожден ден. Бош никога не й беше организирал специално празненство, винаги празнуваха само двамата. Партито в Ехо Парк му напомни за многобройните му провали като баща и в гърлото му заседна буца.

Изключи видеото. Не беше видял нищо, което да му даде представа за стрелбата, която щеше да се случи няколко часа по-късно. Мерсед и колегите му бяха професионалисти и не се смесваха с гостите. Рядко попадаха във фокуса на камерата, но на няколко пъти се появяваха на заден план. Бош извади диска и се зае с втората купчина.

Тези дискове съдържаха записи от охранителните камери в района, които не бяха насочени към самия площад и улавяха само откъси от случилото се през деня. За изненада на Бош първият запис показваше прострелването на Мерсед, макар че картината беше заснета отдалеч и бе неясна. Доколкото знаеше, записът никога не бе пускан в медиите. Картината беше заснета от музикален магазин, намиращ се на Първа улица. Камерата беше монтирана в горния ъгъл, с цел да документира и обезкуражава кражбите, но обхватът й минаваше през витрината и достигаше площада.

Бош върна частта с прострелването и я прегледа няколко пъти, като наблюдаваше как Мерсед дрънка на инструмента си, докато ударът на куршума не го изхвърля назад през масата и не го стоварва на земята. Накрая остави записа да продължи и внимателно загледа суматохата след стрелбата. Образът беше мътен от разстоянието и надписа върху витрината. Освен това камерата беше фокусирана към магазина, а не към ставащото на улицата.

В момента на прострелването Мерсед беше заобиколен от колегите си. Седеше на масата с крака на седалката на пейката. От дясната му страна седеше акордеонистът, а отляво и на крачка назад беше китаристът. Зад масата минаваше тромпетистът, който държеше инструмента си с две ръце и тъкмо го вдигаше към устата си.

Хари отново се загледа как куршумът отхвърля Мерсед назад. Тромпетистът моментално побягна надясно и излезе от кадър, а китаристът приклекна под масата и вдигна китарата пред себе си като щит. Акордеонистът като че ли се беше объркал от ставащото. Личеше, че отначало не е осъзнал, че Мерсед е прострелян. Едва когато видя как китаристът се крие под масата, той също скочи на земята и потърси прикритие. След един дълъг момент двамата се изправиха и пристъпиха към Мерсед да му помогнат. Тромпетистът се върна в кадър и също клекна до падналия си другар.

Бош продължи да гледа. След секунди хора се затичаха към масата за пикник и се струпаха около простреляния. Трудно беше да се види Мерсед насред цялата суматоха.

През следващите трийсет минути Бош гледаше как парамедиците и полицията се отзовават на повикването. Оказаха първа помощ на Мерсед, докато лежеше на земята, след което го качиха на носилка и го изкараха от кадър. Масата за пикник и районът около нея бяха отцепени с жълта лента и полицаите започнаха да събират очевидци за детективите. Точно тогава записът свърши и Бош се зачуди дали Родригес и Рохас не са го редактирали и дали няма още нещо.

Провери другите два видеозаписа, но на тях нямаше нищо толкова интересно или полезно. И на двата имаше отбелязан час, което му позволяваше да определи момента на стрелбата, но иначе не носеха почти никаква нова информация. Единият запис беше от камерата на паркинга на „Покито Педро“, най-малко на една пряка разстояние. Камерата не показваше толкова Мариачи Плаза, колкото кръстовището на Бойл и Първа. Бош не видя минаваща пред обектива подозрителна кола, която да профучава през кръстовището в секундите след стрелбата.

Третият видеозапис беше от камерата за самоубийци на моста на Първа. Тя се намираше на няколко преки от площада и образът се препречваше от стария хотел на ъгъла на Бойл и Първа. Бош прегледа записа веднъж, определи го като безполезен и извади диска от лаптопа.

Замисли се за момент върху положението. Знаеше, че трябва да си уреди среща с Родригес и Рохас и да обсъдят куп детайли по случая, вместо да ги тормози за всяко нещо поотделно, но въпреки това вдигна телефона и се обади в детективското бюро в Холенбек. Попита конкретно за Родригес, макар че Рохас сигурно щеше да е по-отзивчив.

— Детектив Родригес.

— Бош се обажда. Как сте?

Отговор не последва. Бош изчака момент и продължи:

— Току-що приключих с преглеждането на документите по случая.

Пак замълча. Пак никаква реакция от другата страна.

— Няма да ви четкам с обяснения колко сте били изчерпателни. Знаете си го. Имам обаче няколко въпроса. Можех да потърся Рохас, защото не се правеше на интересен, но въпреки това потърсих теб. Това е твой случай, Родригес. Личи си. Реших, че ти си човекът, с когото трябва да разговарям. Можеш ли да ми помогнеш?

Отново не последва отговор, но този път Бош зачака. Накрая Родригес заговори.

— Какво искаш да знаеш, Бош?

Хари кимна. Инстинктът не го беше подвел. У добрите ченгета винаги го има онова кухо място вътре. Празното пространство, където винаги гори огън. За нещо. Наречи го жажда за справедливост. Или желание да научиш как са станали нещата. Или необходимост да вярваш, че лошите няма да останат завинаги скрити в тъмното. В крайна сметка Родригес беше добро ченге и искаше същото, което искаше и Бош. Щеше да превъзмогне яда си и щеше да сътрудничи, ако това можеше да доведе до справедливо наказание за убиеца на Орландо Мерсед.